Решение № 16 от 31.1.2024 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 397/2023 г.

Производството е по чл.258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба на Българската държава, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван от Областен управител – Варна, чрез пълномощника юрисконсулт Р., против решение № 132 от 10.05.2023г. по гр.дело № 814/2021г. на Окръжен съд – Добрич в частта, с която на основание чл.109 ЗС е осъдена да преустанови действията, с които пречи на К. К. К. и М. Р. Х.а –К. да упражняват правото си на собственост върху ПИ с идентификатор 10315.1507.53 по КК на гр.В. и да премахне незаконно изградената в този имот едноетажна масивна сграда със застроена площ от 85, 65 кв.м по АДС и площ от 82 кв.м по скица, състояща се от три стаи и антре, находяща се в гр.В., ул.“Д. Ц.“ № •, в имот с идентификатор 10135.1507.53.2 по кадастралната карта на гр.В., като на ищците са присъдени съдебни разноски. Иска се отмяна на решението в обжалваната част като неправилно и незаконосъобразно. Оспорва се констатацията на съда, че процесната сграда е незаконно построена. Според въззивника, след като за сградата е издаден АДС в съответствие с действащата нормативна уредба, следва да се приеме, че е налице държавно приемане на строежа съгласно разпоредбите, действащи към момента на извършване на строителство. Според трайно установената съдебна практика, издаването на АДС е безспорно доказателство за приемане на имота от държавата по реда на чл.81, ал.1 от Наредбата за държавните имоти /отм/. Сочи се, че предходната инстанция неправилно е приела, че цитираните правни норми са неотносими за настоящия спор. Съгласно чл.225, ал.1 ППЗУТ /отм./, при издаване на разрешение за строеж за едноетажни второстепенни спомагателни постройки, не е било необходимо представянето на инвестиционен проект. Предвид, че строежът е отразен в предходните планове за регулация, то следва да се счита за законен като заварен по смисъла на §21 ЗУТ. Според разпоредбите на ЗПИНМ и ЗТСУ, щом строежът е нанесен на кадастралната карта, то той по презумпция е законен, в каквато насока в устройствените закони е създадена смислова традиция, намерила проявление в разпоредбата на §21 ЗУТ. Предвид изложеното, текстът на чл.6, ал.2 ЗОСОИ е неприложим. Налице е позоваване на направено от въззивника частично оспорване на назначената по делото СТЕ. В отговор на въззивната жалба, ищците К. К. К. и М. Р. Х. –К., чрез техния пълномощник адв. Д., оспорват същата като неоснователна, с искане да бъде оставена без уважение. Твърдят, че са съсобственици в режим на СИО на 75, 33 кв.м ид. части от поземления имот с идент. 10135.1507.53. Праводателите им са придобили собствеността върху 55, 6 % от имота по реституция на основание чл.1, ал.1 и чл.5 ЗВСОНИ. Останалата част е възстановена на н-ци на С. С. Г. и С. Н. Г.. В реституционните производства е възстановена и собствеността върху построената в имота двуетажна масивна сграда с идентификатор 10135.1507.53.1 със застроена площ от 164 кв.м. Към датата на отчуждаване на двата етажа от къщата- съответно през 1950 и 1977г., в имота е бил построен и масивен клозет с площ от 36, 10 кв.м., отразен в КП/1950г. На неговото място през 1980г. ответникът е изградил сграда, за която са съставени АДС №1113/20.06.1991г. и АЧДС №6960/12.02.2008г. за придобиване по реда на чл.68, ал1 ЗДС и чл.104, ал.1, т.9 от ППЗДС. Със заповед № ДИ-16-7706-2/27.07.2016г. Областният управител на Варна е отказал да отпише имота от актовите книги. Сградата е построена без одобрени инвестиционни проекти и без разрешение за строеж. Въззиваемите поддържат констатацията на първата инстанция, че сградата е незаконно построена, като съобразно правилно разпределената доказателствена тежест, ответникът не е доказал обратното. Строежът е в несъответствие с действащия градоустройствен план за имота. Тя не разполага със самостоятелни комуникации, намира се на границите със съседните имоти без отстояние и без съгласие на собствениците на тези имоти. Доводите на Държавата за законност на сградата се сочат като противоречащи на практиката на ВКС в определение № 528/19.11.2019г. по гр.д. № 2293/2019г. на ВКС, I г.