Решение № 1962 от 9.12.2024 г. на Административен съд - Търговище по дело № 551/2024 г.

Оспореното Решение №2153-25-321 от 23.08.2024г. на директора на ТП на НОИ – Търговище и потвърденото с него Разпореждане №251-00-28-5/04.07.2024г. издадено от Н. Д. - главен експерт но осигуряването - за ръководител на осигуряването за безработица, съгласно Заповед №1015-25-48/12.04.2023г., са постановени от материално и териториално компетентни органи съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" и ал.3 от КСО, респ.чл.54ж ал.1 КСО. Компетентността на органа, издал потвърденото разпореждане, се установява от приложената по от делото Заповед №1015-25-48/12.04.2023г.на директора на ТП на НОИ – Търговище. Решението е издадено при съобразяване на законовите изисквания за предписаната от чл. 117, ал. 3 от КСО форма и съдържание, същото съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. При тези данни съдът приема, че липсват отменителни основания по чл. 146 т.1 и т.2 АПК.

Съдът намира, че в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, тъй като в съответствие с изискванията на чл. 9, ал. 2 АПК, чл. 35 и чл. 36 АПК, са събрани всички документи, необходими и относими за разглеждане на подаденото заявление, вкл. е извършен електронен обмен на социално осигурителна информация с държавата по последна заетост – Германия. По преписката са приложени и подадените от жалбоподателя документи във връзка с твърдението му, че обичайното му пребиваване е в Република България. Спазен е и предвидения в чл. 117 ал.3 КСО едномесечен срок за произнасяне на решението на директора на ТП на НОИ. Ето защо съдът счита, че липсва и отменителното основание по чл. 146 т.3 АПК Относно правилното прилагане на материалния закон при постановяване на оспорения акт, съдът прецени следното:

По делото между страните липсва спор по фактите, но е налице спор по правото, който има за предмет определяне на държавата, компетентна да изплаща парично обезщетение за безработица на жалбоподателя: държавата по последната му заетост /Германия/ или държавата по пребиваването му, за каквато според оспореното решение не може да се определи Република България.

Като държава-членка на Европейския съюз/ЕС/ от 01.01.2007г., Република България е обвързана с приложението на европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза. Понастоящем тези правила се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 20.05.2004г., с последно изменение в сила от 31.07.2019г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 01.05.2010г., с последно изменение в сила от 18.06.2020г.

Съгласно чл. 3 §1 Регламент (ЕО) №883/2004 материалният обхват на този регламент е приложим към всички законодателства относно изброените в тази норма клонове на социално осигуряване, сред които са и обезщетенията за безработица / чл. 3 §1 б.“з“/. Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл.2, §1, която предвижда, че този регламент се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. Като безспорен по делото е отделен факта, че жалбоподателят е гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намират приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) №987/2009. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, е очертан в преамбюла на регламента и се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. Разпоредбата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя в съответствие с Дял Втори от регламента. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3 от регламента. Относимото към настоящия казус принципно правило на чл. 11, § 3 б."а" гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава-членка. Същевременно разпоредбата на чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 съдържа специални правила, представляващи изключения от посочения общ принцип, че държавата-членка по последна заетост е компетентна държава по предоставянето на обезщетения за безработица. С оглед установената фактическа съвкупност по настоящото дело, релевантно е изключението, предвидено в чл. 65, §2 изр.първо от регламента, съгласно което, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Разпоредбата на чл. 65, § 5 б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда следното: „Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.“. Цитираните разпоредби, съдържащи изключения от общото правило, предвиждат като компетентна за прилагането им държавата-членка по пребиваване на безработното лице. Съгласно легалната дефиниция на понятието „пребиваване“, дадена в чл. 1 § 3 б. „й“ от цитирания Регламент, това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Това понятие е различно от понятието „престой“ по смисъла на чл. 1 § 3 б. „к“ от същия Регламент, което означава временно пребиваване. Нормата на чл. 11§ 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 /регламента, уреждащ процедурата по прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004/, наименувана „Елементи за определяне на пребиваването“, предвижда, че центърът на интересите на съответното лице се определя въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително: естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Следователно мястото на пребиваване, респ.държавата – членка по пребиваване се определя според това къде се намира центърът на жизнени интереси на лицето, който пък се преценява въз основа на посочените в чл. 11§ 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 критерии, които не са изчерпателно изброени. Тези критерии условно могат да се обособят като обективни /тези, отнасящи се до продължителността и непрекъснатостта на присъствието на лицето на територията на държавата - членка/ и елементите, свързани с личното положение на лицето/семейни връзки и социални контакти/. Съгласно разпоредбата на чл. 11 § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението му, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, които се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. Тълкуването на цитираните норми показва, че намерението на лицето не следва да е декларативно, а трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т.е. то може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства. В този смисъл са разясненията, дадени в Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария.

