Решение № 5101 от 10.9.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 9329/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от А. В. Г. срещу решение № 20001766/10.01.2022г. по гр.д № 42096/2020г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 173 състав, с което е отхвърлен предявения от нея иск с правно основание чл.108 от ЗС за признаване за установено спрямо Б. Д. С., че собственик на следните недвижими имоти:

• 1/2 част от 30, 00 кв.м. поземлен имот, представляващ от своя страна част от недвижим имот - дворно място находящо се в с. Бистрица, ул. "••••, идентификатор 04234.6966.13 по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед № РД -18- 51/03.11.2011г. на Изпълнителния директор на АГКК, представляващо УПИ -IV284, кв. 13 по плана на с. Бистрица, с площ по документи за собственост 845, 00 кв.м.;

• 1/2 идеална част от построените в урегулирания поземлен имот сгради, а именно: жилищна сграда с площ от 22 кв.м., с идентификатор 04234.6966.13.2, склад със застроена площ от 22 кв.м. на един етаж, който е долепен до сградата с площ от 22 кв.м., с идентификатор 04234.6966.13.3, гараж със застроена площ от 27 кв.м., с идентификатор 04234.6966.13.4, като ответникът бъде осъден да й предаде владението върху така описаните имоти.

В жалбата се твърди, че решението на първоинстанционният съд е неправилно и незаконосъобразно, постановено както в противоречие със събраните по делото доказателства, така и с материалния закон. Посочва, че безпротиворечиво се установява, че площа на недвижимия имот – дворно място към момента на извършване на разпоредителната сделка от праводателя на ищеца е с 845 кв.м., като част от същите са 30 кв.м. придадени към имота и по отношение на които е приложена регулацията от 1961г., поради което и с договора за продажба от 2003г. праводателят на ищеца е прехвърлил на праводателя на ответника само част от дворното място от 815 кв.м., като за разликата над тази площ до посочената от 845 кв.м. е възникнала съсобственост, а ищеца като наследник по закон на прехвърлителя е наследила ½ идеална част от същото място, съществуващо като реално обособена част. Посочва и че с продажбата от 2003г. е прехвърлена единствено основаната жилищна сграда, като всички останали постройки, изградени от нейния праводател, са продължили да бъдат част от неговия патримониум до смъртта му, поради което и като част от наследствената маса, ищеца е наследила ½ идеална част от тях. Поддържа и заявеното твърдение, че праводателя й е бил собственик и на гараж изграден върху част от дворно място отстъпено му от сестра му -Р.Б., върху което е придобил собствеността по давност и извън обхвата на нотариален акт № 129/01.09.2003г.

В хода на въззивното производство и с оглед установяване актуалния регулационен статут на недвижимия имот и сградите, предмет на иска е допуснато уточнение на исковата молба – относно описание на обектите, за които претендира да бъде призната за собственик и осъден ответника да предаде владението.

Въззиваемата страна Б. Д. С. в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира писмен отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, като първоинстанционният съд правилно е приел, че от всички доказателства по делото безпротиворечиво и категорично се установява, че с нотариалния акт от 2003г., наследодателя на ищеца се е разпоредил изцяло с притежаваното от него към този момент право на собственост както върху дворното място, така и върху жилищната сграда и всички второстепенни постройки и които впоследствие са надлежно прехвърлени на ответника. При условията на евентуалност твърди, че за периода от 2003 до 2013г. в полза на праводателя на ответника е изтекла и придобивна давност, дори и да е имало части от имоти и сгради, които да не се обхващат от прехвърлителната сделка, както и че нанесените в последствие – след 2011г. допълнителни постройки в имота като приращение следва да се считат, че са собственост на праводателя на ответника. Счита за неправилни твърденията относно наличие на хипотеза по чл.39 ал.3 от ЗПИНМ /отм/ за прилагане на регулацията от 1961г. относно процесните 30 кв.м.. Във връзка с допуснатото уточнение на петитума на исковата молба и новосъбраните в хода на въззивното производство доказателства, счита, че несъмнено е установено, че процесния имот от 30 кв.м. не е бил собственост на праводателя на ищеца към момента на продажбата от 2003г., респективно отделните части попадат в имоти на други лица. Моли решението да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Третото лице помагач на страната на ответника в първоинстанционното производство – И. Ц. П. подава писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Поддържа становището на въззиваемата страна и съображенията изложени от същия в отговора на въззивната жалба. Моли решението да бъде потвърдено.

