Решение № 58 от 9.11.2023 г. на Районен съд - Трън по дело № 88/2023 г.

Производството е по предявен отрицателен установителен иск за пълно погасяване на ограниченото вещно право на ползване поради сливане на качеството на ползвател и собственик, учредено върху процесния имот в полза на ответниците Й. П. С. и В. Г. С., както и два евентуални иска установяващи, че ограниченото право на ползване учредено с договор за дарение на недвижим имот от 23.02.1996г. е прекратено поради изтекла давност или следва да бъде прекратено, ако ползвателят, въпреки отправеното му предупреждение, продължава да си служи с вещта по начин, който застрашава същата с разрушаване или със значително повреждане, ако нарушава своите съществени задължения или ако съществено променя вещта. По иск с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК: Не е спорно, че на 23.02.1996г. с Нотариален акт № ••, том I, дело №••/1996г. на нотариус Б. М. при РС.Трън ответниците Й. П. С. и В. Г. С. дарили по ½ и.ч. на непълнолетните си тогава деца П. Й. С. (ищец по делото) и Г. Й.а С. собствеността върху дворно място с квадратура 9 316 кв.м. в което са изградени 15 броя полиетиленови оранжерии, находящо се в югозападната част на с.Б., общ.Трън, обл.Софийска, при граници по документ за собственост: изток-асфалтов път, юг - река Я., запад - частен имот и север – път, което дворно място представлява УПИ II-••• за оранжерии в кв.13 по плана на с.Б., с площ от 9 316 кв.м., при граници от север-път, от изток-път, от юг-имот за озеленяване, от запад- УПИ I-139. Не е спорно, и че след смъртта на дъщерята Г. Й.а С. (п.20.05.2001г.) ответниците са наследили общо ½ идеална част от процесния имот (чл.6 от ЗН). Съгласно разпоредбата на чл. 56 ЗС ограниченото вещно право на ползване на недвижим имот включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и право да се получават добивите, без тя да се променя съществено. Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като абсолютно субективно материално право на всеки, в т. ч. и на собственика на имота. Когато собственикът на един недвижим имот учреди в полза на друго лице ограниченото вещно право на ползване по предвидения за това ред, той се лишава от всяка възможност да ползва вещта. Аналогично е положението, когато собственикът на недвижим имот се разпорежда със собствеността по силата на надлежно сключена разпоредителна сделка в полза на трето лице, но запазва правото си на ползване за себе си и/или за друг член на семейството си. Запазеното право на ползване изключва изцяло или отчасти възможността на новия собственик да упражнява правомощието си да ползва собствеността и предполага от страна на новия собственик/ съгласил се да сключи сделката при тези условия/ поведение, с което да се съобрази с онези форми на ползване на имота, който не влизат в противоречие с закона и добрите нрави. Законодателят е уредил хипотезите на прекратяване на правото на ползване на чужд имот с разпоредбите на чл. 59 ЗС - правото на ползване се погасява със смъртта на ползвателя - физическо лице или с прекратяването на ползвателя - юридическо лице респ. с изтичане на срока, ако е уговорен такъв; правото на ползване се погасява при погиване на вещта или ако не се упражнява за период по-дълъг от 5 години, както и при сливане на качеството на ползвател и това на собственик. По съдържание упражняване на вещното право на ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището /недвижимия имот/, а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота като: постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. Не може да има спор, че ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем /арг. чл. 60 ЗС/ както и под формата на заем за послужване и съответно да се упражнява правото си чрез другиго. Несъмнено към момента на настъпилата смърт на дъщеря им наследявайки правото на собственост по отношение на ½ идеална част от имота учреденото вещно право на ползване се е погасило, но не и за учреденото върху другата ½ идеална част от имота, собственост на ищеца. Видно от договор за доброволна делба от 17.09.2001г. вписан с вх.