Решение № 123 от 28.7.2025 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 175/2025 г.

Производството е по глава ХХІ от НПК. Делото е било образувано във връзка с жалба на адв. И. И. – служебен защитник на подсъдимия С. М. И. срещу присъда рег. № 10/28.02.2025 г. по НОХД № 768/2024 г. на Окръжен съд – Хасково, наказателно отделение. С посочения съдебен акт подсъдимият е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3, предл. 2 вр. чл. 198, ал. 1 НК, за което му е било наложено наказание при условията на чл. 58а, ал. 4 и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК – една година и четири месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим. От така наложеното на подсъдимия С. М. И. наказание е било приспаднато времето на предварителното му задържане за нуждите на производството. Със съдебния си акт първият съд се е произнесъл и за веществените доказателства и разноските по делото. По отношение на приетия за разглеждане в наказателния процес граждански иск за причинените на пострадалата неимуществени вреди, изразили се в болки и страдания, настъпили в следствие на причинената й телесна повреда, същият е бил уважен в пълния претендиран размер от 10000 лева, като сумата е била възложена за заплащане ведно със законната лихва, считано от увреждането – 11.05.2024 г. до окончателното й изплащане. В жалбата на адв. И. И. и подсъдимия се претендира, че не е било установено по безспорен начин, че извършеното престъпление е с правна квалификация по чл. 199 НК, доколкото употребената от него сила не е била насочена към сломяване на съпротивата на пострадалата, а е била в посока отнемане на вещта. Считат, че С. М. И. следва да бъде оправдан по така повдигнатото му обвинение по чл. 199 НК и да му бъде наложено наказание по чл. 198 НК, както и да понесе отговорност по чл. 133 НК, като наложеното наказание бъде отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок, определен от съда. Същевременно се прави оплакване, че наложеното наказание е прекомерно тежко, предвид извършеното от подсъдимия и неговото чисто съдебно минало към датата на извършване на престъплението, както и съдействието му и признанието на вината за извършеното. Иска се, подсъдимият да бъде оправдан по обвинението за по-тежко наказуемия състав на престъплението грабеж, придружено със средна телесна повреда на пострадалата, като му бъде наложено условно наказание. Постъпило е и писмено становище от адв. П. Т., назначен за повереник на частния обвинител и граждански ищец И. В. Д.. В същото се излагат подробни съображения в подкрепа на доводите, че присъдата е била постановена в унисон със събраната по делото доказателствена маса. Повереникът изразява становище, че при постановяването й е била направена необходимата съпоставка между смекчаващите и отегчаващите наказателната отговорност на подсъдимия обстоятелства. В тази връзка намира подадената въззивна жалба срещу осъдителната присъда на ОС-Хасково за неоснователна. По отношение на размера на обезщетението за причинените от деянието неимуществени вреди счита, че обосновано съдът е определил неговия размер, изхождайки от конкретните обстоятелства, сред които характерът и начина на извършване на деянието, причинените физически и морални страдания, тяхната продължителност, начина на причиняването им и възрастта на пострадалата, стреса от преживяното и свързаните с това отрицателни душевни преживявания, както и обстоятелството, че причиненото увреждане представлява средна телесна повреда по смисъла на закона. За това, отчитайки изложените обстоятелства, повереникът на допълнителната страна намира, че съдът закономерно е уважил претенцията на пострадалата в размер на 10 000 лева, който правилно е преценил като необходим и достатъчен да го репарира. Поради изложеното, моли апелативния съд да отхвърли депозираната въззивна жалба срещу присъдата на окръжния съд и да потвърди постановения съдебен акт. Представителят на Апелативна прокуратура гр. Пловдив счита жалбата за неоснователна. Излага съображения, че предвид процедурата, по която е било разгледано производството по делото, страните не могат да оспорват признатите фактически положения, които обуславят възприетата правна квалификация. Що се отнася до размера на наложеното наказание, прокурорът намира, че същото е доста снизходително, но поради липсата на съответен протест, следва да се потвърди в определения размер. Счита, че отчетените от първия съд смекчаващи и отегчаващи обстоятелства не са ценени в ущърб на подсъдимия, като наложеното на дееца ефективно наказание лишаване от свобода би изпълнило възпиращите и превъзпитателните цели на наказанието. В хода на съдебните прения частния обвинител и граждански ищец И. Д. и назначения й повереник адв. П. Т. молят да бъде изцяло потвърдена оспорената от подсъдимия и неговия защитник присъда. Служебният защитник на подсъдимия – адв. И. И., в хода на съдебните прения, поддържа изцяло подадената жалба. Намира, че деянието, което е извършил неговият подзащитен е класически случай на грабеж по основния състав на престъплението. По отношение на телесната повреда на пострадалата намира, че по делото няма нито едно доказателства, че той умишлено е търсил подобна вреда спрямо пострадалата. Пледира, че е налице идеална съвкупност от две престъпления – грабеж и причиняване на средна телесна повреда но непредпазливост, тъй като употребената от подсъдимия сила е била насочена към вещта, а не към пострадалото лице с цел сломяване на съпротивата му. Моли апелативния съд, при произнасянето си да съобрази, че към момента на деянието подсъдимият е бил неосъждан и да замени така наложеното му наказание с едно, макар и по-високо, чието изтърпяване да отложи при условията на чл. 66, ал. 1 от НК. Подсъдимият поддържа доводите на своя служебен защитник, като изразява съжаление за постъпката си. В последната си дума И. предоставя на втората инстанция по претенциите си за намаляване