о. Първият АДС е издаден единадесет години след построяване на сградата вместо в предвидения едномесечен срок, което разколебава изводите за своевременно проведена проверка за законност на строежа и приемането му. Възразява се по твърдението във въззивната жалба, че чл.225, ал.1 ППЗУТ /отм./ не изисква инвестиционен проект за едноетажни спомагателни постройки. Цитираната разпоредба е приета през 1996г., а към момента на построяване на сградата е била в друга редакция, изискваща издаване на разрешение за строеж. Отрича се нанасянето на строежа в кадастралната карта да създава презумпция за законност. Според въззиваемите, сградата не представлява търпим по смисъла на §16 от ПРЗ на ЗУТ строеж, тъй като е недопустима по строителните норми и планове и преди, и понастоящем. Поддържа се констатацията в решението, че търпимостта е ирелевантна за негаторния иск. Сградата е незаконен строеж, изграден без строителни книжа, намира се в изключително лошо състояние според свидетелите показания и експертното заключение и не се владее и ползва от собственика. Представлява опасност за собствениците на поземления имот и не би могла да се използва, тъй като не е снабдена с ток, вода и санитарен възел. Поради площта си, заема значително място в имота, което би могло да бъде използвано от собствениците на терена. Изводите и констатациите на съда в обжалваното решение съвпадат изцяло с ТР № 31/06.02.1985г. по гр.дело № 10/1984г. на ОСГК на ВКС и с по – новата съдебна практика. Претендират разноски по делото. Подадена е въззивна жалба и от ищците против решението в частта, с която са отхвърлени исковете им против държавата за установяване в отношенията между страните, че процесната сграда не е държавна собственост. Досежно характера на сградата като самостоятелен обект се сочи, че не е разпределена правилно доказателствената тежест и въпросът не е обсъден в обжалваното решение. Посоченото нарушение на съдопроизводствените правила е довело до погрешни правни изводи. Съгласно назначената по делото експертиза, сградата не съответства на предвижданията на подробния градоустройствен план, изградена е без строителни книжа и без необходимите комуникации. Ерго, тя по приращение е придобита от собствениците на терена и е обхваната от извършената реституция. Считат за несъстоятелен изводът на първата инстанция, че въпреки това, тя е държавна собственост. В случая следва да намери приложение чл.6, ал.2 ЗОСОИ, но съдът е приел, че тази разпоредба намира приложение единствено, когато имотът е възстановен по реда на ЗВСВОНИ. Сочи се, че относно прилагането на чл.6, ал.2 ЗОСОИ е налице практика на ВКС, включително ТР № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, според която посочената разпоредба предвижда реална реституция, когато върху отнетата земя са извършени строежи или други промени без законно основание и отношенията между собственика и извършилият строежа се уреждат съгласно разпоредбите на чл.74 и чл.74 ЗС като при недобросъвестно владение. По въпроса дали чл.6, ал.2 ЗОСОИ намира приложение за всички възстановени имоти или само за част от тях, съдът неоснователно е приел за релевантна втората хипотеза, като се е позовал на чл.3, ал.3 ЗВСОНИ. В решението е прието, че останалите 44, 40% идеални части от имота са възстановени по реда на ЗВСОНИ и искът би бил основателен, ако беше предявен от тези собственици, като претенцията на настоящите ищци е отхвърлена поради липса на легитимация за тях по чл.6, ал.2 ЗОСОИ. Горната констатация се оспорва с доводите, че искът е приет от съда за допустим и насочването му против трето за собствеността лице е действие по управление на съсобствена вещ, тъй като защитава правата на всички съсобственици. Поради това, на ответника могат да бъдат предявени всички основания, изключващи собствеността му върху процесната сграда. Ако бъде възприет изводът на съда, то за част от съсобствениците сградата би била законно построена, а за други-незаконна при еднакъв фактически състав. Молят да им бъдат присъдени разноските по делото. В отговор на въззивната жалба, подаден от ответната страна, се иска оставянето и без уважение като неоснователна. Поддържат се изложените в предходната инстанция доводи за недопустимост и неоснователност на иска по чл.124 ГПК. Оспорва се твърдението на ищците, че са придобили процесната сграда по