Решение № 1152 от 6.3.2024 г. на Софийски районен съд по дело № 166/2024 г.

Производството е по реда на чл.59-63 от ЗАНН. Образувано е по жалба, подадена от •••••••••••••••, представлявано заедно от изпълнителния директор Р.З и прокуриста Б.М, чрез юрк. З.Д против Наказателно постановление № 498 от 11.12.2023 г. на Началника на ГПУ – София към РДГП – АЕРОГАРИ – ГДГП - МВР, с което на дружеството-жалбоподател е наложена „имуществена санкция“ на основание чл. 51 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) в размер на 2000, 00 (две хиляди) лева, за извършено нарушение на чл. 20, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 19, ал. 1, т.1 от ЗЧРБ. Жалбоподателят твърди, че обжалваното наказателно постановление е издадено в нарушение на административно производствените правила и при неправилно приложение на материалния закон. Поддържа се, че АУАН и НП са издадени в нарушение на изискванията съответно на разпоредбите на чл.42, т.5 от ЗАНН и чл.57, ал.1, т.6 от ЗАНН, доколкото в тях не са описани в пълнота фактите, обосноваващи обективната страна на вмененото на жалбоподателя нарушение, като не са посочени в пълнота и правните норми, които са приети за нарушени, тъй като разпоредбата на чл. 20, ал. 1 от ЗЧРБ имала бланкетно съдържание и не е посочено въз основа на кой нормативен акт е изискуема виза. Оспорва се самото извършване на нарушението. В съдебно заседание, дружеството, след редовно изпълнена процедура по призоваване – не изпраща представител. Представителят на въззиваемата страна оспорва доводите на жалбоподателя и с подробни съображения, изложени в представени писмени бележки моли съда да потвърди обжалваното наказателно постановление, като законосъобразно и правилно. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. От събраните по делото писмени и гласни доказателства, преценени поотделно и взети в тяхната съвкупност, съдът прие за установено следното от фактическа страна: На 06.11.2023 г. около 19: 30 часа в гр. София, на ГКПП – Аерогара София, е извършена гранична проверка на влизане в страната на пътници, пристигнали с полет FB472 от Мадрид за София, при която е установено, че превозвачът Авиокомпания ••••••••••••• след като е бил длъжен да провери документите за пътуване преди да извърши услугата по превозване на лицето •••••••••••••••••••••••••••••••••••••••, родена на ••••••••• гражданин на Република Д, с паспорт № ••••••••••••••г., притежаваща многократна виза тип С №•••••••••••издадена от Франция, валидна от ••••••••••• г., превозвачът я превозил до Р. България без наличието на валидна виза или разрешение за пребиваване, като е издал превозни документи – билет и бордна карта. За изложеното срещу •••••••••••••• е съставен Акт за установяване на административно нарушение №480 от 14.11.2023 г., за нарушение на чл.20, ал.1, т.1, вр. чл.19, ал.1, т.1 от ЗЧРБ, в който освен изложеното по-горе като факти е посочено, че визата тип С №••••••••••••, издадена от Франция, валидна от ••••••••••••г., не е използвана за влизане в държава, прилагаща изцяло достиженията на правото на Шенген. Посочено е, че лицето не е отговаряло на изискванията на чл.8, ал.1 от ЗЧРБ и чл.6, ал.1, т.Б от Регламент (ЕС) 2016/399, както и съгласно ПМС №284 от 12.04.2023 г. Въз основа на този акт е издадено обжалваното НП, при същите фактически констатации и правна квалификация на деянието. С административно наказателната преписка е представена покана с рег. №•••••••••• г., с която представител на „••••••••••••се кани да се яви на 14.11.2023 г. в сградата на ГКПП-Аерогара София, адрес: гр. София, бул. „Брюксел“ №1, Терминал 2 за съставяне на АУАН за процесното нарушение. Тази покана е връчена на 14.11.2023 г. на Л.И.Д – деловодител в „••••••••••••••, като АУАН е съставен на 14.11.2023 г. в присъствието на Л.И.