Решение № 2253 от 12.4.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 10557/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от Р. С. Т., З. Ц. С., В. С. И. срещу решение № 20053160/15.08.2022г. постановено по гр. дело № 41383/2019г. по описа на Софийски районен съд, 155 състав, с което отхвърлени предявените от тях срещу Й. Л. В. /в лично качество и като наследник на В. Д. В., починал в хода на производството/ и Д. В. Д. / като наследник на В. Д. В., починал в хода на производството / искове, както следва:

• с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за установено, че не дължат вземането по изпълнителен лист от 02.05.2019г. издаден по гр.д. № 2093/2005г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 48 състав в размер на 173, 20 лв. – от всеки от ищците, поради невъзникването му;

-с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. 3 ЗЗД за заплащане на сумата от по 236, 00 лв. за всеки от ищците и от която сума е събрана принудителна в хода на изпълнително производство 20198400400509 по описа на ЧСИ М.Ц. и от която: 173, 30 лв. – задължение по изпълнителния лист, 42, 00 лв. – разноски по изпълнителното дело и 20, 80 лв. – такса по чл.26 от ТТЗЗЧСИ, ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба - 18.07.2019г. до окончателното й изплакщане.

Във въззивната жалба са наведени доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението, в обжалванатаму част, поради превратно тълкуване и прилагане на материалния закон и несъобразяване със събраните по делото доказателства.

Въззивниците твърдят, че първоинстанционният съд, както и районният съд издал процесния изпълнителен лист като не е съобразил решението на въззивният съд, което е окончателно и с което разноските по гр.д.№ 2093/2005г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 48 състав са преизчислени и присъдени по компенсация само на ищците в настоящото производство т.е. обективно не е съществувало вземане в полза на ответниците за което да им бъде издаден изпълнителен лист. Оспорват извода на първоинстанционният съд, че в случая е налице хипотезата на чл.118 от ЗЗД и която разпоредба не правела разлика дали плащането на погасено по давност вземане е доброволно или принудително. Считат, че след като е установено принудителното събиране на погасено по давност вземане, то е основателна претенцията за връщане на сумите като платени без основание.

Молят първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната му част и предявените искове уважени.

Претендират разноски.

Въззиваемите страни Й. Л. В. и В. Д. В. в срока по чл.263 ал.1 от ГПК не депозират отговор на въззивната жалба.

Въззивният съд е сезиран и с частна жалба подадена от Р. С. Т., З. Ц. С., В. С. И. срещу определение № 20070435/07.12.2022г. постановено по гр.д. № 41383/2019г.. по описа на Софийски районен съд, ГО, 155 състав, с което е оставена без уважение молбата им за изменение на решение № 20053160/15.08.2022г.

В частната жалба срещу определението постановено от първоинстанционният съд по реда на чл.248 от ГПК се посочва, че неправилно е приложена разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК досежно присъждане на адвокатското възнаграждение и останалите разходи – такси за издадени удостоверения и издадена обезпечителна заповед.

В срока по чл.276 от ГПК от насрещните страни не е постипъли отговор на частната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК, намира следното:

Решението в частта, с което е признато за установено по предявения Р. С. Т., З. Ц. С., В. С. И. иск с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за установено спрямо Й. Л. В. и В. Д. В., че не дължат вземането по изпълнителен лист 02.05.2019г. издаден по гр.д. № 2093/2005г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 48 състав в размер на 173, 20 лв. – от всеки от ищците, поради погасяването му давност, като необжалвано от страните е влязло в законна сила.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно. Защитата по чл. 439 ГПК е въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание – в случая след влизане в сила на съдебното решение по гр.д. № 2093/2005г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 48 състав и разпореждането за издаване на изпълнителен лист въз основа на него. Т.е. в производството по чл.439 от ГПК не могат да се разглеждат възражения, отнасящи се до съществуване на правото към датата на издаване на изпълнителното основание и като преклудирани е недопустимо разглеждането им настоящото производство / в каквато насока е трайната съдебна практика/.

На следващо място: когато е уважен отрицателен установителен иск, едно претендирано от ответника право е отречено, без оглед на конкретно основание, а с оглед на всички възможни правопораждащи основания. В този смисъл ищецът отрича изобщо правото на ответника, а последният следва да изчерпи всички правопораждащи правото си основания - ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС – т.1.

В този смисъл решението, в частта, с което е отхвърлен за предявения от Р. С. Т., З. Ц. С., В. С. И. иск с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за установено спрямо Й. Л. В. и В. Д. В., че не дължат вземането по изпълнителен лист 02.05.2019г. издаден по гр.д. № 2093/2005г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 48 състав в размер на 173, 20 лв. – от всеки от ищците, на едно основание – невъзникване на вземането е недопустимо - доколкото отрицателния установителен иск не се индивидуализира с едно конкретно основание, а всички възможни такива и което не съставлява кумулативно обективно съединяване на искове, а е един иск т.е. при уважаване на едно от основанията липсват исковете, които подлежат на отхвърляне, както и поради обстоятелството, че съдът разглежда преклудирани със силата на присъдено нещо основания/ в т. см. решение № 115 от 10.01.2012 г. по т. д. № 883/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 335 от 13.11.2018 г. по т. д. № 2477/2017 г. на ВКС, II т. о. и др. решение № 50125 от 22.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 994/2021 г., I т. о., ТК/, поради което и решението в тази част е недопустимо и като такова следва да бъде обезсилено.