Третите лица помагачи на страната на ответника в първоинстанционното производство – Б. Х. П., И. Х. П. не изразяват становище по въззивната жалба подадена от А. В. Г.. Въззивният съд е сезиран и с частна жалба от А. В. Г. подадена срещу определение №20034433/09.05.2022г. по гр.д. № 42096/2020г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 173 състав постановено по реда на чл.248 от ГПК и с което е оставено без уважение искането й за изменение на постановеното по делото решение № 20001766/10.01.2022г. в частта за разноските и досежно присъдения размер на адвокатско възнаграждение на насрещната страна. Счита, че първоинстанционният съд е присъдил прекомерно възнаграждение несъотвестващо както на материалния интерес по делото, така и фактическата и правна сложност на същото, съобразявайки броя на съдебните заседание и извършените процесуални действия. Моли жалбата да бъде уважена, като определението бъде отменено и при адвокатското възнаграждение на насрещната страна бъде редуцирано, поради прекомерност.

В срока по чл.276 от ГПК Б. Д. С. депозира отговор, в който изразява становище за неоснователност на частната жалба, като излага подробни съображения, че присъдения размер на адвокатско възнаграждение е съобразен както с Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, така и с конкретиката на съдебното производство. Моли въззивният съд да остави без уважение частната жалба.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.108 от ЗС.

Основателността на предявения ревaндикационен иск изисква от ищцовата страна, съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест - чл.154 ал.1 от ГПК, да установи правото си на собственост върху процесния имот, придобито на заявеното основание /в случая наследяване, като следва да установи и придобивия способ, въз основа на който твърди че праводателя й е бил собственик – в случая наследяване, делба и давност/ и упражняваната от ответника фактическа власт /владение/държане/ върху процесния имот. От своя страна, ответникът носи доказателствената тежест да установи наличието на правно основание за упражняваното владение – сделка – продажба и изтекла в полза на праводателя му придобивна давност.

Във връзка с възраженията на ответника за недопустим предмет на иска – относно частите от дворното място, следва да се има предвид, че: съгласно задължителните разяснения по ТР № 8/2014 г., прието на 23.02.2016 г. на ОСГК на ВКС с исковете за собственост се защитава правото на собственост или други вещни права върху определени вещи. В задължителните разяснения на посоченото тълкувателно решение изрично се приема, че " липсата на техническо отразяване на границите на един реституиран имот в действащите подробни устройствени планове и/или в кадастралната карта, респ. заснемане на реална част към друг съседен имот, не прави имота негоден обект на правото на собственост, респективно негоден предмет на иск за защита на вещни права, когато границите на имота могат да бъдат определени въз основа на посоченото в акта за собственост. " От тук може да се направи и извода, че ако въпреки установено неточно нанасяне на имота предвид правния спор относно наличието или липса на приложена регулация, която касае правото на собственост, то не се изключва правния интерес на положителния установителен иск за собственост /част от ревандикационния/.

На следващо място, предвид направените множество възражения в отговора на въззивната жалба и в писмената защита по делото депозирана от въззиваемата страна, че въззивникът е пропуснал да обжалва първоинстанционното решение в отделни части, касаещи констатации за правото на собственост, то необходимо е да се посочи, че съгласно задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ВКС, ОСГТК, при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Поради тази причина предмет на проверка от въззивния съд са именно обстоятелствата, свързани с прилагането на императивни правила на материалния закон, с каквито са уредени способите за придобиване и отчуждаване на вещни права – те са изчерпателно посочени в закона /numerus clausus, поради което правилата, които ги уреждат, имат императивен характер/.

В този смисъл, правният спор пред настоящата съдебна инстанция се съсредоточават върху следните правнорелевантни факти: 1. дали ищеца е придобили собствеността на соченото деривативно основание - т.е. към момента на смъртта на наследодателя й, последния легитимирал ли се е като собственик на заявеното основание на процесните имоти и 2. дали вещното право на собственост на праводателя му/ищеца е било прекратено поради преминаване на собствеността в патримониуча на ответника – въз основа на договори за продажба или изтекла в полза на праводателя на ответника придобивна давност.

Не е спорно, а и се установява от представените по делото писмени доказателства – удостоверение за наследници, нотариални актове, протокол от съдебна делба, че:

В.З.Б., починал на 06.04.2018г., е оставил наследници по закон – ищеца А. В. Г. и А.В.Б. – дъщери, а В.З.Б. заедно с Р.З.Б. и Г.З.Б. са низходящи наследници на З.И.Б. /починал/.

