Решение № 454 от 9.8.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 129/2025 г.

Производството е по чл.258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба вх.№ 2836645 от 25.11.2024г. по описа на Софийски градски съд, подадена от „ВАРИЯ ТРЕЙД“ ЕООД, ЕИК 130870517, чрез адв. Г. С., от САК, срещу решение №260528 от 17.10.2024г., постановено по гражданско дело № 7404 по описа за 2019г. на Софийски градски съд, I г.о., 5 състав, в частта, с която „Вария Трейд“ ЕООД, ЕИК 130870517, е осъдено да заплати на Министерство на отбраната, с адрес: гр.София, ул. „Дякон Игнатий“ №3, на основание чл.236, ал.2 от ЗЗД, сумата от 30 695.80 лв. /обезщетение за ползване без основание, през периода 01.06.2012г. -28.01.2014г., на недвижим имот - частна държавна собственост, след прекратяване на договор за наем от 21.10.1996г., който недвижим имот е описан в договора за наем, като помещения и сервизи с обща площ от 171, 18 кв.м. за търговска дейност, находящи се в гр.•••, ул. „•••“ 36/, и на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати направените по делото разноски в размер на 2 128, 17лв., съразмерно на уважената част от иска. Въззивникът твърди, че в обжалваната част решението е неправилно – постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано, като са изложени подробни съображения в тази насока, като иска решението да бъде отменено в тази част и вместо него съдът да постанови друго, е което изцяло да отхвърли претенциите на ищеца, като неоснователни и недоказани, и да му бъдат присъдени сторените по делото разноски. В срока по чл.263, ал.1 ГПК Министерство на отбраната, чрез процесуалния си представител В. П. – началник отдел- юрист, е представило отговор на въззивната жалба, в който поддържа становището за неоснователност на същата, съответно за правилност на решението в обжалваната му част, по подробно изложени съображения, и претендира сторените в производството разноски – възнаграждение за въззивната инстанция за един юрисконсулт в размер, определен от съда съобразно разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК. Софийският апелативен съд, след като обсъди посоченото в жалбата във връзка с атакувания съдебен акт, намира следното: Предявени са първоначално кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл.236, ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД от Министерство на отбраната против „Вария трейд“ ЕООД, кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл.236, ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. /уточняваща молба от 30.01.2017 г./, с които ищецът иска ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 36 439, 29 лв. - обезщетение за периода 01.06.2012г.-28.01.2014г. за ползване на недвижимия имот – частна държавна собственост, в управление на Министерство на отбраната, находящ се в гр. •••, ул. „•••“ № 36 - дясно, представляващ магазин, без правно основание, след прекратяване на договор за наем – договор за наем № 1571/ 06.11.1996г. сключен с ЕТ „В. Т. - Т. Й.“ - Т. Й. К., и сумата от 14 654.86 лв. - обезщетение за забава за периода 01.06.2012 г.- 24.06.2015г. Ищецът твърди, че съгласно договор за наем № 1571/ 06.11.1996г. ЕТ „В. Т. - Т. Й.“ - Т. Й. К. е наемател на имот - частна държавна собственост, в управление на Министерство на отбраната, находящ се в гр. •••, ул.„•••“ № 36 - дясно, представляващ магазин. На основание чл.6, вр. с чл.16, ал.1 от ТЗ СГС е вписал прехвърляне по ф.дело № 14280/ 1996 г. на търговско предприятие с фирма ЕТ „В. Т. - Т. Й.“ като съвкупност от права, задължения и фактически отношения на „Вария Трейд“ ЕООД. Договорът е бил сключен за срок от три години, считано от 30.10.1996г. до 30.10.1999 г. и към него има подписани три анекса, като с анекс № 3 от 10.12.1998г. е определена наемна цена в размер на 361 500 неденоминирани лева без ДДС, респективно 441 030 неденоминирани лева с включен ДДС /към онзи момент 22%/. Съгласно т. 22 от договора „за времето, през което недвижимият имот е бил зает след прекратяване на договора, се заплаща цената, определена по този договор в петорен размер“. С писмо peг. №21-30-287/ 27.08.2012г. дружеството е поканено да освободи доброволно посочения имот и да заплати обезщетение за ползването му на отпаднало правно основание в петорен размер на последната договорена месечна наемна цена. С писмо - покана peг. № 21-30-287/01.10.2013 г. ответникът отново е поканен в 14-дневен срок да заплати дължимото обезщетение ползването на имота на отпаднало правно основание в петорен размер на последната договорена месечна наемна цена. На 04.03.2014 г. имотът е освободен от ответника, за което е съставен протокол. При изготвяне на счетоводната справка /представена по ч. гр. дело № 40564/ 2015 г., по описа на СРС, Гражданско отделение, 128 състав/ главницата е изчислена на основание т. 22 от договора в петорен размер на последната наемна цена - 361, 50 лв.