Решение № 399 от 8.4.2025 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 1382/2024 г.

Производството е по реда на чл.59 и сл. от ЗАНН. Обжалвано е Наказателно постановление № 675/08.09.2023 г. на Заместник-кмет „Обществен ред и сигурност“ в община Пловдив, с което на Л. Д. К.-Ц. с ЕГН •••••••••• от ••• е наложено административно наказание глоба в размер на 200 /двеста/ лв. за нарушение по чл.98 ал.2 т.4 от Закона за движение по пътищата /ЗДВП/ на основание чл.178д от ЗДВП. Жалбоподателката Л. Д. К.-Ц. не се явява в съдебно заседание. Чрез процесуалния си представител – адвокат – адв. Т. от АК Пловдив, по съображения, изложени в жалба, допълнение към нея и поддържани и в съдебно заседание, моли съда да отмени наказателното постановление /НП/ като неправилно и необосновано – с аргумент за недоказаност авторството на деянието – кой да е паркирал автомобила на процесното място, с твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения – че жалбоподателката не е била собственик на автомобила, а също и че свидетелят по акта не е присъствал при установяване на нарушението. Претендират се разноски за процесуалното представителство от адвокат. Въззиваемата страна – Заместник-кмет „Обществен ред и сигурност“ в община Пловдив, се представлява в съдебно заседание от процесуален представител – юрисконсулт – юрк. М.. Оспорва се жалбата и наведените с нея доводи, иска се потвърждаване на НП. Прави се възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Съдът като съобрази и анализира доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност прие за установено следното: Жалбата е подадена в срок /доколкото съдът по изложени в съдебно заседание от 28.11.2024 г. съображения прие, че не са били изпълнени изискванията на чл.58 ал.2 от ЗАНН и липсват ангажирани от въззиваемата страна доказателства за надлежно връчване на обжалваното НП на конкретна дата/, изхожда от лицето, което е било санкционирано, поради което е ДОПУСТИМА, а разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. Жалбоподателката Л. Д. К.-Ц. е правоспособен водач на моторни превозни средства, като постоянният й адрес е •••, а настоящият й адрес е •••. На 07.08.2023 г. в град Пловдив на ул. „••• Л. Д. К.-Ц. паркирала управляван от нея лек автомобил „Мерцедес ГЛЦ 250Д 4МАТИК“ с регистрационен № ••• /собственост на дружество „Ф-РЕНТ ЕООД“ с ••• Ц./ на място, предназначено за паркиране на пътни превозни средства за хора с трайни увреждания /за •••и/ - обозначено с пътен знак „Д21 „Място за паркиране на пътни превозни средства, обслужващи хора с увреждания“, въпреки че нямала право на това /не била лице ••• и нямала карта за паркиране на хора с трайни увреждания/. В автомобила липсвало каквото и да е обозначение, което да показва, че се управлява от лице с трайни увреждания. За паркиране на място за хора с увреждания без автомобила да е обозначен със стикер или с поставен карта за право за паркиране от лице ••• бил подаден сигнал в Оперативна дежурна част на Първо РУ на МВР гр. Пловдив от лице с трайни увреждания, при което около 21: 45 часа на място бил изпратен автопатрул в състав Р. П. П. и св. Д. Р. С. – ••• в Първо РУ Пловдив. Пристигналите на място полицейски служители видели паркираното пътно превозно средство, установили, че е паркирано в нарушение на чл.98 ал.2 т.4 от ЗДВП /“Освен в посочените в ал.1 случаи паркирането е забранено: … 4. на места, определени за хора с трайни увреждания; “/, тъй като на него нямало залепен стикер или поставен талон/карта, които да свидетелстват, че се управлява или обслужва от лице •••. За констатираното на място Р. П. П. съставила фиш – фиш с № 0002511621/07.08.2023 г., в отсъствие на водач, за прието за извършено нарушение по чл.98 ал.2 т.4 от ЗДВП и с налагане на глоба в размер на 200 /двеста/ лева. В този момент към автомобила се насочила жалб. Л. Д. К.-Ц., която при запитване от контролните органи заявила, че е водач на автомобила /обективирано в изготвена от полицай П. докладна записка до Началника на Първо РУ Пловдив – л.7 от делото/, както и че не притежава удостоверение, което да доказва, че автомобилът се управлява от лице с трайни увреждания, но че баща й – свидетелят Д.