С констативен нотариален акт № 56, том XV, дело № 1777/ 1971г. В.Б., Г.Б. и Р.Б. са признати по давност и наследство за собственици на недвижими имоти, сред които: дворно място с жилищна сграда, от 815 кв. м, съставляващо онази част от имот пл. № 284, която е включена като основа на парцел IV в кв. 13 по плана на с. Бистрица - София, парцелът е с неуредени сметки по регулация.

С протоколно определение от 27.02.1972 г. по гр. дело № 87/ 1972г. на СРС е одобрена спогодба между съделителите В.Б., Г.Б. и Р.Б., по силата на която В.Б. става изключителен собственик на описания по – горе недвижим имот индивидуализиран по следния начин: дворно място с жилищна сграда в него, цялото от 845 кв.м., с неуредени сметки по регулация за придаваемите се към мястото 30 кв.м., която е включена като основа на парцел IV, кв.13 по по плана на с. Бистрица, част от имот пл.№ 284.

С нотариален акт № 129/01.09.2003г. В.З.Б. подава на И. Ц. П. УПИ съставляващ парцел IV-13 в кв.13 по плана на гр. София, с.Бистрица, целият с площ от 815 кв.м. съгласно скица, заедно с жилищна постройка в него, като продавачът си запазва безвъзмездно и пожизнено правото на собственост върху целия продаваем имот, с изключение на сутеренна стая в жилището, върху която е учредено пожизнено право на ползване за майката на продавача – Е.С.Б.. С нотариален акт № 159/20.11.2019г. И. Ц. П. и съпругът й Х.М. П. продават на Б. Д. С. поземлен имот с идентификатор № 04234.6966.13 по кадастралната карта и кадастралните регистри на с. Бистрица, общ. Столична, обл. София, с адрес на имота: с. Бистрица, район Панчарево, ул. ••••, с площ от 762 кв.м. с номер по предходен план 284, кв.13, парцел IV- 284, а по документ за собственост УПИ IV-13 в кв.13 по плана на гр. София, с.Бистрица, целият с площ по графични данни 815 кв.м., както и постройки – жилищна постройка - сграда с идентификатор 04234.6966.1.1 от 62 кв.м. /която е извън предмет на настоящото дело/, както и други сгради, а именно процесните /за ½ идеална част/: жилищна сграда с площ от 22 кв.м., с идентификатор 04234.6966.13.2, склад със застроена площ от 22 кв.м. на един етаж, с идентификатор 04234.6966.13.3, гараж със застроена площ от 27 кв.м., с идентификатор 04234.6966.13.4.

Първият основен спор между страните е за обема на правото на собственост притежавано от наследодателя на ищеца В.Б. към момента на сключване на договора за продажба обективиран в нотариален акт № 129/01.09.2003г., което предполага проследяване на регулационния статут на имота и промените в него касаещи правото на собственост.

От заключението по СТЕ, изслушана в хода на въззивното производство и кредитирано от настоящия състав като компетентно, мотивирано и обосновано, кореспондиращо и с останалите доказателства по делото – писмени и част от свидетелските показания, се установява, че процесното дворно място е част от стар имот с пл. № 284, който не е насесен в дворищния регулационен план на местността от 1928г., нито в кадстралната основа, въз основа, на който е изработен плана от 1928г. /който винаги предполага да е изработен поне две-три години преди регулационния/ и на мястото на имот № 284 в плана от 1928г. няма графично отразяване. През 1953г. е извършено изменение – ЧРП като кадастралната основа е попълнена с имот пл. №806 и пл. № 836 и за които има отреждане на парцели I-836, II-836 и V-806 и улица и между които имоти и границите на пл. № 284 по плана от 1961г. има частично съвпадение /приложения № 1 и 2 към СТЕ/. В следващия кадастрален план на с. Бистрица – 1956г. няма нанесени имоти съобразно регулационните граници на парцели I-836, II-836 и V-806 и улица т.е. регулацията не е приложена. Следва РП от 1961г. одобрен със заповед № 416/28.04.1961г., изработен върху основата на кадастралния план от 1956г., като имот пл. № 284 е заснет и нанесен с площ около 2635 кв.м., кадастрален л.3 към този КП. Съгласно предвижданията на РП от 1961г. за имот пл. № 284 са предвидени парцели IV, VI и VII в кв.13, като в парцел IV участват 815 кв.м., в парцел VI – 842 кв.м. и парцел VII – 834 кв., като оставащите 144 кв.м. – 85 кв.м. се придават към парцел V – Озеленяване, а останалите 59 кв. се отчуждават за улици /6 кв.м. в югозападната част и останалите 53 кв.м. в източната част от имот пл. № 284 – оцветените в сиво части на графика № 2, приложение № 1 към експертизата/. По силата на цитирания РП от 1961г. площа на парцел IV-284, кв.13 е 845 кв.м, от които 815 от имот пл. № 284 и 30 кв.м. се придават от имот на СГНС, като придаваемото място е от имот без планосничен номер /улица/ и се придава от западната страна на парцела –приложение № 1 към СТЕ.

