Решение № 288 от 10.1.2024 г. на Административен съд - Варна по дело № 1428/2023 г.

Производството е по реда на чл.107 ал.3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ във връзка с чл.156 от ДОПК. Делото е образувано по жалбата на Г. Т. Н. чрез адв. Д. срещу акт за установяване на задължения (АУЗД) с № МД-АУ-1004-1/10.03.2023г., издаден от орган по приходите при община Варна срещу СД „Алтон-Н. и с-ие“ с ЕИК по БУЛСТАТ ••••••••• и адрес на управление: гр.Варна, [улица]. В резултат на съдебни указания е постъпила молба с.д. № 10729/17.07.2023г. от жалбоподателката с приложени към нея доказателства, от които става ясно, че срещу акт за установяване на задължения № МД-АУ-1004-1/10.03.2023г., издаден от орган по приходите при община Варна е подала жалба до директора на дирекция „Местни данъци“ при община Варна на 27 април 2023г. Съгласно чл.107 ал.4 от ДОПК, актът за установяване на задължения по декларация се обжалва пред директора на ТД на НАП, като в случая е приложима разпоредбата на чл.4 ал.5 от Закона за местните данъци и такси – и актът се обжалва пред директора на дирекция „Местни данъци“ при община Варна в 14-дневен срок от получаването му. Предвид субсидиарно приложимия чл.155 ал.1 от ДОПК, решаващият орган разглежда жалбата по същество и се произнася с мотивирано решение в 60-дневен срок от получаване на преписката. В настоящия случай, директорът на дирекция „Местни данъци“ при община Варна е трябвало да се произнесе по жалбата срещу АУЗД до 27 юни 2023г. Видно от писмо с.д.№ 10454/10.07.2023г. на ответника с представени към него документи във връзка с указанията към него, дадени с разпореждане № 6887/29.06.2023г. Сред доказателствата и в придружителното писмо на ответника липсват данни директорът на дирекция „Местни данъци“ при община Варна да е постановил изричен акт по жалбата на Г. Т. Н. срещу акт за установяване на задължения (АУЗД) с № МД-АУ-1004-1/10.03.2023г., издаден от орган по приходите при община Варна, което означава че същия се смята за мълчаливо потвърден по реда на чл.156 ал.4 от ДОПК. Във връзка с горното, ответник по настоящото дело е директора на дирекция „Местни данъци“ при община Варна във връзка с обжалване на мълчаливо потвърден от него акт за установяване на задължения (АУЗД) с № МД-АУ-1004-1/10.03.2023г., издаден от орган по приходите при община Варна. В жалбата се заявява, че със смъртта на съдружника А. Т. Н. на 20.01.2020г. събирателното дружество се е прекратило по силата на закона, съгласно чл.93 т.4 от Търговския закон (ТЗ). Изтъква се, че при определяне на задължението за данък върху моторните превозни средства не е спазена разпоредбата на чл.53 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ), тъй като не е установено по безспорен начин собствеността върху товарен автомобил – влекач [Марка] модел „РВИ“ с рег.№ [рег. номер] и съгласно чл.58 ал.4 изр. първо и второ от ЗМДТ не се дължи данък за него, поради прекратената му регистрация. Същото се твърди и по отношение на полуремарке [Марка] с рег.№ [рег. номер], за което също е поискано прекратяване на регистрацията, тъй като превозното средство е обявено за издирване в Автоматизираната информационна система „Издирвателна дейност“ – Национална Шенгенска информационна система. Жалбоподателката изтъква, факта на невладеене на двете превозни средства се доказва и от уважаване на ревандикационния иск по чл.108 от Закона за собствеността предявен от СД „Алтон-Н. и Сие“ срещу „Митикон“ ЕООД и образуваното изпълнително дело № 20157170400062/2015г. по описа на частен съдебен изпълнител Р. Т. с рег.№ 717 въз основа на решението на Окръжен съд гр.Варна с №1824/04.12.2014г. по въззивно гражд.дело № 2295/2014г. Иска се цялостна отмяна на акта и присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева, платено по договор за правна защита и съдействие с адв.М. Д. и 10 лева държавна такса за разглеждане на делото. В пледоарията по съществото на спора, процесуалният представител на жалбоподателката заявява, че А. Н. е бил лишен от възможността в периода от 2015г. до смъртта си през 2020г. да представи заявление пред КАТ за прекратяване регистрацията на двете превозни средства, поради това, че му е било отказвано няколкократно от Районна прокуратура гр.