на наказанието, като изразява надежда да получи условно наказание. Въззивната инстанция, след като провери изцяло правилността на обжалваната присъда, съобразно правомощията си по чл. 313 и чл. 314 от НПК, въз основа на доказателствата по делото и предвид становищата на страните, приема за установено следното: Жалбата е неоснователна. Съдебното производство пред първия съд е протекло по реда на диференцираната процедура по чл. 371 т. 2 от НПК, при която подс. С. М. И. е признал изцяло фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и е изразил информирано съгласие да не се събират доказателства за тези факти, описани в обвинителния инструмент, а да се ползват вече събраните такива на досъдебното производство. Съдът е установил, че самопризнанието се подкрепя от събраните доказателства и с определение е допуснал провеждането на съкратено съдебно следствие, на основание чл. 371, т. 2 от НПК за тях. С нарочно определение по чл. 372 ал. 4 от НПК първата инстанция е допуснала съкратено съдебно следствие по този ред, като е разяснила на подсъдимия, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието му и събраните на досъдебното производство доказателства. Въз основа на тях, окръжният съд правилно е приел за установени описаните в мотивите си фактически положения. Въззивната инстанция, след като провери изцяло правилността на обжалваната присъда, съобразно правомощията си, въз основа на доказателствата по делото и предвид становищата на страните, приема за установено следното: Към месец май 2024 г. подсъдимият С. М. И., който живеел в Д., епизодично работел в строителството като помощник на своя вуйчо. Това не задоволявало нуждите му от средства и И. търсел неправомерни методи за снабдяване с пари. На 11.05.2024 година, в обедните часове, подсъдимият И. се разхождал из Д. заедно с приятеля си Д. Д.. На ул. „В. Д.“, двамата забелязали движеща се пред тях възрастна жена - пострадалата И. Д.. Последната отивала към сградата на № • на посочената улица с намерението да нахрани котка в района на бившата си квартира. Д. носила в ръката си дамска чанта, съдържаща личните й документи, банкова карта, портмоне със 120 лева и мобилен телефон „Нокиа“ с калъфче. Подсъдимият огледал чантата на пострадалата и решил да я отнеме, като споделил намеренията си с Д.. Последният мълчаливо отклонил предложението за съдействие и се оттеглил в района на близкото училище, където приседнал и видял, че подсъдимият последвал пострадалата. Д. спряла до един от гаражите на ул. „В. Д.“ № •, като С. И. я приближил и започнал да й задава въпроси. Поведението на подсъдимия притеснило жената, която стиснала здраво чантата си и се отдалечила, но И. тръгнал след нея и отново настоятелно продължил да й задава въпроси. В даден момент, Д. приклекнала, за да постави храна на котката. Тогава И. хванал носената от пострадалата дамска чанта и със сила започнал да я дърпа. Д. се съпротивлявала и също дърпала чантата към себе си. В резултат на посоченото, дръжките на чантата се скъсали, а пострадалата паднала на терена – първо опряла коленете си на настилката, а след това се строполила върху лявата страна на тялото си. Падането на пострадалата позволило на И. да вземе чантата от ръцете й. След това той побягнал по улицата, а Д. се развикала за помощ. Д. Д. също се провикнал. Виковете им били чути от М. С., който се прибирал от пазар и слизал от лекия си автомобил. Когато видял пострадалата, която познавал като своя бивша съседка, да лежи на терена, а срещу себе си – тичащ и стискащ до гърдите си чанта млад мъж, С. препречил пътя на подсъдимия, който паднал и изпуснал отнетото, а след това бързо се изправил и се отдалечил от мястото. С. взел чантата и я предал на Д., а след това сигнализирал за случилото се в РУ-Д. с молба за оказване и на медицинска помощ. Пристигналият на мястото екип на ЦСМП прегледал пострадалата и препоръчал отвеждането й в болница, но тя отказала, считайки, че не се нуждае от специално лечение. След това Д., С. и пристигналите полицейски служители Д. И. и С. Н. се отправили към сградата на районното полицейско управление в Д., където Д. и С. описали външните физически белези на нападателя. С. предал оптичен диск със запис от монтирана в дома му камера за видеонаблюдение. По-късно пострадалата се прибрала в дома си. Вечерта усетила увеличаващи се болки в лявата тазобедрена област, което било повод да потърси лекарска помощ. В 19, 40 часа на инкриминираната дата (11.05.2024 година) тя постъпила в М.- Х., където след извършено рентгеново изследване било установено счупване на шийката на лявата бедрена кост. Било проведено оперативно лечение за открито наместване на костта с вътрешна фиксация. На 17.05.2024 година Д. била изписана с препоръки за домашно лечение. Изготвената на подготвителната фаза съдебномедицинска експертиза по писмени данни потвърдила вида на констатираната по време на стационарното лечение телесна увреда – „счупване на шийката на лявата бедрена кост“, което е довело до трайно затруднение в движението на долния ляв крайник за период, по-дълъг от 30 дни. В писмения доклад на експерта било уточнено, че причина за фрактурата е падане на терен и съприкосновение между него и лявата страна на тялото, в резултат на което последвал удар върху костта. Отбелязано било също така, че травмиращата сила се е разпространила по протежението на шийката и е довела до т. нар. „впиваща фрактура“. Експертът е приел като възможна „приклекнала позиция“ на тялото преди установяването му (падането) върху терена. Оценителна експертиза, назначена на подготвителната фаза, е изследвала средната пазарна цена на намиращите се в дамската чанта вещи, както и на самата чанта. В писмения си доклад експертът посочил, че извършеното пазарно проучване в три различни източника на информация е установило следните приблизителни продажни цени на огледаните и фотографирани от разследващия предмети (протокол за оглед на