Решение № 970 от 1.7.2022 г. на Апелативен съд - София по дело № 74/2022 г.

Производството е по чл. 258 – чл. 273 във вр. с чл. 622 от ГПК във вр. с Регламент 1215/2012 на ЕС.

Образувано е по жалба на молителите Е. Й. с личен номер •••••••••• и П. Ч. Й. с личен номер ••••••••••, граждани на Република Литва срещу разпореждане № 286696 от 16.01.2021 г., постановено по гр.д. № 1597/2020 г., по реда на чл. 622 от ГПК от Софийски градски съд, с което е отхвърлил молбата им да признае т. 2.2.11. от Определение, постановено по гр.д. № 2- 366-592/2017 г. от Окръжен съд Вилнюс, съгласно което молителите са придобили при равни дялове / ½ / правото на собственост на недвижим имот - Студио № А 142 с идентификатор 37023.501.573.1.139 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Китен, община Приморско, Р. България.

Жалбоподателите излагат доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, поради необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила.

Жалбоподателите поддържат, че:

• производството е инициирано от тях и първоинстанционният съд не е следвало да връчва преписи от молбата и доказателствата на лице, което не е носител на права върху недвижимия имот и това е довело до парични разходи и такива на време;

• атакуваният съдебен акт противоречи на целите, заложени в Преамбюла на Регламент 1215/2012 на ЕС и неправилно е приложена разпоредбата на чл. 24 от този Регламент, която предвижда изключителна компетентност на съда на държавата членка по местонахождение на имота, когато делото има за предмет вещни права;

• съдът на държава –членка на ЕС е постановил определение, с което е одобрил споразумение „мирен договор“, подписан от всички съсобственици за разпределение на имущество, получено чрез наследяване;

• определението е заверено с апостил и е приложено удостоверение по чл. 53 от Регламента, издадено от литовския съд;

Молят въззивният съд да отмени обжалваното разпореждане и вместо това да признае т. 2.2.11. от Определение, постановено по гр.д. № 2-366- 592/2017 г. от Окръжен съд Вилнюс, съгласно което молителите са придобили при равни дялове / ½ / правото на собственост на недвижим имот - Студио № А 142 с идентификатор 37023.501.573.1.139 по кадастралната карта на и кадастралните регистри на гр. Китен, община Приморско, Р. България.

Насрещната страна, на която са връчени преписи от молбата, преписи от разпореждането и от жалбата не е изразила становище по основателността.

Софийският апелативен съд, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, установи следното:

Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване по посочения процесуален ред.

При преценката за основателността на жалбата, съдът взе предвид следното:

Молителите - Е. Й. с личен номер •••••••••• и П. Ч. Й. с личен номер ••••••••••, граждани на Република Литва са подали молба в Софийски градски съд, който по реда на чл. 622 от ГПК да признае т. 2.2.11. от Определение, постановено по гр.д. № 2-366-592/2017 г. от Окръжен съд Вилнюс, съгласно което молителите са придобили при равни дялове / ½ / правото на собственост на недвижим имот - Студио № А 142 с идентификатор 37023.501.573.1.139 по кадастралната карта на и кадастралните регистри на гр. Китен, община Приморско, Р. България.

Към молбата са приложени в превод от литовски език на български език:

• препис от чуждестранния съдебен акт /определение/, заверен от постановилия го съд, с което е одобрено споразумение „мирен договор“ за делба на недвижим имот, находящ се на територията на Р. България, легитимиращ молителите като собственици с равни дялове;

• удостоверение по чл. 53 от Регламент № 1215/2012 на ЕС, относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела;

Първоинстанционният съд е разпоредил и преписи от молбата и доказателствата са връчени на насрещната страна – В. Й., участвала в съдебното производство, по което е постановен съдебния акт, чието признаване се иска от българския съд, но не е изразила становище.

От фактическа и правна страна:

Първоинстанционният съд с доклада по делото е указал на всяка една от страните да установи със способите и средствата, предвидени в ГПК, всички правнорелеванти факти, на които основава своите претенции или възражения.

Внимателно е анализирал събраните доказателства и изложил мотиви, които въззивният съд възприема изцяло и постановявайки своето решение препраща към тях, на основание чл. 272 от ГПК, но за пълнота на настоящото изложението следва да се посочат основните правно значими факти.

Представен е заверен препис от Определение, постановено по гр.д. № 2- 366-592/2017 г. от Окръжен съд Вилнюс, съгласно което в производството пред този съд са участвали молителите и В. Й., като съдът е одобрил споразумение за делба на недвижим имот - Студио № А 142 с идентификатор 37023.501.573.1.139 по кадастралната карта на и кадастралните регистри на гр. Китен, община Приморско, Р. България.

С посоченото определение молителите са придобили при равни дялове / ½ / правото на собственост на недвижим имот.

Третият съсобственик е бил уравнен парично.

Приложено е удостоверение по чл. 53 от Регламент № 1215/2012 на ЕС, относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела.

В чл. 24, ал. 1 от посочения Регламент е предвидена изключителна компетентност на съдилищата на държава членка, независимо от местоживеенето на страните, в която е разположен имота, ако делото има имат за предмет вещни права върху недвижим имот или договор за наем на недвижим имот.

Пророгацията на тази изключителна компетентност е изключена с разпоредбата на чл. 25, ал. 4 от Регламента.

При посочените данни жалбата е неоснователна и следва да се потвърди обжалваното разпореждане.

Това е така, защото съдебният акт /определение/, който молителите са поискали да се признае от българския съд е постановен по дело, имащо за предмет вещни права - делба на недвижим имот, завършила с одобрено споразумение, с което двамата молители са придобили по ½ ид.част от правото на собственост върху недвижимия имот, находящ се в Р. България, а третият съделител е бил уравнен парично.

Неоснователни са доводите на жалбоподателите за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд с разпореденото връчване на преписи от молбата и приложенията на В. Й.. Последната е била страна по делото, по което е постановен съдебния акт, чието признаване се иска и сезирания съд е длъжен да я конституира като страна.

Съгласно разпоредбата на чл. 622, ал. 4 от ГПК, съдът се произнася с разпореждане, което има значението на решение, постановено в исков процес, а исковия процес, независимо от неговия предмет, дали ще се развие като общ или по правилата на особените искови производство установява винаги две насрещни главни страни.

По тези съображения, Софийски апелативен съд