К., е •••, за което го повикала. Последният дошъл, но не представил удостоверение доказващо, че е лице с трайни увреждания. Срещу съставения фиш жалб. Ц. подала възражение до Началника на Първо РУ на МВР - гр. Пловдив с вх. № УРИ 432000-11911/10.08.2023 г., в което възражение вписала, че оспорва и че отказва да плати наложената санкция. За нарушаване на забраната за такова паркиране от лице, нямащо това право, полицейски служител към Първо РУ Пловдив Р. П. съставила на жалб. Ц. акт – АУАН № 001501/18.08.2023 г., за прието за извършено административно нарушение по см. на чл.98 ал.2 т.4 от ЗДВП. При предявяване на акта нарушителката не направила възражения, възражения не били изготвени и в срока за това по чл.44 ал.1 от ЗАНН. Въз основа на АУАН било издадено атакуваното наказателно постановление. Така изложената фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз основа на: показанията на св. Д. Р. С., частично от показанията на св. Д.К. Г., АУАН, фиш, възражение, справка за регистрация и собственост на моторно превозно средство, докладна записка, справка с данни по реда на Наредба 14/18.11.2009 г., справка за постоянен и настоящ адрес, оправомощителна заповед, справки за сключени трудови договори, копия на лична карта, на свидетелство за регистрация част І, на свидетелство за управление на МПС, на карта за паркиране на лице с трайни увреждания и на епикриза. Съдът изцяло кредитира показанията на свидетеля Д. Р. С. като обективни и последователни, кореспондиращи си и съответстващи на писмените доказателства по делото, дадени от лице незаинтересовано от изхода на производството, а и неоспорени от страните относно възпроизведените чрез тях релевантни факти и обстоятелства. За показанията на свидетеля С. следва да се отбележи, че се съобрази от съдебния състав, това, че същият е бил пряк очевидец на нарушението, като същевременно описва подробно възприетото от него. Свидетелят потвърждава, че процесното място, на което е бил паркиран автомобилът „Мерцедес ГЛЦ 250Д 4МАТИК“ с рег. № •••, е било предназначено за паркиране на автомобили на хора с увреждания, като конкретното МПС не е разполагало със стикер, свидетелстващ, че има право да бъде паркиран на такова място. Необходимо е да се посочи от настоящата инстанция, че тези констатации на този свидетел пряк очевидец на паркираното на място определено за хора с трайни увреждания МПС с рег. № ••• без то да има поставено на видно място карта за паркиране на хора с трайни увреждания, не се оспорва нито от страна на жалбоподателката чрез жалбата й и допълнението към жалбата, нито от процесуалния й представител, вкл. и при излагане на доводите по същество, не се оспорва и чрез ангажираните гласни доказателства – от показанията на свидетеля Д.К. – баща на жалбоподателката, а този факт, изложен в описателната част на атакуваното НП е съществен при правната преценка за обективната съставомерност на административното нарушение по чл.98 ал.2 т.4 от ЗДВП. Всички доказателства – и писмени, и гласни, сочат, че нито жалбоподателката Ц. е представила на проверяващите органи карта за паркиране на местата, определени за превозните средства, обслужващи хора с трайни увреждания, нито извикания от нея св. К. е представил такава, въпреки че е твърдял, че е •••, като от показанията на свидетеля - очевидец С. се установява, че малко след съставяне на фиша МПС-то е било отключено именно от жалб. Ц., като именно тя е седнала на шофьорското място и се е да тръгва с автомобила. Свидетелят сочи също, че след проверка в системата било установено, че процесният автомобил бил собственост на фирма, а от страна на жалбоподателката не била представена декларация по чл.188 ЗДВП, че някой друг е управлявал автомобила. Основния оспорван от страната жалбоподател по делото факт е дали в посоченото време по АУАН и НП – около 21.45 ч. в гр. Пловдив, на ул. „••• автомобилът Мерцедес ГЛЦ 250Д 4МАТИК“ с регистрационен № ••• е бил паркиран в зона за •••и без разрешение от Л. Д. К.