Решение № 3643 от 4.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 2122/2022 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 20218833 от 03.12.2021 г. по гр. д. № 58037/2020 г. Софийският районен съд е осъдил „БДЖ – Т.П.” ЕООД да заплати на ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура” на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 35, ал.1, вр. чл. 33, ал. 1 от ЗЖТ, сумата 1000 лв. - частичен иск от 165928, 30 лв. по фактура № 5000000039/30.11.2019 г; сумата 1000 лв. - частичен иск от 367998, 34 лв. по фактура № 5000000051/31.12.2019 г.; сумата 1000 лв. -, частичен иск от 378072, 10 лв. по фактура № 5000000081/31.01.2020 г. и сумата 1000 лв. - частичен иск от 369011, 32 лв. по фактура № 5000000091/31.12.2019 г., ведно със законната лихва върху сумите от 23.11.2020 г. до окончателното изпащане, и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата 500 лв., частичен иск от 26475, 44 лв. за периода от 16.01.2020 г. до 30.09.2020 г.; сумата 500 лв., частичен иск от 26475, 44 лв. за периода от 16.01.2020 г. до 30.09.2020 г.; сумата 500 лв., частичен иск от 23944, 57 лв. за периода от 16.02.2020 г. до 30.09.2020 г., и сумата 500 лв., частичен иск от 20398, 13 лв. за периода от 16.03.2020 г. до 30.09.2020 г. Ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 740 лв. Решението е обжалвано от ответника „БДЖ – Т.П.” ЕООД като неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Въззивникът излага възражение, че незаконосъобразно първоинстанционият съд е приел за дължими претендираните от ищеца суми, представляващи такси за използване на ел. оборудване за задвижваща електроенергия, тъй като не било налице съгласие на страните по чл. 20, ал. 2 от ЗЗД за изменение на действащия между тях договор в частта относно цените на инфраструктурните такси. Изменението на договора било направено от ищеца въпреки изрично предвиденото законово изискване промяната в инфраструктурните такси да се обявява от управителя на железопътната инфраструктура в референтния документ на железопътната мрежа три месеца преди влизането им в сила. Такова изискване било изрично въведено с разпоредбата на чл. 7г, ал. 2 от Наредба № 41 от 27.06.2001 г. за достъп и използване на железопътна инфраструстура, с която е транспонирана в националното законодателство текстът на чл. 32 §6 от Директива 2012/34/ЕС на Европейския парламент и на съвета от 21 ноември 2012 г. за създаване на единно европейско железопътно законодателство. В т. 6.6 от действащия в процесния период Референтен документ на железопътната мрежа също било предвидено, че промяната в размера на инфраструстурните такси се обявава три месеца преди влизането им в сила. Въззивникът счита, че предвиденият в посочените актове тримесечен срок е задължителен и неспазването му води до невъзможност да влязат в сила промените в размера и/или вида на таксите, или новите такси. Процесните такси били обявени в референтния документ на железопътната мрежа едва на 19.11.2029 г., т.е. в нарушение на чл. 32 §1 от Директивата и чл. 7г, ал. 2 от Наредбата, като неоснователно НКЖИ е започнала да ги прилага веднага и без да изтече предвидения в посочените разпоредби тримесечен срок. След като претендираните такси не са били обявени предварително в Референтния документ на железопътната мрежа, не било настъпило твърдяното от ищеца изменение, поради което предявеният иск е неоснователен. Въззивникът излага довод, че изискването на чл. 32 § 1 от Директивата и на чл. 7г, ал. 2 от Наредбата се отнася както за изцяло нови такси, така и за изменение на съществуващи такива, доколкото в тези разпоредби не се предвиждат изключения. Поддържа се, че неправилно първоинстанционният съд е приел като основание на процесните такси Методиата за изчисляване на инфраструктурните такси, събирани от управителя на железопътната инфраструктура, след изменението й с ПМС № 283 от 14.11.2019 г. Тази методика определяла само реда и начина на формиране на таксите, които са определени в сключения между страните договор, а изменението на тези такси става само по предвидения в договора ред и приложимата правна уредба. Излага се възражение, че неправилно районният съд е приел, че с включването на процесните такси не е налице промяна в ценовия размер на досега заплащаните от ответника на ищеца инфраструктурни такси. Поддържа се, че е налице именно изменение на тази такси, тъй като не се променя предмета и/или обема на предоставяните от ищеца услуги, а само тяхната цена, за която промяна приложим бил редът