№ 27109/том 13, № 284 в дял първи на ищеца бил поставен и процесния имот описан под № 42 (стр.23 от делото). Съгласно дял четвърти от договора (стр.26 последно изречение от договора) „страните учредяват (уговарят) право на ползване на Й. П. С. и В. Г. С., върху описаните в дял първи имоти, заедно и поотделно и до края на живота им, без право на ползване на апартамент – тип мезонет №26, подробно описан в т.19 на дял първи. Следователно ответниците успяха да докажат, че и към настоящия момент учреденото в тяхна полза право на ползване върху процесния имот не е погасено на някое от основанията визирани в чл.59 ЗС. Действително за периода от време 20.05.2001г. до 17.09.2001г. те са имали това право само върху ½ идеална част от процесния имот, собственост на ищеца, но след 17.09.2001г. страните по договора (включително и ищецът П. Й. С. ) са им учредили вещно право на ползване върху целия процесен имот. Предвид установеното съдът намира, че главния отрицателен установителен иск следва да бъде отхвърлен като недоказан. По иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК вр. с чл.59 ал.3 от ЗС предявен в условията на евентуалност: Правото на ползване е ограничено вещно право, което включва правото да се ползва вещта съгласно нейното предназначение и правото да се получават добиви от нея, без тя да се променя съществено – чл. 56 ЗС. С учредяването на право на ползване собственикът на имота се "лишава" от едно от съществените си правомощия, като в този случай собствеността се нарича гола собственост (nuda proprietas). За ползвателя възникват редица задължения, законно регламентирани, като най-основното му е да се грижи за имота като добър стопанин. Съгласно чл. 57, ал. 1 ЗС ползвателят е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването, включително и данъците и други такси, да поддържа вещта в състоянието, в което я е приел, и да я върне на собственика след прекратяване на правото на ползване. В чл. 57, ал. 4 ЗС е уредено и задължението ползвателят да застрахова вещта и да плаща премиите за застраховката, ако не е постановено или уговорено друго. Разпоредбата на чл. 59 ЗС урежда при настъпването на кои обстоятелства се прекратява правото на ползване. Съгласно чл. 59, ал. 3, предл. 2 ЗС правото на ползване се погасява, ако не се упражнява в продължение на 5 години. За разлика от правото на собственост, което не може да се загуби при неупражняването му, ограниченото вещно право на ползване отпада, ако ползвателят се е дезинтересирал от вещта. Законовата норма цели да създаде сигурност в правния мир, доколкото при учредено право на ползване по отношение на един имот, неговият собственик е лишен от едно от правомощията си. Също така целта при учредено право на ползване е ползвателят реално да ползва вещта. Неупражняването на това право за срок от 5 години води до неговото погасяване и превръща "голия собственик" в пълноправен такъв. Съдебната практика дава тълкуване в какво се изразява "упражняването" на правото на ползване. Така в решение № 14/20.03.2015 г., постановено по гр. д. № 5426/2014 г. на ВКС, се приема, че по съдържание упражняване на вещното право на ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището (недвижимия имот), а като всяка форма на физическо и правно използване на имота като постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. Ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем (арг. чл. 60 ЗС), както и под формата на заем за послужване и съответно да упражнява правото си чрез другиго. В случая, няма спор между страните, че ищецът е собственик на процесния имот, находящ се в с.Б., общ.Трън, обл.Перник, придобит посредством дарение от ответниците и с доброволна делба, при която последните са запазили правото да ползват имота пожизнено и безвъзмездно, заедно и поотделно, а в случай на нужда да го отдават под наем. Ищецът поддържа в исковата молба, че считано от месец март 2012г. ответникът се е дезинтересирал от имота, като не го е обитавал, нито посещавал, нито е участвал в дейностите свързани с негово запазване. Така изложените твърдения се подкрепиха, от ангажираните доказателства. От отговора на исковата молба, както и изявлението на ответницата – майка на ищеца и съпруга на ответника в о.с.з от 29.09.2023г. те не са ползвали имота, не са го обработвали, не са плащали данъци се установява, че действително ответниците се дезинтересирали от имота. Свидетелите Б. Я. и М. М. твърдят, че процесния имот никой не го е поддържал повече от двадесет години. Последно през 90-те години на миналия век имота е бил с функциониращи парници за производство на зеленчуци и повече не са видели друг да обработва и ползва имота. Видно от огледа на място имота е видимо занемарен, обрасъл с полегнала трева, без ограда, със стърчащи скелети от въпросните оранжерии, както и лек автомобил обрасъл с трева и храсти. Безспорно в процеса беше установено, че ответниците по делото никога не са живели в процесния имот. Не са го обитавали. Не са пребивавали в него дори временно. Нямат и не съхраняват свои вещи в него и не са използвали по никакъв начин каквато и да е било част от имота под каквато и да е било форма. Те никога не са го предоставяли за ползване на трети лица и никога не са получавали някакви добиви от имота. Не са заплащали каквито и да било данъци