Решение № 364 от 25.9.2023 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 1084/2023 г.

Производството е по реда на глава ХХІ от НПК. Образувано е по въззивна частна жалба от адвокат С. А. В. от Адвокатска колегия - Хасково – повереник на пострадалия тъжител З. Г. Р., срещу Разпореждане № 1602 / 07.03.2023 година по НЧХД № 1302 / 2023 година Районен съд - Пловдив, ІХ наказателен състав, с което на основание чл. 250, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК се прекратява наказателното производство, образувано против подсъдимия Х. А. Т. с повдигнато частно обвинение за две престъпления по чл. 144, ал. 1 от НК и едно – по чл. 146, ал. 1 от НК. В жалбата се твърди, че първоинстанционният съдебен акт е частично неправилен и незаконосъобразен и се иска да бъде отменен относно прекратяването на производството за вмененото на подсъдимия обвинение за двете престъпления по чл. 144, ал. 1 от НК, като делото продължи да се води за тях, а в прекратителната част за престъплението по чл. 146, ал. 1 от НК се иска разпореждането да бъде потвърдено. Пледира се, че в обстоятелствената част на тъжбата са изложени обстоятелствата, довели според тъжителя до вътрешно убеждение, че спрямо него е извършено престъпление и ако частният тъжител не събере достатъчно по обем доказателства за доказване на описаното в тъжбата престъпление, не е пречка съдът да оправдае подсъдимия. Сочи се, че в Постановление № 10341 / 2022 / 03.11.2022 година за отказ да се образува досъдебно производство от Държавното обвинение е счетено, че по отношение на З. Г. Р. не е извършено престъпление от общ характер, каквото е това по чл. 144, ал. 3 от НК (за което е образувана и преписката на Районна прокуратура - Пловдив), тъй като е прието, че отправените от подсъдимия спрямо тъжителя заплахи не могат да бъдат сметнати за закана с убийство, а същевременно от съдията докладчик е прието, че по изложеното в тъжбата Х. А. Т. върши престъпление по чл. 143, ал. 3 от НК, което е престъпление от общ характер и не се преследва по тъжба от пострадалия. В тази връзка се изтъква, че постановлението за отказ да се образува досъдебно производство по Прокурорска преписка № 10341 / 2022 година препятства Съда след прекратяване на наказателното производство по НЧХД № 1302 / 2023 година да изпрати материалите на Прокуратурата за образуване на дело за извършено престъпление от общ характер и тази колизия в преценките на съдията докладчик и прокурора от Районната прокуратура на практика представлява отказ тъжителката З. Г. Р. да получи правосъдие. Изразява се съгласие за правилна преценката на първостепенния съд, че отправените на 05.09.2022 година в град Пловдив от Х. Т. към З. Р. думи „ще ти еба майката, тъпа селянка“ са във функционално единство с произнесеното заедно с тях: „Ти ще видиш какво ще ти се случи. Ще те ликвидирам, ще те унищожа, ще ти почерня дните“ и не могат да бъдат отделени смислово от последните като предмет на самостоятелно престъпление по чл. 146, ал. 1 от НК, доколкото с целия израз се цели да се отправи закана с престъпление спрямо тъжителя. От жалбоподателя не са направени доказателствени искания, но за изясняване на фактите от въззивната инстанция е изискано Районна прокуратура - Пловдив да представи Прокурорска преписка № 10341 / 2022 година с Постановление от 03.11.2022 година за отказ да се образува досъдебно производство, както и информация обжалвано ли е постановлението по реда на чл. 213 от НПК. Срещу подадената въззивна частна жалба липсва становище от насрещната страна. Редовно призовани по въззивното дело, нито З. Р., нито Х. Т. се явяват за лично упражняване правото си на защита. В проведеното пред въззивния съд заседание адвокат С. В. поддържа жалбата си и излага депозираните с нея твърдения, че на практика повереницата му е лишена от право на правосъдие, защото има колизия между преценката на наблюдаващия прокурор, който отказва образуването на наказателно производство със заключение, че е налице основание за образуване на делото като такова по чл. 144, ал. 1 от НК, а първоинстанционният съд е на друго становище. Иска, тъй като делото не е обжалвано по реда на инстанционния контрол, ако и въззивната инстанция счете, че са събрани доказателства за извършено престъпление по чл. 144, ал. 3 от НК, делото да бъде върнато на Районна прокуратура - Пловдив със задължителни указания. Защитникът на подсъдимия адвокат А. Т. М. от Адвокатска колегия - Пловдив, нарочно упълномощен за въззивната инстанция, моли атакуваното разпореждане да бъде потвърдено във вида, в който е представено, като счита, че в случая се касае за поведение от страна на жалбоподателката, което правилно е преценено от първоинстанционния съд. Претендира присъждане на разноски по представен списък, което искане адвокат В. репликира, че не следва да бъде уважавано, тъй като насрещните участници нямат качеството на страни в това производство. След анализ на материалите, включително приобщените от въззивната инстанция, доводите на страните и служебна проверка на първоинстанционният съдебен акт съобразно изискванията на чл. 313 и чл. 314 от НПК Съдът намира частната въззивна жалба за процесуално допустима – подадена в срок от легитимирано лице, но разгледана по същество –за неоснователна. Дали описаното в тъжбата деяние на 05.09.2022 година, осъществено с изразите „Ще ти еба майката... тъпа селянка...