Варна издаването на удостоверение относно издирването на возилата. Въпреки това, смята, че не е налице задължения за данък върху тях, защото собственикът е бил лишен от владение върху тях и възможността да упражнява изцяло правото си на собственост. Ответникът – директора на дирекция „Местни данъци“ при община Варна чрез юрисконсулт Д. В. оспорва жалбата като неоснователна и иска нейното отхвърляне. Сочи, че актът е издаден срещу събирателното дружество, а не срещу съдружниците му, тъй като липсва разпределение на дружествените дялове и приемане на наследството от наследниците на починалия съдружник. Дори и след прекратяване на дружеството са подавани декларации от негово име по чл.38 ал.9 т.2 от Закона за счетоводството. Изтъква, че дължимостта на данъка върху превозните средства представа да съществува едва след прекратяване на тяхната регистрация от органите на „Пътна полиция“. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 836.67 лева. В писмени бележки с.д. № 17776/11.12.2023г. юрисконсулт В. подчертава, че не е достатъчно превозното средство да се издирва от полицейските органи в България и в Европейския съюз, необходимо е да се прекрати регистрацията им, в противен случай данъкът върху тях продължава да се дължи от собственика им. Иска потвърждаване на оспорения акт. Към писмените бележки на ответника са представени доказателства, които не могат да бъдат приобщени към делото, нито обсъждани от съда, защото това не е сторено в хода на съдебното дирене или поне до приключване на устните състезания, за да бъде евентуално отменен дадения ход по същество, за да се прецени тяхната допустимост и относимост и евентуално да могат да бъдат приети по делото. По допустимостта на жалбата, съдът изразява следните съображения: Събирателното дружество е най-типичният представител на персоналните дружества, т.нар. дружества на личността. То е образувание на две или повече лица за извършване на търговски сделки под обща фирма, като съдружниците отговарят солидарно и неограничено за задълженията му (арг.: чл. 76 от ТЗ). Това означава, че за задълженията на самото дружество, последното отговаря не само със своето имущество, но и с имуществото на членовете си. Личната отговорност се изразява в ангажиране на имуществото на съдружника за задълженията на дружеството. Солидарната отговорност означава, че наред с дружеството, за задълженията му отговаря всеки съдружник поотделно и всички заедно. Следователно, кредиторите на СД в т.ч. държавата могат да насочат претенциите си към всеки от съдружниците за целия дълг. Няма пречка изпълнението за събиране на вземания (представляващи задължения на самото дружество) да бъде насочено и срещу самите съдружници, тъй като те съобразно разпоредбите на ТЗ носят своята алтернативна отговорност наред със СД до изтичане на 5 годишен давностен срок от момента на прекратяването на дружеството, неговото преобразуване или вписването напускането на съдружник в Търговския регистър. Тази отговорност произтича както от разпоредбата на чл. 88 от ТЗ, позволяваща задължения на СД да се търсят алтернативно от съдружниците, така и от разпоредбата на чл.98, ал.1 и ал.2 от ТЗ, която продължава отговорността на заличените в ТР съдружници и след напускането им до изтичане на общата пет годишна погасителна давност. Правилото на чл. 98 от ТЗ има за свое правно обяснение запазване интересите на кредиторите. След като съдружниците като лично, солидарно и неограничено отговорни за задълженията, възникнали вследствие дейността на дружеството, са пасивно легитимирани да отговарят по искове срещу самото дружество, респ. след неговото прекратяване/заличаване - за задълженията, възникнали до дози момент, по аргумент на по-силното основание, тези съдружници ще разполагат не само с право на възражения (процесуални възражения и такива по същество на дружеството, чрез които поради характера на отговорността, съдружникът ще защитава и себе си; лични възражения- чл. 91 от ТЗ), но и с активна процесуална легитимация за предявяване на насрещни, обратни, отрицателни установителни искове, в т.ч. да подават жалби срещу актовете, издадени срещу самото дружество. Съгласно чл.93 т.4 от ТЗ и предвид липсата на изрична уговорка в дружествения договор на събирателно дружество „Алтон-Н. и с-ие“, дружеството е прекратено със смъртта на А. Т. Н. на 20.01.2020г. видно от удостоверението за наследници. Дружеството, макар и персонифицирано продължава да съществува като данъчно-задължен правен субект по аргумент на чл.168 т.7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс до момента на заличаването му в Търговския регистър, което при необходимост може да стане и чрез ликвидация. Прекратеното събирателно дружество действително престава да преследва целите, визирани в дружествения му договор и запазва своята правосубектност, която се ограничава в смисъл, че дружеството запазва качеството си на такова и правно-организационната си форма, и не губи конститутивните си елементи