Решение № 5170 от 5.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 10254/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение №20116351/14.05.2022г., постановено по гр.д. №35016/2020г. по описа на СРС, 85 състав, са отхвърлени предявените от Т. Г. Н., Й. Г. В. и Г. Г. В. срещу „Топлофикация София“ ЕАД искове с правна квалификация чл.439 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ищците не дължат на ответника сумата 4781, 25 лева – главница, за която е издаден изпълнителен лист на 13.09.2010г. по гр.д. №9726/2010г. на СРС, 89 състав, и за събирането на които е образувано изп. дело №20108410404532 по описа на ЧСИ рег. №841 при КЧСИ. Осъдени са Т. Г. Н., Й. Г. В. и Г. Г. В. да заплатят на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 100 лева – разноски по делото. Постъпила е въззивна жалба срещу решението от ищците Т. Г. Н., Й. Г. В. и Г. Г. В., чрез пълномощника адв. Р. Р., като се излагат оплаквания, че същото е неправилно и необосновано. Излагат се доводи, че в периода от 10.02.2011г. до 21.07.2014г. не са предприемани изпълнителни действия, нито такива са поискани от взискателя, поради което извършените след 21.07.2014г. изпълнителни действия не са годни да прекъснат давността. Поддържат, че в случаите, когато по банковата сметка на длъжника няма наличност и запорът не може да породи своето действие, както и когато МПС е запорирано, но не е извършен опис и оценка и не е пристъпено към публична продан, то този запор няма продължително действие и не е способ с траен характер. След като запорът не се изпълнявал, то не отпадал правния интерес за взискателя да иска изпълнителни действия. В подадените молби от взискателя липсвало волеизявление за образуване на ново изпълнително дело, а всички изпълнителни действия, извършени след датата на прекратяването, следвало да се считат за процесуално незаконосъобразни. Поради това правото на принудително изпълнение на процесното вземане се погасило с изтичането на тригодишен давностен срок, считано от последното годно изпълнително действие от 2014г. Счита, че в конкретния случай са приложими разясненията, дадени с т.10 от ТР №2/26.06.2015г. по т.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Поради това поддържат, че считано от 12.12.2013г. изпълнителното производство е било прекратено на основание чл.433, т.8 от ГПК, като извършваните след тази дата изпълнителни действия не са годни да прекъснат давността. Поради изложеното молят обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Насрещната страна „Топлофикация София“ ЕАД счита въззивната жалба за неоснователна и прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Постановеното решение е валидно и допустимо. Първоинстанционният съд е сезиран с отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 от ГПК вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недължимост на вземане по издаден изпълнителен лист от 13.09.2010г. по гр.д. №9726/2010г. по описа на СРС, 89 състав, в полза на „Топлофикация София“ ЕАД срещу наследодателя на ищците Г.С. В. за сумата от 4781, 25 лева главница за потребена топлинна енергия, ведно със законна лихва за периода от 15.07.2010г. до изплащане на вземането, за събиране на което вземане е образувано изп. дело №20108410404532 по описа на ЧСИ Н.М. с район на действие СГС. Чрез иска по чл. 439 от ГПК длъжникът може да установява само факти, възникнали след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, от които факти длъжникът черпи права, изключващи изпълняемото право /например погасяване на правото на принудително изпълнение, поради изтекла давност, плащане, прихващане и др/. В случая ищците твърдят, че не дължат сумите, посочени в изпълнителния лист, издаден по гр.д. №9726/2010г. по описа на СРС, 89 състав, поради изтекла погасителна давност. Съгласно чл. 114 от ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Според чл. 116, б. “б” от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск или възражение. От този момент докато трае съдебният процес относно вземането, давност не тече – чл. 115, ал. 1, б. “ж” от ЗЗД. Съгласно чл. 116, б. “в” от ЗЗД, давността се прекъсва и с предприемане действия за принудително изпълнение, а според чл. 117, ал. 1 от ЗЗД от прекъсването на давността започва да тече нова давност. Според разпоредбата на чл.116, ал.1 от ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника. В случая за събиране на вземанията по горепосочения изпълнителен лист, издаден на 13.09.2010г., е образувано изп. дело №20108410404532 по описа на ЧСИ Н.