веществени доказателства от 11.05.2024 г.): на дамската чанта – 12 лева; на дамското портмоне – 4, 50 лева; на мобилния телефон марка „Нокиа“ – 30 лева и на кожения калъф за него – 2 лева. Първият съд е отбелязал, че тази, възприета от прокурора и неоспорена от подсъдимия фактическа обстановка, намира своята цялостна подкрепа в набавените по съответния процесуален ред доказателствени средства, които са резултат от надлежно приложени и неопорочени процесуални способи – разпит на свидетели, частично от обясненията на подсъдимия, оглед на веществени доказателства и разпознаване на лице. Окръжният съд е имал основание да кредитира заключенията на посочените експертизи като добросъвестно изготвени, от лица с необходимите специални знания и опит, които са изследвали обективно установени факти по делото и въз основа на тях са извели включени в кръга на доказване релевантни за делото обстоятелства. Настоящият съд намира, че описаната фактическа обстановка правилно и обосновано е била приета за установена от първостепенния съд от самопризнанието на подсъдимия, което се подкрепя изцяло от събраните в хода на досъдебното производство доказателства, доказателствени средства и експертни заключения, като доводите на първия съд няма да бъдат преповтаряни дословно, защото изцяло се споделят от настоящата инстанция. Правилно е било посочено, че самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от показанията на пострадалата и свидетелите–очевидци на инцидента – частично от тези на Д. Д., както и изцяло от тези на М. С., които първият съд е приел за достоверни и корелиращи с останалите събрани по делото доказателства, подробно посочени и анализирани в мотивите на този съд, като е било отчетено и значението на протоколите за разпознаване в подкрепа на направеното самопризнание. Настоящият съд намира, че в случая извършените разпознавания следва да бъдат преценени от една страна като способ за проверка на гласните доказателства (показанията на пострадалата и притеклия се на помощ непосредствено след деянието свидетел С.), доколкото чрез извършените от тези свидетели разпознавания на подсъдимото лице като автор на посегателството, са били проверени вече установените факти от показанията на визираните свидетели. Наред с това, чрез разпознаване в случая, са били събрани и преки доказателства, тъй като свидетели-очевидци (пострадалата и притеклото се на помощ лице) са разпознали извършителя на престъплението, поради което разпознаването, извършено от тях, е и пряко обвинително доказателство при постановяване на осъдителната присъда. Правилно извършените в хода на досъдебното производство разпознавания са били приети за годен доказателствен източник за авторството на деянието, наред с останалите такива от доказателствената съвкупност, които подкрепят направеното самопризнание. За извършените разпознавания са били привлечени поемни лица (съобразно изискванията на чл. 137 от НПК), които не са имали друго процесуално качество, като видно и от съставените фотоалбуми, представените за разпознаване лица отговарят на изискванията на чл. 171, ал. 2 от НПК - най-малко три лица, сходни по външност с разпознаваното лице. В подкрепа на обвинението се явяват и показанията на Д. Д., правилно оценени от първия съд. Д. споделя, че именно подсъдимият е грабнал чантата от ръцете на пострадалата, докато е „седяла“. Действително разказаното от Д., както отбелязва инстанцията, се оказва в известно противоречие с представените от Д. факти, доколкото последната е била категорична за дърпането на чантата, а Д. е отрекъл да е наблюдавал такъв род съприкосновение между приятеля си и пострадалата с твърдение, че отнемането е било без съпротива от жената и без предхождащи го разговори. Направената от самия свидетел резерва към прецизността на наблюденията му, обяснява иначе незначителното разминаване между неговите показанията и тези на Д. за посочения сегмент. С основание първият съд е приел, че показанията на самата пострадала не будят съмнения относно достоверността на представената в тях фактическа последователност, както заради тяхната яснота и видима устойчивост, така и поради кореспонденцията им с обективираното в протокола за оглед на приобщените като веществени доказателства предмети, един от които е коментираната чанта, чийто изглед – скъсани дръжки, очевидно е в подкрепа на казаното относно положените за отнемането усилия от И., който напълно разбираемо в своите обяснения е омаловажил нивото на физическата си активност, а наред с това и премълчал падането на жената преди окончателно чантата да попадне единствено в негови ръце, а той да побегне с нея. Бягството на И. е било заснето от монтирано за охрана видео заснемащо устройство, чийто запис е положен на оптичен диск, а той предаден от свидетеля С. и огледан от разследващия, като резултатите от този способ само допълват, както сочи окръжният съд, далеч по-информативните гласни доказателствени средства, но и способстват за тяхната оценка като достоверни и пълноценни доказателствени източници, включително относно авторството, което макар и неоспорено, също е намерило стабилна опора, както в показанията на Д. Д. с посочената уговорка, така и в разпознаването на И., предшествано от подробно даденото описание на неговите външни физически белези от идентифициралите го Д. и С.. Фактът, че спрямо последната е била използвана сила, различна по своята интензивност и характер от отбелязаната в обясненията на И., установяват не само обстойните и детайлни показания на пострадалата, както и състоянието на отнетата вещ, но и степента, в която е било увредено здравето на свидетелката – причинено е счупване на част от лявото бедро, следствие от падане върху терена и от удар върху трохандера на костта, като травмиращата сила се е разпростряла върху протежението на шийката и е довела до впиваща фрактура, както сочи в своя доклад експертът – медик. Следователно, както продължава със