на правен субект - наименование, седалище, органи и др. По -същественото в случая е, че прекратеното събирателно дружеството не може да извършва повече търговската дейност, за която е създадено. Вместо да извършва тази дейност, то трябва да влезе във фазата на ликвидация, за да приключи висящите правоотношения, в които се намира. Самото производство по ликвидация служи за приключване на висящите правоотношения, в които дружеството се е намирало към момента на прекратяването му. За постигане на тези цели ликвидаторите съобразно разпоредбите на глава 17 „Ликвидация“ на ТЗ: обявяват прекратяването; съставят начален баланс на дружеството и доклад, който го пояснява; поканват известните кредитори, а останалите-чрез ДВ; довършват текущите сделки; събират вземанията; осребряват имуществото; разпределят паричната маса между кредиторите; разпределят остатъка между съдружниците. Т.е. основните цели на ликвидацията са да се осребри наличното имущество и да се изплатят задълженията на кредиторите. Едва след като бъдат уредени всички тези въпроси, ликвидаторите заявяват дружеството за заличаване в Търговския регистър. Следователно, ликвидацията завършва нормално със заличаване на дружеството като закономерна последица от уреждане на всички имуществени, финансови, търговски и други въпроси. От момента на заличаване на СД в търговския регистър, дружеството престава да съществува като правен субект, в това число и за нуждите на данъчното облагане. В същото време, съгласно трайната съдебна практика на Върховния касационен съд, при смърт на съдружник в събирателно дружество, неговите наследници наследяват дружествения му дял, но не и членството /членските права/, т.е. наследственото правоприемство е по отношение на имуществото на дружеството, но не се наследява членството в събирателното дружество, което има персонален характер. По делото липсват доказателства, наследниците на А. Н. да са встъпили в неговото членство на съдружник в събирателното дружество. Същите не са упражнили и правото си на жалба срещу процесния акт за установяване на задължения по декларация, издаден срещу събирателното дружество. В настоящото данъчно производство не могат да участват заинтересовани лица, още по-малко като такива могат да бъдат конституирани лица, за които акта е неблагоприятен, т.е. разполагат със самостоятелно право на жалба. На тези основания, предвид солидарната отговорност на неограничено отговорния съдружник за задълженията на събирателното дружество, предвидена в чл.76 от ТЗ, жалбата на Г. Т. Н. срещу мълчаливо потвърдения от директора на дирекция „Местни данъци“ при община Варна, акт за установяване на задължения № МД-АУ-1004-1/10.03.2023г., издаден от орган по приходите при община Варна, е допустима за разглеждане по същество. С акт за установяване на задължения (АУЗД) с № МД-АУ-1004-1/10.03.2023г., издаден от орган по приходите при община Варна са установени задължения в общ размер от 5366.66 лева, от които главница от 4849.76 лева и лихви в размер на 516.90 лева срещу Събирателно дружество „Алтон-Н. и с-ие“, представляващи данък върху превозни средства за 2021г. и за 2022г., както следва: за товарен автомобил с рег.№ [рег. номер], [Марка] и за автомобил „Опел“ модел „Мовано“ с рег. № [рег. номер]. В жалбата и в хода на цялото съдебно производство, жалбоподателката Г. Н. не оспорва публичните задължения за товарен автомобил „Опел“ модел „Мовано“ с рег. № [рег. номер], които са в следните размери: за 2021г. – главница 159.58 лева и лихви 25.09 лева и за 2022г. – главница 159.58 лева и лихви 8.93 лева, и не излага никакви твърдения за тази част от АУЗД. Във връзка с представените в административната преписка документи и доказателствата събрани в съдебното производство, съдът установява следната фактическа обстановка: На 16.11.2001г. А. Т. Н. и Г. Т. Н. сключват дружествен договор за учредяване на събирателно дружество „Алтон-Н. и с-ие“, по силата на който двамата съдружници са и управители на събирателното дружество и го представляват заедно и поотделно. В договорът не е включен срок за действие и е уговорено дружеството да прекрати съществуването си „по единодушно решение на всички съдружници, както и при настъпването на предвидените в Търговския закон предпоставки за това.