Решение № 453 от 24.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 8762/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 20016374 от 19.01.2021 г., постановено по ГД № 76230 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд (СРС), І ГО, 35 състав, Република България на основание чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД, вр. с чл. 7 от КРБ е осъдена да заплати на: 1. „А.И.“ ЕООД, ЕИК ••••••• сумата от 18825, 38 лв., представляваща удържана на основание § 6, т.2 и т.3, вр. чл. 35а - чл. 35в от Закона за възобновяемите енергийни източници такса в размер на 20% от приходите, за периода 01.01.2014г. - 10.08.2014г., ведно със законната лихва от 30.11.2018г. до окончателното изплащане на сумата, както и по предявения иск с правно основание чл. 86 ЗЗД сумата от 5567, 48 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 01.01.2016г. до 29.11.2018г., като искът за мораторна лихва е отхвърлен за разликата над уважената част от 5567, 48 лв. до пълния предявен размер от 5570, 65 лв., като неоснователен и недоказан; и 2. „С.Е. – Я.“ ЕООД, ЕИК ••••••• сумата от 7735, 67 лв., представляваща удържана на основание § 6, т.2 и т.3, вр. чл. 35а - чл. 35в от Закона за възобновяемите енергийни източници такса в размер на 20% от приходите, за периода 01.01.2014г. - 10.08.2014г., ведно със законната лихва от 30.11.2018г. до окончателното изплащане на сумата, както и по предявения иск с правно основание чл. 86 ЗЗД сумата от 2285.90 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 01.01.2016г. до 29.11.2018г., като искът за мораторна лихва е отхвърлен за разликата над уважената част от 2285, 90 лв. до пълния предявен размер от 2289, 07 лв., като неоснователен и недоказан. Със същото решение производството по делото по предявените от „А.И.“ ЕООД, ЕИК ••••••• и „С.Е. – Я.“ ЕООД, ЕИК ••••••• срещу Народното събрание искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД, е прекратено като недопустимо. С решението си СРС на основание чл. 78, ал. 1 и 3 от ГПК се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковете. Решението на СРС е обжалвано от ответника Република България, чрез Министъра на финансите, в частта, с която предявените искове са уважени. Въззивникът поддържа, че решението на СРС в обжалваната част е неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон по съображения, подробно изложени в жалбата. Поддържат се изцяло заявените в хода на първоинстанционното производство възражения, оспорвания и становища. В жалбата са изложени две групи доводи: първата – за недопустимост; и втората – за неправилност и необоснованост. В първата група се сочи, че решението е недопустимо, тъй като: е постановено срещу субект, който не е бил посочен като ответник от въззиваемите дружества, респ. срещу лице, което не е участвало като страна в производството – Държавата не била посочена като ответник; спорът не е подведомствен на гражданските съдилища; не е налице пасивна процесуална легитимация – не е надлежен ответник, по предявените искове следва да отговаря Народното събрание; първоинстанционният съд се е произнесъл извън предмета на спора; СРС е приложил несъществуващ закон. Във втората група се сочи, че: в мотивите на решение неправилно са отразени фактите по делото; неправилен е изводът, че е налице възлагане на работа по чл. 49 от ЗЗД; неправилен бил изводът на СРС, че ищците са претърпели вреди от действия на НС по приемане на закон, което представлява деликт; неправилен и необоснован бил изводът на СРС за наличие на пропусната полза от бездействие на НС по чл. 22, ал. 4 от ЗКС; неправилен бил изводът за настъпили имуществени вреди; не са изложени мотиви относно наличието на всеки един от елементите от фактическия състав на иска по чл. 49 от ЗЗД. Поддържа се възражението за погасяване по давност на правото на иск. Счита исковете за недоказани. Сочи, че СРС не се е произнесъл по нито едно от възраженията на ответника по доказателствата. В тази връзка отправя искане до СГС като въззивна инстанция за обезсилване, евентуално за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде отхвърлена изцяло заедно със законовите последици от това. Претендират се разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемите дружества, с който изразяват становище за неоснователност на жалбата, респ. за правилност на първоинстанционното решение в обжалваната част по съображения, подробно изложени в отговора. Ето защо молят първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде потвърдено. Претендират се разноски. В частта, с която исковите претенции са отхвърлени първоинстанционното решение е влязло в сила, тъй като в срок същото не е обжалвано от ищците, респ. в тази част не е предмет на въззивна проверка – по арг. от чл. 296, т. 2 от ГПК. Решението е влязло в сила и в частта с характер на определение, с която производството по делото е прекратено по отношение на исковете срещу НС. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа страна във връзка с наведените във въззивната и насрещната въззивна жалба пороци на атакувания съдебен акт: Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законо- установения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете. Първоинстанционният съд е изложил фактическата обстановка в мотивите на обжалваното решение. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК. Предявени са главни кумулативно обективно и субективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД, вр. с чл. 7 от КРБ, както и при условията на евентуалност кумулативно обективно и субективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД. Относно процесуалната допустимост на предявения главен иск, с правно основание чл. 49, вр. 45, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 7 от КРБ, настоящата инстанция намира, че претенцията се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество по следните съображения. Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието съдът следи служебно. Тя се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, т. е. от правното му твърдение за това обстоятелство, изложено в исковата молба, стига приложимият за правоотношението материален закон да не сочи друг ответник по заявените в обстоятелствената част твърдения. Когато ищецът изтъква обстоятелства, според които претендираните за обезщетяване имуществени вреди са причинени от дейност, изразяваща се в осъществяване на законодателната власт в България – в частност приемането на противоконституционна норма, респ. бездействие при изпълнение на задължението за уреждане на правните последици от нея, съгласно чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционния съд (ЗКС), в процеса на упражняване на която Държавата се явява възложител (на работата на народните представители, формиращи държавния орган Народно събрание) и липсват основания за приложение на специалния закон – ЗОДОВ, за ангажиране на нейната отговорност, исковата претенция е подчинена на общия материален закон – чл. 49 ЗЗД и надлежен ответник по нея е Държавата. Един от основополагащите принципи за функционирането на Държавата, намерил израз в чл. 7 от КРБ, е този за нейната отговорност за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. В обхвата на отговорността на Държавата по чл. 7 от КРБ се включват всички актове и действия на държавните органи и длъжностни лица, включително и приетите от единствения орган, упражняващ законодателната власт – Народното събрание (НС). Посочената норма урежда пряка отговорност на държавата, тъй като в най-широкия конституционен смисъл може да се приеме, че Държавата е възложила на съответните длъжностни лица да упражняват държавни функции, като това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните държавни учреждения, с които посочените длъжности лица се намират в конкретни правоотношения. Държавата е специфична форма на политическа организация на обществото и управление на социалните процеси. Като такава тя съществува и функционира чрез системата от държавни органи. Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в отношение на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица, то отговорността за тях се носи от Държавата. Затова за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди. Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск, предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. В този смисъл Държавата може да участва в делото като ответник по предявения иск за вреди, представлявана от Министъра на финансите, в качеството му на неин законен представител. Следователно релевираната претенция се явява допустима и подлежи на разглеждане по същество (така Решение № 71 от 06.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3804/2019 г., IV г. о., ГК; и Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК). А значението и правното действие във времето на обявения за противоконституционен закон имат отношение единствено към съществото на спора. Следва да се посочи също така, че исковете на производители на електрическа енергия срещу Държавата за връщане на заплатени на основание чл. 35а, ал. 1 от ЗЕВИ държавни такси за производство на електрическа енергия от възобновяеми източници, предвид обявяването на нормата за противоконституционна, подлежат на разглеждане по общия съдопроизводствен ред, пред гражданския съд. Характерът на вземането – публично, държавно, е без значение, доколкото в случая се претендира обезщетение за непозволено увреждане пред общия съд (в този смисъл Определение № 634 от 12.12.2017 год. на ВКС по ч. т. дело № 2496/2017 год., I т. о., ТК; Определение № 796 от 20.12.2017 год. на ВКС по ч. т. дело № 2206/2017 год., II т. о., ТК; Определение № 86 от 31.01.2018 год. на ВКС по ч. т. дело № 3001/2017 год., II т. о., ТК; Определение № 157 от 02.03.2018 год. на ВКС по ч. т. дело № 432/2018 год., II т. о., ТК; Определение № 389 от 14.05.2021 год. на ВКС по гр. дело № 145/2021 год., III г. о., ГК; Определение № 281 от 12.04.2021 год. на ВКС по гр. дело № 3504/2020 год., IV г. о., ГК). Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа (така Постановление № 7 от 29.XII.1958 г., Пленум на ВС, Постановление № 17 от 18.XI.1963 г., Пленум на ВС, Постановление № 4 от 30.X.1975 г., Пленум на ВС и Постановление № 9 от 28.XII.1966 г., Пленум на ВС). В ППВС № 9/1966 г. е прието, че в някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането; за възложителите бездействието е основание за отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на възложената работа. Непозволеното увреждане съгласно разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който са: 1. деяние (действие или бездействие), 2. вредата; 3. противоправност на деянието; 4. вина; и 5. причинната връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното – по арг. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Безспорно е във въззивното производство, а и от съвкупната преценка на приобщените към делото писмени доказателства, се установи, че ищците са собственици на фотоволтаична центарала и притежават разрешение за ползване, като са сключили съответно с „Енерго про продажби“ АД и „ЕВН България Електроснабдяване“ договори за изкупуване на електрическа енергия, при посочените в договора условия. Считано от 01.01.2014 г. с § 6, т. 2 и 3 от Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. е въведена такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия. От съвкупната преценка на ангажираните по делото писмени доказателства и назначената в хода на първоинстанционното производство ССЕ, въззивният съд намира за установено, че от ищеца „А.И.“ ЕООД били удържани такси по чл. 35а от ЗЕВИ в общ размер на 18825, 38 лв., а от ищеца „С.Е. – Я.“ ЕООД – 7735, 67 лв., като „Енерго про продажби“ АД и „ЕВН България Електроснабдяване“ ги превели в бюджета по сметка на КЕВР (за противното по делото не са налице данни). Безспорно е, че с Решение № 13 от 31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на Конституционния съд (Обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014 г.) са обявени за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35 от 2011 г., посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г.). Не се твърди, нито са ангажирани доказателства, че има приет закон, който да урежда последиците във връзка с обявяването на разпоредбата на чл. 35а от ЗЕВИ за противоконституционна, в т. ч. такива за уреждане на възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт по друг начин. Според приетото в Решение № 71 от 06.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3804/2019 год., IV г. о., ГК, Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК и Решение № 204 от 09.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3812/2018 год., III г. о., ГК, съгласно § 3, ал. 1 от ПЗР на Конституцията на Република България, съдът е оправомощен да установява противоречието на заварените закони с Конституцията от 1991 г., като приложи пряко съответната конституционна разпоредба. С такова правомощие съдът не разполага по отношение на законите, приети при действието на Конституцията, т. е. след 13.07.1991 г. Уреденото в чл. 5, ал. 2 от Конституцията непосредствено действие оправомощава съда да прилага нейните разпоредбите, без да е необходимо това да бъде опосредствано от закон, който да урежда по-детайлно съответните правоотношения или установява ред за упражняване на признатите от Конституцията права. Съответствието на приетите при действието на Конституцията от 1991 г. закони е отговорност на Народното събрание. Ако приет при действието на Конституцията от 1991 г. закон противоречи, компетентен да установи и обяви това е Конституционният съд съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията. Съдът не може да откаже да приложи закона по причина, че той противоречи на Конституцията, той може да тълкува закона в съответствие с Конституцията, т. е. при възможни различни тълкувания, съдът избира това, което съответства в най-голяма степен на Конституцията. Когато Конституционният съд е приел по искане за установяване на противоконституционност на закон, че той противоречи на Конституцията, приетото от Конституционният съд тълкуване на закона е задължително за всички, в т. ч. за съда. По силата на задължението си да знае закона, съдът е длъжен да знае и решенията на Конституционния съд, с които той се произнася по искания за установяване на противоконституционност на законите. Това е смисълът тези решения да се обнародват в Държавен вестник и да влизат в сила три дни след обнародването им съгласно чл. 152, ал. 2 от Конституцията. Влезлите в сила решения на Конституционния съд се ползват със сила на пресъдено нещо по отношение на всички и съдът е длъжен служебно да я зачита, така както е длъжен да зачита служебно и силата на пресъдено нещо на съдебните решения според обхвата – в отношенията между страните или по отношение на всички, съгласно разпоредбата на чл. 299 от ГПК. Както съдът не може да приложи закона извън присъщото му действие във времето, така той не може да не зачете и действието на решение на Конституционния съд, с което е обявена противоконституционността на закон. Съдът е длъжен да приложи закона за отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие. Отговорност на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на Конституцията, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 от Конституцията при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на Конституцията от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от Конституцията, Република България е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деяние (във висша степен) и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти – както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. Държавата не би успяла да поддържа качеството си „правова“, ако не съществува ред за хармонизиране на законите с Конституцията и осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е онова, което нарушава Конституцията; и прекратяването на действието на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване от накърняването на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за Държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на Конституцията. Разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционния съд е съгласувана с установеното в чл. 152, ал. 2 от Конституцията действие занапред на решенията на съда. Той установява не възможност Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, а задължение да направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, Народното събрание продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За Народното събрание в правовата държава възниква същото задължение (да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен. Правните последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и други публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие; извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие, не може да продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала накърнена по правно непоносим начин. Докато Народното събрание не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционния закон винаги се поддават на правна уредба /най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежно обезщетение/, но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на Държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията. Доколкото пожертваното при запазеното действие на противоконституционния закон продължава да е на годно правно основание, увреденият не може да иска връщането и/или надлежно обезщетение от този, който е получил даденото или се е възползвал по друг начин от пожертваното; за увредения остава открита възможността да предяви на общо основание иск срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Съгласно задължителното тълкуване на конституционните разпоредби, извършено по реда на чл. 149, ал. 1, т. 1 от КРБ с Решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на Конституционния съд на Република България, обявените за противоконституционни ненормативни актове – закони във формален смисъл, решения на Народното събрание и укази на президента – са невалидни от приемането или издаването им. По отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Народното събрание урежда правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен закон. Точното изясняване на така даденото задължително тълкуване обаче е невъзможно без съобразяване с решаващите мотиви на Конституционния съд, а именно: По принцип решението на Конституционния съд, обявяващо за противоконституционен закон, действа занапред (ex nunc), а правният ефект на решението е в неприлагане на закона от деня на влизане в сила на решението на Конституционния съд, от който момент той престава да действа и да регулира обществените отношения, предмет на неговата уредба – чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ. Докато Конституционният съд не обяви един закон за противоконституционен, се презумира, че той е в съответствие с Конституцията и валидно регулира обществените отношения, за чието уреждане е създаден. Възникналите от прилагането на закона правни последици в рамките на правоотношения, приключили до влизане в сила на решението на Конституционния съд по принцип се запазват, но Народното събрание е конституционно (а и законово – чл. 22, ал. 4 от ЗКС) задължено да уреди тези възникнали последици по начин, който да обоснове пълно отстраняване на допуснатото конституционно нарушение, само по който начин може да се гарантира правната справедливост по отношение на тази категория правоотношения. Това задължение на Народното събрание се свързва и с чл. 7 КРБ, предвиждащ и отговорността на органа, издал противоконституционния акт. До произнасянето на Народното събрание, при наличие на правен спор, съдилищата го решават като прилагат пряко Конституцията и принципите на правото. В контекста на изложеното настоящият съдебен състав приема, че в разглеждания случай са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника. Налице е възлагане от Държавата в горепосочения широк смисъл, противоправно поведение на длъжностните лица, формиращи колективния държавен орган – Народното събрание, изразяващо се както в приемане на противоконституционна норма, така и в бездействие – неуреждане на възникналите в резултат прилагането на противоконституционната разпоредба правни последици по реда на чл. 22, ал. 3 от ЗКС и в двумесечния срок, предвиден в ПОДНС, като в резултат на това ищецът е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в нереализиран приход от цената на произведена от него електрическа енергия в размер на процесната сума. Презумпцията по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД не е оборена. Запазването на действието на противоконституционния закон за „заварените“ приключили отношения от влизането в сила на закона до влизането в сила на решението на Конституционния съд, с което е установена противоконституционността (каквото е и процесното), не санира противоправността на приемането на закона. Обратното, Решението на Конституционния съд, с което е установена противоконституционността на закон, установява със задължителна по отношение на всички сила на пресъдено нещо (която гражданският съд е длъжен да зачете), че законът е противоконституционен. Това не може да означава друго, освен че приемането му от Народното събрание е във висша степен противоправно, като и след това същият този орган противоправно е бездействал. С удържането на процесната сума в размер на дължимата по приложимия закон такса (който закон е задължителен за всички държавни органи, организации и граждани, съгласно чл. 86, ал. 