Решение № 6867 от 2.5.2023 г. на Софийски районен съд по дело № 68525/2022 г.

Производството по делото е приключило с присъда от 12.10.2020 г., мотивите към която са обявени на 15.03.2021 г. С въззивна жалба от ищеца Б. К. срещу постановената присъда, на 16.10.2020 г. е образуваног. Въззивната жалба е допълнена с мотиви на 29.03.2021 г., вследствие на което въззивната инстанция, с определение от 03.06.2021 г., е насрочила открито съдебно заседание за 02.07.2021 г., на която дата същото е проведено. С решение № 97 от 09.08.2021 г. първоинстанционната присъда е отменена, като делото е върнато на СРС за ново разглеждане от друг състав на СРС. На 16.08.2021 г. пред СРС е образувано НОХД № по което с разпореждане от 20.08.2021 г. е насрочено разпоредително заседание за 12.10.2021 г., в което производството по делото е прекратено поради изтекъл период на абсолютна погасителна давност. Наказателното производство се отличава с фактическа сложност на разследването и извършването на множество процесуално-следствени действия и събиране на доказателства. Същевременно обаче, видно от материалите в досъдебната фаза, производството е била спирано общо 5 пъти за срок от общо около две години. Периодът на спиране е част от продължителността на наказателното производство. Периодите от време, през които наказателното производство е спряно, както и тези периоди от време, през които не са извършвани съдопроизводствени действия, не се отразяват на съществуването на висящото наказателно производство и поради това не следва да бъдат изключвани от общата му продължителност, като обстоятелство от значение за определяне на наличието и вида на претърпените вреди и съответно на размера на обезщетението за тях. Времето, през което е останало спряно досъдебното производството до установяване и издирване на извършителя на престъплението от органите на МВР, се включва в продължителността на релевантния период на производството, като обстоятелство от значение за преценката за разумен срок - чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, и при основателност на иска, държавата следва да бъде осъдена чрез представляващия я процесуален субституент - Прокуратурата, за вредите от осъщественото забавяне, доколкото прокурорът е ръководно- решаващият орган в хода на предварителното производство /в този смисъл е напр. постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 161 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 105/2020 г., III г. о., ГК/. Извършваните в досъдебната фаза действия по разследване са били сравнително ритмични, но се наблюдават и неколкократни забавяния за по- продължителен период от време между тях. Така напр. са налице множество депозирани заключителни постановления с мнения за прекратяване на наказателното производство от дознател, след всяко от което е налице известно забавяне до предприемане на последващо действие от наблюдаващия прокурор. Обичайно се касае за период от около 2 седмици, но се наблюдават и по-дълги периоди /напр. период от около 4 месеца след депозирано заключение с мнение за прекратяване на 30.09.2008 г. и протокол за разпит на свидетел по телефон, съставен на 21.01.2009 г. – л. 63-64 от ДП, т. III/. Видно от данните по делото, в досъдебната фаза на производството са правени многобройни искания за продължаване на установените в НПК срокове за провеждане на разследване. С постановление на СРП от 18.06.2012 г. ДП било прекратено, като с определение от 14.01.2013 г. по ЧНД № 22812/2012 г. по описа на СРС постановлението за прекратяване било отменено, а делото върнато на СРП, което довело до забавяне на производството със срок от около половин година. В съдебната фаза на наказателното производство следва да се отчете, че също е налице сравнително ритмично движение на делото, но прави впечатление, че отлагането и насрочването на последващи открити съдебни заседания в 4 от случаите е довело до последващото му неоснователно забавяне, тъй като заседанията са отложени за срок от поне 5 месеца /така напр. в откритото съдебно заседание от 22.05.2017 г. съдът е констатирал, че не са определени съдебни заседатели и е отложил разглеждането му за срок след 5 месеца – на 23.10.2017 г.; проведеното на 28.05.2017 г. е отложено за срок след 5 месеца – на 22.10.2018 г.; делото е отложено за разглеждане на 12.03.2020 г., на която дата заседание не е проведено заради епидемичната обстановка в страната и същото е пренасрочено с определение от 08.07.2020 г. за разглеждане в открито съдебно заседание на 24.08.2020 г., което допринася за забавяне на производството със срок от 10 месеца, като за част от периода пречката е обективна, а именно обявената епидемична обстановка в страната/. Мотивите към присъдата по НОХД 20897/2016 г. по описа