“. Самият договор е заверен от нотариус С. К. на 23.11.2011г. Видно от справката от Търговския регистър относно актуалното състояние на СД „Алтон-Н. и с-ие“, като негови управители са вписани А. Т. Н. и Г. Т. Н., които да го представляват заедно и поотделно. Съгласно удостоверението за наследници на А. Т. Н., същият е починал на 20.01.2020г. и е оставил за наследници: съпругата си Г. Т. Н., син Б. А. Н. и дъщери Г. А. Н. и Т. А. Н.. С декларация по чл.54 ал.1 от Закона за местните данъци и такси, СД „Алтон-Н. и с-ие“ е декларирало на 24.09.2012г. придобиването на 14.06.2012г. на автомобил „Опел“ модел „Мовано“ с рег. № [рег. номер], за който в административната преписка е приложено и свидетелство за регистрация част І. Този товарен автомобил е бил закупен от събирателното дружество на 14.06.2012г. съгласно договор за покупко-продажба. С декларация по чл.54 ал.1 от ЗМДТ с вх.№ 3242/03.11.2003г., СД „Алтон-Н. и с-ие“ е декларирало пред община Варна придобиването на 03.11.2003г. на товарен автомобил с рег.№ [рег. номер], [Марка] с рама VF622GVA0C0011943, двигател 062356А4183М0295229, който е внесен от Германия, видно от приложената митническа декларация. За този товарен автомобил по делото е приложено свидетелство за регистрация част І. Собствеността на СД „Алтон-Н. и с-ие“ върху процесните превозни средства се потвърждава и от справката на ОД на МВР гр.Варна с УРИ № 819000-1306 от 10.02.2023г., както и от приложените свидетелства за регистрация част І. Пред административния орган е представен предварителен договор за покупко-продажба, сключен на 09.01.2007г. между продавача СД „Алтон-Н. и с-ие“ гр.Варна и купувача „Митикон“ ЕООД за продажбата на влекач [Марка] рама VF622GVA0C0011943, двигател 062356А4183М0295229 с рег. № [рег. номер] и полуремарке [Марка] рама WK0SN0024V1181553 с рег.№ [рег. номер]. По силата на този договор продавачът се е задължил да прехвърли собствеността върху двете превозни средства на купувача при цялостното заплащане на договорената продажна стойност. С решение № 3543/27.06.2014г. постановено по гр.д. № 1947/2014г., Варненският районен съд е осъдил „Митикон“ ЕООД да предаде на СД „Алтон-Н. и с-ие“ товарен автомобил [Марка] рама VF622GVA0C0011943, двигател 062356А4183М0295229 с рег. № [рег. номер] и полуремарке [Марка] рама WK0SN0024V1181553 с рег.№ [рег. номер]. Първоинстанционното съдебно решение е оставено в сила от Варненския окръжен съд с решение № 1824/04.12.2014г. по гр.д. №2295/2014г. Въз основа на влязлото в законна сила осъдителното решение по ревандикационния иск на СД „Алтон-Н. и с-ие“ срещу „Митикон“ ЕООД е издаден изпълнителен лист (приложен по делото) и е образувано изпълнително дело № 201571700062/2015г. пред частен съдебен изпълнител Р. Т., според удостоверение изх.№ 4759/18.05.2015г. От документите, представени към писмо с.д. № 15732/06.11.2023г. на частния съдебен изпълнител е видно извършването на действия по изпълнението, които не са дали резултат. С изрична молба до частния съдебен изпълнител, управителя на СД „Алтон-Н. и с-ие“ е поискал връщане на товарен автомобил рено с рег.№ [рег. номер]. Документите от изпълнителното дело са били поискани от началника на отдел „Разследване“ при ОД на МВР гр.Варна с писмо рег.№ 439000-6524/02.07.2015г. и съответно изпратени с писмо на частния съдебен изпълнител до ОД на МВР – Варна с вх.№ 439000-6229/13.07.2015г. Видно от постановление на заместник окръжен прокурор при Варненска окръжна прокуратура, по жалба на А. Т. Н. срещу С. К. и М. С. за извършено престъпление по чл.296 от НК, ДП №1145/2015г. по описа на ІІІ РУ при ОД на МВР гр.Варна е образувано досъдебно производство, чието прекратяване е отменено и материалите са върнати за разследване, събиране на допълнителни доказателства и решаване на делото по същество. Постановлението е трябвало да бъде съобщено на А. Н. предвид отбелязването в него. Въпреки това, по делото е налице писмо на заместник районен прокурор в Районна прокуратура гр.Варна с № 4460/2015г. от 07.11.2016г., според което на СД „Алтон-Н.и с-ие“ е отказано да участва в досъдебното производство, тъй като няма качеството на лице по чл.243 ал.3 от НПК. Това писмо е в отговор на молба на А. Н. до ВРП с вх.№ 4460/26.10.2016г., с която иска издаване на удостоверение за висящото досъдебно производство, което да му послужи пред данъчните органи. Към писмо с.д. № 15761/06.11.2023г. на районния прокурор при ВРП са приложени материалите по ДП № 1145/2015г. по описа на ІІІ РУ гр.Варна, от които са видни извършените следствени действия, като първоначално проверката е започнала с разпореждане от 01.04.2015г. на зам.районен прокурор от ВРП по преписка № 4460/2015г. във връзка с повторна жалба от А. Н. с вх.№ 1460/27.03.2015г. във връзка с издирване на процесния товарен автомобил и предотвратяване на неговото обсебване. Първоначалната жалба е била подадена още в края на 2012г. В отговор на молба на А. Н. до началника на ІІІ РУ гр.