“, разкриват предмет на самостоятелно престъпление по чл. 146, ал. 1 от НК, или не могат да бъдат отделени смислово от изречените с тях думи „Ти ще видиш какво ще ти се случи... Ще те ликвидирам, ще те унищожа, ще ти почерня дните“, доколкото с целия израз се цели отправяне на закана срещу живота на Р., каквито аргументи е изложил Районният съд, настоящият въззивен състав не счита да излага доводи по същество, тъй като искането от страна на тъжителя да бъде потвърден прекратителният съдебен акт в тази част може да се съотнесе като десезиране на съда с това повдигнато срещу Т. обвинение и не е необходимо нарочно произнасяне при съдебния контрол, щом волята на страните съвпада в тази насока и тя е в унисон със съдийското решение. Що се отнася до повдигнатите с тъжбата обвинения за другите две деяния – за това, че Х. Т. се е заканил на З. Р. с престъпление против личността й, както следва: на 05.09.2022 година с думите „Ти ще видиш какво ще ти се случи... Ще те ликвидирам, ще те унищожа, ще ти почерня дните…“ и на 13.09.2022 година с думите „Ще те унищожа... Ще те ликвидирам“, и това заканване е възбудило основателен страх за осъществяването му – въззивният състав се солидаризира с изводите на Районния съд за невъзможност те да бъдат разглеждани и делото да бъде решено по частен наказателно-правен ред. Практиката е недвусмислена, че, както при обвинителния акт, с тъжбата, с която се повдига обвинение, се очертават фактическите и правните рамки на това обвинение и те са обвързващи относно произнасянето на съда по въпросите има ли виновно осъществено съставомерно деяние от соченото за извършител лице. За това в разпоредбата на чл. 81, ал. 1 от НПК (подобно в тази на чл. 246, ал. 2 от НПК за обвинителния акт) едно от изискванията към тъжбата е да бъдат посочени обстоятелствата на престъплението – фактическите данни, на които се основава обвинението, и по изложените вече събития се определя правната квалификация на деянието – от прокурора при престъпления от общ и от съда при такива от частен характер. В случая посочените от страна на Х. Т. към З. Р. изрази за унищожаване и ликвидиране с оглед на другите описани в тъжбата обстоятелства могат да бъдат счетени като закана с убийство, доколкото същите в пряк и преносен смисъл означават, погубване, премахване, проваляне, разрушаване и съсипване, но й убиване, т. е., освен че в основата им лежи едно понятие, същите са заменяеми в контекста на изречението – синоними са и от тях се извлича информация за значението им в смисъл на отнемане на живот. Заканата с убийство, обаче, е престъпление от общ характер, за което задължително се провежда досъдебно производство и съдебното разглеждане се осъществява по евентуално внесен от прокурора обвинителен акт, а не по тъжба на пострадалия, което е недопустимо, защото единствено прокурорът е компетентен да повдигне обвинение за престъпление по чл. 144, ал. 3 от НК, а не и пострадалият от него. В този смисъл е и цитираната от Районния съд практика, съгласно която съдът прекратява наказателното производство по реда на чл. 289, ал. 1 от НПК и при условията на чл. 24, ал. 4, т. 2 от НПК (сега – чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК), щом не е сезиран с тъжба, съдържаща описание на престъпление, за което е възможно да бъде преследвано и евентуално санкционирано по реда на частното обвинение. Пак в тази връзка и с оглед искането на повереника делото да бъде върнато на Районна прокуратура - Пловдив със задължителни указания, ако и въззивната инстанция счете, че са събрани доказателства за извършено престъпление по чл. 144, ал. 3 от НК, следва да се посочи, направено и от Районния съд, че със същото решение на ВКС е указана и неприложимостта на чл. 287, ал. 7 от НПК съдът да прекрати съдебното производство и да изпрати делото на прокурора при изначална липса на възможност за разглеждане на обвинението, защото не в хода на съдебното следствие по делото се установява, че престъплението е от общ характер, не процесът на доказване е довел до необходимост от изменение на първоначалното обвинение за престъпление, преследвано по тъжба на пострадалия. В този ранен етап на наказателното производство – при инициирането му, причините и характера на престъплението се определят от частния тъжител, който, както се посочи по-горе, очертава обвързващата съда рамка на предмета на доказване, преди фазата по събирането на доказателства за установяване на фактите по обвинението. Безспорно е, че съдът не е обвързан с изводите на прокурора е ли е налице или не, престъпление от частен характер, както в процедурата по преценка допустимостта на тъжбата няма правомощие да изпрати материалите на Прокуратурата при данни за престъпление от общ характер, защото