задълбочената си аргументация първият съд, няма как да бъде прието за истина заявеното от И., че без особени усилия той е успял да вземе чантата от пострадалата, респ. няма повод да не бъде прието за вярно това, което Д. е разказала относно приложената от нея самата сила за предотвратяване на отнемането, съпроводена от нестихващия физически натиск от страна на И., изразил се в дърпане, после до разкъсване на чантата и до строполяването на пострадалата върху твърдия терен. Тоест, нивото на телесна увреда е самостоятелен, но немаловажен показател за действителния характер на предприетите от И. действия, насочени към сломяване на оказаната от Д. съпротива, а също и важен маркер за верността на съдържащата се в показанията на последната сведения. В този смисъл обясненията на подсъдимия, въпреки частичната им, но твърде повърхностна кореспонденция с казаното от свидетеля Д. Д., относно коментираните фактически елементи не намират тази сигурна обвързаност с други надеждни доказателствени източници, които да преодолеят изцяло защитния им характер и да им придадат ролята на доказателствено средство за очертаната от обвинението фактическа рамка. Правилно първият съд е отбелязал, че с признанието на изложените в обвинителния акт факти подсъдимият сам е игнорирал достоверността на тази част от досъдебния си разказ. В допълнения към казаното от окръжния съд, настоящата инстанция ще посочи, че поради спецификата на разглежданата диференцирана процедура по т. 2 на чл. 371 от НПК, съдът следва да посочи само доказателствата, които подкрепят самопризнанието в диференцираната процедура. Не е налице порочна такава поради обстоятелството, че обвиняемият не се е признал за виновен по обвинението на досъдебното производство по определени негови сегменти, отричайки интензитета на упражнената принуда. В случая, това не е било пречка подсъдимият в съдебно заседание пред първия съд да поиска разглеждането на делото по диференцираната процедура. В тази връзка може да бъде цитирано решение № 638 от 12.11.2007 г. по н. д. № 368/2007 г. на ВКС, ІІ н. о, където се сочи, че „с направеното самопризнание по чл. 371, т. 2 от НПК, придружено от съгласие да не се събират доказателства за признатите факти, деецът е отрекъл обясненията си, дадени от него в хода на досъдебното производство. А като ги е отрекъл, с оглед на тях не може да се поставя под съмнение това самопризнание, подкрепящо се от другите доказателства.“ В случая е налице и изрична оценка на обясненията на подсъдимия от подготвителната фаза, макар по същността си, при хронологията на развитие на производството, те да не обосновават съществуването на противоречие, доколкото са били отречени със самопризнанието в процедурата по т. 2 на чл. 371 от НПК. Това е така, доколкото със самопризнанието и съгласието да не се събират доказателства за признатите факти, подсъдимият фактически е отрекъл тезата си на подготвителната фаза, поради което и по-подробен от изложения вече коментар е излишен. Както правилно е отбелязал и първият съд, същественото е, че взаимно допълващите се показания на очевидците (Д. и С.), т. е. на първичните доказателствени източници и производните на тях преки доказателства, както и кореспонденцията им с резултатите от извършените огледи на предмети и информационни носители, а и с доклада на съдебно-медицинската експертиза, изграждат еднопосочна, стройна и пълноценна доказателствена основа на всеки един сегмент от инкриминираната дейност. В този смисъл самопризнанието на подсъдимия не е изолирано от останалите доказателствени средства, а успешно вписано в компактната доказателствена поредица. Във връзка с всичко изложено по-горе, не се откриват доказателствени материали, които неправилно са били оценени като процесуално допустими и са били използвани от окръжния съд при решаване на делото. В случая инстанцията е изпълнила задълженията си да посочи всички гласни доказателствени средства (показанията на свидетелите); заключението на назначените и изготвени в досъдебното производство експертизи; писмени доказателства и доказателствени средства; веществени доказателства. В заключение още веднъж следва да се каже, че в случая, така както е приел и първият съд, доказателствените средства представят като обосновани очертаните в обвинителния акт фактически констатации. Изложената в обвинителния акт фактическа обстановка е напълно обоснована, като самопризнанието на подсъдимия е подкрепено от доказателствените средства. Доказателствените факти по делото не разкриват правна квалификация, различна от повдигнатата с обвинението и приета с присъдата на първата инстанция, поради което и съответният материален закон е бил правилно приложен. При установените факти, първостепенният съд аргументирано е приел, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 3, предл. 2 вр. чл. 198, ал. 1 от НК, като доводите на инстанцията няма да бъдат преповтаряни дословно, защото се споделят изцяло. Правилно е било отчетено, че подсъдимият е реализирал принуда спрямо пострадалата по делото под формата на сила. Целта на дееца е била да въздейства на пострадалата, за да получи владение върху нейните вещи. Вследствие на упражнената принуда, подсъдимият е установил своя фактическа власт върху вещите на пострадалата, като между акта на използването на сила и отнемането на предмета на престъплението е налице функционална връзка. Използваната принуда е била средство, начин за осъществяване на отнемането. В момента, в който подсъдимият С. М. И. е взел чантата на пострадалата и съдържащите се в нея вещи от ръцете й, като се е отдалечил с тях от местопроизшествието, той е установил своя фактическа власт върху отнетото имущество и престъплението е било довършено. Подсъдимият е осъществил и двата акта на изпълнителното деяние на съставното престъпление грабеж – упражнявайки принуда под формата на сила спрямо пострадалата, подсъдимият е отнел намиращите се във владението на