Д – деловодител в ••••••••••••••. За последната в проведеното открито съдебно заседание по делото е представено пълномощно с рег. №047-9-2343/07.04.2014 г., с което е упълномощена от •••••••••••••• – изпълнителни директори на •••••••••••••• към датата на издаване на пълномощното – 07.04.2014 г. /до 01.08.2023 г./ и прокуриста Б.М да представлява •••••••••••••• пред РД „ГП – Аерогари София“, с право да получава актове за установяване на административни нарушения и наказателни постановления. Считано от 01.08.2023 г. дружеството се представлява заедно от изпълнителния директор •••••••••••••• и прокуриста ••••••••••••••, а АУАН е съставен на 14.11.2023 г., видно от справка в Търговския регистър. Установената от съда фактическа обстановка се доказва по категоричен и безспорен начин от административно-наказателната преписка, съдържаща копия на акта за установяване на административно нарушение № 480 от 14.11.2023 г., обжалваното НП №498/11.12.2023 г., докладна записка от Н. Б. – командир на отделение към РД“ГП“ – Аерогари, ГПУ-София; покана за доброволно изпълнение; покана за съставяне на АУАН; съобщение за недопуснат гражданин на трета страна за влизане на територията на Р. България; Отказ за влизане в страната от 06.11.2023 г., пълномощно за упълномощаване на ••••••••••••••; Заповед № 8121к- 14687/29.11.2023 г. на Министъра на вътрешните работи на Р. България, справка за актуално състояние на ••••••••••••••, Заповед №8121з-378/06.04.2020 г. на министъра на вътрешните работи, Заповед за назначаване на актосътсавителя на съответната длъжност и неговата длъжностна характеристика. Актосъставителят Н. Б., разпитан от настоящия съдебен състав, лаконично потвърждава, че АУАН е съставен от него срещу „••••••••••••••, за това, че е превозил без валидна виза гражданка на Р. Д. Съдът кредитира показанията на този свидетел като логични и подкрепящи се от акта за установяване на административно нарушение и докладната записка. Същите кореспондират на издадения от свидетеля Отказ за влизане в страната от 06.11.2023 г., касаещ лицето •••••••••••••••••••••••••••••••••••••••, родена на ••••••••• гражданин на Република Д, с паспорт № •••••••••••••••г. В този смисъл не са налице противоречия в доказателствената съвкупност, които да налагат по-подробното им обсъждане. При така установеното от фактическа страна съдът намери от правна страна следното: Жалбата е подадена в срока на чл. 59, ал. 2 от ЗАНН от процесуално легитимирано лице срещу обжалваемо наказателно постановление в срока за обжалването му и процесуално е допустима, а разгледана по същество, се явява основателна. Със Заповед №8121з-378/06.04.2020 г. Министърът на вътрешните работи на Р. България е определил в Раздел II, т. 12 началниците на ГПУ в РДГП – ГДГП като административно-наказващи органи на осн. чл. 53, ал. 2 от ЗЧРБ. С оглед на изложеното и представената заповед за заеманата длъжност от главен инспектор •••••••••••– началник на ГПУ към РДГП – Аерогари при ГДГП – МВР, обжалваното наказателно постановление е издадено в кръга на компетенциите на административно наказващия орган. Акта за установяване на административно нарушение е съставен от компетентен орган на МВР – Н. Б., в качеството му на командир на отделение в ГКПП Аерогара София на ГПУ - София при РД ГП Аерогари, съгласно представената заповед за заеманата от него длъжност и чл. 53, ал. 1 от ЗЧРБ. Актът за установяване на административно нарушение и НП са издадени в сроковете по чл.34, ал.1 и ал.3 от ЗАНН. Съдът обаче служебно констатира, че при съставянето и предявяването на АУАН, въз основа на който е издадено обжалваното НП са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. На първо място, прави впечатление, че с административно-наказателната преписка е представена покана за съставяне на АУАН, адресирана до „••••••••••••••, с която се кани представляващ дружеството да се яви в сградата на ГКПП – Аерогара София на 14.11.2023 