предвиден в чл. 7г, ал. 2 от Наредбата и в чл. 32 § 6 от Директивата. С писмения си отговор въззиваемата страна оспорва възивната жалба. Излага довод, че облигационната връзка между страните се основава на ЗЖТ и ЗЕ, които се явяват специални по отношение на ЗЗД, и цените по сключените между страните договори се формират по нормативно определен ред, а не въз основа на постигнато между страните съгласие. С оглед на това счита, че е налице последната хипотеза на чл. 20а от ЗЗД, а именно изменение на договора на основания, предвидени в закона. Поддържа, че промяната на инфраструктурните такси е нормативно обусловена и произтича от разпоредбите на европейското законодателство, което е задължително за прилагане от Република България. За да де произнесе, въззивният съд взе предвид следното: ДП „Национална компания „Железопътна инфраструктура” е предявило срещу „БДЖ – Т.П.” ЕООД иск за заплащане на сумата 4000 лв., предявен като частичен от 1 365 194, 65 лв., представляваща неплатени такси за използване на ел. оборудване за задвижваща електроенергия, елемент от пакета за минимален достъп и за достъп до инфраструктура, която свързва обслужващи съоръжения, за периода от 19.11.2019 г. до 29.02.2020 г., включваща по 1000 лв. по всяка от издадените от ищеца фактури: № 5000000039/31.11.2019 г., № 5000000051/21.12.2019 г., № 5000000081/31.01.2020 г. и № 5000000091/29.02.2020 г., и иск за заплащане на сумата 2000 лв., представляваща част от мораторна лихва за забава в общ размер от 84 184, 59 лв., начислена върху главницата от 4000 лв. за периода от изискуемостта на всяка фактура до подаването на исковата молба, включваща по 500 лв. мораторна лихва върху сумите по всяка от посочените фактури. Ищецът твърди в исковата молба, че е основен управител на железопътната инфраструктура съгласно чл. 9, ал. 3 от ЗЖТ, като между него и ответното дружество – превозвач във връзка с достъпа до инфраструктурата на основание чл. 33, ал. 1 от ЗЖТ са сключени: договор от 16.07.2008 г. за достъп и използване на железопътната инфраструктура, договор от 01.01.2013 г. за разпределение на тягова ел. енергия по електроразпределителните мрежи на ДП „НКЖИ” и договор от 13.04.2020 г. за достъп и пренос на ел. енергия през електроразпределителната мрежа на ДП „НКЖИ”. Съгласно чл. 1, ал. 2 от сключения между страните договор, достъпът и използването на железопътната инфраструктура се осъществяват в съответствие с разпоредбите на ЗЖИ и Наредба № 41 от 27.06.2001 г. за достъп и използване на железопътната инфраструктура. С Методиката по чл. 35, ал. 3 от ЗЖТ се определя таксата за пакета минимален достъп и за достъп до инфраструктурата, която свързва обслужващи съоръжения – такса за достъп и използване, а цената за разпределение на тягова електрическа енергия по разпределителните мрежи на железопътния транспорт подлежи на регулиране от КЕВР, съгласно чл. 30, т. 3 от ЗЕ. Твърди се, че заплащането за използване на електрозахранващото оборудване не било елемент от пакета за минимален достъп и същото било включено в цената за разпределение, определена от КЕВР / с решение № Ц-042/27.12.2010 г. и сл./ - с оглед транспонирането от Република България на Директива 2001/14/ЕО на ЕП и Съвета от 26 февруари 2001 г. за разпределяне капацитета на железопътната инфраструктура и събиране на такси за ползване на железопътна инфраструктура и сертифициране на безопасност в Наредба № 41 от 27.06.2001 г. за достъп и използване на железопътната инфраструктура. С приемане на Директива 2012/34/ЕО на ЕП и на Съвета за създаване на единно европейско железопътно пространство, транспонирана в Наредба № 41, в таксата за пакета за минимален достъп и за достъп до инфраструктура, която свързва обслужващи съоръжения, използването на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия вече се включват в пакета за минимален достъп. Европейската комисия била задължена до 16 юни 2015 г. да приеме мерки за определяне на условията за изчисляване на преките разходи. Предвиденият в чл. 31 § 3 от Директивата 4-годишен срок от приетия впоследствие Регламент за изпълнение /ЕС/ 2015/909 на Комисията относно реда и условията за изчисляване на преките разходи, в който управителят на инфраструктурата следва да се адаптира и да направи необходимите промени в двата вида такси – за пакет за минимален достъп и за разпределение, изтекъл на 03.07.2019 г. Включването на използването на електрозахранващо оборудване за задвижваща ел. енергия като елемент от пакета за минимален достъп и за достъп до