в Отдел "Местни приходи" при Община Трън за учреденото в тяхна полза вещно право на ползване, не са застраховали имота. При тези данни от изложената фактическа обстановка съдът намира, че е сезиран с един положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 59, ал. 3, пр. 3 от ЗС, който е допустим. Установи се в процеса, че по отношение на ответниците е възникнало отделно и самостоятелно ограничено вещно право на ползване върху чужда вещ. Правомощията на ползвателя са нормативно определени в разпоредбите на чл. 57 и 58 от ЗС. Съгласно чл. 56 от ЗС правото на ползване включва правото да се ползва вещта съобразно нейното предназначение и да се получават добивите от нея. Учреденото право на ползване като вещно право е абсолютно, противопоставимо на всички, включително и на самия собственик. Същото е срочно и неотчуждимо лично право, учредено спрямо личността на ползвателя. Нормата на чл. 55 от ЗС сочи, че вещните права върху чужда вещ могат да се придобиват или учредяват с правна сделка, по давност или други начини определени от закона. В конкретния случай правото на ползване е учредено по надлежния ред, чрез правна сделка. Погасяването на правото на ползване съгласно чл. 59 от ЗС настъпва ако не се упражнява в продължение на повече от 5 години. Правото на ползване се учредява в интерес на ползвателя - да придобива добивите от чуждата вещ. Именно затова, ако той не го упражнява законът предполага, че няма интерес от правото на ползване и въздига бездействието на ползвателя в правопогасяващ факт. В процеса бяха събрани безспорни доказателства, че ответниците не са ползвали процесния имот, от дълго време /много повече от предвидената в закона петгодишна давност/, те дори не са идвали в него. От изложеното съда приема, че Й. П. С. и В. Г. С. са се дезинтересирали от учреденото в тяхна полза право на ползване върху процесния недвижим имот и ще следва да бъде признато, че правото им на ползване е погасено поради неупражняването му в продължение на пет години. По отношение на възражението на ответника, че е придобил собствеността върху процесния имот по давност: Съгласно разпоредбата на чл. 79 от Закона за собствеността правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, респ. 5 години при добросъвестно владение. Фактическия състав на придобиването по давност включва два елемента: владение и определен период от време. Необходимо е владението да съдържа признаците, установени в чл. 68 от ЗС и да е непрекъснато. Владението има няколко основни признака: На първо място е обективния признак – упражняване на фактическа власт върху вещ - владелецът държи вещта, служи си с нея, употребява я, т. е. упражнява пълна власт върху нея, като изключва възможността други лица да въздействат върху същата вещ. Вторият субективен признак на владението е намерението на владелеца, да държи вещта като своя. Освен това владението трябва да отговоря и на следните признаци: да е постоянно, т. е фактическата власт върху вещта, която се упражнява с намерение да се държи вещта като своя да няма случаен характер, а да бъде израз на воля трайно да се държи вещта по начин препятсващ евентуалното й владение от други лица, непрекъснато, което означава да не е загубено за повече от 6 месеца по см. на чл. 81 ЗС, несъмнено, спокойно, т. е. да не е установено по насилствен начин и явно, което означава да не е установено по скрит начин. От събраните по делото писмени доказателства удостоверяващи правото на собственост на ищеца, както и от свидетелските показания на свидетелите Б. Я. и М. М. съдът намира, че владеене от страна на ищеца за повече от 10 години по отношение на процесния имот не е налице. Ищецът, съгласно правилата на процеса, следваше да докаже по несъмнен и категоричен начин владението по отношение на процесния имот повече за предвидения в чл. 79 ЗС давностен срок, което съдът намира за недоказано. Ответникът не е упражнявал пълна фактическа власт владейки и ползвайки повече от десет години необезпокоявано, нито явно се е противопоставил на владението на ищеца. През целият период от над 15 години ответниците не са забелязани да обитават и стопанисват имота по какъвто и да е начин, не са го и посещавали, не са плащали данъци и други консумативи, не са се противопоставяли явно на владението на ищеца. По разноските: Ищецът е представил списък по чл. 80 от ГПК и претендира за заплащане на сторените от него разноски. Ще следва на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК предвид изхода на делото ответниците да бъдат осъдени да заплатят на П. Й. С., сторените от него разноски по делото, представляващи заплатен адвокатски хонорар и държавна такса в размер общо на 4 092, 76 лева. Водим от изложеното съдът