Решение № 1542 от 21.2.2025 г. на Административен съд - Хасково по дело № 863/2024 г.

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба от Д. Т. Т. – ст. полицай в 04 група на Граничен контролно-пропускателен пункт „Капитан Андреево“, с посочен съдебен адрес: [населено място], [улица], ••, против Отказ за разрешаване ползването на отпуск за отглеждане на дете до [възраст] възраст, съгласно чл.164в от Кодекса на труда, обективиран в Писмо №УРИ 4070р-17294/14.08.2024г. на Директора на Регионална дирекция „Гранична полиция“ – Елхово. Жалбоподателят твърди, че отказът е незаконосъобразен поради противоречие с материалноправни и процесуалноправни разпоредби. Счита, че административният орган не е съобразил с характера на трудовото правоотношение и приложението на чл.164в от Кодекса на труда. Отпуските на държавния служител, както по Закона за държавния служител, така и по Закона за Министерство на вътрешните работи, били по-различни от уредените в Кодекса на труда, но не следвало да има различно приложение спрямо характера на извършваната работа. В разпоредбата на чл.164в от КТ било възприето и добавено изискването на член 5 от Директива /ЕС/ 2019/1158 на Европейския парламент и на Съвета от 20 юли 2019г., според текста на който държавите-членки следвало да гарантират, че всеки работник има самостоятелно право на родителски отпуск в размер на 4 месеца до навършване на [възраст] възраст на детето. Смята, че директивата не прави разлика в характера на престирания труд, липсвало разграничение дали работата се осъществява по трудово или служебно правоотношение. Приложението на визираната разпоредба от директивата не било съобразено в случая. Претендира отмяна на отказа и даване на указания на административния орган за прилагане на директивата. В съдебно заседание жалбата се поддържа от пълномощник. Претендират се разноски по делото. Ответникът – Директор на Регионална дирекция „Гранична полиция“ – Елхово, чрез процесуален представител, в писмени бележки, изразява становище за неоснователност на оспорването. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение. В случай на отмяна на обжалвания акт се моли в полза на оспорващия да се присъдят разноски в размер на нормативно предвидения минимум. Съдът, въз основа на събраните по делото доказателства, намира за безспорно установено от фактическа страна следното: На 16.07.2024г. жалбоподателят Д. Т. Т. е подал до Директора на Регионална дирекция „Гранична полиция“ – Е. З. УРИ4536р-22300/16.07.2024г., с което е изразил желание да му бъде разрешено ползването на отпуск по чл.164в, ал.1 от КТ в размер на 45 дни, считано от 27.07.2024г. до 09.09.2024г., включително. Към заявлението си е приложил копие на удостоверение за раждане на сина си Д. №1900000236, от което става ясно, че към дата на подаване на заявлението детето е било на 5 години. Със Заявление рег.№4536р-25867/08.08.2024г. по описа на ГПУ – С. Т. е помолил да бъде уведомен за евентуален отказ да му бъде разрешен заявеният вид отпуск. В писмо УРИ4070р-17294/14.08.2024г. по описа на РДГП – Елхово, е обективиран отказ по подаденото от Д. Т. заявление за ползване на отпуск. В писмото се посочва, че отпускът не е разрешен на основание Становище на ГДНП рег.№3282р-11515/28.04.2023г. Посочено е, че отпускът по чл.164в, ал.1 не попада в хипотезата на никой от изчерпателно изброените в ЗМВР видове отпуски по чл.190 от ЗМВР, поради което лицето няма право на заявения отпуск. Правото на отпуск по чл.164в, ал.1 от КТ следвало да бъде изрично регламентирано чл.190, ал.1 от ЗМВР. Част от съдържанието на писмото е записано на гърба на подаденото заявление за отпуск и Т. се е запознал с него на 19.08.2024г. (л.21 гр.). В Становище на ГДНП рег.№3282р-11515/28.04.2023г. е записано правото на ползване на платен отпуск от държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР само от видовете, изброени в ЗМВР (чл.189 и чл.190, ал.1), като е посочено, че този по чл.164в, ал.1 от КТ не е сред тях. При така установената фактическа обстановка се налагат средните правни изводи: Жалбата е подаден в законоустановения срок, в хипотезата по чл.140, ал.1 от АПК, изхожда от лице с правен интерес и е насочена срещу годен за обжалване административен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество е основателна. Не е спорно, че обжалваният отказ е издаден от компетентен орган – Директор на РДГП – Елхово, на който със Заповед №3282з-1006/12.04.2021г., издадена от Директора на Главна дирекция „Гранична полиция“ са делегирани правомощия за разрешаване ползването на платен годишен отпуск по чл.190, ал.1 от ЗМВР на държавните служители от съответното структурно звено, съответно същият разполага и с правомощия да отказва отпуск. Отказът е в писмен вид и отговаря на изискванията за форма и съдържание, вкл. съдържа фактически и правни основания за издаването му. В същия са изложени лаконични мотиви, които се допълват с посоченото в Становище на ГДНП рег.