на СРС са обявени 5 месеца след произнесената присъда, което допълнително е допринесло за неоправданото забавяне на производството. Образуваното ВНОХД 1760/2021 г. по описа на СГС, както и последващо образуваното НОХД № 11757/2021 г. по описа на СРС се характеризират с ритмично движение на делата, без да са допринесли неоснователно за общото забавяне на производството поради бездействие на правоохранителните органи. По иска с правно основание чл. 2б ЗОДОВ съдът установява осъществяването на отделните забавяния и причината, която ги е предизвикала, доколкото държавата не отговаря за забавянията, дължащи се на поведението претендиращата обезщетение страна. Така следва да се отчете, че ищецът е проявил процесуална активност и е обжалвал актове, които са препятствали движението на делото. С жалба от 25.04.2016 г. същият е обжалвал постановлението за привличане като обвиняем, като същата е оставена без уважение от прокурор при СРП с постановление от 27.04.2016 г. /л. 286-288 от ДП, т. III/. Ищецът е обжалвал отказа пред горестоящата прокуратура с жалба от 10.06.2016 г., като с постановление на СГП от 24.06.2016 г. постановлението на СРП било потвърдено /л. 282 – 285 от ДП, т. III/. С обжалването, ищецът е допринесъл за общо забавяне на наказателното производство със срок от около 2 месеца. Следва да се посочи, че макар в наказателното производство да са извършени множество процесуалните действия в срок, то изтеклият срок от образуването на наказателното производство /първото действие срещу ищеца е от 22.03.2007 г./ до постановяването на определението за прекратяване на производството поради изтекла абсолютна давност /на 12.10.2021 г./ е достатъчно дълъг, за да се приеме, че наказателното производство не е приключило в разумен срок. Самият факт, че същото е прекратено поради изтекла абсолютна давност за престъплението, в което е обвинен ищецът, сам по себе си сочи на продължителност, която е извън рамките на разумния срок за водене на наказателно преследване. Многократно в практиката си ЕСПЧ е посочвал, че прекратяването на производството с връщане на делото на прокуратурата, което в случая е налице, бавения в хода на делото /допуснати поради невръчване на обвинителен акт и заради събиране на поискани доказателства/, както и големи интервали от време между насрочването на отделни заседания по делото и до изготвяне на съдебния акт, които в случая също са налице, съставляват причини за забавяне на делото по вина на властите /в този смисъл и Решение № 66 от 2.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5813/2014 г., III г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК/. Съдът намира, че прекомерната обща продължителност на производството се дължи основно на обстоятелства, които са свързани с осъществяваната от съда правораздавателна дейност и с поведението на длъжностните лица от прокуратурата. Налице е известно забавяне, което се дължи и на особени обстоятелства, които не са свързани с осъществяваната от съда правораздавателна дейност /отлагане на открито съдебно заседание поради обявена в страната епидемична обстановка/ и депозиране на неоснователна жалба от ищеца срещу постановлението за привличането му в качеството на обвиняем. Периодът на наказателно преследване от около 14 години и няколко месеца, преценен с оглед търсения баланс между интересите на обвиненото лице възможно най-бързо да бъде прекратена несигурността, в която се намира, предвид повдигнатото му обвинение, и необходимостта от провеждане на наказателното производство с внимателно проучване на фактите и доказателствата, е прекомерен и не покрива стандартите на изискването на чл. 6 § 1 от ЕКПЧ за разумен срок. По време на наказателното производство се установи, че по отношение на ищеца в досъдебното производство е била взета най-леката мярка за неотклонение – „Подписка”, налагаща най-малкото ограничение на личността. Съгласно чл. 60 НПК подписката се състои в поемане на задължение от обвиняемия, че няма да напуска местоживеенето си без разрешение на съответния орган. Установи се от събраните гласни доказателствени средства, че продължителността на наказателното производство се е отразила изключително неблагоприятно на ищеца. В този смисъл са събраните по делото гласни доказателствени средства чрез разпита на двама свидетели – негов приятел Людмил Николов Вапцаров и съпругата му Йорданка Кирилова К.а. И двамата свидетели сочат, че ищецът е мислил непрестанно за наказателното производство, искал да се консултира с психиатър, отразило се негативно на съня му, бил уволнен от работа, като не могъл да се задържи на друга такава; бил много стресиран, като това се отразило както на физическото, така и на психическото му здраве, имал исхемична болест на сърцето, като приемал лекарства за кръвно. Съпругата му сочи допълнително, че престанал да се храни редовно, отслабнал доста, приемал лекарства, за да може да заспи нощем. Съдът кредитира показанията на свидетелите, като счита същите за пълни, обективни и непротиворечиви, като отчита вероятната заинтересованост на свидетелката К.