г. за времето между 10: 00 часа и 12: 00 часа, но тази покана е връчена на дружеството на дата 14.11.2023 г., като АУАН е съставен на същата дата. При това положение, представляващите дружеството очевидно са били поставени в ситуация на невъзможност да се явяват за съставяне на АУАН на определената дата и в определения часови диапазон или значително са били затруднени да се явят. Целта на закона е не само формално да се спазят изискванията, предвидени в него, а същите да обезпечат упражняването на правата и да обезпечат законните интереси на лицата, чиято отговорност е ангажирана. Наред с това, следва да се отбележи, че АУАН, който е съставен на 14.11.2023 г. в отсъствие на представител на нарушителя, но без да са били налице предпоставките на чл.40, ал.2 ЗАНН /т.к. поканата за съставяне на акта е връчена в деня, в който е съставен АУАН/ е предявен на същата дата на лице без представителна власт, доколкото представеното в проведеното на 19.02.2024 г. съдебно заседание пълномощно за упълномощаване на •••••••••••••• е подписано от изпълнителните директори на „••••••••••••••, които към ноември 2023 г. нямат това качество, с оглед на което към датата на предявяване на АУАН деловодителят •••••••••••••• не е упълномощено лице от актуалните представляващи дружеството. Следователно АУАН не е бил предявен на надлежно упълномощен представител, в нарушение на чл.43, ал.4 ЗАНН. С непредявяване на АУАН е допуснато нарушение на процесуалните правила, което е от категорията на съществените и представлява самостоятелно основание за отмяна на обжалваното НП. В този смисъл са Решение №8107/17.12.2019 г., по дело №10852/2019 г. по описа на АССГ, I V касационен състав и Решение №7868/12.12.2019 г. по описа на АССГ, IV касационен състав. Съдът намира за основателни и възраженията за допуснати нарушения на чл.42, т.5 от ЗАНН при съставяне на АУАН и на чл. 57, ал. 1, т. 6 от ЗАНН при издаване на обжалваното НП, изразили се в непълно посочване на съставомерните факти и нарушената нормативна разпоредба, така че да може да се упражнява ефективно правото на защита. Според посочената за нарушена разпоредба на чл. 20, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ, превозвач, който превозва по суша, въздух или по вода до и/или от Република България чужденци, преди да извърши услугата е длъжен да установи наличието и валидността на документа за пътуване и на визата, когато такава се изисква, както и дали същите съдържат явни преправки, зачертавания, заличавания, добавки и други в данните, следи от подмяна на снимката, както и дали изображението на снимката позволява установяване на самоличността на притежателя. Видно от изложеното, разпоредбата на чл. 20, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ е бланкетна разпоредба с оглед израза "... визата, когато такава се изисква", тъй като в тази част нарушението следва да бъде обосновано с друг нормативен акт за изискуемостта от представяне на виза за определеното лице. В тази връзка основателно е възражението на жалбоподател, тъй като са налице групи страни и лица, от които не се изисква наличие на виза, според Регламент (ЕО) № 539/2001 г. на Съвета от 15.03.2001 г. за определяне на третите страни, чиито граждани трябва да притежават виза, когато преминават външните граници на държавите- членки, както и тези, чиито граждани са освободени от това изискване. Непосочването на съответната разпоредба от Регламента, предвиждаща изискването за виза и дали то е изпълнено и защо не е изпълнено, прави безпредметно обсъждането на възраженията за липса на извършено нарушение, направени от страна на жалбоподателя. Но за пълнота на изложението, следва да се отбележи следното: Изискването за виза за граждани на трети страни, които не са членки на ЕС при влизане на територията на Р. България е предвидено в чл.1, §1 от Регламент (ЕО) №539/2001 на Съвета