без ДДС, 433, 80 лв. с включен 20 % ДДС, или обща сума в размер на 2 169 лв., намалена със заплащаната от ответника сума за ползването на недвижимия имот на отпаднало правно основание. Видно от извлечение от счетоводна справка за дължими към 24.06.2015г. суми по прекратен договор № 1571/06.11.1996 г. и анекс № 3/ 10.12.1998 г. ответникът дължи сума в размер на 36 439, 20 лв. главница, представляваща обезщетение за ползване на недвижим имот - частна държавна собствеността отпаднало правно основание за периода 01.06.2012г. - 28.01.2014 г., като са посочени дължимите суми за всеки месец от периода. За периода от месец юни 2012 г. до месец февруари 2014 г. ответното дружество е заплащало месечно по сметка на Министерство на отбраната сумата от 433, 80 лв., с която сума е намалено и претендираното от Министерство на отбраната обезщетение, т.е. не 2 169 лв. месечно, а сумата от 1 735, 20 лв. месечно. Исковата претенция за заплащане на лихви е в размер на 14 654, 86 лв. за периода от 01.06.2012 г. до 24.06.2015г., индивидуализирана по основание и размер за периода. Ответникът „ВАРИЯ ТРЕЙД“ ЕООД, ЕИК 130870517, е оспорил предявените искове, като неоснователни, по подробно изложени съображения, и иска да бъдат отхърлени. Оспорва да е страна по договора за наем; оспорва да е правоприемник на лицето, сключило договора за наем; оспорва да е ползвал имота през процесния период; оспорва размера на иска за главницата; поддържа, че разпоредбата на т.22 от договора за наем представлява уговорена неустойка; твърди, че съгласно чл.276, ал.2 от ЗДДС не се начислява ДДС за неустойки, дължими за неизпълнение на задължения по договор, поради което размерът на обезщетението е неправилно изчислен; поддържа, че клаузата за неустойка е нищожна, поради противоречие с морала и добрите нрави - не е договорен краен срок за начисляване на неустойката, поради което нейният размер може да нараства неудържимо и да надхвърли многократно размера на претърпените вреди; твърди, че уговореният размер на неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции; оспорва иска за обезщетение за забава, тъй като вземането по главния иск не е изискуемо, не е връчена покана за изпълнение. С допълнителен отговор на исковата молба от 14.03.2017г. поддържа възражение за изтекла погасителна давност спрямо предявения иск за главницата. В обжалваното решение първоинстанционният съд, след като е описал доказателствата по делото и установената въз основа на тях фактическа обстановка, е приел предявените искове за допустими, а разгледани по същество за частично основателни. От договор за наем от 21.10.1996г. се установява, че между Министерство на отбраната, от една страна, и трето за спора лице - едноличен търговец Т. Й. К. с фирма „В. Т.“ - Т. К. /ф.д. № 2169/1991 г. на Михайловградски окръжен съд/, е възникнало наемно правоотношение, съгласно което Министерство на отбраната е предоставило под наем на едноличния търговец помещения и сервизи с обща площ от 171, 18 кв.м. за търговска дейност, находящи се в гр.•••, ул.„•••“ 36, като е уговорен срок на действие от 30.10.1996г. до 30.10.1999г. Към договора са сключени три анекса, с които е променяна наемната цена - с първия от 29.10.1997г., считано от 30.10.1997г. на 360 000лв./неденоминирани/; с втория /датата не се чете/ от 1998г., считано от 01.01.1998г. на 439 200 лв./неденоминирани/ с ДДС; с третия от 25.11.1998г., считано от 30.10.1998г. на 441 030 неденоминирани лева с включен ДДС. Анексите са подписани за наемател от ЕТ Т. Й. К. с фирма „В. Т.“. Върху подписа й под два от анексите е положен печат на ЕТ „В. Т. - Т. Й.“. Т. Й. К. през различни периоди от време се е регистрирала като едноличен търговец с различни наименования на фирмата си - от 1991г. до неизвестна дата, когато е заличена от Окръжен съд Монтана, е осъществявала търговска дейност като едноличен търговец с фирма „В. Т. - Т. К.