Д. вещи, като е установил собствена фактическа власт върху тях с намерение за ги присвои. Не се касае за опит, доколкото такъв е налице, когато принудата е била осъществена, но вещите все още не са преминали във фактическа власт на дееца, докато в случая такава е била установена от него. При все И. да не е имал възможността да запази дългосрочно установената фактическа власт върху чантата на пострадалата, нито да се разпореди с нея и намиращите се там вещи, разпореждането не е елемент от изпълнителната дейност, като е достатъчно да съществува намерение за такова, което в случая е налице. Престъплението е довършено, доколкото деецът е установил своя фактическа власт, която е лишила държателя/собственика на предмета на престъплението от неговите права. Такова фактическо притежание е било установено от И., който е сграбчил чантата, стиснал я до гърдите си и побягнал с нея, в който промеждутък, владението е било необезпокоявано, сигурно и окончателно. Неутрализацията на подсъдимия след това следва да се третира като бързо и успешно разкриване на извършителя, а не като независещо от волята му препятствие за постигане на желания резултат. От субективна страна престъплението е извършено при форма на вината пряк умисъл, като подсъдимият е имал ясни представи за всички признаци от обективната страна на престъпния състав – че отнетите вещи са чужди, че ги отнема от владението на другиго, че придобива фактическата власт върху тях посредством употребената принуда под формата на сила, като също така е съзнавал обществено-опасния характер на деянието си, предвиждал е неговите обществено-опасни последици и е искал тяхното настъпване. Основният спор в случая е дали установените по делото факти се субсумират под по-тежко наказуемия квалифициран състав на престъплението грабеж. Настоящият съд намира, че в случая се касае именно за грабеж, придружен със средна телесна повреда, доколкото упражненото от дееца насилие за сломяване съпротивата на пострадалата включва признаците на престъплението по чл. 129 от НК. Първият съд не е подминал наведените от защитата възражения в тази насока, като е отчел, че несъмнено подсъдимият С. И. е отнел чужди движими вещи от владението на непознатата за него И. Д., за което е била използвана сила, насочена именно към предварително намисленото - присвояване на това, което е било поставено в дамската чанта и за което въпреки че е нямал точни, а общи, неконкретни представи, подсъдимият е целял да вземе за себе си и така да прекъсне фактическата власт на неговия държател (в случая и собственик) и да установи своя, която да му позволи безпрепятствени разпоредителни действия. Следователно, налице е необходимата функционална връзка между противоправното отнемане и използваната принуда, насочена именно към улесняване на присвоителния акт. В случая, не използваната сила (доколкото и минималното физическо съприкосновение би било съставомерно за съставното престъпление), а нейната интензивност и въздействие върху здравето на пострадалата е това, върху което защитата концентрира своите възражения срещу възприетата от обвинението правна оценка, независимо от признанието на фактите, които на практика не биха могли да удовлетворят исканата по- благоприятна квалификация – грабеж, съчетан с непредпазливо причинена телесна повреда. При отговора на тези възражения, първият съд е извършил задълбочен анализ на субективното отношение на подсъдимия към всяка една обективна изява на неговото поведение, като с основание е посочил, че И. се е стремял към отнемането на дамската чанта и това е илюстрирано не само в действията, съставляващи непосредственото посегателство към този предмет, но и в предхождащите ги – започнали от момента, в който жената е била забелязана, преминали през отправеното към свидетеля Д. на предложение за съдействие и участие в набързо изготвения план, прераснали в упоритото следване на жертвата и завършили в момента, който И. е приел като подходящ и удобен да издърпа чантата от ръката на приклекналата в близост до гаража жена. Затова И. е преследвал постигането на съставомерния резултат – увреждане на собственическите права, а обществената опасност на това свое поведение очевидно е съзнавал, т. е. извършеното представя всички характерни елементи на прекия умисъл относно присвоителното действие. Настоящият съд намира, че в случая причиняването на средната телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2 от НК, е само междинен резултат, като спрямо него деецът може да действа както с пряк, така и с евентуален умисъл, докато по отношение на крайния резултат - отнемането на предмета на престъплението, умисълът винаги е пряк, както правилно е приел и първият съд. Последователно поддържаното от подсъдимия твърдение (още в дадените пред разследващия обяснения), според което той не е искал да нарани жената, а само да вземе чантата й, не са способни – нито самостоятелно, нито след проекцията им върху категорично установените по делото факти, да разединят съставното по същността си престъпление по чл. 199 ал. 1 т. 3 от НК, не само заради установената обвързаност между използваната сила и желаното отнемане на вещта, но и защото не се откриват никакви ясни белези за непредпазливо, т. е. несъзнавано отношение към последствията от предприетото грубо, продължително, дори яростно дърпане на чантата, целящо не просто нейното издърпване от пострадалата, но и сломяване на съпротивата, която последната безспорно е оказала в опита да опази притежаваното, противодействайки също с издърпване в обратната на следваната от подсъдимия посока. И макар тази собствена, противостояща на използваната от подсъдимия сила, да е имала своя принос в общото енергийно ниво и в причинно-следствения комплекс, генерирал строполяването върху терена, то няма как да се счита, че И. не е предвиждал като възможна, вероятна последица от своите действия тази, която в действителност е настъпила – падането на