а от изхода на делото по смисъла на чл. 172 ГПК. На следващо място следва да се посочи, че служебно известната на съда е високата натовареност на Софийска районна прокуратура и Софийски районен съд, която съобразно практиката на ЕСПЧ може да се взема предвид като извинителен критерий, когато държавата, в лицето на компетентните органи е предприела мерки за отстраняване на проблема с натовареността на съдилищата (Шееле срещу Люксембург, № 41761/98, 17.май.2001 г., пар.29, Юнион Алиментария Сандерс С.А с/у Испания, № 11681/85, 07.07.1989 г., Серия А, № 157, §§ 38 - 42), поради което представлява обстоятелство, което следва да се отчете при определяне размера на обезщетение. Същевременно следва да се обърне внимание и на личността на ищеца. Видно от данните по делото /справка за съдимост – л. 28/, Б. А. К. е бил осъждан за извършено престъпление с решение на РС Прага № 5т 260/69 г. от 09.02.70 г. по НОХД, с наказание лишаване от свобода за 2 месеца, изтърпяването на което било отложено за срок от 7 месеца. Фактът, че се установи по отношение на ищеца да е водено друго наказателно производство, да е бил привличан като обвиняем за извършено престъпление, да е бил осъждан за него, включително и с наказание лишаване от свобода, представлява обстоятелства, което предполага, че ищецът се е явявал пред съда и органите на досъдебно производство. Може да се направи извод, че претърпените неимуществени вреди от последващо водено наказателно производство срещу него, каквото е настоящото, е с по-нисък интензитет от тези, които би преживяло лице, привлечено за първи път като обвиняем за извършено престъпление. Ищецът не за първи път е търпял негативните емоции, породени от това да бъде посочен като автор на престъпление. С оглед на установените със свидетелските показания неимуществени вреди, претърпени от ищеца, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, съобразявайки продължителността на преживените негативни емоции от ищеца и степента на засягане на начина му на живот и негативните последици в ежедневието му, отражението върху общото му физическо и психическо здравословно състояние, настъпилата промяна в трудовата му ангажираност, взетата мярка за неотклонение „Подписка“, макар и в най-ниска степен да ограничава личността на ищеца, обуславя определяне на обезщетението в размер на сумата от 15000 лв. Безспорно изпитаните и следващите се емоционални страдания и негативни чувства от факта на обвинението, преживените стрес и притеснения в продължителен период от време, довели до безпокойство и притеснение, несигурност от изхода на делото и страха от евентуално осъждане по повдигнатото обвинение следва да бъдат овъзмездени. Същото обаче трябва да бъде преценено според общоприетия критерий за справедливост и на база анализа на събраните доказателства. Следва да се посочи, че процесният период, за който ищецът претендира обещетяване на неимуществените вреди и който е приет с доклада по делото е считано от 13.07.2007 г. до 12.10.2021 г. /период от около 14 г. и 3 м./. Съобразявайки горепосочените обстоятелства и отчитайки икономическия стандарт в страната съдът приема, че обезщетение в размер 15 000 лв. е справедливо за понесените от ищеца вреди. В този размер искът е основателен и следва да бъде уважен със законната лихва от влизане на решението в законна сила /от който момент се претендира от ищеца/, а за разликата до пълния предявен размер – да бъде отхвърлен като неоснователен. По разноските: При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право за присъждане на разноски в полза на ищеца. Същият е представил списък на разноски по чл. 80 ГПК, в който е отразено, че претендира сумата от 5000 лева адв. възнаграждение. Видно от представения договор за правна защита и съдействие обаче, платената сума е в размер на 500 лева, като за остатъкът е посочено – до приключване на делото. До приключване на устните състезание по делото обаче не е представено доказателство за платения остатък от договореното възнаграждение, поради което при отговорността за разноски следва да се изходи от доказателствата за платения размер. Платеният размер от 500 лева не надхвърля предвидения минимален такъв, поради което възражението за прекомерност на ответника е неоснователно. С оглед изхода на делото в поза на ищеца следва да се присъди сумата от 375 лева, пропорционално на уважената част от иска. Мотивиран от горното и на осн. чл. 235 ГПК, съдът