“, а от неустановена по делото дата на 1996г. е регистрирана в Софийски градски съд като едноличен търговец с фирма „В. Т.-Т. Й.“ по ф.д.№14280/1996г. на СГС. Независимо от обстоятелството, че Т. Й. К. е подписала договора за наем като едноличен търговец и анексите с различни наименования на фирмата си, се касае за едно и също физическо лице, с което е сключен договорът за наем. Едноличният търговец е физическо лице, което по занятие извършва търговска дейност/арг. от чл.56, вр. чл.1, ал.1 ТЗ/. За да извършва такава дейност той следва да е регистриран като търговец, но регистрирането на фирмата на едноличния търговец не води до възникване на друг, различен от физическото лице, правен субект. Съгласно чл.58, ал.4 от ТЗ, едно лице може да регистрира само една фирма като едноличен търговец. В този смисъл, сключването на договора за наем и подписването на анексите е извършено с едно и също физическо лице Т. Й. К., действаща първоначално като ЕТ „В. Т. -Т. К.“, а след това като ЕТ „В. -Т. -Т. Й.“. Видно от решение № 2/19.04.2002г. по ф.д. № 14280/1996г. на СГС едноличният търговец Т. Й. К. с фирма „В. -Т. - Т. Й.“ е прехвърлила търговското си предприятие на ответното дружество „ВАРИЯ ТРЕЙД“ ЕООД, съгласно нотариално заверен договор от 05.04.2002г. Придобиването на търговското предприятие на едноличния търговец от „ВАРИЯ ТРЕЙД“ЕООД е отразено и по партидата на дружеството, което се установява от удостоверение от 14.10.2010г. по фирмено дело № 2263/2002г. на СГС. С прехвърляне на предприятието на едноличния търговец се прехвърлят всички негови права, задължения и фактически отношения/арг. от чл.15 от ТЗ/. Съгласно чл.15, ал.3 от ТЗ, при прехвърляне на предприятие, ако няма друго споразумение с кредиторите, отчуждителят отговаря за задълженията солидарно с правоприемника до размера на получените права. По изложените съображения съдът е приел, че ответникът носи отговорност за изпълнение на задълженията по договора за наем, вкл. и за задължението да предаде наетия имот на наемодателя след прекратяване на договора за наем, респ. да заплати обезщетение при неизпълнение на това задължение. Договорът за наем е сключен със срок на действие от 30.10.1996г. - 30.10.1999г. Според съда, след изтичане на срока на действие договорът за наем не може да бъде продължен, тъй като се касае за имот, който представлява частна държавна собственост, и по отношение на него е неприложимо общото правило на чл.236, ал.1 от ЗЗД, позволяващо договорът да бъде трансформиран в безсрочен. В този смисъл е и цитираната съдебната практика на ВКС, с която е прието, че въведеният от законодателя специален режим за отдаване под наем на имоти, публична и частна общинска собственост: след проведен търг или конкурс на база на решение на ОбС и за определен срок, изключва приложението на чл.236, ал.1 ЗЗД. Посоченият специален режим съвпада с условията и реда за отдаване под наем на нежилищни имоти - частна държавна собственост, въведени с разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗДС, поради което тази съдебна практика е приложима и към настоящия казус. След датата на прекратяване на договора за наем /30.10.1999г./ до 04.03.2014г. имотът не е бил върнат на наемодателя. Едва на 04.03.2014г. е съставен приемо - предавателен протокол между представители на ищеца и Л. Н. К. - упълномощен от управителя на „Вария трейд“ ЕООД за предаване на процесния имот. За неоснователно е прието възражението на ответника, че след като не е обитавал имота, не дължал обезщетение за ползването му. Действително в констативни протоколи от 03.10.2012г. и от 20.01.2014г., съставени от представители на ищеца, е посочено, че търговският обект не функционира и видимо е освободен от движими вещи, но в тях е отразено и че ключовете от имота не са предадени, т.