-Ц. или от друго лице. Настоящият съдебен състав прие въз основа на оценката си на всички събрани гласни и писмени доказателства, че именно Л. Ц. е паркирала автомобила на процесната дата на място пригодено за •••и без да има удостоверение доказващо, че автомобилът се ползва от лице с трайни увреждания, и като ••• на дружество „Ф-РЕНТ ЕООД“ – собственик на „Мерцедес ГЛЦ 250Д 4МАТИК“ с регистрационен № •••, правилно и административната отговорност за нарушението по чл.98 ал.2 т.4 от ЗДВП е насочена към нея. За да достигне до този си извод съдът ползва, както се посочи и по – горе показанията на прекия свидетел очевидец св. С., на писмените доказателства – докладна записка за случая до Началник на Първо РУ при ОД МВР Пловдив от служителя П. – сочеща, че Ц. лично е заявила пред полицейските служители, че именно тя е водач на автомобила, от съставения АУАН. АУАН с № 001501/18.08.2023 г. съдът счита за годно писмено доказателство – като редовно съставен АУАН, ползващ се с доказателствената си сила съобразно чл.189 ал.2 от ЗДВП, чиито констатации не са били оспорени нито при предявяване на акта, нито чрез възражения в срока по чл.44 ал.1 от ЗАНН за това. В съдебната фаза пред настоящата инстанция се ангажираха от страната жалбоподател гласни доказателства, които да насочат решаващата инстанция да се усъмни в достоверността на вписаните в АУАН обстоятелства, а и показанията на свидетеля очевидец С., да опровергаят същите – относно това, че жалб. Ц. е паркирала лек автомобил „Мерцедес ГЛЦ 250Д 4МАТИК“ с регистрационен № ••• в зона за •••и без разрешение – чрез показанията на разпитания свидетел Д.К. – баща на жалбоподателката. За тези показания съдът прие да се довери в частта им относно заявеното, че жалбоподателката действително е негова дъщеря, че колата е собственост на фирмата на Л. Ц., както и че процесното МПС е било паркирано на място определено за автомобили на хора с увреждания, като конкретното МПС не е разполагало с талон на таблото, свидетелстващ за това – доколкото в тази им част по делото не са налични никакви други доказателства, които да ги разколебаят, още повече пък да ги опровергаят. В частта обаче за това, че свидетелят К. е паркирал лек автомобил „Мерцедес ГЛЦ 250Д 4МАТИК“ с регистрационен № ••• в гр. Пловдив на ул. „•••, а не дъщеря му, както и че при проверката от контролните органи той бил представил стикера си, съдът прие показанията му в тази им част за недостоверни, за неотговарящи на обективната действителност, за насочени към отпадане на ангажираната спрямо Ц. административна отговорност, а не като правдиви и истински. За да не приеме съдебният състав показанията на св. К. в тази им част за обективни, се отчете това, че същите на първо място са дадени от лице, което е в родствени отношения с жалбоподателката – баща на Л. К., съответно би се явил заинтересован от изхода на производството, за разлика от другия разпитан свидетел по делото С., на следващо място тези показания противоречат и на гласните показания на св. С., и на писмените доказателства – на отразеното в докладната записка на полицай П., че Л. К. е заявила, че е водач на автомобила, а не на последно място и в нелогичността в поведение на св. К. – по твърдението му, че хем е паркирал автомобила на място за хора с увреждания, за което следва да постави при паркирането съответната карта, даваща му това право, хем пък като паркирал там си прибрал картата още към 19: 00 ч., оставяйки автомобила без обозначение като автомобил с разрешено право за паркиране за хора с увреждания и така като нарушаващ забраната по чл.98 ал.2 т.4 от ЗДВП, до 21: 45 ч. С оглед гореизложеното настоящият състав намира, че показанията на св. К. в дискредитираните по-горе части са недостоверни, имащи за цел услужливо подпомагане на защитната версия на жалбоподателката, предвид близките им родствени отношения, а не обективно възпроизвеждащи факт от действителността. При така възприетата и изложена фактическа обстановка съдът прие, че жалбоподателката Л. Д. К. е осъществила от обективна и субективна страна състава на административно нарушение по чл.98 ал.2 т.4 от ЗДВП, тъй като на 07.08.2023 г. в гр. Пловдив на ул. „••• около 21: 45 часа е паркирала на място, предназначено за паркиране на пътни превозни средства за хора с трайни увреждания /за •••и/, управляван от нея лек автомобил „Мерцедес