от 15.03.2001 г. за определяне на третите страни, чиито граждани трябва да притежават виза, когато преминават външните граници на държавите- членки, както и тези, чиито граждани са освободени от това изискване. Според разпоредбата на чл. 1, § 1 от Регламент (ЕО) № 539/2001 г. на Съвета от 15.03.2001 г., гражданите на третите страни, които са изброени в списъка в приложение I, трябва да притежават виза при преминаване на външните граници на държавите-членки. В този списък фигурира държавата Диминикана. Съгласно горепосочения Регламент, гражданите на Република Д, какъвто е превозеното лице, трябва да притежават виза когато преминават външните граници на държавите-членки. Република България, макар и член на Европейския съюз, не е приета в Шенген и не е член на това пространство и съответно няма „вътрешна граница“ с държавите, включени в Шенгенското пространство, по смисъла на чл.2, т.1 от Кодекса за шенгенските граници, защото не се явява държава-членка по Регламент (ЕО) №562/2006 г. Именно поради това, че България не е приета в Шенген, тя не прилага изцяло Регламент (ЕО) №562/2006 г. на ЕП и на Съвета, в частта в която се прилага само от държавите-членки на Шенген, тъй като е Кодекс на шенгенските граници, а не на границите на Европейския съюз, поради което е неоснователно позоваването от жалбоподателя на правилата на този Регламент при изясняване на понятията „външни“ и „вътрешни“ граници, доколкото те са относими към Шенгенското пространство. В този смисъл, при полет от летище в Шенгенското пространство към летище на територията на Р България, съответният пътник би пресякъл „външна граница“ (по дефиницията на Регламент (ЕО) №562/2006 г.), а при кацане в Р България би следвало да разполага с валиден документ за пътуване и виза, даваща му право да пребивава законно на територията на Европейския съюз (извън страните от Шенген). Конкретният пътник, видно от твърденията в АУАН и НП, е установено, че разполага с многократна виза („единна виза“ по смисъла на чл.2, т.3 от Визовия кодекс, валидна за многократни влизания) – виза тип „С“ № 524458423, издадена от Франция, валидна от 27.05.2019 г. до 26.05.2024 г. За същата обаче се твърди, че не е използвана за влизане в държава, прилагаща изцяло достиженията на правото на Шенген, като отделен е въпросът доколко е доказан този факт. Ако горният факт бъде доказан, се налага извода, че тази виза действително не отговаря на изискванията на чл.6, ал.1, т.Б от Регламент (ЕС) 2016/399, както и на РМС №284 от 12.04.2023 г. Съгласно чл.6, ал.1, т.Б от Регламент (ЕС) 2016/399: „При планиран престой на територията на държавите членки с продължителност не повече от 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период, при което се отчита 180-дневният период, предшестващ всеки ден от престоя, за влизането на гражданите на трети страни се прилагат следните условия: да притежават валидна виза, ако такава се изисква съгласно Регламент (ЕО) №539/2001 на Съвета, с изключение на случаите, когато те притежават валидно разрешение за пребиваване или валидна виза за дългосрочно пребиваване. А съгласно РМС №284 от 12.04.2023 г. (обн. ДВ бр. 36 от 21.04.2023 г.), с което се правят изменения и допълнения в РМС №459 от 03.07.2014 г. за одобряване прилагането на Решение №565/2014/ЕС на ЕП и на Съвета от 15.05.2014 г.: „Република България ще счита за равностойни на своите национални визи за транзитно преминаване или за планиран престой на своята територия, ненадвишаващ 90 дни в рамките на период от 180 дни, следните документи издавани от държавите членки, които прилагат изцяло достиженията на правото от Шенген, независимо от гражданството на техните притежатели: а) „единна виза“ по смисъла на чл.2, т.3 от Визовия кодекс, валидна за две или за многократни влизания, и след като е била използвана веднъж в държава, прилагаща изцяло достиженията на правото от Шенген.