липсва законова възможност за това (посочено по-горе защо), а следва да прекрати наказателното производство на основанията, визирани и от Районния съд. Факт е също, че съдът не е компетентен да измести Прокуратурата в законово предоставените й правомощия да преценява наличието на преследвано от държавата извършено престъпление и предприемане на съответни действия за разкриването му. Но правата на пострадалата не са ограничени и същата не е лишена от достъп до правосъдие с оглед „колизията“, както се изразява поревеникът, м е ж д у преценката на наблюдаващия прокурор, отказал да образува наказателно производство със заключение, че е налице основание за образуване на делото като такова по чл. 144, ал. 1 от НК, и тези на първоинстанционният съд, прекратил наказателното производство, заради недопустимост на тъжбата, разкриваща данни за извършено престъпление от общ характер. Както се установява от материалите по делото, З. Р. не е изчерпала възможността да защити правата си с допустимите по НПК способи и средства – Постановление № 10341 / 2022 / 03.11.2022 година не е обжалвано по реда на чл. 213, ал. 1 от НПК, което действие не е обвързано със срок и пострадалата може да стори това, ако не е съгласна с изводите на прокурора, довели до отказа му да образува досъдебно производство (указано и от Районния съд). Нещо повече – с последните изменения на НПК (ДВ, бр. 48 от 02.06.2023 година) от законодателя е въведена възможност потвърденото от горестоящата прокуратура постановление за отказ да се образува досъдебно производство да може да се обжалва от пострадалия пред съответния първоинстанционен съд, когато се касае за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, а престъплението по чл. 143, ал. 3 от НК се вписва в легалната дефиниция на това понятие. Така при евентуално потвърждаване от Окръжна прокуратура - Пловдив на Постановление № 10341 / 2022 / 03.11.2022 година на З. Р. и осигурена защита на интересите и чрез съдебен контрол, при който вече може да се проверява обосноваността и законосъобразността на прокурорския акт. Що се отнася до възражението на адвокат В. срещу претендираните от защитника разноски, то с оглед изхода на спора същите са дължими на основание чл. 317 във връзка с чл. 190, ал. 1, предложение 2. от НПК, доколкото преди измененията на чл. 250 от НПК с ДВ, бр. 48 от 2023 година делото се разглежда по реда на Глава двадесет и първа от НПК и при прекратяване на наказателното производство с разпореждане, т. е. в открито съдебно заседание с призоваване на страните на основание чл. 328 от НПК. В тази връзка за пълнота следва са се отбележи Решение № 220 / 10.11.2016 година н. д. № 764 / 2016 година н а ВКС, I н. о. Като се позовава на разпоредби на вътрешното ни законодателство в съответствие с практиката на ЕСПЧ по дела по жалби срещу България за нарушения по ЕКПЧОС, по които дела е изложено становище, че разноските следва да избягват налагането на прекомерен товар върху страните и не следва да съставляват неразумно ограничение на правото на достъп до съд и че разходи и разноски се възстановяват само доколкото е доказано, че са действително направени, необходими и разумни по размер, Върховният касационен съд указва, че адвокатското възнаграждение трябва да отговаря на изискването за справедливост и обоснованост на размера му не само по отношение на клиента (доверителя), но и спрямо онези страни в процеса, които биха го дължали на последния при положителен за него резултат по делото, без това да се явява неоправдано тежка последица за тях. Такова становище е развито още с Решение № 163 / 13.04.2010 година по н. д. № 14 / 2010 година на ВКС, I н. о., като там е посочено, че, макар и НПК да не съдържа разпоредба като чл. 78, ал. 5 от ГПК, даващ възможност за присъждане на по-нисък размер от претендираните (съответно доказани) от страната разноски в частта им за заплатеното адвокатско възнаграждение, при прекомерност с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото този текст е приложим по аналогия, доколкото не касае наказателната отговорност на подсъдимия, където аналогията по принцип е недопустима или крайно ограничена. Само че и в двата акта на Върховната съдебна инстанция се съзира възможност от страна на разглеждащия делото съд само за преценка за прекомерност на заявеното за възстановяване адвокатско възнаграждение при негова доказана дължимост. В случая представеният от страна на адвокат А. М. Договор за правна защита и съдействие от 12.06.2023 година отразява (доказва) платено му от Х. Т. възнаграждение от 600, 00 лева за процесуално представителство по настоящото дело и сумата е в минималния размер по Наредба № 1 / 9.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения за защита по наказателно дело в една инстанция, а съгласно Тълкувателно решение № 6 / 06.11.2013 година по тълк. д. № 6 / 2012 година на ОСГТК на ВКС при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът е свободен да намали възнаграждението, но до предвидения в Наредбата минимален размер. По мотиви от гореизложеното Съдът