№3282р-11515/28.04.2023г. и това е допустим способ за мотивиране на административния акт, съгласно Тълкувателно решение № 16 от 31.03.1975г. на ОСГК. В хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Съдът счита, че процесният отказ е издаден в противоречие с материалноправни разпоредби. Съгласно чл.164в, ал.1 от Кодекса на труда, бащата (осиновителят) има право на отпуск за отглеждане на дете до навършване на [възраст] възраст в размер два месеца, когато не е ползвал отпуск по чл.163, ал.10, чл.164, ал.3, чл.164б, ал.2 и 5 или чл.167, ал.1. В чл.189 и чл.190 от ЗВМР са регламентирани видовете отпуски, които имат право да ползват държавните служители в МВР, като този по чл.164в от КТ не е сред изброените в посочените норми. Текстът по чл.164в от КТ представлява транспониране на член 5 от Директива (ЕС)2019/1158 на Европейския парламент и на Съвета от 20 юни 2019 година и несъмнено тази норма от директивата не е транспонирана в ЗМВР. Разпоредбата на член 5 от Директива (ЕС)2019/1158 предвижда изискване към държавите членки да гарантират, че всеки работник има самостоятелно право на родителски отпуск в размер на 4 месеца до навършване на [възраст] възраст, като под „работник“ се има предвид „работещ“ без разлика на правоотношението – трудово или служебно, по което полага труд. Според член 20, параграф 1 от Директива (ЕС)2019/1158 държавите членки въвеждат в сила законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими, за да се съобразят с настоящата директива, не по-късно от 2 август 2022г. В параграф 2 на член 20 от същата директива е посочен по късен срок на транспониране – 2 август 2024г., но с нея се уреждат взаимоотношения относно обезщетението по член 8, параграф 3, а не такива относно правото на родителски отпуск, а и освен това, дори и този по-дълъг срок е бил изтекъл към датата на произнасяне на Директора на РДГП – Елхово. С оглед съдържанието на специалния закон в случая, безспорно е, че текстът по член 5 от Директива (ЕС)2019/1158 не е въведен в ЗМВР. Като се има предвид изтичането на срока за транспониране и конкретно уреденото право на работещия баща в член 5 от директивата, и неизпълнението от страна на България на задължението ѝ за транспониране в нормативните актове, уреждащи статута на държавните служители в МВР, за жалбоподателя възниква възможност да се позове на директния ефект на посочената разпоредба от вторичното право на ЕС в отношенията му с органа по назначаването, който е част от държавната администрация. Въпреки липсата на изрично такова позоваване, органът е бил длъжен да се съобрази с относимата разпоредба и да я приложи спрямо заявителя Д. Т., отчитайки настъпилото съществено обстоятелства – изтекъл срок за транспониране, пораждащ директен ефект на общностна норма. Това съществено за случая обстоятелство не е съобразено от административния орган, който се е позовал единствено на норми от специалния закон – ЗМВР, без да е отчел срока за транспониране на член 5 от Директива (ЕС) 2019/1158, уреден в член 20, параграф 1 от същата директива, и изтичането на същия към датата на издаване на оспорения акт, което предпоставя пряко прилагане на обсъжданата материалноправна норма от директивата (в този смисъл Решение № 3945 от 2.04.2024г. на ВАС по адм. д. № 5413/2023г.). Действително, в посочените разпоредби от ЗМВР липсва препращане към чл.164в от КТ, поради което тази норма не може да бъде приложена по аналогия. Това обаче не отменя задължението на ответника да издаде акта си в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби и без да се нарушават нормативно заложени права на съответния субект – в случая жалбоподателят. Като не е сторил това административният орган е издал незаконосъобразен акт, поради което същият следва да се отмени. Въпреки, че естеството на спора не позволява решаването на въпроса по същество, делото не следва да се връща като преписка на Директора на Регионална дирекция „Гранична полиция“ – Елхово за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя, при съобразяване с даденото в мотивите на настоящото решение тълкуване по прилагането на относимите материалноправни разпоредби. Това е така, защото със Заявление УРИ4536р-22300/16.07.2024г. жалбоподателят е поискан отпуск за период, който вече е отминал. При този изход на производството, основателна е претенцията на жалбоподателя за присъждане на направените по делото разноски. Същите се доказват пред съда в размер на 510.00 лв., от които 10.00 лв. – внесена държавна такса, и 500.00 лв. – договорено и изплатено адвокатско възнаграждение, платими от бюджета на ответника. Възражението относно възнаграждението на адвоката е неоснователно, доколкото сумата е под нормативно предвидения минимум. Водим от горното и на основание чл.172, ал.2, пр. второ от АПК и чл.173, ал. 2 от АПК, съдът