“ А АУАН и НП се твърди, че виза тип „•••••••••••• издадена от Франция, валидна от 27.05.2019 г. до 26.05.2024 г. на въпросния пътник не е била използвана веднъж в държава, прилагаща изцяло достиженията на правото от Шенген“ и следователно е приемлив извода, че Република България не може да я счита за равностойна на своите национални визи за транзитно преминаване или за планиран престой на своята територия. Всичко това обаче не е подробно описано нито в АУАН, нито в НП, а отделно от това – липсват и доказателства в подкрепа на фактическите твърдения. Не е направено и приложено копие на въпросната виза тип „•••••••••••••, издадена от Франция, валидна от 27.05.2019 г. до 26.05.2024 г., не е посочено на какви доказателства се основава изводът, че същата не е била използвана за влизане в държава, прилагаща изцяло достиженията на правото на Шенген и не са представени такива доказателства. Всички тези непълноти и неясноти са в нарушение на изискванията на чл. 57, ал. 1, т. 6 от ЗАНН, тъй като от една страна е нарушено правото на защита – жалбоподателят да научи в какво нарушение е обвинен, от друга страна наказателното постановление е немотивирано, както от фактическа, така и от правна страна. Посочването на чл.20, ал.1, т.1, във връзка с чл.19, ал.1 от ЗЧРБ не попълва посочената празнота, тъй като тази разпоредба изисква от чужденец, който влиза в Р. България или преминава транзитно през територията й, в зависимост от целта на пътуването да притежава редовен паспорт или заместващ го документ, както и виза, когато е необходима. И в тази разпоредба не се сочи в кои именно случаи е необходима виза. За пълнота, съдът намира, че е допуснато и нарушение на чл.42, т.3 от ЗАНН и на чл.57, ал.1, т.5 от ЗАНН, тъй като както в АУАН, така и в НП са посочени само датата и часът на установяване на нарушението, но не и датата на извършване на същото. Съгласно разпоредбата на чл.20, ал.1, т.1 от ЗЧРБ: „Превозвач, който превозва по суша, по въздух или по вода до и/или от Република България чужденци, преди да извърши услугата, е длъжен да установи: наличието и валидността на документа за пътуване и на визата, когато такава се изисква, както и дали същите съдържат явни преправки, зачертавания, заличавания, добавки и други в данните, следи от подмяна на снимката, както и дали изображението на снимката позволява установяване на самоличността на притежателя.“ Следователно, ако се твърди, че е нарушена тази разпоредба, съобразно конкретиката на настоящия случай, нарушението би следвало да е извършено на датата и в часа, за който е обявен и реализиран полета, за който са издадени билет и бордна карта на гражданката на Република Д, тъй като сочената за нарушена разпоредба изисква превозвачът да установи наличието на визата, преди да извърши услугата, а не след като я е извършил, който момент е посочен в АУАН и обжалваното НП и който всъщност представлява не времето на извършване, а времето на установяване на нарушението. Съобразно вече изложеното, в АУАН и НП не е посочено и мястото на извършване на нарушението, а е посочено само мястото на неговото установяване. Всички тези нарушения на процесуалните правила са от категорията на съществените и всяко едно от тях представлява безусловно и формално основание за отмяна на обжалваното НП, като постановено в нарушение на административно производствените правила, без съдът да е необходимо да обсъжда въпроса за извършване на нарушението по същество. Но и по същество, с оглед на изложените по- горе съображения, извършването на конкретното нарушение е недоказано. При този изход на делото, правото за присъждане на разноски се поражда за дружеството-жалбоподател, но то не е направило такова искане, поради което съдът не следва да се произнася по този въпрос. Така мотивиран и на основание чл. 63, ал.1 от ЗАНН, Софийски районен съд НО, 129 състав,