е наемодателят не е имал достъп до имота си. Ищецът е бил допуснат до имота, чрез предаване на ключовете от него, едва на 04.03.2014г., поради което ответникът дължи обезщетение за ползването на имота без правно основание за посочения в исковата молба период 01.06.2012 г. - 28.01.2014 г. Съдът е приел, че обезщетението следва да бъде определено по чл.22 от договора за наем в петорен размер. Размерът на дължимото обезщетение се определя от закона - чл.236, ал.2 от ЗЗД, чиято разпоредба многократно е тълкувана и по отношения нея е формирана трайна съдебна практика, според която дължимото обезщетение за ползване на имота след прекратяване на договора за наем е в размер на средния пазарен наем, но не по- ниско от договорения наем по прекратения договор. В конкретния случай ищецът не твърди да е претърпял по - големи вреди от вредата да е лишен от ползването на имота, поради което дължимото обезщетение следва да бъде определено в размер на средния пазарен наем. Процесният имот е частна държавна собственост, като процедурата за отдаването му под наем изисква провеждане на търг при първоначална наемна цена, определена по чл.41, ал.1 от ППЗДС, което значи, че по отношение на тези имоти също се търси пазарен наем, който не може да е по-нисък от предвидения в чл.41, ал.1 от ППЗДС. Заключението на вещото лице установява, че първоначалната наемна цена по чл.41, ал.1 от ППЗДС, ако за имота се проведе търг, е 35 433, 12 лв., а средната пазарна наемна цена за имота е 38 938, 02 лв. Страните не спорят, че през периода м.06.2012 г. - м.02.2014 г. ответникът е заплащал на ищеца месечно суми от по 433.80 лв. за ползването на имота. Ищецът е признал този факт в исковата молба /л.5 от делото - абзац втори/ и общият размер на платените от ответника суми на ищеца за ползването на имота за периода 01.06.2012г. - 28.01.2014г. възлиза на 8 242.20 лв. /19 месеца х 433.80 лв./, която сума следва да се приспадне от общия размер на дължимото обезщетение. По тези съображения, съдът е приел, че ответникът дължи заплащане на обезщетение в размер на 30 695, 80 лв. /38 938, 02 лв./среден пазарен наем за имота за процесния период/- 8 242, 20 лв./заплатена от ответника сума за ползването на имота през процесния период/, до който размер искът е основателен, а в останалата част, до пълния предявен размер от 38 938 лв. следва да бъде отхвърлен. За неоснователно е прието възражението за погасяване по давност на иска по чл.236, ал.2 ЗЗД. Вземането по чл.236, ал.2 ЗЗД се погасява с изтичане на петгодишна давност. /чл.110 ЗЗД/. Тъй като обезщетението се дължи след покана, давността е започнала да тече от деня на възникване на вземането / чл.114, ал.1 ЗЗД/. Най - старото от вземанията за периода 01.06.2012г. - 28.01.2024г. е възникнало на 01.06.2012г., а от тази дата до датата на подаване на исковата молба/03.02.2016 г./ е изтекъл срок, който е по-кратък от пет години, т.е. вземанията за процесния период не са погасени по давност. Предявеният иск по чл.86, ал.1 ЗЗД е неоснователен. Ищецът се позовава на две писма с peг. № 21-30-287/ 25.11 2012г. и № 21 -30-287/01.10.2013 г., с които поканил ответното дружество да освободи доброволно процесния имот, както и да заплати обезщетение за ползването му на отпаднало правно основание, съгласно т.22 от договора. Върху писмата е направено отбелязване на 06.12.2013г. от служители на ищеца, че същите са връчени при отказ на управителя на „Вария Трейд“ ЕООД да ги получи. Ответникът е оспорил да са му били връчвани покани за заплащане на обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД и тъй като в тежест на ищеца е да установи, че поканите действително са били връчени, а по делото не са ангажирани доказателства в тази насока, не е доказано ответникът да е изпаднал в забава преди датата на връчване на исковата молба. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, прие за установено следното от фактическа страна: Страните не спорят по фактите установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, а по направените от съда правни изводи, въз основа на анализа на събраните по делото доказателства, поради което относно правилно установената фактическа обстановка по правния спор между страните настоящият въззивен състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл.272 ГПК. Във въззивното производство не са представени и приети доказателства, които да водят до промяна на установената фактическа обстановка. Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на обжалваното решение, обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразно посочените от въззивника основания за неправилност на първоинстанционния акт, прие следното: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срок по чл.259, ал.1 ГПК от легитимирана страна в процеса, имаща правен интерес от обжалване, и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Първоинстанционното решение, като постановено от законен съдебен състав, в изискващата се от закона писмена форма, в рамките на правораздавателни правомощия на съда и съобразено с твърденията на ищеца в исковата му молба относно обстоятелствата, на които се основава иска, и търсената с иска защита, е валидно и допустимо. Разгледана по същество, въззивната жалба е основателна. В частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД решение №260528 от 17.10.2024г., постановено по гражданско дело № 7404 по описа за 2019г. на Софийски градски съд, I г.о., 5 състав, не е обжалвано, и е влязло в сила съгласно чл. 296, т.2 ГПК. Въпросът относно правната квалификация на предявения иск, по който първоинстанционният съд се е произнесъл и е предмет на въззивно обжалване, е разрешен с решение № 2088 от 03.08.2018г., постановено по т.д № 1459/2018г. на САС, ТО, 13 състав, недопуснато до касационно обжалване с определение № 283 от 28.05.2019г., постановено по т.д.№3172/2018г. на ВКС, ТК, първо отделение, като е прието, че е предявен иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД, а не по чл. 92 ЗЗД, който извод се споделя и от настоящият състав на съда. При повторното разглеждане на делото от първоинстанционния съд, в съответствие с решение № 2088 от 03.08.2018г., постановено по т.д № 1459/2018г. на САС, ТО, 13 състав, недопуснато до касационно обжалване с определение № 283 от 28.05.2019г., постановено по т.д.№3172/2018г. на ВКС, ТК, първо отделение, съдът е изготвил доклад по делото, обективиран в определение от 21.07.2020г., и изменен в първото по делото съдебно заседание на 22.07.2020г., в което страните са изразили становище по предявения иск и доклада на съда, съответно са въвели твърдения и са направили доказателствени искания. За да бъде уважен иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД ищецът, чиято е доказателствената тежест, следва да е установил при условията на пълно и главно доказване осъществяването на всички елементи от фактическия състав, а именно: 1/ страните или техните праводатели да са били обвързани от договор за наем; 2/ ползването на имота да е продължило от наемателя след прекратяване на договора за наем, въпреки противопоставянето на наемодателя; 3/ да е установен размера на дължимото обезщетение. От доказателствата по делото се установява, че страните са били обвързани от договор за наем от 21.10.1996г. по отношение на процесния имот – помещения и сервизи с обща площ от 171, 18 кв.м. за търговска дейност, находящи се в гр. •••, ул.„•••“ 36., като е уговорен срок на действие от 30.10.1996г. до 30.10.1999г. В тази връзка съдът споделя мотивите на първоинстанционния съд, изложени при обсъждането на възражението за ответника за липса на материална легитимация, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Т. Й. К. през различни периоди от време се е регистрирала като едноличен търговец с различни наименования на фирмата си - от 1991г. до неизвестна дата, когато е заличена от Окръжен съд Монтана, е осъществявала търговска дейност като едноличен търговец с фирма „В. Т. - Т. К.“, а от неустановена по делото дата на 1996г. е регистрирана в Софийски градски съд като едноличен търговец с фирма „В. Т.-Т. Й.“ по ф.д.№14280/1996г. на СГС. Независимо от обстоятелството, че Т. Й. К. е подписала договора за наем като едноличен търговец и анексите с различни наименования на фирмата си, се касае за едно и също физическо лице, с което е сключен договорът за наем. Едноличният търговец е физическо лице, което по занятие извършва търговска дейност/арг. от чл.56, вр. чл.1, ал.1 ТЗ/. За да извършва такава дейност той следва да е регистриран като търговец, но регистрирането на фирмата на едноличния търговец не води до възникване на друг, различен от физическото лице, правен субект. Съгласно чл.58, ал.4 от ТЗ, едно лице може да регистрира само една фирма като едноличен търговец. В този смисъл, сключването на договора за наем и подписването на анексите е извършено с едно и също физическо лице Т. Й. К., действаща първоначално като ЕТ „В. Т. -Т. К.“, а след това като ЕТ „В. -Т. -Т. Й.“. Видно от решение №2/19.04.2002г. по ф.д. № 14280/1996г. на СГС едноличният търговец Т. Й. К. с фирма „В. -Т. - Т. Й.