М. с район на действие СГС, като с подадената на 25.11.2010г. молба за образуване на изпълнително производство взискателят „Топлофикация София“ ЕАД е възложил на съдебния изпълнител на основание чл.18, ал.1 от ЗЧСИ да проучи имущественото състояние на длъжника, както и да определи начина на изпълнението. На 08.12.2010г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. На 10.02.2011г. е насрочен опис на движими вещи и е наложен запор на МПС, а на 12.12.2011г. са изпратени запорни съобщения до банки. На 21.07.2014г., 10.06.2016г., 29.12.2016г., 11.07.2017г., 03.10.2018г. са насрочени нови описи на движими вещи. На 09.09.2019г. взискателят е депозирал молба, с която е поискал извършването на изпълнителни действия. Съгласно чл. 114 от ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Според чл. 116, б. “б” от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск или възражение. От този момент докато трае съдебният процес относно вземането, давност не тече – чл. 115, ал. 1, б. “ж” от ЗЗД. Съгласно чл. 116, б. “в” от ЗЗД, давността се прекъсва и с предприемане действия за принудително изпълнение, а според чл. 117, ал. 1 от ЗЗД от прекъсването на давността започва да тече нова давност. Според разпоредбата на чл.116, ал.1 от ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника. Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, изпълнителният процес се прекратява, ако в течение на две години от последното изпълнително действие взискателят не поиска да се извърши ново изпълнително действие. Според т.10 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според становището, възприето в мотивите на цитираното тълкувателно решение, в гражданското право давността е правна последица на бездействието, но ако кредиторът няма правна възможност да действа, давност не тече. Ако кредиторът бездейства (не предявява иск), давността тече, защото той може да избира да предяви иск, или не. Давността се прекъсва с предявяването на иска и спира да тече, защото кредиторът не може да направи нищо за събиране на вземането си докато исковият процес е висящ (кредиторът не може да действа, макар да иска). Когато съдебното решение влезе в сила почва да тече нова давност. Нова давност започва да тече и с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи). Съгласно разясненията по т. 10 от Тълкувателно решение №2/2013г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело №2/2013г. прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Взискателят трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес, като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането нови изпълнителни способи. Със същото ТР е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изп. производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, че прекратяването на изп. производство настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Прието е, че без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изп. производство става по право, като новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Изпълнителното производство по изп. дело №20108410404532 по описа на ЧСИ Н.М. с район на действие СГС е образувано през 2010г. при действието на постановките на Постановление №3/18.11.1980 г., съобразно които образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече. Същевременно с т. 10 от Тълкувателно решение №2/2013г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело №2/2013г., е дадено противоположно разрешение, като е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира. Съществуващото противоречие е преодоляно с приемането на ТР №3 от 28.03.2023г., постановено по тълк. дело №3/2020г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземанията по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение №2/2013г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело №2/2013г. Следователно с образуването на изпълнително дело №20108410404532 по описа на ЧСИ Н.М. с район на действие СГС давността за процесните вземания по изпълнителния лист от 13.09.2010г. е била прекъсната и не е текла давност през време на висящността на производството. Видно от приложения препис от изпълнителното дело по същото не са искани от взискателя и извършвани изпълнителни действия в периода от 12.12.2011г. до 21.07.2014г., поради което и с изтичане на срока, предвиден в чл.433, ал.1, т.8 от ГПК на 12.12.2013г., изпълнителното производство е прекратено. Въззивната инстанция не споделя извода на първоинстанционния съд, че приложимата давност по отношение на процесните вземания е тригодишна. Тъй като изпълнителното основание, въз основа на което е издаден процесният изпълнителен лист, е заповед за изпълнение, за която не е спорно между страните, че е влязла в сила на основание чл.416 от ГПК, въззивната инстанция приема, че новата погасителна давност за удостоверените в нея вземания, за които е издаден процесният изпълнителен лист, съгласно чл.117, ал.2 от ГПК е петгодишна. Съобразно разпоредбата на чл. 416 от ГПК, когато възражение не е подадено в срок, както е в настоящия случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. В случаите, когато заповедта за изпълнение е влязла в сила и е придобила стабилитет, предявяването на иск за оспорване на вземането е недопустимо, с изключение на хипотезите на чл. 424 от ГПК, а именно: когато се намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичането на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок. Извън иска по чл. 424 ГПК, длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва вземането въз основа на настъпили преди издаване на заповедта факти. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да подаде до въззивния съд възражение срещу заповедта за изпълнение на основание чл. 423 ГПК и само в предвидените в този текст хипотези. С изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта за изпълнение се разрешава окончателно правния спор между страните относно съществуването на вземането. Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно разпоредбата на чл. 416 ГПК. По изложените съображения съдът приема, че нормата на чл. 117, ал. 2 ГПК следва да намери приложение и по отношение на вземанията, за които е налице издадена заповед за изпълнение, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. В този смисъл е и установената практика на ВКС (напр. Решение №118/07.07.2022г. по гр.д. №4063/2021г. на ВКС, III г. о., определение №831/25.04.2023г. по гр.д. №3616/2022г. на ВКС, ІV г.о. и др.). Съгласно разрешението, възприето в т. 3 от ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В мотивите е разяснено, че след като е предприето изпълнителното действие, с което материалноправната норма на чл. 116, б. „в“ ЗЗД свързва последици за давността, е осъществен нейният фактически състав и погасителната давност е прекъсната. От прекъсването на давността започва да тече нова давност. Ефектът на прекъсването не се засяга от настъпилата по- късно перемпция на изпълнителното дело. При перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителните способи, които са били осъществени преди тя да настъпи, не се засягат изобщо от прекратяването на делото. Те са осъществени и приключени като отделни процеси. Посочено е, че изтъкнатото в мотивите по т.10 от ТР №2/26.06.2015г. обезсилване на предприетите изпълнителни действия, като законна последица от прекратяването на делото, не се отнася до действията, с които законът свързва един вече настъпил материалноправен ефект, какъвто е прекъсването на погасителната давност по чл. 116, б. „в” ЗЗД. Това е така, защото перемпцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Давността е институт на материалното право – тя е санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права; а перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, респ. - правомощието на съдебния изпълнител да го осъществи, тъй като дължи подчинение на изпълнителния лист. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. В посоченото ТР е възприето също така, че при изпълнителни дела, вече прекратени към датата 26 юни 2015г., срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на делото изпълнително действие според нововъзприетото тълкуване, тъй като хипотезата за фактите, означени в тълкуванията, се съобразява според значението им в съответния тълкувателен акт. Поради изложените по-горе съображения петгодишната давност по отношение на процесните вземания е започнала да тече, считано от прекратяване на изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК – на 12.12.2013г., като същата е прекъсната с предприетите изпълнителни действия на 21.07.2014г., 10.06.2016г., 29.12.2016г., 11.07.2017г., 03.10.2018г. и с подадената молба от взискателя за извършване на изпълнителни действия на 09.09.2019г., като петгодишната давност не е изтекла нито към датата на подаване на исковата молба – 03.08.2020г., нито към датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция – 24.03.2022г. Поради изложеното предявените искове за установяване, че правото на принудително изпълнение на вземанията по издадения изпълнителен лист е погасено по давност са неоснователни и решението, с което същите са отхвърлени е правилно. Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. По разноските: При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, разноски се дължат на въззиваемата страна, която обаче не е подала отговор на въззивната жалба и не е била представлявана от процесуален представител в проведеното открито съдебно заседание пред въззивния съд, поради което съдът намира, че разноски за юрисконсултско възнаграждение не следва да й се присъждат. По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-Е въззивен състав