С оглед преценка за наличие на критериите, определящи пребиваването на жалбоподателя, съдът съобрази всички събрани и обсъдени по – горе писмени и гласни доказателства по делото. Съдържащите се в тези доказателства данни недвусмислено установяват, че като български гражданин жалбоподателят има постоянен и настоящ адрес в Република България, където винаги е живяло семейството му. Получените чрез служебния обмен сведения показват, че липсват данни за адресна регистрация на жалбоподателя в Германия и следователно докато е бил там жалбоподателят не се е установил трайно на определен адрес, а е бил настаняван от работодателя си в някаква квартира за нуждите на изпълняваното от него трудово правоотношение. Наличните данни за притежавано от жалбоподателя собствено жилище в град Търговище и вилен имот в същия град, в което населено място живеят неговото семейство и роднини, при които той се е завръщал 2-3 пъти годишно през ползваните отпуски, обзавеждането на апартамента, в който понастоящем жалбоподателят живее със съпругата и детето си и за обзавеждането на който е закупил вещи, регистрирал е партиди за ползване на ел.енергия и вода, както факта на завръщането му в България при семейството му след прекратяване на трудовия му договор в Германия и започване на работа по трудов договор в България, сочат, че пребиваването на жалбоподателя в Германия е имало характера на временно такова, дефинирано в регламента като престой. Основният и единствен мотив на жалбоподателя да замине и да полага труд в Германия е именно нуждата да погаси кредита, изтеглен за покупка на апартамента в гр. Търговище, както и да обзаведе същия. Ето защо при тези данни и наличието на фактори, обвързващи оспорващия с България, а не с Германия, с която го е свързвала единствено трудовата заетост за определено време и с предварително поставена цел, пребиваването му в Германия не може да се определи като място на обичайно пребиваване за жалбоподателя, защото връзката с това място се е базирала единствено на трудовата заетост на лицето, докато центърът на жизнените му интереси е бил в България. Съдът приема за безспорен и доказан факта, че след прекратяване на трудовото му правоотношение с работодателя в Германия, считано от 01.01.2024г., жалбоподателят се е върнал в България като безработен, където е подал и заявление за изплащане на ПОБ и е останал в страната при семейството си.

Изложените и приети от съда фактически данни водят до извода, че центърът на жизнените интереси на жалбоподателя е в Република България. Единствената му връзка с Германия е трудовата му заетост. Естеството на трудовата заетост е позволявало на жалбоподателя да се връща 2-3 пъти годишно в България при неговите близки, с които той не е прекъсвал връзката си. Ето защо съдът приема за неправилен и направен в противоречие с материалния закон извода на административния орган, според който Република България не е държава – членка по обичайно пребиваване на жалбоподателя по време на последната му заетост.