ГЛЦ 250Д 4МАТИК“ с регистрационен № •••, въпреки че е нямала право на това /не била лице •••/ и нямала карта за паркиране на хора с трайни увреждания. За съда с оглед на наличните безспорни доказателства – показанията на св. С. – неоспорени от страна по делото и неопровергани от останалите доказателства, АУАН – редовно съставен АУАН, ползващ се с доказателствената си сила съобразно чл.189 ал.2 от ЗДВП и докладна записка – все доказателства, които по никакъв начин не си противоречат и не внасят съмнение в достоверността им, извършването на нарушението от страна на лицето жалбоподател е категорично и безспорно доказано. Следва да се отбележи, че на никой етап от развитието на административното производство, вкл. и в съдебната фаза пред настоящата инстанция, не се ангажираха каквито и да било доказателства насочени към опровергаване на елементите от обективната страна на състава на нарушението, изложени в атакуваното наказателно постановление, касаещи наличието на паркиран автомобил на място, предназначено за паркиране на автомобила за хора с увреждания, без обозначение за наличие на такова право на паркиране. Оспорването с жалбата на извършването на нарушението се прецени като голословно, ненамиращо опора в никои от кредитираните доказателствените материали. Съдът не споделя възражението на страната жалбоподател, че не е била дадена възможност да попълни декларация кой е управлявал автомобила, тъй като предоставянето на декларацията от органите на реда не е задължително условие/задължение, а от същата се ползва собственикът/ползвателят, за да опровергае ангажираната му отговорност. В настоящия случай правото на защита на жалбоподателката не е било нарушено по никакъв начин, а напротив тя е имала възможност да посочи кое лице е управлявало автомобила на датата, на която е извършено нарушението, но такава декларация няма данни да е била попълвана от жалб. К.. На следващо място изрично в чл.188 ал.1 от ЗДВП е посочено, че собственикът или този, на когото е предоставено моторно превозно средство, отговаря за извършеното с него нарушение. Съгласно чл.188 ал.2 от ЗДВП за нарушенията по този закон извършени с МПС собственост на юридически лица, наказанията се налагат на физическите лица, техни представители. Алтернативно по реда на чл.4 ал.3 от Наредба № 1-45 от 24.03.2000 г. на Министъра на вътрешните работи се подават данни до информационната система на МВР за регистриран ползвател, в който случай на основание чл.188 ал.1 от ЗДВП отговорност за извършеното нарушение носи регистрираният ползвател, а във вр. с ал.2 – законният представител. По отношение на притежанието на процесния автомобил не се спори, че дружество „Ф-РЕНТ ЕООД“ с ••• Л. Ц. е собственик на „Мерцедес ГЛЦ 250Д 4МАТИК“ с регистрационен № •••. Безспорно, видно от същото свидетелство за регистрация част 1, „Ф-РЕНТ ЕООД“ е вписан като собственик. Не се спори, че лицето Л. К.-Ц. е законният представител на дружеството собственик на автомобила и тя носи отговорност на основание чл.188 ал.2 вр. ал. 1 от ЗДВП. Същата не се е възползвала от правото си да посочи евентуален друг извършител на деянието, на когото да се издаде фиш с глоба, каквото право й дава чл.189 ал.5 от ЗДвП, поради което и възражението в този смисъл следва да се остави без уважение. В този смисъл законосъобразно е бил определен субектът на нарушението. Несъстоятелен за формиране на решение за отмяна на обжалваното НП е и доводът на упълномощения от жалбоподателя адвокат, че компетентните органи са имали задължение да съставят АУАН в присъствието на двама свидетели. Посоченото за свидетел в акта лице е било и очевидец, което се доказа от самия разпит на свидетеля Д. С., на установяване на нарушението, поради което фактът, че свидетелят е само един не променя извода за спазване формата на акта, като необходимостта от двама свидетели законово съществува единствено, ако те са свидетели само на съставяне на акта. Този извод се извежда по категоричен начин от разпоредбата на чл.40 ал.1 ЗАНН, в която не се посочва необходимост за свидетелите очевидци на нарушението, да са минимум двама на брой, каквото изрично посочване пък фигурира в разпоредбата на чл.40 ал.3 