Варна с УРИ № 43900-21371/19.10.2017г. за издаване на удостоверение относно издирваните превозни средства, собственост на дружеството във връзка със снемане на тяхната регистрация, е получено друго писмо на заместник районен прокурор на ВРП с рег.№ 4460/2015г. от 20.12.2017г., в което отново е казано на А. Н., че в качеството си на управител на СД „Алтон-Н. и с-ие“ няма активна процесуална легитимация да участва и съответно да попада сред лицата, визирани в разпоредбата на чл.243 ал.3 от НПК. Постановлението на ВРП от 08.12.2015г. по преписка вх.№ 4460/2015г. и ДП № 1145/2015г. на ІІІ РПУ гр.Варна, с което е прекратено наказателното производство е потвърдено с определение №497/22.02.2016г. на ВРС по ч.н.д. № 825/2016г. и от прокурор във Варненска апелативна прокуратура с постановление рег.№ 736/2016г. от 13.06.2016г. Срещу определението на Районен съд гр.Варна е постъпила жалба от А. Н. до Окръжен съд гр.Варна, където е било образувано въззивно частно наказателно дело № 351/2016г. видно от представеното разпореждане №8076/18.03.2016г. Постановено е определение №335/13.04.2016г. на Варненския окръжен съд по в.ч.н.д.№ 351/2016г., с което е отменено определение №497/22.02.2016г. по ч.н.д. № 825/2016г. по описа на Варненския районен съд и материалите са изпратени на Варненска окръжна прокуратура за преценка по чл.243 ал.9 от НПК за обосноваността и законосъобразността на постановлението на Варненска районна прокуратура за прекратяване на наказателното производство по досъдебно производство № 1145/2015г. по описа на ІІІ РУ при ОД на МВР гр.Варна. С писмо рег.№ 365000-47115/24.08.2023г. на началника на отдел „Криминална полиция“ при ОД на МВР гр.Варна е уведомена дирекция „Местни данъци“ при община Варна (рег.№ МД-Т23004194ВН_008ВН от 29.08.2023г.), че влекач [Марка] рама VF622GVA0C0011943, двигател 062356А4183М0295229 с рег. № [рег. номер] е обявен за международно издирване, отразено в Автоматизираната информационна система „Издирвателна дейност“ с телеграма №23213 от 05.06.2015г. на ГДНП по ЗМ № 1145/05.06.2015г. по описа на ІІІ РУ гр.Варна. Същият факт се потвърждава и от писмо до съда от директора на дирекция „Международно оперативно сътрудничество“ при МВР с рег.№ А-15082 от 09.11.2023г., според което според данните в Автоматизираната информационна система „Издирвателна дейност“ товарния автомобил „Рено“ и полуремаркето „Кьогел“ са обявени за международно издирване на 05.06.2015г. въз основа на ЗМ 4393М-1145 от 05.06.2015г. на ІІІ РУ Варна и към датата на писмото издирването не е било прекратено. В материалите по ДП №1145/2015г. по описа на ІІІ РУ на ОД на МВР гр.Варна е налична и докладна записка от 16.06.2015г. от полицай в ІІІ РУ на ОД на МВР гр.Варна за международното издирване на двете превозни средства във връзка с телеграми № 23213/05.06.2015г. и №23203/05.06.2015г. (и двете приложени по делото), като е посочено, че не е установено местонахождението на влекач с рег.№ [рег. номер] и на полуремарке с рег.№ [рег. номер]. Регистрацията на влекача и полуремаркето не е прекратена, видно от писмо на началника на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР гр.Варна с.д. № 15880/08.11.2023г. По делото са представени декларации от А. Н., че СД „Алтон-Н. и с-ие“, че предприятието не е осъществявало дейност по смисъла на Закона за счетоводството през отчетните 2018г. и 2019г. Основният правен въпрос е: Дължи ли се данък върху превозните средства, когато собственикът им е неправомерно лишен от владението, ползването им и от възможността да се разпорежда с тях? По този правен въпрос, съдът извежда следните юридически заключения: Съгласно пряко приложимата конституционна норма на чл.60 ал.1 от Конституцията на Република България, „Гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество.“. Няма спор, че данъкът върху превозните средства е регламентиран в раздел ІV „Данък върху превозните средства“ на глава ІІ „Местни данъци“ на Закона за местните данъци и такси и по-конкретно се дължи по силата на чл.53 от същия закон. Следователно, първата част на конституционната норма е изпълнена. Не по-малко важна е втората част на същата конституционна разпоредба, а именно, че данъците се дължат съобразно доходите и имуществото на гражданите. Тъй като, настоящият казус е за дължимост на данък върху превозните средства, то в случая от значение е дали това движимо имущество – процесните превозни средства са били налични и на разположение на собственика към двата застъпени в акта периоди: 2021г. и 2022г. Правото на собственост е правен институт възникнал в римското право и според класическото определение дадено още тогава се състои