2 от КРБ), имуществото на ищеца е намаляло в причинна връзка с поведението на народните представители, като длъжностни лица от състава на Народното събрание, което съответно ангажира отговорността на Държавата, като правен субект. В този смисъл релевираната главна претенция следва да бъде изцяло уважена, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба. По изложените съображения и при съобразяване на дадените разяснения с цитираната актуална практика на ВКС, следва да се приеме, че е осъществен фактическият състав на чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД. Доколкото размерът на имуществената вреда, която е в пряка причинно-следствена връзка с приетия противоконституционен закон и бездействието на НС, възлиза на посочената по-горе сума. Ето защо предявеният главен иск е изцяло основателен. При това положение следва да бъде разгледано своевременно направеното от ответника възражение за погасителна давност – чл. 120 от ЗЗД, вр. с чл. 131 от ГПК (само по отношение на претендираното главно вземане) се явява неоснователно, поради следните съображения: По отношение на вземането за непозволено увреждане е приложим общият давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. Началният момент на тази давност е установен в разпоредбата на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД и е свързан единствено с откриването на дееца – от деня на извършването на непозволеното увреждане, когато деецът е известен още тогава (в частност деецът е изначално известен), а когато е неизвестен – от деня на неговото откриване. С оглед приетото вече по-горе, че увреждането е настъпило от момента на влизането в сила на Решението № 13 от 31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на Конституционния съд (Обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014 г.), с което са обявени за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35 от 2011 г., посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г.), а именно на 10.08.2014 г., съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 2 КРБ, то от този момент до датата на предявяване на иска – 30.11.2018 г., не е изтекъл необходимият срок, респ. вземането не е погасено по давност. Уважаването на главния иск по чл. 49 от ЗЗД препятства настъпването на вътрешното процесуално условие за разглеждане на предявените при условията на евентуалност искове по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД, поради което произнасянето по евентуалния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД от страна на СРС се явява недопустимо. Неоснователно е оплакването, че първоинстанционното решение е постановено срещу субект, който не е бил посочен като ответник от въззиваемите дружества, респ. срещу лице, което не е участвало като страна в производството – Държавата не била посочена като ответник. От подадената искова молба се установява, че искът е подаден срещу Република България (Държавата), представлявана от Министъра на финансите и КЕВР, а с уточнителна молба са посочени като ответници Народното събрание на Република България и Република България, представлявана от Министъра на финансите. От приложените по делото документи се установява, че Държавата е участвала в първоинстанционното производство, като е изразила и становището си относно предявените срещу нея искове. Несъстоятелни се явяват и останалите оплаквания в жалбата – не се установи съдът да се е произнесъл извън предмета на делото, респ. да се е позовал на несъществуващ закон, първоинстанционният съд правилно е установил релевантните факти, обсъдил е в пълнота приобщения по делото доказателстввен материал, въз основа на който е достигнал до правилни фактически констатации и правилни и обосновани правни изводи. Доколкото крайните изводи на двете инстанции по релевантните за делото въпроси съвпадат, първоинстанционното решение в обжалваната част се явява правилно и обосновано и като такова следва да се потвърди от въззивния съд. По отношение на разноските: При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски във въззивното производство имат единствено въззиваемите ищци. Същите претендират и доказват разноски в размер на 1812, 00 лв. с вкл. ДДС за „А.И.“ ЕООД и в размер на 1296, 00 лв. с вкл. ДДС за „С.Е. – Я.“ ЕООД за адвокатско възнаграждение. Въззивникът е направил възражение за прекомерност и за недоказаност. По делото са представени два броя договори за правна помощ, 4 броя фактури и 4 броя платежни нареждания, от които се установява по безспорен начин извършения от въззиваемите дружества разходи, съгласно изискванията на Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Следва да се има предвид, че по отношение на искането за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските пред СРС първо въззивният съд не е компетентен да се произнесе по това искане, и второ, принципно в производството относно разноските, не се дължат допълнително разноски, а те остават за страните така, както са ги сторили. На въззиваемите се дължат разноски само за процесуално представителство във въззивното производство или 1512, 00 лв. с вкл. ДДС за „А.И.“ ЕООД и 996, 00 лв. с вкл. ДДС за „С.Е. – Я.“ ЕООД. По отношение на възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК съдът намира същото за неоснователно, тъй като претендираните възнаграждения са в минимален размер, съгласно Наредбата за минималните адвокатски възнаграждния. Така мотивиран, съдът