Вещото лице инж.Б. пояснява, че придаваемите 30 кв.м., а по нейни изчисления 29 кв.м., се намират в северозападната част на парцел IV-284 и имот пл. № 284, неоцветената част заключена между точки 2-1-Б-В-4-5 от комбинирана скица приложение №7 към заключението по СТЕ по въззивното дело.

Тук следва да се има предвид, че и двете страни по делото се позовават на регулационния план от 1961 г., съгласно който посочената реална част попада в парцел IV- 284 – на наследодателя на ищеца, като твърденията им са противоположни относно това дали регулацията е приложена. При отговора на въпроса настоящият състав съобразява ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВС, както и действащия към този момент ЗПИНМ / отм и действал за периода 1949-1973г./ /и последващата норамитвна уреда относно действието на регуациите– ЗТСУ /отм/ действал в периода 1973-2001г/. Дворищнорегулационният план при действието на чл. 39 ЗПИНМ /отм./, както и чл. 110 ЗТСУ /отм./ има непосредствено отчуждително действие. Придадените части от имоти към съседни парцели се счит отчуждени по силата на заповедта за одобряване на плана. Това действие обаче е условно – ако регулацията бъде приложена, за което са възможни три хипотези – чрез плащане на сума, представляваща оценка на придаваемото се място, чрез превод по сметка в ДСК, разписка за плащане, каквито доказателства в случая не са налице. Вторият способ е ако придаденото място е заето по законоустановения ред, напр. при доброволно отстъпване, и третият способ – при изтичане на погасителната давност за вземането за обезщетение и е издаден нотариален акт за собственост по чл. 134, ал. 3 ЗТСУ /отм/.

В настоящият случай нито една от горните хипотези не е установено да е осъществена, за да се приеме, че регулационният план от 1961 г. в частта относно придаваемото се място от имота на СГНС, без номер към парцела на праводателя на В.Б., респ. на В.Б. след придобиването му е приложен вкл. и в приложенто поле на параграф 6 ал. 2 и ал. 4 ПР на ЗУТ.

Липсват ангажирани и свидетелски показания от страна на ищцовата страна, установяващи, че именно така индивидуализирана част /2-1-Б-В-4-5 от комбинирана скица приложение №7 към заключението по СТЕ по въззивното дело/ е завзета от наследодателя на В.Б., продължено от В.Б. /свидетелските показания касаят друга част от имота - югоизточната/, нито кореспондира с твърдението за отстъпване на мястото от страна на Р.Б. на В.Б. в по-късен момент /след като общината го е прехвърлила на Р.Б. и за което липсват каквито и да са писмени доказателства - нито договор, нито отблелязване в кадастралната основа или в регулационния план, а и от съдържанието на съдебната спогодба е видно, че ако е имало каквато и да е договорка между Велчко и Р.Б. за път към имота на Р.Б. – парцел VI-284, касае границата на двата парцела – именно югоизточната част на парцел VI-284 / и които действия следва са извършени най-късно до изтичане на сроковете по § 6 ПР на ЗУТ.

Следователно поради липса на доказателства в горепосочения смисъл, отчуждителното действие на плана от 1961 г. досежно 30 кв.м. част от площа на парцел IV- 284 попада под действието на съгласно § 8 ал. 1 ЗУТ т.е. придаваемият се имот се е върнал в границите на стария имот – този за улица на общината.

Именно поради това обстоятелство и в РП от 1986г., изработен въз основа на кадастралната основа на КП от 1979г. за територията на бившия имот пл. № 284 са заснети и нанесени три имота в кадастралния лист, като между новообразуваните имоти и парцелите, отредени за бившия имот с пл. №284 кв.13 по РЗП от 1961г. са налице следните съответствия: имот пл.№ 13 с площ от 791 кв.м. е образуван от парцел IV-284; имот пл.№ 14 с площ от 840 кв.м. е образуван от парцел VII-284 и имот пл.№ 15 с площ от 724 кв.м. е образуван от парцел VI-284, като както обяснява вещото лице в съдебно заседание от 08.3.2024г. и видно от скица - приложение № 4 т.е. несъмнено регулацията за придаваемите части от 30 кв.м. не е приложена /извод, мотивиран и заключението по СТЕ, изслушана в първоинстанционното производство и която също се кредитира от настоящият състав/.

