Решение № 508 от 6.8.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 317/2024 г.

Настоящият съдебен състав, като взе предвид оплакванията в жалбата, становищата на страните и събраните по делото доказателства, както и с оглед неприети в настоящата инстанция нови доказателства, които да обуславят променени фактически констатации, напълно споделя установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, поради което и при условията на чл. 272 ГПК препраща изцяло към изложените от първоинстанционния съд изводи от фактическа страна. На същото основание, въззивният съд препраща и към правните изводи на първоинстанционния съд, които са правилни и съобразени с установените по делото факти и обстоятелства.

С оглед изложените във въззивната жалба доводи, посочени по-горе, настоящият съдебен състав приема и следното:

Неоснователно въззивникът-ответник възразява, че процесният запис на заповед бил неистински, тъй като ръкописно изписаната с химикал дата на издаване - 22.07.2008 г. и ръкописно изписания срок за предявяване - 22.08.2028 г., били дописани след като ответникът се подписал като авалист на записа.

Регламентацията по ТЗ относно менителничните ефекти, изрично допуска издаването и предаването на поемателя на непопълнен такъв. При бланковите ефекти, с предаването им на кредитора върху него преминава и правото да попълни липсващите части от съдържанието им съобразно уговореното като неспазването на уговореното не може да бъде противопоставено на кредитора, освен при наличие на посочени предпоставки – така чл. 464 ТЗ. С оглед на това, при попълнените с ръкописен текст в записа на заповед реквизити – датата на издаване и срока за предявяване, не води автоматично до неговата недействителност, а в тежест на издателя/авалиста е да установи, както обстоятелството, че е предаден бланков запис на заповед, така и обстоятелството, че същият не е бил попълнен съобразно уговореното, каквито доказателства по делото не са събрани. Поради това е и необосновано твърдението за липсата на задължителния реквизит по чл. 535, т. 6 ТЗ, а от там и неоснователност на довода за нищожност на записа на заповед на това основание. А обстоятелството дали е имало попълнен срок за предявяване е ирелевантно за валидността на записа на заповед, доколкото то не е реквизит по чл. 535 ТЗ и предвид разпоредбите на чл. 487 ТЗ.

В първоинстанционното производство ответникът е направил възражения, релевирани и във въззивната му жалба, че процесният запис на заповед не представлявал самостоятелна правна сделка, а бил издаден с обезпечителна функция към договор за кредит № BL20688/21.07.2008 г., сключен между „Юробанк и Еф Джи България” ЕАД и „Петголд- Транс“ ЕООД, по който договор бил поръчител; че съществувало каузално правоотношение, от което би следвало да произтичат вземанията на ищеца, и по което той не бил страна, поради настъпила впоследствие промяна в управлението и седалището на кредитополучателя „Петголд-Транс“ ЕООД; че с подписване на анекс № 1/30.07.2010 г. към договора за кредит бил заличен като поръчител и загубил качеството си на авалист по записа на заповед за обезпечаване на задължението по договора за кредит, тъй като същата била загубила функцията, за която била издадена.

Тези възражения също са неоснователни, доколкото в рамките на настоящото исково производство, ответникът-авалист не може да противопостави на ищеца възражения, черпени от съществуването на каузалното правоотношение, за чието обезпечение е издадена ценната книга, защото не са налице предвидените в закона предпоставки за това. Така, по силата на чл. 485, ал. 1 ТЗ поръчителят отговаря както лицето, за което е поръчителствал, а на основание чл. 461 ТЗ нищожността на една менителнична сделка не се отразява върху възникналите въз основа на нея други менителнични правоотношения, щом като от външна страна нищожната сделка отговаря на предвидените в закона изисквания относно нейната форма и съдържание. В случая се установи, че записът на заповед е съобразен с императивните изискванията за форма и съдържание. Поради самостоятелния характер на задължението на менителничния поръчител, същият не може да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията, които би могъл да му противопостави издателя на ценната книга, в това число личните (относителни) възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. На основание чл. 485, ал. 2 ТЗ задължението на поръчителя е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително поради каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата. Допустимо е авалистът да релевира лични възражения на издателя, произтичащи от каузалното правоотношение между издателя и поемателя единствено в хипотезата, когато авалистът също е страна по него, а в случая авалистът Й. А. Д. не е страна по заявеното каузално правоотношение – договор за кредит № BL20688/21.07.2008 г., страни по който са „Юробанк и Еф Джи България” ЕАД и „Петголд- Транс“ ЕООД - издателя на ценната книга. Ответникът не е страна и по сключения към този договор анекс № 1/30.07.2010 г., страни по който са страните по договора за кредит и Д. Т., като съдлъжник. По делото не са ангажирани от страна на ответника доказателства в подкрепа на твърдението му, че бил поръчител по договора за кредит.