инфраструктура съгласно посочените Директива и Регламент за изпълнение, наложило промяна в две насоки: от една страна – промяна в действащата Методика за изчисляване на инфраструктурните разходи, събирани от управителя на инфраструктурата, приета с ПМС № 92/04.05.2012 г., изменена и допълнена с ПМС № 283/14.11.2019 г., обн. ДВ от 19.11.2019 г., състояща се от добавяне на таксата за използване на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия като компонент от таксата за достъп и използване на железопътната инфраструктура, и от друга – промяна в цената за разпределение на тягова електрическа енергия по разпределителните мрежи на железопътния транспорт, от която бил изваден показателя използване на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия, която промяна била направена с Решение № Ц-20/01.07.2019 г. на КЕВР, с което е утвърдена нова цена за разпределение /без този показател/, в сила от 01.07.2019 г. Тези промени били извършени в изпълнение на изискванията на Директива 2012/34/ЕО и Регламент за изпълнение /ЕС/ 2015/909 и с тях се избягвало двойно плащане на използването на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия – един път за таксата за достъп и използване и втори път с цената за разпределение. С оглед на гореизложеното ищецът твърди, че ответникът му дължи таксата за използване на ел. оборудване за задвижваща електроенергия по издадените 4 бр. фактури, описани по-горе. Твърди също, че освен тези фактури, издал и 4 бр. фактури съгласно чл. 7а, ал. 2 от Наредба № 41 за таксата за достъп и използване – за компонентна такса за преминаване в периода от 29.11.2019 г. до 28.02.2020 г., както и 4 бр. фактури за разпределение на тягова електрическа енергия, които ответното дружество е заплатило изцяло. Това доказвало, че в този период същото е ползвало услуги от пакета за минимален достъп и за достъп до железопътната инфраструктура, чиито компоненти са два и съответно и двата следва да бъдат заплатени – такса за преминаване и такса за използването на електрозахранващото оборудване за задвижваща електроенергия. Ищецът твърди, че поради забавяне приемането на Методиката за изчисляване на инфраструктурните такси, железопътните превозвачи осъществявали жп превози, но не заплатили ползваното от тях електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия за периода от м. юли 2019 г. до 19.11.2019 г., когато била обнародвана промяната в тази методика, което довело до големи загуби за него. След обнародване на Методиката за изчисляване на инфраструктурните такси, събирани от управителя на инфраструктурата, с включване на таксата за използване на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия като компонент от таксата за достъп и използване на железопътната инфраструктура с ПМС № 283/14.11.2019 г., ищецът фактурирал таксата за използване на електрозахранващото оборудване за задвижваща елекроенергия на всички железопътни превозвачи за процесния период от м. ноември 2019 г. до м. февруари 2020 г. и всички железопътни превозвачи платили фактурираните суми, с изключение на ответника. Ищецът твърди, че от 19.11.2019 г. начислените от него на ответника такси за използване на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия като компонент от таксата за достъп и използване на железопътната инфраструктура, са формирани съгласно изменената и допълнена с ПМС № 283/14.11.2019 г. Методика за изчисляване на инфраструктурните такси, събирани от управителя на инфраструктурата, за които са издадени процесните фактури. Твърди, че тази такса в размер на 50, 40 лв. /МWh, съгласувана с ИА „Железопътна администрация”, която е предстояло да бъде въведена, с ответника са провели редица срещи и последният е бил уведомен месеци преди процесните фактури. С отговора на исковата молба ответникът оспорва исковете. Излага възражение, че не дължи претендираните такси, тъй като те не са били влезли в сила за процесния период. Сочи, че влизането в сила на промените в инфраструктурните такси е предпоставено от предварително обявяване поне три месеца на тези промени в референтния документ на железопътната мрежа, което следва от разпоредбите на чл. 32 § 1 от Директива 2012/34/ЕС, чл. 7г, ал. 2 от Наредба № 41/27.06.2001 г. и изрично е предвидено в т. 6.6 от действащия за процесния период референтен документ на железопътната мрежа. Сочи, че под промяна на инфраструктурни такси се има предвид както промяна в размера на една такса, така и отпадане на такса и/или въвеждане на нова такав, или цялостно въвеждане на изцяло нови такси. Поддържа, че при липсата на правна норма, която да дерогира или съкрати срока по чл. 32 § 1 от Директивата и по чл. 7г, ал. 2 от Наредбата, този срок е задължителен и неспазването му води до невъзможност да влязат в сила промените в размера и/или вида на таксите, или новите такси. Процесните такси били обявени в референтния документ на железопътната мрежа едва на 19.11.2019 г. и неоснователно НКЖИ е започнала да ги прилага веднага и без да изтече предвидения в горепосочените разпоредби тримесечен срок. Алтернативно излага възражение, че услугите, за които се претендират таксите, не са предоставени от ищеца, поради което не се дължат. Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна: Предявени са искове по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 35, ал. 1, вр. чл. 33, ал. 1 от ЗЖТ и чл. 86 от ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца такси за използване на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия за периода от 19.11.2019 г. до 29.02.2020 г., в общ размер от 4000 лв., съгласно издадени фактури, предявен като частичен от общия размер на фактурите от 1 365 194, 65 лв., и за мораторна лихва в размер на 2000 лв., предявен частично от 84 184, 59 лв., дължима за периода от настъпване на изискуемостта на всяка от фактурите до подаването на исковата молба. Ищецът ДП „НКЖИ” е управител на железопътната инфраструктура съгласно чл. 9, ал. 3 от ЗЖТ и осъществява дейност по разпределение на тягова електрическа енергия на основание чл. 43, ал. 12 от ЗЕ. Ответникът „БДЖ – Т.П.” ЕООД е лицензиран железопътен превозвач по чл. 37 от ЗЖП. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ЗЖТ взаимоотношенията между управителя на железопътната инфраструктура и превозвача във връзка с достъпа до инфраструктурата се уреждат с писмен договор за достъп и използване на железопътната инфраструктура. На основание горепосочената разпоредба на 16.07.2008 г. страните са сключили договор за достъп и използване на железопътната инфраструктура в Република България. Съгласно чл. 35, ал. 1 от ЗЖТ /ред. ДВ, бр. 47/2011 г./ превозвачите заплащат инфраструктурни такси на управителя на железопътната инфраструктура за използването й, а съгласно ал. 2 – границите и размерът на таксите се определят с акт на МС. В новата ал. 2 на същата разпоредба /ДВ, бр. 1 19/2016 г./ е предвидено, че таксите за пакета за минимален достъп и за достъп до инфраструктура, която свързва обслужващи съоръжения, се определят на равнището на преките разходи, направени за извършване на влаковата услуга. Съгласно чл. 35, ал. 3 от ЗЖТ размерът на таксите се определя от управителя на железопътната инфраструктура съгласно методика за изчисляване на инфраструктурните такси, приета от МС по предложение на министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията. Съгласно ал. 5 на чл. 35 на ЗЖТ/ в сила от 22.09.2011 г./ превозвачите заплащат на управителя на железопътната инфраструктура цена за разпределение на тягова електрическа енергия по електроразпределителните мрежи на железопътния транспорт, утвърдена от КЕВР. На 01.01.2013 г. страните са сключили договор за разпределение на електрическа енергия по електроразпределителните мрежи на ДП”НКЖИ”. Съгласно част І, ал. 3 от този договор ДП „НКЖИ” се задължава за извършва разпределение на тягова електрическа енергия, постъпваща в разпределителната мрежа до обектите на потребителя, срещу заплащане от потребителя на цена за разпределение на тягова електрическа енергия в определение от ДКЕВР граници и в размер, одобрен с решение на управителния съвет на ДП „НКЖИ”, както и за други услуги и надбавки за реактивна енергия, регламентирани в Наредбата за регулиране на цените на електрическата енергия. Условията и редът за достъп и използване на железопътната инфраструктура и обслужващите съоръжения, свързани с предоставяните железопътни услуги на територията на Република България, се уреждат от Наредба № 41/27.06.2001 г. за достъп и използване на железопътната инфраструктура, издадена от министъра на транспорта и съобщенията, издадена на основание чл. 29, ал. 3 от ЗЖП. С посочената Наредба се въвеждат изискванията на Директива 2001/14/ЕО на ЕП и на Съвета за разпределяне капацитета на железопътната инфраструктура и събиране на такси за ползване на железопътна инфраструктура и за сертифициране за безопасност. В съответствие с Директивата в първоначалната редакция на Наредба № 41/27.06.2001 г. до изменението й от 2019 г. в пакета за минимален достъп не се включва