приращение чрез реституция по ЗВСОНИ от ответника, което не обосновава правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, тъй като предметът на доказване ще се сведе до установяване на предпоставките за реституция, при отричане собствеността на ответника, което е недопустимо. Освен това, отричането на правото на ответника не е предпоставка за упражняване на друго право, след като ищецът не твърди, че владее имота. Като неоснователно се сочи позоваването на ищците на придобивна давност, поради въведените законови забрани и спирането на давностните срокове от 31.05.2006г. до края на 2022г. Обстоятелството, че имотът е собственост на Държавата е релевантно за преценка на допустимостта на предявения иск, тъй като изключва възможността за придобиване по давност. Сградата е със статут на частна държавна собственост, актуван с АДС от 1991 и 2008г., а земята, върху която е изградена, е придобита чрез проведена реституционна процедура. Доводът на ищците за придобиване по приращение на незаконно изградената постройка се сочат като неоснователни. Липсата на открита за обекта строителна документация не обосновава незаконност на строежа по смисъла на чл.225, ал.1 ЗУТ. Сградата е построена през 1980г. от Държавата, преди реституцията и е самостоятелен обект, изграден за задоволяване на административни нужди. При съставен акт за държавна собственост по Наредбата за държавните имоти, действаща към момента на съставяне на акта, актуването е безспорно доказателство за осъществено приемане. Поддържа се изложеното във въззивната жалба на държавата за законност на постройката и останалите възражения, изложени там. Жалбите са подадени в срок от надлежно легитимирани страни против подлежащ на обжалване съдебен акт, което сочи на допустимост. След съвкупната преценка на становищата и доводите на страните, събраните по делото доказателствата и с оглед предвиденото в закона, по съществото на спора съдът намира следното: С обжалваното решение Добричкият окръжен съд е отхвърлил отрицателния установителен иск, предявен на основание чл.124, ал.1 ГПК от К. К. и М. Х.К., двамата от гр.В., против Българската държава, за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на имот с идентификатор 10135.1507.53.2 по КК на гр.В., представляващ масивна едноетажна сграда със застроена площ от 85, 65 кв.м. съгласно АДС и 82 кв.м. по скица, състояща се от три стаи и антре, изградена в ПИ с идент. 10135.1507.53. С решението е уважен предявеният при условията на евентуалност иск по чл.109 ЗС, като държавата е осъдена да преустанови действията, с които пречи на ищците да упражняват правото си на собственост върху поземления имот като премахне незаконно изградената от нея постройка, описана по-горе. Съобразно този резултата са присъдени съдебни разноски. За да постанови този резултат, съдът е приел за допустим отицателния установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, с оглед правния интерес на ищците наред с другите съсобственици на терена да открият възможността да се легитимират като собственици на процесната сграда по приращение по чл.92 ЗС, както и да извършат действия на управление над нея, включително премахването и и ползването на площта за други цели. Направен е извод за неоснователност на иска, тъй като макар и незаконна, сградата е построена през 1980г. върху тогава държавен терен и е придобита от държавата по приращение, като последвалата реституцията на поземления имот не се отразява на правото на собственост върху сградата. По уважения негаторен иск е прието, че след като процесната сграда е незаконен строеж в чужд имот, тя пречи на собствениците на терена да упражняват правото си на собственост в пълен обем, да владеят и ползват заетата от сградата площ по предназначение. При извършване на служебна проверка по чл.169, изр. 1 ГПК, настоящата инстанция намира постановеното решение за валидно, като издадено от компетентен съд в изискуемата от закона форма. Същото е и допустимо, като постановено по редовно предявени допустими искови претенции и надлежно развило се първоинстанционно исково производство. По съществото на спора: Ищците К. и М. К. твърдят в исковата си молба, че са съсобственици в режим на СИО и индивидуална собственост на 75, 33 кв.м. ид.ч. от ПИ с идент. 