По първоначалната редакция на РП от 1986г. – приложение № 4, графика 2 към СТЕ от въззивното дело, се установява, че за парцел IV-13 от кв.13 регулационните линии съвпадат с материализираните на място имотни граници и не са налице сметки по регулация т.е. приложен е плана от 1986г., а не този от 1961г.

Следваща промяна е през 2003г., когато със заповед № РД-09-31/27.01.2003г. е изменен кадастралния план за имот пл.№13 и са попълнени верните граници на имот пл. № 13, кв.13 – по букви А-Б-В-Г-Д-Е – приложение № 5.2 към СТЕ, които съвпадат с одобрените граници на имота през 1986г. /т.е. този план е приложен/ и частично се изменя западната граница - към улицата в частта на каменната подпорна стена, като новото й местоположение е по букви Е-Ж-З-А и площа на имота се редуцира до 765 кв.м. Последвалото изменение на РП със заповед от 19.06.2003г. е въз основа на така изменената кадастрална основа в резултат на което УПИ IV-13 е с площ от 765 кв.м. Проблемът се оказва в неясно и неточно изместване на западната граница на имот № 13, която не съвпада нито с парцелната граница на парцел IV-284, нито с материализираните на място имотни граници, западната от която представлява каменна подпорна стена /по лилавия контур на скицата - приложение № 7/ и която след като плана от 1986г. е приложен, съответно изменена кадастралната основа и РП през 2003г. попада изцяло в съседен имот – 04234.6966.3719-границата по лилавия контур – 2-3-4-5 на приложение № 7, в т.5-6 материализираната граница съставляваща единична и дойни метални врати съвпада с имотната граница на новия имот пл. №13; оградата по т. 6-7-8-9-10 представляваща масивна плътна ограда попада изцяло в имот идентификатор 04234.6966.3721; т.10-11 – минаваща по стена на паянтова постройка в имот с идентификатор № 04234.6966.1621 и 04234.6966.15, по т.11-12 - по стена на масивен гараж построен в имот пл. №13, но неотразен в кадастралната карта и означен на комбинираната скица – приложение № 7 – МГ.

От графичното изчисление и отразяване на описаните материализирани граници /при условие, че се изследва вярната основа и грешка при заснемането при прилагане на регулацията от 1986г./, вещото лице установява обаче, че само 10 кв.м – в западната част – зелен цвят и 46 кв.м. – в зелен цвят в югоизточната част попадат в границите на бившия имот пл. № 284, като от 46 кв.- 18 в парцел IV-284 и 28 кв.м. в парцел V за озеленяване /в която част следва да се счита, че регулационния план има непосредствено отчуждително действие, доколкото се касае за обществени мероприятия – на общината/ - вж. приложение № 7 към СТЕ.

Посочените неточности обаче не разколебават по никакъв начин гореустановените фактически и правни изводи относно статута и собствеността относно 30-те кв.м. придадени с плана от 1961г. /индивидуализирани в северозападната част на парцела/ т.е. неприложена регулация и чието действие е прекратено и следователно същите не са придобити от наследодателя на В.Б., нито самия В.Б., включително и чрез владение. Именно поради това обстоятелство във всички документи за собственост макар и да се вписва общата квадратура на парцел IV-284, се посочва изрично, че за 30 кв.м. има неуредени сметки по регулация.

В резултат на описаните изменения фактически 10 кв.м. – заключени между старата имотна граница на стария имот пл.284 и имотната граница на имот пл. №13 /оцветена в жълтозелено на скица приложение № 7/ следва да се счита, че е реалната такава и ограничаваща правото на собственост на собственика на имот пл. №13, но и която не е включена в границите на имот №13, като същия извод важи и за описаните по – горе 18 кв.м. и в които е изградена МС, неотразена в кадастъра.

Следователно към дата 0109.2003г., когато В.Б. е прехвърлил правото на собственост върху дворното си място в полза на третото лице помага И. П., актуалният регулационен статут на същото съотвества на описанието на УПИ IV-13 с площ от 762 кв.м. /по данни от СТЕ 765 кв.м. кто 3 кв.м. са в допустимото отклонение и същото е несъществено/, като документа за собственост, с който същия се е легитимирал при изповядване на сделката като собственик е преди измененията на кадастъра от 1979г. и РП от 1986г. и съответно през 2003г., поради което и същия е възпроизведен в нотариалния акт № 129/01.09.2003г. съответстващ на описанието и квадратурата на парцел IV-284 от 815 кв.м. т.е приобретателя П. със съпруга си в режим на СИО е придобила дворното място от 762 кв.м., като няма нито твърдения, нито ангажирани доказателства, че същата е владяла останалите части, попадащи след 2003г. в други имоти, на други лица /а именно оцветените в жълто 10+46 кв.м. по скица приложение № 7/, което да е продължило от ответника.