от три компонента – право на владение (възможност за физически контрол над предмета на собствеността), на ползване (възможност за извличане на ползи от предмета) и на разпореждане (възможност за установяване на нови правоотношения по отношение на предмета, включително за промяна на неговия собственик). Тоест, по смисъла на чл.60 от Конституцията на Република България, законоустановеният данък върху превозните средства се дължи от собственика по чл.53 от ЗМДТ съобразно наличното имущество, което той владее, ползва и може да се разпорежда. Тълкуването в този смисъл на цитираната конституционна разпоредба намира отражение в следните нормативни актове: в чл.17 от Хартата на основните права на Европейския съюз, според чиято разпоредба: „Всеки има право да се ползва от собствеността на имуществото, което е придобил законно, да го ползва, да се разпорежда с него и да го завещава.“; в чл. 45 ал.1 от Наказателния кодекс, според който: „Конфискация не се постановява, ако виновният не притежава налично имущество, което може да бъде предмет на това наказание.“; чл.142 и чл.151 от Закона за отнемане на незаконно придобито имущество, според които разпоредби: „Когато не е възможно да се отнеме обособено имущество по чл.141, отнема се паричната му равностойност, определена по пазарна цена към момента на предявяване на иска за отнемане.“ и „В случай че имуществото липсва или е отчуждено, се отнема паричната му равностойност.“. С оглед на горецитираните законови разпоредби, става ясно, че конфискацията, отнемането, отчуждаването на движими вещи и недвижимости се извършва върху притежаването на налично към даден момент имущество. Отделно, чл.17 от Хартата на основните права на ЕС предвижда, че правото на собственост върху имущество включва придобиването му, ползването му и разпореждането с него. Това показва, че данъци върху имущество се дължат от собственика му, само ако то е налично – в негово владение или ползване за съответния данъчен период. Разлика внася чл.11 ал.3 и ал.4 от ЗМДТ, според които при учредено право на ползване и учредена концесия, данъкът върху недвижимото имущество не се дължи от собственика (както в общия случай повелява чл.11 ал.1 от ЗМДТ), а от ползвателя, съответно от концесионера. Подобно разграничение не е въведено от законодателя по отношение дължимостта на данъка върху превозните средства, което още веднъж подчертава необходимостта през съответните данъчни периоди превозните средства да са налични – във владение и ползване от собственика им, което е подчертано с изменението на чл.58 ал.4 от ЗМДТ в ДВ, бр. 98 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г. Единият от съдружниците на СД „Алтон-Н. и с-ие“, А. Н. е починал на 20.01.2020г., с изменението на чл.58 ал.4 от ЗМДТ в ДВ бр.98 от 27.11.2018г., е създадено ново изречение второ: „В случаите на обявено за издирване превозно средство регистрацията се прекратява след подадено писмено заявление от собственика в съответното звено „Пътна полиция“ по месторегистрация на превозното средство.“, а досегашното изречение второ става изречение трето. Следователно, към датата на издаване на обжалвания административен акт, е действала новата редакция на чл.58 ал.4 от ЗМДТ, обхващаща случаите на издирвани превозни средства и прекратяването на тяхната регистрация, към което се е стремял приживе А. Н. още с молба до началника на ІІІ РУ гр.Варна с УРИ № 43900-21371/19.10.2017г. за издаване на удостоверение относно издирваните превозни средства, собственост на дружеството във връзка със снемане на тяхната регистрация, но не е успял да осъществи поради няколкото отказа (коментирани в настоящото съдебно решение) на заместник прокурора от ВРП за издаване на удостоверение за извършваното досъдебно производство също необходимо за снемане на регистрацията на превозните средства. От документите в представеното по настоящото дело досъдебно производство е видно, че действително процесните превозни средства са били обект на национално и международно издирване в Автоматизираната информационна система "Издирвателна дейност" - Национална Шенгенска информационна система (АИС ИД - НШИС), до смъртта на А. Н. тяхното местоположение не е било установено и във връзка с обсебването им е било образувано наказателно производство срещу конкретни лица, което не е било прекратено видно от определение №335/13.04.2016г. на Варненския окръжен съд по в.ч.н.д.№ 351/2016г., с което е отменено определение №497/22.02.2016г. по ч.н.