Досежно правилността решението в обжалваната му и допустима част, съдът намира следното:

Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения за правнорелевантните за спора факти. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В този смисъл е и съдебната практика – решение № 124/24.03.2011 г. гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО. Когато първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл относно фактите, които са заявени в исковата молба, но неправилно е квалифицирал същите и в този смисъл не е излязъл от търсената защита и не е постановил недопустим съдебен акт по смисъла на чл. 270 ал. 3 ГПК, а са налице пороци свързани с приложението на материалния закон. В този смисъл решение 941/30.12.2009 г. по гр.д. 1673/2008 г., ГК, III, Г.О. на ВКС., решение 306/01.04.2010 г. по гр.д. 4715/2008 г., Г.К., I ГО на ВКС и др. Следва да се има предвид и че произнасянето на съда се определя от диспозитива на съдебното решение – чл.263 ал.2 от ГПК.

В настоящият случай в диспозитива на съдебното решение не посочена правната квалификация на осъдителните искове, но от мотивите е видно, че цялото претендирано от всеки един от ищците вземане спрямо ответниците е квалифицирано от първоинстанционният съд като такова предявено на основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД. Тук е необходимо да се направи уточнението, че в общата сума от 236, 00 лв., която всеки един от ищците претендира се включват различни вземания – 173, 20 лв. – главница по изпълнителния лист, 42, 00 лв. разноски по изпълнителното дело и 20, 80 лв.- такса по т.26 от ТТРЗЧИ и ако претенцията по чл.173, 20 лв. и 42, 30 лв. е именно с правна квалификация по чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД – платени без основание и тези суми са постъпили в патримониума на взискателите и ответници в настоящото производство, то претенцията за сумите платени като такси в изпълнителното производство е с правна квалификация чл.45 от ЗЗД, доколкото сумите нито са били претендирани от ответниците, нито са постъпвали в техния патримониум.

Предвид изложеното, настоящата съдебна инстанция следва да посочи правилната правна квалификация на исковете при произнасяне в диспозитива на съдебното решение.

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, установената от първоинстанционният съд фактическа обстановка по делото, а именно: образуване по молба от В. Д. В. и Й. Л. В. и въз основа на изпълнителен лист от 02.05.2019г. издаден по гр.д. № 2093/2005г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 48 състав срещу З. Ц. С., Р. С. Т. и В. С. И. на изпълнително дело № 20198400400509 по описа на ЧСИ М.Ц., в хода на което от длъжниците З. Ц. С. и Р. С. Т. са събрани сумите от по 236, 00 лв. – от всеки /173, 20 лв. – главница по изпълнителния лист, 42, 00 лв. разноски по изпълнителното дело и 20, 80 лв.- такса по т.26 от ТТРЗЧИ/ и изпълнителното производство спрямо тях е прекратено с разпореждане от 16.07.2019г., а по отношение на В. С. И. – делото продължава да е висящо, поради липса на средства, от които да бъде удовлетворено вземането в общ размер 236, 10 лв. – удостоверение от ЧСИ – л. 66 от делото на СРС, разпореждане от 16.07.2019г. на ЧСИ М.Ц.. Възникване на правото за връщане на даденото при начална липса на правно основание се обуславя от кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки /юридически факти/: 1. процесната сума да е заплатена от ищеца; 2. тя да е получена от ответника и 3. това имуществено разместване на блага от материалната сфера на ищеца в имуществения комплекс на ответника да е без правно основание, Следователно в тежест на ищците по иска е да установи при условията на пълно и главно доказване имущественото разместване – плащане на процесната сума в полза на ответника, а ответника – че е налице основание за получаване на сумата към момента на плащане, съответно за задържане на полученото.

Спорен е въпросът дали ответниците, като взискатели на основание чл.118 от ГПК имат основание за задържат полученото.

Не е съществувало колебание в съдебната практика и теория, че хипотезата по чл.118 от ЗЗД касае единствено доброволното плащане т.е. само ако длъжникът изпълни задължението доброволно след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла, респективно събраните в хода на принудително изпълнително производство суми не представляват изпълнение по смисъла на чл. 118 ЗЗД, поради което може да се иска от длъжника връщането им. Това е така, тъй катозЗаконът свързва началото на погасителната давност с изискуемостта, т. е. с възможността кредиторът да иска изпълнение /чл. 114 ЗЗД/ и го санкционира при бездействие - с изтичане на давностния срок кредиторът губи държавната защита по принудителното изпълнение, а длъжникът може да изпълни само доброволно /чл. 118 ЗЗД/ - в т.см. решение № 1483/17.08.1967г. по гр.д. № 977/1967г. на I г.о. на ВКС, решение № 50017/27.03.2023г. по гр.д. № 720/2022г. на IV г.о. на ВКС и много други.