10135.1507.53 от КККР на гр.Варна, с площ от 381 кв.м., стар ид. № 1104, кв.8, включен в парцел XII-10, придобит първоначално през 1993г. от опосредени праводатели по силата на реституция по ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др., като останалите идеални части от имота са собствени на трети лица по силата на реституция по ЗВСОНИ. На съсобствениците е възстановена и собствеността върху намиращата се в поземления имот двуетажна масивна сграда, застроена на 164 кв.м., с идент. 10135.1507.53.1. При отчуждаването през 1977г. е отразена и съществуваща втора постройка – масивен навес и клозет с площ 80 куб.м. и три оградни стени. През 1980г., на мястото на тази постройка, държавата е изградила масивна сграда, описана в съставен акт за държавна собственост № 1113/20.06.1991г. като състояща се от антре и три стаи, с площ от 85, 65 кв.м., със същото описание и в последващ акт за частна държавна собственост № 6960/12.02.2008г., по-късно нанесена с идент. 10135.1507.53.2 в КККР на гр.Варна. За строежа липсва строителна документация. При горните фактически обстоятелства, ищците твърдят, че е налице незаконен строеж, поради което и на основание чл.2, ал.6 Закон за обезщетяване на собствениците на одържавени имоти /ЗОСОИ/, държавата не е собственик на процесната сграда, а има качеството на недобросъвестен владелец на чужд имот. Актовете за държавна собственост са без правно основание и неистински, но по този начин държавата създава привидност пред трети лица, че е действителен собственик, така пречи на нормалното упражняване на правото на ищците на собственост върху терена, което обосновава правния им интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност, ако съдът приеме, че макар и незаконна, процесната сграда е собственост на държавата, ищците твърдят, че същата им пречи да упражняват правото си на собственост върху поземления имот, незаконния строеж е лишен от основание за съществуване, поради което с иск по чл.109 ЗС претендират премахването й, тъй като нейното наличие е неоснователно действие по смисъла на посочената законова разпоредба. В уточняваща молба ищците са заявили, че правният им интерес от главния отрицателен установителен иск се обосновава с правото им на съсобственост върху терена, както и по приращение /чл. 92 ЗС/ върху процесната сграда предвид чл.2, ал.6 ЗОСОИ. А дори и да не са съсобственици на сградата по приращение, при отричане правата на държавата, възниква възможността за съсобствениците да придобият сградата на оригинерно основание – по давност. В отговор на исковата молба, Държавата, представлявана от Министъра на РРБ, чрез Областен управител-гр.В., чрез адв.М. Д., оспорва иска по чл.124, ал.1 ГПК на първо място като недопустим, поради липса на правен интерес. Излага и възражения за неоснователност на исковата претенция. Позовава се на издадените АДС от 1991 и 2008г., които съгласно чл.114 ППЗДС, за обстоятелствата, констатирани в акта, имат доказателствена сила до доказване на противното. Твърди се неприложимост на разпоредбата на чл.2, ал.6 ЗОСОИ, поради това, че процесната сграда е презумптивно законна при издаден АДС по реда на Наредбата за държавните имоти от 1975г. /отм./. Изложени са доводи и за не настъпила в полза на ищците придобивна давност по отношение на спорния имот. При недопустимост и неоснователност на предявения отрицателен установителен иск за собственост, като такъв е оспорен и искът по чл.109 ЗС. Настоящата инстанция намира предявения отрицателен установителен иск за собственост върху процесната сграда за допустим, при наличие на правен интерес за ищците. Съгласно т.1 на ТР № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът - фактите, от които произтича правото му, като при липса на правен интерес производството се прекратява. В случая, правният интерес на ищите е обоснован от заявеното и безспорно по делото право на собственост върху ид. част от поземления имот и основаното на него твърдяно от ищците право на собственост върху постройката по силата на приращение по чл.92 ЗС и съобразно разпоредбата на чл.2, ал.6 ЗОСОИ, евентуално на възможността за придобиване на оригинерно основание - по давност. Установяването на предпоставките по чл.2, ал.6 ЗОСОИ по отношение на процесната сграда, при отричане собствеността на ответника, не сочи на недопустимост на иска. Становището на ответника в обратния смисъл не намира опора в закона и се явява фактически и правно необосновано. По основателността на иска, безспорно е по делото, че към момента на построяване спорният недвижим имот е бил държавна собственост. За същият е издаден АДС № 1113/20.06.1991г., в който е посочено, че масивната сграда е построена върху държавна земя през 1980г., състои се от антре и 3 стаи, намира се в дъното на двора, зад ЗМС, има площ от 85, 65 кв.