услугата използване на електрозахранващо оборудване за тягова елекроенергия, когато има такова /вж. приложение 1/. Така въз основа на тази нормативна уредба заплащането за използване на електрозахранващото оборудване не е било елемент от пакета за минимален достъп и цената му е била част от цената за разпределение, определена от КЕВР с решение № Ц-042/27.12.2010 г. и следващите. С ПМС № 92 от 04.05.2012 г. е приета Методика за изчисляване на инфраструктурните такси, събирани от управителя на железопътната инфраструктура, приета на основание чл. 35, ал. 2 от ЗЖТ. С Методиката се въвеждат изискванията на горепосочената Директива 2001/14/ЕО. С нея се определя таксата за минималния пакет за достъп до железопътни услуги, която се формира на базата на разходите на ДП „НКЖИ”, произтекли директно вследствие извършването на влаковата услуга. В Методиката, приета с МПС № 92/04.05.2012 г., инфраструктурната такса за достъп и използване на железопътна инфраструктура представлява променлива такса /такса за преминаване/, отразяваща действителното използване на железопътната инфраструктура и направените във връзка с това преки разходи за: използване на железопътния път и съоръженията, използване на сигнализация и телекомуникации, управление на движението, поддръжка на тежка пътна механизация и стрелки в гаровите коловози. В инфраструктурната такса при първоначалната Методика не се включва таксата за използване на електрозахранващо оборудване и задвижваща електроенергия като компонент на таксата за достъп и използване на железопътна инфраструктура. На 21 ноември 2012 г. е приета Директива 2012/34/ЕС на Европейския парламент и на Съвета за създаване на единно европейско железопътно пространство. Съгласно приложение ІІ – „услуги, предоставяни на железопътните предприятия“, пакетът за минимален достъп обхваща и използването на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия, когато има такова – б. „д”. Съгласно чл. 31 на Директивата таксите за ползване на железопътната инфраструктура и обслужващите съоръжения се заплащат съответно на управителя на инфраструктурата и на оператора на обслужващото съоръжение и се използват за финансиране на дейността им. На управителя на инфраструктурата е предоставен 4 годишен срок от влизането в сила на актовете за изпълнение да се адаптира към определените от Комисията условия за изчисляване на преките разходи, направени вследствие на извършването на влаковата услуга. Такива мерки са приети с Регламент за изпълнение /ЕС/ 2015/909 на Комисията относно реда и условията за изчисляване на преките разходи, направени вследствие извършването на влаковата услуга от 12 юни 2015 г. Така 4 годишният срок е изтекъл на 03.07.2019 г. В изпълнение на изискванията на Директива 2012/34/ЕС и Регламент за изпълнение /ЕС/ 2015/909 е прието ПМС № 283/14.11.2019 г., с което се изменя Методиката за изчисляване на инфраструктурните такси, събирани от управителя на железопътната инфраструктура, приета с ПМС № 92/04.05.2012 г. Съгласно чл. 3, т. 3.1 от изменената Методика, таксата за достъп и използване съдържа два компонента – такса за преминаване и такса за използване на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия. Таксата за преминаване зависи от действително преминатите километри, като измерителите са брутотонкилометри и влаккилометри. Таксата за използване на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия зависи от действително разпределената и потребена електрическа енергия по преносната мрежа на управителя, като измерителят е мегаватчас. Двата компонента отчитат участието на експлоатационните звена в извършването на влаковата услуга и направените за тази цел преки разходи. В методиката е определен начинът за изчисляване на двата компонента. С оглед включването на таксата за използване на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия като елемент от пакета за минимален достъп и за достъп до инфраструктура, е прието Решение № Ц-20/01.07.2019 г. на КЕВР, с което е утвърдена нова цена за разпределение на тягова електрическа енергия по разпределителните мрежи на железопътния транспорт, като използването на електрозахранващото оборудване за задвижваща електроенергия, считано от 01.07.2019 г., се изважда от елементите за формиране на цената за разпределение. Ищецът е начислил на ответното дружество дължимите от последното такси за използване на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия за процесния период от 30.11.2019 г. до 29.02.2020 г. като е издал 4 бр. фактури - фактура № 5000000039/30.11.2019 г. на стойност 165 928, 30 лв.; фактура № 5000000051/31.12.2019 г. на стойност 367 998, 34 лв.; фактура № 5000000081/31.01.2020 г. на стойност 378 072, 10 лв. и фактура № 5000000091/31.12.2019 г. на стойност 369 011, 32 лв. Ответното дружество не е заплатило тези суми. Ответното дружество е използвало услугите от пакета за достъп и за достъп до железопътната инфраструктура, доказателства за което се съдържат в приложената писмена кореспонденция, както и следва от факта, че същото е заплатило изцяло сумите по издадените от ищеца фактури за таксата за преминаване и за разпределение на тягова електрическа енергия. Съгласно приетото като неоспорено от страните заключение на съдебно – счетоводна експертиза, сумите по процесните фактури за такси за използване на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия са начислени правилно съгласно действащата нормативна уредба – съобразно изминатите километри и потребената ел. енергия в процесния период. Данните за потребеното количество ел. енергия от ел. локомотива са снети от електромер, който се намира в локомотива, след което са изпратени на превозвача, търговеца на ел. енергия и на Независимия преносен оператор. Потребеното количество ел. енергия е умножено по определената такса от 50, 40 лв. и е получена дължимата цена за ползване на електрозахранващото оборудване за задвижваща електроенергия. Процесните фактури не са осчетоводени от ответника. Мораторната лихва върху главниците по фактурите за периода от падежа на всяка от тях до 23.11.2020 г. възлиза на 102 133, 06 лв. Спорният по делото въпрос е дали е налице основание за начисляване от ищеца на такса за ползване на електрозахранващото оборудване за задвижваща електроенергия, считано от 19.11.2019 г., когато е приета новата Методика за изчисляване на инфраструктурните такси, събирани от управителя на железопътната инфраструктура, в която методика тази такса е включена като елемент от пакета за достъп до железопътната инфраструктура. Ответникът е въвел възражение, че не дължи такса за посочения период, тъй като не е бил изтекъл предвидения в чл. 7г, ал. 2 от Наредба № 41/27.06.2001 г. и в чл. 32 § 1 от Директива 2012/34/ЕС срок тримесечен срок за предварително обявяване в референтния документ на промяната на цените на инфраструктурните такси. Във въззивната жалба същият въвежда и възражение, че не е било налице валидно изменение на действащия между страните договор поради липсата на взаимно съгласие за промяна в цените на инфраструктурните такси. Настоящият състав намира, че ответникът дължи процесната инфраструктурна такса за използване на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия от 19.11.2019 г., на която дата е влязло в сила ПМС № 283/14.11.2019 г. Железопътният транспорт и ползването на железопътната инфраструктура са законово регламентирани дейности от публично-правен характер, която подлежи на лицензионен режим и осъществяването й се подчинява на специални императивни нормативни условия и правила. Обектите на железопътната инфраструктура са публична държавна собственост и отношенията по повод използването им се регулират от закона. Достъпът на железопътните превозвачи до железопътната инфраструктура се осъществява въз основа на сключен с управителя на железопътната инфраструктура договор, но при условия и цени, които подлежат на публично регулиране. Инфраструктурните такси за използване на инфраструктурата и обслужващите съоръжения и услуги не подлежат на свободно договаряне между страните по този договор. Те се определят от управителя на инфраструктурата съгласно методика, приета от МС, респ. от оператора на обслужващото съоръжение съгласно изготвена от него методика – чл. 35, ал. 3 от ЗЖТ. С оглед на това неоснователно е възражението на жалбоподателя, че не дължи процесните такси поради липса на постигнато между страните съгласие за изменение на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД, на която се позовава въззивникът, договорите могат да бъдат изменяни само по взаимно съгласие на страните, или на основания, предвидени в закона. В случая, ако се приеме, че нормативно извършеното изменение на инфраструктурните такси за достъп и използване на железопътната инфраструктура е довело до промяна на договора за достъп, то тази промяна е основана на закона. Ответникът дължи заплащането на съответната такса, след като е използвал предоставената му услуга, като задължението му не е обусловено от наличието на изрично негово съгласие с промяната