д. № 825/2016г. по описа на Варненския районен съд и материалите са изпратени на Варненска окръжна прокуратура за преценка по чл.243 ал.9 от НПК за обосноваността и законосъобразността на постановлението на Варненска районна прокуратура за прекратяване на наказателното производство по досъдебно производство № 1145/2015г. по описа на ІІІ РУ при ОД на МВР гр.Варна. Следователно, безспорно беше доказано, че през данъчните периоди 2021г. и 2022г. събирателното дружество – собственик на товарен автомобил „Рено“ с рег. № [рег. номер] не го е владеел и ползвал, както и не е можел да се разпорежда с това возило, защото е било предмет на обсебване от трето лице и разследващите органи не са установили местонахождението му до датата на постановяване на оспорения понастоящем административен акт. Установи се по делото, че е било няколкократно отказвано на управителя на дружеството да му бъдат издадени документи във връзка с наказателното разследването под претекст, че не е сред лицата, визирани в разпоредбата на чл.243 ал.3 от НПК. И по този начин, той е бил възпрепятстван от разследващите органи и от прокуратурата да се снабди с необходими документи за прекратяване на регистрацията на влекач „Рено“ с рег.№ [рег. номер] и съответно за освобождаване от задължението за заплащане на данък върху него от месеца, следващ месеца на прекратяване на регистрацията за движение (на основание чл.58 ал.4 от ЗМДТ). Конституционната норма на чл.60 от Конституцията на Република България не случайно е в глава Втора „Основни права и задължения на гражданите“, тъй като в първата си част съдържа задължение на гражданите да заплащат данъците и таксите, установени със закон, но втората част съдържа тяхното право същите да бъдат определяни въз основа на техните доходи и имущество. Тоест, гражданите в България имат правото законоустановените данъци и такси да съответстват на техните доходи и имущество. Това тяхно конституционно право не може да бъде ограничавано или нарушавано с цел да компенсира (да замести) неспособността на държавата чрез нейните държавни органи да изпълнява задълженията си по правилното установяване по размер на данъците, които са определени от закон, в случая от Закона за местните данъци и такси. Чрез облагане с данък за превозни средства по отношение на такива, чието владение е неправомерно отнето от собственика им, се въвежда неоправдано и несъразмерно ограничаване на неговото право да заплаща данъци съответстващи на неговото имущество, и по този начин се нарушава правната сигурност, предвидимостта и стабилността на правния ред като устойчиви характеристики на правовата държава, което е в пряко противоречие с принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията) – решение №6/29 юни 2023г. на Конституционния съд на Република България по конст.дело № 7/2023г. В решение №3/23.03.2021г. на Конституционния съд на Република България по конст.дело № 11/2020г. е казано, че: „Трайна е практиката на Конституционния съд по въпроса за възможността упражняването на основните права на гражданите да бъде ограничавано в случаите, когато е налице легитимна цел, основанието е закрепено със закон, в рамките на предвиденото в Конституцията ограничение и е спазен принципът на пропорционалност (съразмерност) на преследваната цел (решение № 20 от 1998 г. по к. д. № 16/1998 г.; решение № 15 от 2010 г. по к. д. № 9/2010 г.; решение № 2 от 2011 г. по к. д. № 2/2011г.; решение № 7 от 2016 г. по к. д. № 8/2015 г.; решение № 8 от 2016 г. по к. д. № 9/2015 г.; решение № 3 от 2019 г. по к. д. № 16/2018 г.).“. От своя страна, трайно установената практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) изисква всяко ограничаване на основно право – в случая правото на ефективни правни средства за защита (чл.13 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи) трябва да отговаря на три критерия: а) законоустановеност; б) необходимост за постигане на легитимна цел и в) пропорционалност. Държавата е ограничила визираното събирателно дружество от правната възможност да прекрати регистрацията на процесното превозно средство – влекач „Рено“ с рег.№ [рег. номер], което е било обявено за национално и международно издирване в Автоматизираната информационна система "Издирвателна дейност" - Национална Шенгенска информационна система (АИС ИД - НШИС), като не е осигурила ефективни средства за защита срещу отказа на прокуратурата за издаване на удостоверение относно провежданото досъдебно производство, което да послужи за прекратяване регистрацията на същото возило. Това ограничаване не е нито законоустановено, нито необходимо за постигане на дадена законна цел, нито е пропорционално. На молбата на А. Н. с УРИ № 439000-21371/19.10.2017г. до началника на ІІІ РУП гр.