м. и е предоставена за оперативно управление на Общинския народен съвет. По- късно за същия имот е издаден акт за частна държавна собственост № 6960 от 12.02.2008г., с правно основание чл.68, ал.1 ЗДС и чл.104, ал.1, т.9 ППЗДС и същото описание, като е отразено, че е предоставена за управление на Областен управител – гр.Варна. С решение № 1174/18.01.1993г. на Кмета на Община-Варна, по реда на Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНИ, ЗДИ и ЗС, в полза на Георги Желев Георгиев е възстановена собствеността върху 1/3 ид.ч. от първия етаж на сградата с идент. 10135.1507.53.1 по КККР на гр.В., в едно с 1/3 ид.ч. от 55, 6% ид.ч. от избата, стълбището, навеса, покрит вход на избата и дворното място. С нотариален акт №28 от 13.08.2007г. на нотариус Ж. К., Г. Георгиев е дарил на Х. Х.а 1/6 ид.ч. от така реституирания му недвижимия имот, а с нотариален акт №29 от същата дата е прехвърлил на ищцата М. Х.К. срещу задължение за издръжка и гледане също 1/6 ид.ч. от имота. С нотариален акт №122 от 01.06.2010г. на нотариус А. Г., Г. се е разпоредил изцяло със собствеността си в ПИ 10135.1507.53, като е дарил на племенницата си Х.Х. и нейната дъщеря М. Х.К. по 1/9 ид.ч. от възстановения му в собственост имот, при вече обособен самостоятелен обект с идент. 10135.1507.53.1.1 в първия етаж на сградата с идент. 10135.1507.53.1. В последствие, с нот.акт № 158 от 04.04.2017г. на нотариус А. Г., майката е дарила на дъщеря си придобитите от Г. по посочените по-горе две сделки идеални части от имота. Така, понастоящем ищците М. К. и съпругът и К. К. са собственици на реституирания в полза на Г. дял – 1/3 от 55, 6%, или на 18, 53% от поземления имот, в едно с обект на първи етаж от построената в него сграда № 1, като 15, 44% от терена са индивидуална собственост на съпругата, като придобити по дарение, а 3, 09% са собствени на двамата съпрузи в режим на СИО, като придобити по възмездна сделка срещу задължение за гледане и издръжка. Останалите 2/3 от 55, 6% от процесния поземлен имот, на същото законово основание, е възстановен в собственост на С. Д. К. с решение от 07.12.1995г., поправено с решение от 05.01.2001г., двете по гр./адм. д. №480/1995г., на Окръжен съд – Варна. С нотариален акт № 157 от 04.04.2017г. на нотариус А. Г., К. е продал на К. К. реституирания му имот, като по този начин ищците се легитимират като собственици на 55, 6 % от ПИ 10135.1507.53. По силата на реституция по ЗВСОНИ е признато за възстановено правото на собственост върху втори жилищен етаж от двуетажната МЖС, заедно с останалите 44, 4 % от общите части на сградата и от процесното дворно място, одържавени от С. Н. Г. и С. С. Г. през 1949г. по реда на ЗОЕГПНС, при издаден АДС № 511/1950г., като със заповед № 57 от 16.06.1992г. на Кмета на Община-Варна, на основание чл.88, ал.4 НДИ, реституираният имот е отписан от актовите книги и е станал собственост на наследниците на бившите собственици Г.. С нотариален акт № 141 от 26.10.2017г. на нотариус Д. Б., ищците и останалите съсобственици /реституирани или техни правоприемници/ са прехвърлили на съсобственика „Стомис 2002“ ЕООД, гр.В. срещу задължението за строителство общо 209, 37 кв.м. ид.ч. от съсобствения поземлен имот, включително 33, 64 кв.м. ид.ч. от собствените 58, 85, прехвърлени от М. К. и 102, 58 кв.м. ид.ч. от собствените в режим на СИО 153 кв.м. ид.ч., прехвърлени от М. и К. К.и. След последната сделка и по настоящем, при приспадане на прехвърлените 136, 22 от собствените 211, 85 кв.м. ид.ч., ищците са съсобственици в ПИ 10135.1507.53. на 75, 63 кв.м. ид.