“ е прехвърлила търговското си предприятие на ответното дружество „ВАРИЯ ТРЕЙД“ ЕООД, съгласно нотариално заверен договор от 05.04.2002г. Придобиването на търговското предприятие на едноличния търговец от „ВАРИЯ ТРЕЙД“ЕООД е отразено и по партидата на дружеството, което се установява от удостоверение от 14.10.2010г. по фирмено дело № 2263/2002г. на СГС. С прехвърляне на предприятието на едноличния търговец се прехвърлят всички негови права, задължения и фактически отношения /арг. от чл.15 от ТЗ/, от което следва извод, че съгласно чл.15, ал.3 от ТЗ отчуждителят отговаря за задълженията солидарно с правоприемника до размера на получените права. Към договора са сключени три анекса, с които е променяна наемната цена - с първия от 29.10.1997г., считано от 30.10.1997г. на 360 000лв. /неденоминирани/; с втория /датата не се чете/ от 1998г., считано от 01.01.1998г. на 439 200 лв. /неденоминирани/ с ДДС; с третия от 25.11.1998г., считано от 30.10.1998г. на 441 030 неденоминирани лева с включен ДДС. Анексите са подписани за наемател от ЕТ Т. Й. К. с фирма „В. Т.“. Страните не спорят, че в процесния период време от 01.06.2012г. до 28.01.2014г. наемателят е заплащал наем за наетия имот, в този смисъл са твърденията на ищеца в исковата молба и изявлението на процесуалният представител на ищеца в съдебно заседание на 22.07.2020г., отразено в съставения протокол. При преценка основателността на иска с правно основание чл.86, ал.1 ГПК в обжалваното решение, съдът е обсъдил: представените от ищеца две писма с peг. №21-30-287/ 25.11 2012г. и № 21 -30-287/01.10.2013г., с които поканил ответното дружество да освободи доброволно процесния имот, както и да заплати обезщетение за ползването му на отпаднало правно основание, съгласно т.22 от договора; направеното върху писмата е отбелязване на 06.12.2013г. от служители на ищеца, че същите са връчени при отказ на управителя на „Вария Трейд“ ЕООД да ги получи; направеното оспорването на ответника, на твърдяното връчване на поканите; че в тежест на ищеца е да установи, че поканите действително са били връчени; и факта, че по делото не са ангажирани доказателства в тази насока, и е приел за недоказано, ответникът да е изпаднал в забава преди датата на връчване на исковата молба, т.е. за недоказан е признат твърдения от ищеца факт, че посочените писма са връчени на ответника. При съобразяване на горното - плащането на наем от страна на наемателя в процесния период от време; невръчването на ответника на писма с peг. №21-30-287/25.11 2012г. и № 21 -30-287/01.10.2013г., с които ищецът го е поканил да освободи доброволно процесния имот; решението не е обжалвано от ищеца в отхвърлителната му част и е влязло в сила, настоящият състав на съда приема, за недоказан факта, че ползването на имота е продължило от наемателя, въпреки противопоставянето на наемодателя, който е елемент от фактическия състав на иска по чл.236, ал.2 ЗЗД. След като този факт не е доказан от ищеца, предявеният иск с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД се явява неоснователен. С оглед приетото, не се налага обсъждането на останалите доказателства по делото, включително и заключението на съдебно - счетоводната експертиза, които не са свързани с тази факт, съответно наличието или липсата на останалите елементи от фактическия състав на иска по чл. 236, ал.2 ЗЗД, тъй като това не може да обоснове промяна в направения извод. Предвид изложеното основателно е възражението във въззивната жалба, че по делото не проведено пълно и главно доказване от страна на ищеца на обстоятелството, че той се е противопоставил на ползването на имота от ответника след изтичането на уговорения срок на договора, което е задължителен елемент от фактическия състав на иска по чл.236, ал.2 ЗЗД. Поради несъвпадане на крайните изводи на първоинстанционния и въззивния съд обжалваното решение следва да бъде отменено в обжалваната му част и в частта, в която ответника е осъден да заплати направени разноски от ищеца в размер на 2 128, 17лв., като вместо него бъде постановено решение, с което иска с правно основание чл. 236, ал.2 ЗЗД бъде отхвърлен за сумата от 30 695, 80 лв. С оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът следва да заплати на ответника направените разноски за въззивното производство в размер на 1 613лв., за които са представени доказателства че са направени, съразмерно с отхвърлената част от иска. По тези мотиви и на основание чл.271, ал.1, предл.2 ГПК, Софийският апелативен съд