ЗАНН. При тълкуване на двете алинеи на законовия текст се достига до извод, че дори да съществува възможност за включване и на втори свидетел по акт, по който свидетелят очевидец е бил само един, това не се налага от достатъчната гаранция, че единственият свидетел е присъствал и е възприел лично нарушението, поради което актът не е нередовен. Актът следва да бъде съставен в присъствието на свидетелите по извършване или установяване на нарушението, като тези свидетели могат да бъдат един, двама и повече, в зависимост от обстоятелството колко лица са присъствали при установяване на нарушението. Изискването за наличие на двама свидетели е императивно само в хипотезата на чл.40 ал.3 от ЗАНН, която изисква актът да бъде съставен в присъствието на други двама свидетели, когато липсват свидетели при извършването или установяването на нарушението, която хипотеза не е приложима в конкретния казус. Именно положен подпис от свидетел-очевидец е изискването, което в най-голяма степен гарантира истинността на констатираните факти. При наличие на очевидци на нарушението или на неговото констатиране, в акта за установяване на административно нарушение не следва да се посочват за свидетели други лица, присъствали само при съставянето му, защото това затруднява дейността на административно-наказващите органи и съдилищата при разкриване на обективната истина /Постановление № 10 от 28.IX.1973 г., Пленум на ВС/. Нарушението е правилно подведено и от актосъставителя в АУАН, и от административно-наказващия орган в НП, изложени са при описание на обстоятелствата на нарушението всички такива, които са от значение за правилната преценка за съставомерноста на деянието като административно нарушение, а и за ясното и пълно разбиране от страна на лицето нарушител за това, за което се подвежда административна отговорност. Спазени са всички реквизити по чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН. Актът и постановлението са издадени от компетентни органи, видно от приложената по делото оправомощителна заповед и в съответствие със сроковете по чл. 34 от ЗАНН. Правилно според съда административно – наказващият орган е приложил и съответната на нарушението санкционна разпоредба – на чл.178д от ЗДВП, предвиждаща административно наказание глоба в размер от 200 лева. Тази санкционна норма на чл.178д от ЗДВП предвижда конкретно по вид и размер наказание – глоба в размер на 200 лв., каквото е и наложено на К. за извършеното нарушение по чл.98 ал.2 т.4 от ЗДВП, като съдът не би и могъл да ревизира това наказание евентуално в насока на намаляване на размера му. Не може според съда случаят да се квалифицира и като маловажен по см. на чл.28 от ЗАНН, доколкото по делото не се съдържат доказателства, които да сочат някакви многобройни или изключителни смекчаващи за административната отговорност обстоятелства. Самото процесно нарушение не се характеризира с някаква по – ниска степен на обществена опасност от всяко друго нарушение от този вид. Следва да се има предвид, че с осъществяване на състава на административното нарушение по чл.98 ал.2 т.4 от ЗДВП се засягат права на особена група хора - •••и, имащи нужда от специфични условия и грижи, а и дължимо от останалите членове на обществото поведение. Следва да се посочи и че законодателят е изключил прилагането на чл.28 от ЗАНН при извършени административни нарушения по ЗДВП /каквото е и процесното по чл.137а ал.1 от ЗДВП/ - съгласно чл.189з от ЗДВП /обн. ДВ бр.109 от 2020 г., в сила от 23.12.2021 г./ „За нарушения по този закон не се прилагат чл.28 и 58г от Закона за административните нарушения и наказания.“. В хода на административното производство съдът не констатира допуснати нарушения от категорията на съществените, които да опорочават наказателното постановление и да налагат неговата отмяна като незаконосъобразно. Съобразно изхода по делото – по потвърждаване на НП, разноски се следват единствено на въззиваемата страна, но не и за страната жалбоподател. Такива обаче, не са претендирани от процесуалния представител на въззиваемата страна, предвид което съдът не дължи по-нататъшно обсъждане на този въпрос. Мотивиран от горното РС Пловдив ХXIІІ н. с.