При така установените факти неприложимо към настоящия казус е цитираното в оспореното решение Определение на Съда (седми състав) от 24 март 2023г.по Дело C-30/22 на СЕС, според което член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 следва да се тълкува в смисъл, че: не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Неприложимостта на това тълкуване се определя от приетото въз основа на фактическата съвкупност положение, че през целия период на трудова заетост на жалбоподателя в чужбина държава по неговото пребиваване е България.

Съгласно чл. 54а ал.1 КСО право на парично обезщетение за безработица/ПОБ/ имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда. Жалбоподателят е претендирал ПОБ именно на посоченото законово основание и в оспореното решение органът не е посочил като липсващи визираните в тази норма предпоставки за признаване на ПОБ. Изложените мотиви в оспореното решение са свързани с основното изискване за внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването, каквито по отношение на жалбоподателя е посочено, че липсват от м.12.2017г. Приетата от съда фактическа съвкупност, отнесена към очертаната по – горе правна рамка, позволява да се приеме, че жалбоподателят като безработно лице, което по време на последната си дейност като заето лице е пребивавало в държавата – членка България, която в случая се явява различна от принципно компетентната държава-членка Германия, и което продължава да пребивава в тази държава-членка България, има право да получава обезщетения в съответствие с българското законодателство така, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Това право на жалбоподателя се признава съгласно нормите на чл. 65, §2 и § 5 б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/2004. В същия смисъл е и т. 3 от Решение №U3 от 12.06.2009 г. относно обхвата на понятието „частична безработица“, приложимо по отношение на безработните лица, упоменати в член 65, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета, на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, публикувано в Официален вестник на ЕС от 24.04.2010г., съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Въз основа на приетите фактически констатации и направени правни изводи следва, че в конкретния случай държава по последна заетост на жалбоподателя е Германия, но държава – членка по пребиваването му към периода на тази заетост е Република България и последната е компетентна за изплащането на заявеното от него ПОБ. Ето защо съдът намира, че оспореното решение на директора на ТП на НОИ-гр.Търговище е постановено при неправилно приложение на относимия материален закон, което означава наличие на отменителното основание по чл. 146 т.4 АПК По изложените съображения съдът намира, че оспореното Решение на Директора на ТП на НОИ – Търговище и потвърденото с него разпореждане са неправилни, като постановени в нарушение на закона, и следва да бъдат отменени. Доколкото естеството на акта не позволява делото да се реши по същество, следва преписката да се изпрати на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Търговище, за ново произнасяне по заявлението на оспорващия при съобразяване с изложените в мотивите на настоящето решение указания по тълкуването и прилагането на закона като се направи преценка за наличие на условията по чл. 54а КСО при съобразяване на относимите към определяне размера на ПОБ норми на Регламент (ЕО) 883/2004 и въз основа на приетото положение, че България се явява държава – членка по пребиваването на оспорващия към периода на последната му заетост.

По претенцията за разноски – Съгласно препращащата норма на чл. 118 ал.3 КСО отговорността за разноски по дела от типа на настоящото следва да се определи по правилата на чл. 143 на АПК. Съгласно чл. 143 ал.1 АПК, когато съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. От оспорващата страна е направена претенция за присъждане на съдебни разноски в размер на 610 лева, от които 600 лева за платено адвокатско възнаграждение и 10 лева – държавна такса. В приложения договор за правно обслужване е вписан като договорен и платен в брой хонорар в размер на 600 лева, а разписката за платена държавна такса е доказателство за плащането на същата. С оглед направеното в писмената защита на ответника възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар следва да се отбележи, че съгласно чл.8 ал.2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният размер на адвокатското възнаграждение за дела по КСО е 500 лева. Предвид естеството на настоящото дело от фактическа и правна страна, и събирането на гласни доказателства по същото, при личното явяване на процесуалния пълномощник на оспорващия, съдът намира, че възнаграждението не е прекомерно. Ето защо учреждението, към което принадлежи ответния административен орган, следва да бъде осъдено да заплати на жалбоподателя сумата от 610 лева, представляващи присъдени съдебни разноски.