на таксата. От значение за дължимостта на процесната инфраструктурна такса в процесния период е само дали приетите законови промени в размера на таксата са влезли в сила към този момент. В случая новата методика изчисляване на инфраструктурните такси, събирани от управителя на железопътната инфраструктура, е приета с ПМС № 283/14.11.2019 г., влязло в сила на 19.11.2019 г. и от този момент ищецът е започнал да начислява процесната такса за използване на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия, определена съобразно тази методика. Ответникът се позовава на разпоредбата на чл. 7г, ал. 2 от Наредба №41/27.06.2001 г. за достъп и използване на железопътната инфраструкура, предвиждаща задължение на управителя на железопътната инфраструктура да обявява в референтния документ на железопътната мрежа промяната в размера на инфраструктурните такси 3 месеца преди влизането й в сила. Съдът намира, че необявяването в посочения срок в референтния документ на приетата с новата методика промяна, касаеща дължимата от превозвачите инфраструктурна такса за ползване на електрозахранващото оборудване за задвижваща електроенергия, в случая няма отношение към дължимостта на тази такса в процесния период. От анализа на горепосочената законова уредба следва, че до 19.11.2019 г. /когато е влязло в сила ПМС № 283/14.11.2019 г., с което е приета новата Методика/, таксата за ползване на електрозахранващото оборудване за задвижваща електроенергия по цена определена от КЕВР, е била заплащана от превозвачите като част от таксата за електроразпределение на ел. енергия по мрежите на жп транспорта. След 19.11.2019 г. тази такса не е включена в таксата за електроразпределение. На практика с новата Методика от 2019 г. дължимата преди това такса за разпределение е разделена на две отделни такси, определени по различни методики, като т.нар „нова такса“ за използване на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия е част от заплащаната преди това цена за разпределение, определена с Решение на КЕВР от 01.07.2019 г. В случая реално промяна в размера на инфраструктурните такси няма, а е налице само преструктуриране на таксите - чрез изваждане на процесната такса за използване на електрозахранващо оборудване за задвижваща електроенергия от таксата за електоразпределение /чийто компонент е била / и включването на същата в пакета за минимален достъп. Няма никакво значение дали тази инфраструктурна такса ще се определи като „нова“, след като и преди включването й като компонента на пакета за минимален достъп, така и след това, размерът й се определя с решение на регулаторен орган, въз основа на преките разходи за поддръжка и ремонт на контактната мрежа. Включването й като елемент от пакета за достъп не води до увеличаване на размера на общия обем на заплащаните от превозвача инфраструктурни такси. След като не се касае за промяна в ценовия размер на инфраструктурна такса, то неприложима е разпоредбата на чл. 7г, ал. 2 от Наредба № 41/27.06.2001 г., предвиждаща изискване за предварително обявяване в референтния документ на железопътната мрежа на промяната на размера на инфраструктурните такси 3 месеца преди влизането им в сила. Както бе посочено, касае се една и съща инфраструктурна такса и единствената промяна е не в ценовия й размер, а в изключването й като компонент на таксата за разпределение и респективното й включване като компонент на таксата за достъп и използване на железопътната инфраструктура. Тази промяна е нормативно обусловена и произтича от разпоредбите на европейското законодателство, което е задължително за прилагане от Република България. Неоснователно въззивникът се позовава и на чл. 32 § 6 от Директива 2012/34/ЕС, тъй като тази разпоредба визира промяна на съществените елементи на системата за налагане на такси, каквато промяна в случая не е налице. С оглед на горното, ответникът дължи на ищеца заплащане на инфраструктурна такса за ползване на електрозахранващото оборудване за задвижваща електроенергия в процесния период съгласно издадените фактури, поради което предявеният иск за части от фактурираните суми е основателен. Основателен е и акцесорният иск за обезщетение за забава върху главницата, считано от падежа на всяка от фактурите до предявяването на иска. Поради пълното съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено. При този изход на делото и направеното от въззиваемия искане, въззивникът следва да му заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Воден от горното, Софийски градски