РЕШЕНИЕ

№ 313

гр. Кюстендил, 21.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XIV-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Ем. Антова при участието на секретаря В.а Сп. Стоицова като разгледа докладваното от Мария Ем. Антова Гражданско дело № 20231520101607 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Делото е образувано по искова молба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу В. А. В., с която са предявени установителни искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, и чл.6 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 1015, 76 лв., представляваща сбора от неплатената главница, дължима от В. А. В. за погасяване на получения от него кредит по силата на сключен между него и „Микро Кредит“ АД Договор за заем Microcredit № 9012-00033828/15.09.2020г., ведно със законната лихва върху цитираната главница от датата на подаване на заявлението до окончателно изплащане на вземането, сумата в размер на 3244, 86 лв., представляваща сума за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № 9012-00033828/15.09.2020г., както и лихва за забава в размер на 123, 06 лв. за периода от 23.10.2021г. до 27.04.2023г. Посочените вземания били прехвърлени чрез цесия от „Микро Кредит“ АД на „Агенция за събирания на вземания“ ЕАД, за което обстоятелство длъжникът бил уведомен. За сумите от 1015, 76 лв., представляваща сбора от неплатената главница, и сумата за лихва за забава в размер на 123, 06 лв. била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от ч. гр. дело № 898/2023г. по описа на РС – Кюстендил.

С допълнителна молба ищецът уточнил, че поддържа претенцията си само за сумите в размер на 1015, 76 лв., представляваща главница, и сумата в размер на 123, 06 лв. лихва за забава, и оттегля иска си по отношение на сумата в размер на 3244, 86 лв. на основание чл.232 ГПК и в тази си част производството е било прекратено.

Ищецът твърди, че на 15.09.2020г. между „Микро Кредит“ АД и В. А. В. бил сключен Договор за заем Microcredit № 9012- 00033828/15.09.2020г., по силата на който ответникът бил получил сумата в размер на 2700 лева, който се задължил да върне на заемодателя в сроковете и при условията, посочени в договора и приложимите Общи условия – на 18 равни месечни вноски, ведно с възнаградителна лихва в размер на 946, 08 лв., като първата погасителна вноска /всяка в размер на 202, 56 лева/ била платима на 22.10.2020г. Бил сключен и Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № 9012- 00033828/15.09.2020г. Ответникът спрял да изпълнява задълженията си по договора, като от датата на първата изискуема неплатена вноска – 23.10.2021г., започнала да се начислява лихва за забава, която към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК възлизала на 123, 06 лева. На 10.02.2021г. било подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.01.2015г., сключен на основание чл.99 ЗЗД между „Микро Кредит“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД, по силата на която вземанията на „Микро Кредит“ АД спрямо ответника били прехвърлени на ищеца. Ответникът бил уведомен с Уведомително писмо № УПЦ-П[1]МКР/9012- 00033828 от 15.02.2021г. Било подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за посочените суми от страна на ищеца, по което било образувано ч.гр. дело № 898/2023г. по описа на РС – Кюстендил. Искането към съда е да уважи предявените искове. Претендират се разноски.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който се изразява следното становище: не се оспорват договорните отношения между страните, нито фактът на уведомление за настъпилата цесия. Оспорват се така предявените искове поради това, че цялата сума в размер на 2700 лева била върната изцяло. Наред с това, се счита, че със сключване на Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № 9012-00033828/15.09.2020г. е бил обвързан да заплаща такси и разноски, които надвишавали размера на самия заем. На следващо място, счита се, че сключеният договор за заем Microcredit № 9012-00033828/15.09.2020г. бил нищожен на основание чл.22 ЗПК, като противоречащ на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което на основание чл.23 ЗПК ответникът дължал да върне сумата в размер на 2700 лв., представляваща чистата стойност на кредита, което и бил сторил. Твърди се, че посочената сума била върната преди да бъде подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, съответно не бил дал повод за завеждане на настоящото дело. Предвид възражението за нищожност на договора, оспорва дължимостта на сумата в размер на 123, 06 лева, представляваща лихва за забава. Искането към съда е да отхвърли исковете, като претендира разноски и в двете производства.