ч. Както се посочи по-горе, за процесната сграда, построена върху държавен терен преди реституцията, са издадени акт за държавна собственост от 1991г. и за частна държавна собственост от 2008г. Съгласно трайната съдебна практика, актовете за държавна и общинска собственост са официални свидетелстващи документи, които съгласно чл.179, ал.1 ГПК се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отбелязванията в тях и до тяхното оборване фактите, за които се отнасят тези отбелязвания, следва да се смятат за установени. Оспорването на държавната собственост по посочените актове на държавата ищците обосновават с разпоредбата на чл.2, ал.6 ЗОСОИ, съгласно която когато върху одържавената, отчуждена или незаконно отнета земя са извършени строежи или са направени други промени без законно основание или след 25.02.1992г., собствеността върху земята се възстановява реално, а отношенията между собственика и строителя, респективно извършилия промените, се уреждат съгласно чл.73 и чл.74 ЗС, като добивите и обезщетенията се дължат от 25.02.1992г. Цитираната разпоредба намира приложение само за въведените с § 1 ПЗР на ЗОСОИ реституционни основания по чл.2, ал.1 и ал.2 ЗВСОНИ /опр. №74 от 01.03.2022г. на ВКС по гр.д. № 3437/2021г., II г.о./. В решение № 160 от 18.12.2015г. по гр.д. № 4389/2014г. на ВКС, I г.о. е дадено тълкуване, че законността на строителството е от значение само по отношение на недвижими имоти, подлежащи на възстановяване на предвиденото в § 1, ал.2 ПЗР на ЗОСОИ ново /ДВ бр. 107/1997г./ реституционно основание по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ – на имоти, отнети без законово основание или отчуждени не по установения от закона ред. Тъй като нормата на чл.2, ал.6 ЗОСОИ /ал.5 в първоначалната редакция на закона, обн. ДВ бр.107/1997г./ е материалноправна, и доколкото на същата не е придадено изрично обратно действие, тя е приложима само по отношение на недвижимите имоти, подлежащи на възстанвяване на предвиденото ново основание за реституция по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. В случая, възстановяването на собствеността на поземления имота, придобит с последващи сделки от ищците, е проведено на основание Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНИ, ЗДИ и ЗС, поради което за техния имот разпоредбата на чл.2, ал.6 ЗОСОИ е неприложим. Същото се отнася и до останалите съсобственици в имота, възстановен им в собственост през 1992г. по силата на ЗВСОНИ, преди изменението му през 1997г. с въведеното ново основание за реституция с новата редакция на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Предвид изложените съображения, обвързващата материална доказателствена сила на актовете за държавна собственост на процесната сграда не е оборена, поради което предявеният от ищците против Държавата отрицателен установителен иск за собственост е неоснователен. Постановеното в същия смисъл решение на първата инстанция е правилно, обосновано от доказателствата по делото и приложимия закон, поради което в тази част същото следва да бъде потвърдено. При горния резултат по главния иск, подлежи на разглеждане заявеният при условията на евентуалност негаторен иск по чл.109 ЗС за премахване на процесната сграда. Съгласно разпоредбата на чл.109 ЗС, собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право. Активната материалноправна легитимация на ищците като съсобственици на поземления имот, в който се намира въпросната сграда, е безспорна по делото. Следващият елемент от фактическия състав на негаторния иск, който подлежи на доказване от ищеца, е неоснователното действие от страна на ответника. В процесния казус не се спори, че през 1980г. държавата е построила спорната сграда в тогава държавен имот, като за извършеното строителство не са представени строителни книжа, изискуеми по действащите към този момент чл.224 и чл.232, ал.1 ППЗТСУ /отм./, вр. чл.55 ЗТСУ /отм./, нито е налице предвиждане на строежа по подробен устройствен план. Видно от изслушаната пред първата инстанция съдебна техническа експертиза от в.л. В. А, след построяването през 1980г., през 2003г. сградата е нанесена при текущо попълване на КП на гр.В. от 1965г. В действащата КК от 2008г. е заснета като „друг вид сграда за обитаване“ с идент. 10135.1507.53.2, брой етажи 1, застроена площ 82 кв.