Д. върху плочника, предшествано от разкъсването на чантата в областта, за която се е захванала. Точно противното изобразява стореното – И. е бил изправен пред възрастна жена с крехко телосложение и в приклекнала позиция в момента, в който е активирал своята принуда, чиято интензивност е нараствала в упорството за постигане на намисленото отнемане, като той явно е останал безразличен към възникналата от агресията му опасност да бъде причинено телесно увреждане в създадената обстановка на противоборство. Всичко това представя субективните измерения на тази част от противоправното поведение на дееца именно във визираната от инстанцията насока, че същият е предвиждал междинния резултат, но е бил безразличен и безкритичен към него; съгласявал се е с това той да настъпи като страничен и съпътстващ пряко преследваната цел. Ето защо, както правилно е посочил окръжният съд, макар нараняването на Д. да не е било непосредствено преследваната от И. цел, субективните представи за всички посочени по-горе фактически елементи категорично обозначават отношението му към накърняващия здравето резултат като междинен (вторичен) резултат и съзнавано пренебрегнат като възможен. Поради тези съображения, окръжният съд правилно не е споделил защитните искания и е приел предложената от обвинението правна квалификация – по чл. 199 ал. 1 т. 3 вр. чл. 198 ал. 1 от НК като напълно съответна на изложените в обвинителния акт и подкрепени от доказателствата по делото факти. По отношение определяне на наказанието първият съд е взел предвид, че подсъдимият е млад 24-годишен човек, с основно образование, несемеен и неосъждан към момента на деянието, без специална квалификация и с непостигната социална зрялост. Последното е било включено в групата на смекчаващите вината обстоятелства, доколкото липсата на устойчива социална адаптация е един от факторите, който е улеснил престъпната проява. Към същата категория с основание са били отнесени някои от белезите на самото деяние – то не е било предварително намислено, решението за него е взето инцидентно, макар известен план да е бил следван и да е проявена немалка доза упоритост в постигането на присвоителната цел. Стойността на отнетите вещи също (макар и с неголям принос) правилно е била третирана в полза на подсъдимия – пазарната цена на отнетото се равнява на 168, 50 лева, т. е. тя е значително по-ниска от минималната за страната работна заплата, която е била в размер на 933 лева към инкриминирания момент съобразно ПМС № 193/12.10.2023 г. На същата плоскост с основание е било взето предвид и краткосрочното въздействие върху защитения обект, независимо че е било постигнато чрез навременната намеса на случаен свидетел, спрямо когото не е налице проява на агресия за отстояване на установеното владение. На същата плоскост е било отчетено и субективното отношение на И. към причинената на Д. телесна повреда – като междинен резултат, тя не е била пряка негова цел, а възможен (разбира се и предвидим) от нападението му неблагоприятен резултат. Всички останали характеристики на конкретната проява, правилно са били поставени на плоскостта на отегчаващите обстоятелства, а именно извършването на грабежа през деня, което не е възпряло И. да реализира престъпното си намерение, което е илюстрация за едно арогантно и пренебрежително отношение към обществения порядък.; жертва на грабежа е уязвима възрастна жена, която в очите на И. е и беззащитна. Независимо че всички тези отегчаващи вината на подсъдимия факти не са малобройни, тяхното влияние върху нивото на обществена опасност на проявата не е сериозно, така както е отбелязал първия съд, защото те не разкриват белези, надхвърлящи обичайните за този род престъпления. Напротив - касае за типичен случай, попадащ в рамките на обсъдената от законодателя наказуемост съобразно нивото, в който защитеният обект бива засегнат. В същото време количеството на смекчаващите вината факти, отчетени от първия съд, правилно е било преценено като значително, а част от тях – чисто съдебно минало, нелоша характеристика, липса на утвърдени социални модели, поради младата възраст, са били приети и за решаващи относно обема на необходимата реакционна намеса. Затова окръжният съд е приел, че в случая освен многобройност на позитивните за подсъдимия сведения, е налице и втората изискуема от закона предпоставка, позволяваща по-снизходително и от най-ниското предвидено в закона наказание, а именно: наказанието лишаване от свобода за срок от пет години, което законът предвижда като долна граница, не би било съответно нито на тежестта на престъплението, нито на обществената опасност на самия деец. Ето защо, без да пренебрегва отегчаващите факти, окръжният съд е приел, че подходящо за постигане на поправителните, превъзпитателни и превантивни цели е наказание „лишаване от свобода за срок от една година и четири месеца“, което е наложил на основание чл.58а ал.4 вр. чл.55 ал.1 т.1 от НК, след като е отчетел, че правилата на чл.58а ал.1 от НК биха поставили подсъдимия в по- неблагоприятна санкционна позиция. Във връзка с доводите на защитата пред настоящата инстанция, че наказанието следва да бъде намалено, следва да се посочи, че окръжният съд е преценил през призмата на обществената опасност на деянието и времето, мястото и механизма на извършване на престъплението, както и личността на пострадалата. Правилно е преценил, че при все посочените обстоятелства да показват известна негативна отлика от обичайните случаи на извършването на престъплението грабеж, не намират такова отражение върху конкретната степен на обществена опасност на деянието, поради което правилно е процедирал по описания по-горе начин при определяне на наказанието. В съдебната практика многократно е било посочвано, че смекчаващите и отегчаващите обстоятелства не се преценяват като механичен сбор, доколкото при съпоставянето на установените по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства се взема предвид тяхното действително значение. С оглед на изложеното, въззивната инстанция намира, че адекватно на степента на обществената опасност на деянието и дееца и на констатираните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства и целите по чл. 36 НК, се явява именно наказанието лишаване от свобода, наложено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК – под законоустановения специален минимум от пет години в конкретен размер от година и четири месеца. Оплакването във въззивната жалба за несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, настоящият съд намира за неоснователно, доколкото установената фактология по делото, не сочи на несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода. Правилно първият съд е приел, че в случая макар да са налице част от материално-правните предпоставки на чл. 66, ал. 1 от НК, това наказание следва да бъде ефективно изтърпяно. По-конкретно: към момента на извършване на престъплението С. И. не е бил осъждан, а наказанието не надхвърля допустимия за условното осъждане праг. Отсъства, обаче, най- важното законово условие, позволяващо поставянето на подсъдимия в изпитателен период, през който да са очаква поправителните цели да бъдат постигнати. С основание окръжният съд е посочил, че такъв род прогноза се изключва от криминалната „автобиография“ на подсъдимия, започнала на 16.02.2024 г. и приключила на 24.10.2024 г. Нейният преглед сочи, че по силата на влязло в сила наказателно постановление № 254нк-21/12.11.2024 г., издадено от Началника на РУ-Д., С. И. е бил наказан с глоба в размер на 200 лева за деяние по чл. 206 ал. 1 от НК, извършено на 16.02.2024 г. спрямо малолетно дете. За посочената престъпна проява наказателно производство е било прекратено на основание чл.218б от НК, а преписката е била изпратена на компетентния орган за ангажиране на административно-наказателната отговорност. Наред с това, по силата на одобрено от Районен съд - Димитровград споразумение № 80/28.11.2024 г. по НОХД № 435/2024 г., И. е бил признат за виновен за извършен на 24.10.2024 г. грабеж по чл.198 ал.1 от НК. Макар това деяние да следва по време сега разглежданото, не може да бъде пренебрегнат фактът, че то е било извършено месец по-късно от датата, на която по настоящото досъдебно производство за втори път И. е бил привлечен като обвиняем, както и едва осем дни, след като са били предявени материалите по същото това дело. Нещо повече, към 24.10.2024 г., когато е извършен вторият по ред грабеж, спрямо И. е била прилагана мярка за неотклонение „гаранция в пари“ в размер на 700 лева, внесени по сметката на досъдебния орган. Следователно, нито повдигнатото по настоящото дело обвинение, нито взетата мярка за неотклонение са мотивирали подсъдимия да се въздържа от престъпно поведение и да съблюдава наложените му процесуални ограничения. Точно обратното е било демонстрирано на 24.10.2024 година, когато са били отнети вещи на стойност 557, 50 лева, а грабежът вече е бил придружен не само с издърпване на вещите от техния държател, но и с нанасяне на удари в ръката и тилната му област. Всичко това първият съд е разгледал през призмата на първата проява (насочената срещу малолетно дете) и на настоящата (чиято жертва е възрастна жена), като правилно е отчел видима градацията в престъпните проявления и в същото време липсата на каквито и да е маркери за способност да се постигне автономно, без външна намеса и принудителна подкрепа прекрояване на социалния модел при подсъдимия. В конкретния случай е налице опит в престъпната дейност на подсъдимия да бъдат въвлечени други лица (свидетелят Д. Д.), като са били демонстрирани находчивост и умение за бързо изработване на престъпен план и упоритост в преследване на противоправните намерения, което допълнително аргументира заключението, че И. не разполага с ресурс сам да превъзмогне обществено неприемливите си нагласи и да постигне тази интеграция, която наказателното санкциониране поставя като своя основна цел. В този смисъл, с основание окръжният съд е приел, че временното изолиране от средата, която очевидно представлява негативен и неблагоприятен за все още социално адаптиращия се девиантен план, е наложително, за да бъде превенцията навременна, а мерките ефикасни, както за успешната социализация, така и за позитивното структуриране на личността на подсъдимия. Ето защо, окръжният съд правилно е постановил наказанието да се изтърпи ефективно при първоначален общ режим съобразно разпоредбата на чл. 57 ал. 1 т. 1 от ЗИНЗС. На основание чл.59 ал.1 от НК от наложеното наказание лишаване от свобода правилно е било приспаднато времето, през което по реда на чл. 72 ал. 1 т. 1 от ЗМВР подсъдимият е бил задържан на 11.05.2024 г., е също и времето, през което по отношение на него е била взета мярката по чл. 64 ал. 2 от НПК, считано от 19, 00 часа на 11.05.2024 г. до 14.05.2024 г. Пред настоящата инстанция в хода на съдебните прения, защитата сочи, че отчетените от първия съд негативни нагласи у подсъдимия, могат да бъдат успешно неутрализирани чрез едно условно наказание в по-висок размер. Подобна претенция няма как са бъде уважена във връзка с изложеното по- горе. Отделно от него, производството по делото се развива само по жалба на подсъдимия, без съответен протест в насока увеличаване на наказанието, поради което всяка негова корекция в по-висок размер, би накърнила принципа „реформацио ин пеус“ и обсъждането на подобно предложение е недопустимо, макар и под привидно благоприятното условие, което защитата поставя, наказанието на подсъдимия бъде отложено с изпитателен срок. За пълнота на изложението, следва да бъде отчетено, че се явява правилна и преценката на първия съд да не налага на дееца факултативното наказание – конфискация до ½ на имуществото на виновния с оглед данните, че подсъдимият няма имущество по отношение на което да се насочи изпълнението на това наказание и неговото налагане би било