При така установената хипотеза – когато страни по каузалното правоотношение са само поемателят и издателят, съгласно константната практика на ВКС, която се споделя напълно и от настоящия съдебен състав (решение № 17 от 21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г., ТК, II ТО на ВКС; решение № 120 от 30.07.2010 г. по т. д. № 908/2009 г., ТК, II ТО на ВКС; решение № 40/05.06.2012 г. по т. д. № 148/2011 г. на ВКС, ТК, I ТО; решение № 26 от 24.04.2014 г. по т. д. № 1027/2013 г., ТК, II ТО; решение № 92/06.07.2017 г. по т. д. № 569/2016 г., постановени по реда на чл. 290 ГПК и др.), свързаните с каузалното правоотношение относителни възражения на издателя могат да бъдат противопоставени от авалиста на приносителя, само ако последният е недобросъвестен по смисъла на чл. 465 ТЗ или е извършил злоупотреба с право по смисъла на чл. 289 ТЗ, въвеждащ императивна забрана за упражняването на права въз основа на търговска сделка и договарянето въобще, ако се извършва само с намерение да се увреди другата страна. А в случая такава недобросъвестност не се установява. Видно е че ищецът е реализирал правата си по вземането единствено чрез процесния запис на заповед, а същевременно ответникът не е представил доказателства ищецът да е почерпил права от втория запис на заповед, приложен към отговора на исковата молба в друго производство. Недобросъвестност не може се обоснова и въз основа на това, че били издадени два записа на заповед за едно и също задължение, както твърди въззивника. Няма пречка едно и също каузално задължение да бъде обезпечено с повече от един запис на заповед, в който случай плащането на това каузално задължение ще погаси и задълженията по всички издадени в неговото обезпечение записи на заповед, а плащането по един от записите ще погаси в съответната част и каузалното задължение и задълженията по останалите записи. Поради това и издаването на повече от един запис на заповед в обезпечение на едно и също каузално вземане не представлява недобросъвестност, респ. злоупотреба с право, каквато би било налице само, ако кредиторът претендира плащания по всички издадени записи на заповед, каквато не е настоящата хипотеза.

Отделно от това, настъпилата промяна в управлението и седалището на кредитополучателя „Петголд-Транс“ ЕООД не води до промяна в правния субект, оттам и до промяна в на страните по договора за кредит, както неправилно счита жалбоподателят- ответник. Също така, от клаузите на анекс № 1/30.07.2010 г., добавени в договора за кредит, се установява, че Д. Б. Т. встъпва при условията на чл. 101 ЗЗД като съдлъжник в задълженията на кредитополучателя „Петголд-Транс“ ЕООД и дружеството издава в полза на банката нов запис на заповед за сумата на кредита, авалиран от Д. Т., но без да се променят всички останали клаузи по договора за банков кредит, т.е. поетото от ответника- авалист задължение по процесния запис на заповед от 22.07.2008 г. не е отпаднало с подписването на анекса, респ. същият не е загубил качеството си на авалист по записа на заповед.

Неоснователно се явява и възражението по въззивната жалба, че процесното вземане било погасено по давност, настъпила за ответника като поръчител съобразно чл. 147, ал. 1 ЗЗД, тъй като, както и бе отбелязано, по делото не се установи ответникът да е поръчител по процесния договор за кредит, а същевременно, за разлика от договора за поръчителство по чл. 138 и сл. ЗЗД, който има акцесорен характер, менителничното поръчителство има самостоятелен характер, като единственото изключение от принципа на самостоятелност на авала е предвидено в чл. 485, ал. 2 ТЗ, според който липсата на редовен от външна страна менителничен ефект е основание за недействителност и на задължението на авалиста, в какъвто смисъл са и решение № 17 от 21.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 213 от 2010 г. и решение № 120 от 30.07.2010 г. на ВКС на РБ по т. д. № 988 от 2009 г. Следва да бъде споделен изводът на първоинстанционният съд, че погасяването на поръчителството на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД, не предпоставя погасяване и задължението на авалиста, независимо че авалът, аналогично на даденото поръчителство от същото лице, обезпечава същото каузално правоотношение, както е прието и в решение № 216/03.01.2017 г. по търг. дело № 3204/2015 г. на І-во т.о. на ВКС.

Възражението на жалбоподателя, че претендираното от ищеца вземане било погасено по давност, също се явява неоснователно, тъй като по силата на чл. 531, ал. 1 ТЗ исковете се погасяват с 3 годишна давност от падежа, а в настоящата хипотеза записът на заповед с падеж на предявяване е следвало да бъде предявен в срока, определен по чл. 487, ал. 1 ТЗ, който изтича на 22.08.2028 г. предвид това че страните са избрали хипотезата на по-дълъг срок от едногодишния - до двадесет години от издаването му, 3-годишният срок по чл. 531 ал. 1 ТЗ започва да тече след изтичане на така определения удължен срок по чл. 487, ал. 1 ТЗ, т.е. на 22.08.2028 г. По така изложените съображения за неоснователност на въззивната жалба и при съвпадение в изводите на двете съдебни инстанции, на основание чл. 271, ал. 1 ГПК обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

С оглед изхода на делото, жалбоподателят Й. А. Д. следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна „Мелон България“ ЕАД сумата от 150 лв. (сто и петдесет лева), представляваща разноски в настоящото въззивно производство – юрисконсултско възнаграждение.

Водим от горното, настоящият съдебен състав на Апелативен съд – София