Следователно след успешно проведен от длъжника срещу взискателя отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК вр. чл.439 от ГПК, решението по който е влязло в сила след приключване на принудителното изпълнение т.е. извършено такова, предявения от длъжника иск правно основание чл. 55 ал. 1, предл. 1 ЗЗД срещу взискателя за връщане на сумите, събрани принудително в изпълнително производство се явява основателен и като такъв подлежи на уважаване /решение № 45 от 19.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1281/2020 г., IV г. о., ГК, решение № 26/18.04.2012 г. по т. д. № 150/2011 г. Ан ВКС, решение № 139/28.08.2013 г. по т. д. № 98/2012 г. на ТК на ВКС С оглед приетото за установено –наличие на влязло в сила съдебно решение /по настоящото дело в частта относно иска с правно основание чл.439 от ГПК, с което е признато за установено, че ищците не дължат вземането по изпълнителния лист от 02.05.2019г. въз основа на което е образувано изпълнително дело № 20198400400509 по описа на ЧСИ М.Ц. поради погасяване по давност/, както и че спрямо ищците З. Ц. С. и Р. С. Т. е проведено принудително изпълнение по цитираното изпълнително дело и е събрана сумата от 236, 00 лв., то несъмнено са налице горните материални предпоставки обуславящи основателността на иска по чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД /с уточнението за размера на претенцията, направено в горното изложение/ предявен от З. Ц. С. и Р. С. Т. следва да бъде уважен.

Основателен се явява и иска с правно основание чл.45 от ЗЗД, доколкото е налице вреда в имуществото на ищците З. Ц. С. и Р. С. Т., която е в причинна връзка с противоправно поведение- принудително изпълнение по несъществуващо вземане, като в случая действа презумцията по чл.45 ал.2 от ЗЗД.

Доколкото отговорността на ответниците е разделна, то всеки от тях следва да бъде осъден да заплати съответна част, а именно: ответника Й. Л. В. – ¾ част /1/2 на лично основание и ¼ като наследник на В. Д. В./, а ответника – Д. В. Д. – като наследник на В. Д. В. – ¼ част.

Доколкото липсва принудително изпълнение на процесните суми по отношение на В. С. И. в хода на изпълнителното производство по отношение на него не е налице първата от необходимите материални предпоставки, а именно – имуществено разместване, съответно вреда в имущественото му, състояща се в намаляване на актива му, поради което и исковете срещу него следва да бъдат отхвърлени.

Разноски При този изход на правния спор, отговорността за разноски се разпределя по следния начин:

В първоинстанционното производство: -на основание чл.78 ал.1 от ГПК ищците Р. Т. и З. С. имат право да им бъдат присъдени всички направени от тях разноски в хода на производството, а именно: по 300, 00 лв.- платено адвокатско възнаграждение, по 51, 40 –внесена държавна такса, по 2, 2 лв. – внесена такса за издаване на обезпечителна заповед и по 12, 00 лв.- такса за изготвяне на сметка от ЧСИ за представена по делото съдебно удостоверение или общо по 365, 60 лв. т.е следва да бъдат присъдени още по 214, 20 лв.

На ищецът В. И. следва да бъде присъдена сума съответна на уважения иск с правно основание чл.173, 20 лв., а именно - 182, 80 лв. т.е. следва да бъдат присъдени още 31, 40 лв.

Ответниците не са заявили претенции за разноски.

Във въззивното производство: -на основание чл.273 вр. чл.78 ал.1 от ГПК на въззивните следва да се присъдят разноски съобразно основателната част на жалбата, а имевнно: на Р. Т. и З. С. - по 19, 66 лв. – държавна такса по въззивната жалба, само на Р. Т. – 400, 00 лв. – платено от нея адвокатско възнаграждение.

Въззиваемите страни не са направили искане за присъждане на разноски.

Въззивните - ответници отговарят разделно за общия дължим размер на разноски на ищците, както беше посочено по-горе при съотношение: 3/4 – Й. В. и ¼ - Д. Д.. По частната жалба срещу определение постановено по реда на чл.248 от ГПК. С оглед изхода на въззивното производство и небоходимостта от разпределение на разноските въз основа на разпоредбите по чл.78 ал.1 и ал.3 от ГПК и направено такова, мотивирано в горното изложение, определението следва да бъде отменено.

По отношение на искането за присъждане на разноски по частната жалба, съдът намира, че доколкото се касае за жалба срещу акт по чл. 248 от ГПК функционално свързано с производството по съществото на спора, не се присъждат разноски на страните, като по този въпрос има формирана трайна съдебна практика / виж Определение № 493/26.10.2016 г. по гр. д. № 4088/2016 г. на 4-то гр. отд. на ВКС; Определение № 683/21.12.2015 г. по ч. гр. д. № 5089/2015 г. на 3-то гр. отд. на ВКС; Определение № 296/15.08.2017 г. по ч. гр. д. № 1758/2017 г. на 3-то гр. отд. на ВКС; Определение № 114/20.05.2016 г. по ч. гр. д. № 1847/2016 г. на 2-ро гр. отд. на ВКС /.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване - 280 ал. 3 т.1 ГПК.

Така мотивиран, Софийски градски съд