м. Сградата няма собствени комуникации, като са ползвани ток, вода, канал и санитарен възел от основната сграда, поради което се явява допълващо застрояване със спомагателни функции, използвана за административни нужди към основната сграда. Намира се на разстояние най-малко от 1 м. от основната жилищна сграда, при изискуемо такова от 3 м. и на границата на имотите източно и северно от нея и между 20-80 см. от имота западно от нея. По време на построяването е бил в сила регулационен план от 1962г., по който имотът е бил отреден за жилищно строителство. Съобразно изискванията на чл.119, ал.3, вр. чл.112, ал.4 ППЗТСУ е било допустимо изграждането на такъв тип сгради, при наличието на строителна документация – виза за проектиране, проекти и разрешение за строеж. При огледа е констатирано много лошо състояние на имота – сградата е самосрутваща се, застрашаваща живота на гражданите. Консервирана е с платнище за ограничаване на достъпа до нея. Липсва водопровод, ел. ток, покривът е компрометиран, има течове, липсва дограма. Няма санитарен възел, няма електромер, като ответникът не е предоставил информация за партиди за ток и вода. До сградата се достига като се преминава през поземления имот, чийто вход е от южната страна, а сградата е в дъното на имота. Лошото актуално състояние на процесната сграда като изоставена, неподдържана, негодна за ползване, рушаща се и опасна, поради което е опакована от собствениците на терена, се потвърждава и от показанията на свидетелите С. В. и Х. Х.. При горните обстоятелства се налага изводът, че процесната сграда, частна държавна собственост, представлява незаконен строеж по смисъла на сега действащия чл.225, ал.2, т.1 и 2 ЗУТ, респективно по действащия към момента на строителството чл.160, ал.1 ЗТСУ /отм./, като изградена без строителна документация и непредвидена по подробен план. Наличието на актове за държавна собственост, отразяването в кадастрален план, характеристиката на „заварен строеж“ по § 21 ЗУТ, на които се позовава въззивникът-ответник, са неотносими към незаконността на сградата и не сочат на предвидено в закона основание, което да обосновава обратния извод за нейната законност. Държането на незаконен строеж в чужд имот съставлява неоснователно действие, като елемент от състава на чл.109 ЗС. Последната предпоставка за уважаване на предявения негаторен иск е неоснователното действие на ответника да пречи на ищците да упражняват своето право на собственост върху поземления имот. При извършено незаконно строителство, каквото е налице в настоящия казус, съдебната практика в т.3 от ТР №4 от 6.11.2017г. на ВКС по тълк.д. №4/2015г., ОСГК отдава значение на това, в какво се изразява нарушението. С оглед на твърденията на ищеца и събраните по делото доказателства по всяко дело, съдът следва да извърши конкретна преценка относно това дали неоснователните действия или бездействия на ответника по негаторния иск създават за ищеца пречки за упражняване на правото му на собственост и дали тези пречки са по-големи от обикновените. В процесния казус, нарушението на ответника, изразяващо се в построяването на незаконна сграда и държането и в съсобствен поземлен имот, при неспазване на нормативно изискуемите отстояния, изоставена, неподдържана, намираща се в състояние на самосрутване и опасна за хората, изпълнява условието на чл.109 и съдебната практика за създаване на пречки за собствениците на поземления имот, по-големи от обикновените, при упражняване правото им на собственост в пълен обем. Незаконната сграда заема значителна част от дворното място, повече от една четвърт от площта на поземления имот, което очевидно препятства в голяма степен ползването на терена по предназначение, било то за благоустрояване, за паркоместа, за свободно преминаване и др. От изложеното следва, че в случая са налице елементите от фактическия състав на негаторния иск по чл.109 ЗС и същият следва да бъде уважен. Като е стигнал до същия извод и е уважил исковата претенция в тази част, Бургаският окръжен съд е постановил правилно решение, обосновано и законосъобразно. Като такова, същото следва да бъде потвърдено. Настоящата инстанция споделя изложените в първоинстанционното решение подробни и изчерпателни мотиви и за пълнота на настоящото изложение препраща към същите, с оглед предвиденото в чл.272 ГПК. Мотивиран от посоченото, Бургаският окръжен съд