В трайната практика на ВКС, обобщена с решение №112/29.10.2018 г. по гр.д.

№4681/2017 г. на I ГО на ВКС, /Решение № 154 от 21.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4689/2019 г., I г. о., решение № 60120/26.10.2021г. по гр.д. № 77/2021г. на ВКС, I г.о., се приема, че реална част от парцел /УПИ/ може да бъде придобивана по давност или ако срокът на владение на тази част е изтекъл преди влизане в сила на ЗТСУ през 1973 г. /съгласно чл.181 ал.1 ЗТСУ отм./; като по време на действие на ЗТСУ /отм/ действа забраната по чл.59 ЗТСУ /отм/; или ако е осъществявано владение в период повече от 10г. след влизане в сила на ЗУТ, но при условие, че владяната част от поземления имот може да се обособи като самостоятелен УПИ съобразно изискванията на чл.19 ЗУТ или ако тази част се присъединява към съседен имот по реда на чл.17 ЗУТ, а оставащата част отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ или се присъединява към съседен имот. Съгласно решение №102/30.05.2016 г. по гр.д. №5728/2015 г. на І ГО на ВКС, и решение №67/16.06.2017 г. по гр.д. №3533/2016 г. на II ГО на ВКС, реално обособена част от УПИ може да се придобие по давност в хипотезата на чл.200 ЗУТ, само ако са налице изискванията на чл.19 ЗУТ, като предвиденото в чл.200 ал.2 ЗУТ изключение намира приложение единствено в хипотеза на присъединяване към съседен имот по реда на чл.17 ЗУТ при първоначално урегулиране на територията. Съображенията за това са, че при действието на ЗУТ промяната на площта или лицето на веднъж урегулирани имоти се извършва само по предвидения в закона ред, какъвто е този по чл.15 ЗУТ. Разпоредбата на чл.15 ал.3 ЗУТ изрично предвижда, че собствениците на съседните имоти могат да постигнат съгласие за промяна на границите на урегулирани поземлени имоти, обективирано в заявление и предварителен договор за прехвърляне на собственост с нотариално заверени подписи, при което вещноправният ефект, т.е. промяна в принадлежността на правото на собственост върху съответната реална част от урегулиран имот, ще настъпи само ако по реда на чл.15 ал.6 ЗУТ бъде издаден акт за одобряване на плана за регулация, с който се променят границите между урегулираните поземлени имоти след извършването на преценка дали с проекта за изменение не се предвижда създаване на недопустимо по закон разположение на съществуващи сгради или на разрешени строежи /чл.15 ал.9 ЗУТ/, и дали не се предвижда създаване на урегулирани поземлени имоти с лице и повърхност под минимално установените по закон /чл.15 ал.10 ЗУТ/, едва след което ще може да бъде сключен и окончателен договор. Това означава, че след като веднъж дадена територия бъде урегулирана, законът допуска промяна в границите на имотите само при наличие на определени предпоставки, подлежащи на преценка от администрацията, при което промяната в пространствените предели на правото на собственост настъпва след одобряването и по административен ред. Предвид недопустимостта, извън изрично предвидените в закона случаи, да се придобива реална част от УПИ чрез правна сделка, то на същото основание не е допустимо такова придобиване и по давност, освен ако са налице изискванията на чл.200 ал.1 ЗУТ. Следователно реална част от поземлен имот, която не отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ, може да бъде присъединена към съседен чрез придобиване на правото на собственост чрез правна сделка или по давност по реда на чл.17 ЗУТ, но само ако и двата имота не са урегулирани. Присъединяване на реални части от урегулирани поземлени имоти към съседен имот, ако тези части не отговарят на изискванията на чл.19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл.15 ЗУТ.

Липсва както установена грешка в кадастралната карта по съответния ред вкл. и съдебен, както и присъединяване на реални части от ПИ към съседни относно процесните части – 10 и 46 кв.м. по реда на чл.15 от ЗУТ.