В проведените съдебните три съдебни заседания страните, редовно призовани, не се явиха, нито изпратиха процесуални представители. С депозирани молби от страните, същите уведомиха съда за служебната ангажираност на пълномощниците им и изразиха желание делото да се разгледа в тяхно отсъствие. По делото са ангажирани писмени доказателства, както и е назначена и изслушана съдебно-счетоводна експертиза.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

При разпределяне на доказателствената тежест съдът е указал на ищеца да установи следните обстоятелства при условията на пълно и главно доказване: наличието на действително правоотношение по договор за заем, по силата на което се е задължил да предостави на В. А. В. посочената заемна сума; обстоятелството, че В. А. В. е усвоил твърдения от ищеца заем в размер, посочен в исковата молба; забавата на заемодателя по отношение изпълнението на задължението за заплащане на главница; както и размера на дължимата мораторна лихва; прехвърляне на вземането чрез цесия, както и уведомяването на ответника за нея.

В доказателствена тежест на ответника е при установяване на посочените обстоятелства да докаже плащане на вземането.

Съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: че между „Микро Кредит“ АД и В. А. В. е сключен Договор за заем Microcredit № 9012-00033828/15.09.2020г., задълженията по които били цедирани на ищеца, че на ответника е предоставена сумата, предмет на договора, както и обстоятелството, че ответникът е бил уведомен за настъпилата цесия. Процесният договор за заем попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит /ЗПК/, поради което и съдът следва да извърши служебна проверка за действителност на процесния източник на облигационни задължения.

Видно от приетото заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира като пълно, ясно и компетентно изготвена, се установява, че ответникът е заплатил сумата в размер на 150 лв. към „Микро Кредит“ АД, както и сумата в размер на 2564 лв. на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. Наред с това, е посочено, че в ГПР не е включена сумата по договор за допълнителни услуги и че ако същата беше включена, ГПР би бил в размер на 309, 61%.

Съответно, съдът счита, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото е налице посочване на ГПР и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива, съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В противовес на разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, в ГПР по договора не са включени допълнителните разходи в размер на 3244, 86 лв., представляващи допълнителни услуги по допълнителен договор, сключен на 15.09.2020г. между ответника и „Мирко Кредит“ АД. Това е така, доколкото уговорените услуги „Комфорт“ и „Връщане в 30-дневен срок“, дължими в посочения размер, представляват разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК. Целта на изискването за посочване на ГПР в договора е потребителят да разбере какво е реалното оскъпяване на кредита и да може да съпостави наличните пазарни предложения и да упражни избора си съответно на индивидуалния си интерес. Неправилното посочване на ГПР може да бъде разгледано и като нелоялна търговска практика от страна на кредитните институции. Съгласно Решение на Съда от 15 март 2012 г. по дело C453/10 Jana Perenicov и Vladislav Perenic срещу SOS financ spol. s r. o. търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на европейското законодателство относно нелоялните търговски практики, доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. В най-новото решение на СЕС, постановено на 21.03.2024г. по преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 21 ноември 2022 г., постъпил в Съда на 22 ноември 2022 г., е възприето, че „посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. ….. член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.“ Предвид гореизложеното, доколкото, както беше посочено, ГПР по договора е грешно определен в същия, е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което, съгласно чл.22 ЗПК, влече недействителност на целия договор, поради което ответникът би дължал само чистата стойност на получения заем. Обстоятелството, че в хода на делото кредиторът оттегли претенцията си за допълнителните услуги, не променя характера на основния договор за кредит, доколкото, дали договорът за заем е недействителен се определя от неговото съдържание, а не от това каква част от него се претендира в производството по делото.

В случая се установи, че ответникът е изплатил сумата в общ размер на 2714 лв., съгласно заключението на ССчЕ, преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тоест изплатил е целият дължим размер на отпуснатата главница, поради което не са останали неизплатени задължения от негова страна по процесния договор. Предвид гореизложеното, исковете се явяват неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени.

По разноските:

При този изход от спора, право на разноски има единствено ответникът. Същият е сторил такива, съгласно приложен списък на разноски по чл.80 ГПК в общ размер на 712, 26 лв.

Така мотивиран, съдът