безсмислено. Отделно от това, е налице забрана за влошаване на положението на осъденото лице без съответен протест, поради което обсъждане на въпроса с конфискацията също е безпредметно. Правилно и законосъобразно направените в хода на досъдебното производство разноски в размер на 457, 84 лева са били възложени в тежест на подсъдимия на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, доколкото когато подсъдимият бъде признат за виновен, съдът го осъжда за заплати разноските по делото. Относно гражданския иск: При определянето на размера на обезщетението, правилно първият съд е приел, че гражданската ищца е легитимирана да иска обезщетение за причинените й неимуществени вреди от деянието. С оглед на така събраните данни правилно първият съд е приел, че в причинна връзка с престъплението, за което е осъден подсъдимия по делото, тя е претърпяла неимуществени вреди, свързани с болка и страдание, поради което е налице е основание за обезщетение на претърпяването им. Съгласно чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението се определя по справедливост, като преценката следва да се извърши въз основа обективни и доказани по делото факти – интензитет и продължителност на болките и страданията, период на възстановяване, наличие на остатъчна травма. Съдебната практика приема като критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай. Правилно първият съд е посочил, че законовите предпоставки, обуславящи основателността на предявения от И. Д. против С. И. иск за сумата 10 000 лева - обезщетение за нанесените с деянието неимуществени вреди (болки и страдания), са налице. Правното основание на търсената парична репарация е в разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД, изискваща противоправност на поведението, настъпване на вреда, причинна връзка между тях и вина на деликвента. Тези условия в случая са безспорно установени – чрез упражнената принуда, изразила се в използване на сила, И. е причинил повалянето на Д. върху твърдия терен, а настъпилото съприкосновение между него и тялото е довело до фрактура на левия крайник в областта на шийката на лявата бедрена кост. Както се посочи по-горе, при нанасянето на тази средна по характера й телесна повреда, подсъдимият е действал с евентуален умисъл. Причинната връзка между увреждането (вредата) и противоправното поведение е също несъмнена, защото няма основание да се смята, че фактори, различни от физическата агресия на И., са допринесли за негативното изменение в здравето на пострадалата, независимо че тя не веднага е осъзнала степента, в която крайникът й е бил травмиран. Фактът обаче, че свидетелят С. е забелязал повалената на земята жена, както и медицинските документи, сочещи търсене на лекарска помощ в късните часове още на 11.05.2024 г., а и заключението на съдебния лекар, са красноречиви за функционалната зависимост между стореното от И. и настъпилата фрактура на костта. Тази фрактура е наложила на само стационарно лечение, но и оперативна интервенция, каквато на 11.05.2024 г. Д. е претърпяла, както сочи представената по делото епикриза, издадена от лекар в "МБАЛ - Хасково "АД, гр. Хасково, Лечението на пострадалата не е завършило след хоспитализацията – изписването е с препоръки за хигиенен режим на следоперативната рана и за провеждане на контролни прегледи на 21.05.2024 г. и 28.05.2025 г. Преглед е документиран и на 17.07.2024 г., когато е проведена рентгенография на тазобедрената става. Състоянието на Д. след стационарни престой и след това са били установени от показанията на Д. Р. – дъщеря на пострадалата. Според показанията на Р., майка й е била на легло около месец след напускане на болницата, след което е последвало раздвижване, а после процедури за рехабилитация. След стъпването на крака първоначално Д. ползвала проходилка, а впоследствие – бастун, като се нуждаела от медикаменти, от помощта на своите близки. Болките й не отшумявали, напротив, появила се болезненост и в гърба. Препоръките на лекарите по време на продължаващото лечение включвали престой в санаториум, но прогнозите им за пълно възстановяване не били обнадеждаващи, както е отбелязала Р. в контекста на невъзможността майка й да продължи да работи, както правела преди инцидента, за да допълва доходите от минималната си пенсия. Изводите, които са изведени от така представените от Р. сведения, са за едно продължително, тежко, все още неотшумяло и без точна прогноза физическо, а и емоционално страдание, което е възникнало в резултат на употребената от И. сила. Както е посочил окръжният съд, лекарското мнение е по-скоро за трайно и необратимо увреждане на крайника и за необходимост от мероприятия за облекчаване на страданието, но не и за неговото пълно потушаване, което и самото физическо състояние на болната потвърждава, доколкото 70-годишната й възраст предполага ако не невъзможна, то поне относително продължителна регенерация. Ето защо, исканата от гражданската ищца парична компенсация е била преценена като изцяло съответна на изпитвания физически, а и душевен дискомфорт, допълнително засилен от усещането за невъзстановимост на физическата активност и на битовата й независимост от преди случилото се. В този смисъл сумата от 10 000 лева изцяло удовлетворява изискванията за справедливост и не надхвърля стойността на това, което действително следва да бъде компенсирано. Затова окръжният е имал пълното основание да уважи иска до пълния предявен размер, върху който е присъдил и законната лихва от момента на увреждането – 11.05.2024 г., до окончателното изплащане на дължимото. С оглед уважения размер е била определена и дължимата от И. държавна такса – 400 лева, която следва да бъде платена в полза на бюджета на съдебната власт. При извършената цялостна служебна проверка на обжалваната присъда, не се установи наличието на съществени и неотстраними процесуални нарушения. Водим от горното и на основание чл. 338 от НПК, Апелативният съд,