Освен това, както се посочи по – горе, по никакъв начин не се установява, че ответника упражнява фактическа власт върху посочените реални части от имоти, напротив същия изрично заявява, че не са включени в обхвата на неговото право на собственост, нито упражнява владение върху тях, вкл. и върху масивната постройка – МС, неотразена на кадастралната карта, в границите на съседния поземлен имот, но част от бившия имот пл. № 284 и парцел IV-284 /в зелената част от реалните 18 кв., част от 46 кв.м. – приложение № 7 към СТЕ/.

Следователно дори и да се приеме, че праводателят на ищеца не се е разпоредил с притежаваното от него право на собственост в пълен обем в полза на праводателя на ответника, а само с 762 кв.м. от притежавани от него 815 кв.м., то и ответника не е придобил разликата над 762 кв., съответно нито владее тези части, нито оспорва правото на собственост за същите.

Липсват разумни доводи, които да обосноват тезата на ищеца, че е възникнала съсобственост между И. П. и съпруга й от една страна и праводателя на ищеца – В.Б., като последния е останал собственик само на частта от имота, представляваща разлика над 762 кв.м. до 815 кв.м. /при условие, че тези части не са част от имот № 13/.

От гореустановения регулационен статут на имота е очевидно, че частите от имота над 762 кв.м. са престанали да бъдат в границите на имот № 13 и са включени в имотите на други лица.

Пак от подробното изследвания регулационен статут се установява и липса на идентичност на придаваемите части с плана от 1961г. и тези, представляващи разликата над 762 кв. за ПИ с идентификатор 0413.6966.13 до 815 кв.м. на УПИ IV-284г.

Всичко посочено до тук обоснова извода на неоснователност на иска относно дворното място, индивидуализирано по молба от08.03.2024г. депозирана от ищеца и относно гараж - МС на скица по приложение №7 от СТЕ в югоизточната част върху част от 18 кв.м., част от бивш имот пл. №284 по плана от 1961г. За пълнота на изложението следва да се посочи, че по никакъв начин както се посочи по – горе не се установява Р.Б. да е прехвърляла право на собственост на В.Б. от своя парцел VI-284 или друго място, придобито от нея от общината /от парцел V –за озеляване/, напротив от текста на съдебната спогодба се установява, че В.Б. се задължава да учреди сервитут в полза на Р.Б. с оглед достъп до улица от нейния парцел, която необходимост в последствие отпада, поради изграждане на улица от другата страна на парцела и към която има излаз.

На следващо място, не се установява точното местонахождение на описаните в исковата молба 15 кв.м., за които Р.Б. и Г.Б. се съгласяват да предоставят право на ползване на В.Б.. Вещото лице само предполага, че тези 15 кв.м. са част от 86 кв.м. – в сив цвят на скица прибложение №1, графика № 2, но в най-южната част, неграничеща с парцелната граница на парцел IV-284 или имотната на имот пл. №15, но категорично извън територията на построения гараж „МС“ ненанесен в кадастъра, понастоящием извън границите на имот № 13 /а и предоставяне право на ползване не е идентично с прехвърляне на право на собственост/.

Дори и при несподеляне на горните изводи, то тълкуването направено от първоинстаницонният съд, че всичко притежавано от В.Б. е продадено по надлежния ред и по предвидения закона способ – продажба на праводателите на ответника и при съобразяване на разпоредбите на чл.210 и 211 от ЗЗД, е вярно и съобразено както с текста на писмените документи, така и със събраните свидетелски показания, поради което настоящият състав препраща на основание чл.272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение.

Относно сградите /извън ненанесената „МС“ попадаща извън границите на имот с идентификатор 04234.6966.13/:

По делото е безспорно, а и се установява от събраните писмени доказателства – нотариални актове, съдебна спогодба, че към датата на придобиване на имота - дворното място от В.Б., в същото е същетвувала жилищна постройка. Свидетелите безпротирочиво установяват, че приживе наследодателя на ищеца е застроявал имота, като показанията им се разминават относно това какъв вид и колко на брой допълнителни постройки е построил В.Б.. Липсват представени строителни книжа, а от графичното нанасяне на сградите, както и констатацията на вещото лице инж. Б. /разпит в съдебно заседание на 08.04.2024г./ се установява, че към масивната жилищна сграда – идентификатор №04234.6966.13.1, са с общ навес и данни за функционална свързаност – масивни постройки №04234.6966.13.2 и №04234.6966.13.3 – масивни постройки, дали една от тях е жилищна сграда, както е посочено в исковата молба – не са събрани доказателства. Масивната сграда №04234.6966.13.4 е в югоизточната част на имота и за който ищеца твърди да е гараж.