Варна за издаване на удостоверение, че влекач с рег.№ [рег. номер] и полуремарке с рег.№ [рег. номер], че са обявени за издирване в Национална Шенгенска информационна система, за да послужи пред НАП и пред КАТ за снемане на регистрацията им, не е отговорено от самия началник на ІІІ РУП – Варна, като вместо него заместник районния прокурор е отказал няколко пъти на управителя на СД „Алтон-Н. и с-ие“ достъп до материалите по ДП № 1145/2015г. по описа на Трето РУ – Варна и преписка № 4460/2015г. по описа на ВРП. Липсата на законова възможност за обжалване на тези откази на прокуратурата е довело до невъзможност на дружеството да се възползва от правото си да прекрати регистрацията на превозните средства и съответно на това основание да ползва правото си да бъде освободено от заплащане на данък върху тях, посочено в чл.18а ал.3 (Изм. - ДВ, бр. 45 от 2014 г., в сила от 30.05.2014 г.) от Наредба № І-45 от 24 март 200г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства (загл.изм. и доп. ДВ бр. 105 от 2002г., им. ДВ бр.67 от 2012г., изм. ДВ бр.20 от 2018г.). Това от своя страна означава, че е нарушено не само правото по чл.13 от ЕКЗПЧОС, но и чл.56 от Конституцията на Република България, който гарантира на всеки гражданин право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. Нарушаването на правото по цитираната конституционна разпоредба без това да е в защита на надделяващ обществен интерес е несъвместимо с принципа на правовата държава регламентиран в чл.4 от Конституцията на Република България. Иначе казано, поради това, че с обжалваният административен акт е установен по размер данък върху превозно средство [Марка] с рег.№ [рег. номер] за 2021г. и за 2022г., което е било обявено за издирване в Автоматизираната информационна система "Издирвателна дейност" - Национална Шенгенска информационна система (АИС ИД - НШИС) и по този начин макар и определен по чл.53 от ЗМДТ, данъкът не съответства на имуществото на собственика, както изисква чл.60 ал.1 от Конституцията на Република България. През процесните данъчни периоди дружеството-собственик не е владеело превозното средство, не се е ползвало от него и не е можело да се разпорежда с него, с което е нарушен чл.60 ал.1 от Конституцията на Република България и принципа на правна сигурност, гарантирана с чл.56 от Конституцията на Република България, с което е нарушено и върховенството на закона по смисъла на чл.4 ал.1 от Конституцията на Република България (конст.дело № 9/1996г., конст.дело № 6/2012г., конст.дело № 14/2019г., конст.дело № 11/2020г., конст.дело №10/2021г., конст.дело № 17/2022г. и конст.дело №7/2023г.). Административен акт, който нарушава пряко приложими конституционни норми е нищожен. Предвид изложеното, акт за установяване на задължения № МД-АУ-1004-1/10.03.2023г., издаден от орган по приходите при община Варна, който е мълчаливо потвърден от директора на дирекция „Местни данъци“ при община Варна следва да бъде обявен за нищожен в частта, с която е установен данък върху превозните средства за 2021г. в размер на 2621.42 лева и 2022г. в размер на 2392.06 лева по отношение на товарен автомобил „Рено“ с рег.№ [рег. номер]. Жалбата е неоснователна и недоказана относно данъка за превозните средства за 2021г. и 2022г. във връзка с товарен автомобил „Опел Мовано“ с рег.№ [рег. номер]. Жалбоподателката не е изложила оплаквания и не е представила доказателства за незаконосъобразността на акта в тази част. Данъкът върху това превозно средство е законосъобразно установен по основание и размер, предвид представената методология. Основателността на жалбата в частта за установен данък върху превозните средства по отношение на товарен автомобил „Рено“ с рег.№ [рег. номер] дава право на Г. Н. да й бъдат възстановени съразмерно поисканите своевременно съдебни разноски представляващи: 10 лева държавна такса за разглеждане на делото и 400 лева адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие с адв. Д. Претендираното адвокатско възнаграждение е под минимума по чл.7 ал.2 т.2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Предвид обстоятелството, че жалбата е основателна относно значително по-голямата част от установените публични вземания в размер от 5013.48 лева от общия размер от 5366.66 лева, съдът счита, че следва да бъде присъдено цялото адвокатско възнаграждение, което даже в претендирания размер от 400 лева е под нормативно-установения минимум. Разноските на жалбоподателката трябва да бъдат възстановени от бюджета на община Варна, като юридическо лице. Мотивиран от изложените съображения и на основание чл.172 ал.2 от АПК и чл.143 ал.1 от АПК, съдът