Доколкото по делото нито се твърди, нито се ангажират доказателства друго лице въз основа на учредено право на строеж да е построило която и да е от процесните постройки в имота на В.Б., то същия е бил собственик на всички такива построени в имота му /чл.92 от ЗС/ и ведно с масивната жилищна сграда – 1 са били предмет на продажба с нотариален акт № 129/01.09.2003г., доколкото липсва изрично друго отбелязване. Въпреки липсата на пълно доказване, че именно В.Б. е построил всички допълнителни постройки в имота и кои точно /както правилно възразява ответника/, то за изхода на спора това е ирелевантно, тъй като дори и част от тях да са построени от приобратателя И. П. и съпруга й или от друго лице, но при липса на учредено право на строеж и с оглед разпоредбата на чл.92 от ЗС, то несъмнено всички в сгради в дворното място в състоянието, в което са съществували към 2019г. и описани в нотариален акт № 159/20.11.2019г. са били собственост на И. П. и съпруга й, придобити от ответника чрез продажба.

Следователно липсват сгради в имот с идентификатор №04234.6966.13, които към момента на смъртта на В.Б. – 2018г. да са били негова изключителна собственост, поради което и ищеца като негов наследник по закон не е придобила право на собственост в твърдяната идеална част от такива обекти.

Изложените фактически и правни мотиви обосноват извода за неоснователност на предявената претенция и поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271 ал.1 изр.1 предл.1 от ГПК.

Относно частната жалба срещу определение №20034433/09.05.2022г. по гр.д. № 42096/2020г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 173 състав.

С цитираното определение първоинстанционният съд по молба на ищеца А. Г. по реда на чл.248 от ГПК е оставено без уважение искането й за изменение на постановеното по делото решение № 20001766/10.01.2022г. в частта за разноските и досежно присъдения размер на адвокатско възнаграждение на насрещната страна.

Видно от представения списък с разноски - л.171 от делото на СРС, както и договор за правни услуги от 19.08.2021г. и три броя разписки за платено адвокатско възнаграждение, направените от ответника разноски в хода на първоинстанционното производство са 1700 лв., от които 1500, 00 лв. – платено адвокатско възнаграждение и 200, 00 лв. – внесен депозит за възнаграждение за вещо лице и които са присъдени с първоинстанционното решение на основание чл.78 ал.3 от ГПК.

Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер предвиден в Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения./ съдът приема, че не е ограничен от минимума, предвиден в цитираната наредба, предвид разрешенията дадени в решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС, т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г., задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК и разпоредбата на.3 от ГПК. Във всички случаи определящ критерий за обосноваване на справедлив и съответен размер на дължимото адвокатско възнаграждение е конкретниката на правния спор и проведеното съдебно производство. В настоящият случай се касае за вещен спор относно няколко самостоятелни обекта на право на собственост – дворно място и четири постройки, които макар и по отделно пресметнати да не разкриват висок материален интерес /с оглед данъчната оценка на имотите/, с оглед заявените основания и изследваните правоотношения в процеса обосновават фактическа и правна сложност на делото, проведени са множество заседания, депозирани множество писмени становища относно хода на процеса и събиране на доказателствата, изготвена е подробна писмена защита по съществото на спора. Отделно от това, и при съобразяване като ориентир разпоредба на чл.7 ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакция преди измененията в ДВ бр. 88 от 4.11.2022г., според която минималният размер на адвокатското възнаграждение само по един от исковете по чл.108 от ЗС е 600 лв.

Не на последно място е необходимо да се посочи, че претендираното от ищцовата страна адвокатско възнаграждение е в почти същия размер /1300 лв/, поради което и оспорване на възнаграждението на насрещната страна като прекомерно се явява и злоупотреба с права.

Следователно настоящият състав счита, че първоинстанционният съд е присъдил съответно възнаграждение съотвестващо както на материалния интерес по делото, така и фактическата и правна сложност на същото, поради което и определението, с което е отказал да измени решението в тази му част, следва да бъде потвърдено.

По разноските Във въззивното производство: С оглед разпоредабата на чл.273 вр. чл. 78 ал.3 от ГПК на въззиваемата страна следва да присъдят разноски. Претендираните от нея са в размер на 1500, 00 лв. – платено адвокатско възнаграждение, за което съдът изложи мотиви, че не е прекомерно, предвид и проведените съдебни заседания за събиране на доказателства във въззивното производство. /междувременно в хода на въззивното производство са в сила измененията на Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с бр. 88/2022г. в сила от 04.11.2022г., според чл.7 ал.5 - минмалният размер по иск с правно основание чл.108 от ЗС е 1500, 00 лв. /за недвижим имот/.

Така мотивиран, Софийски градски съд