Решение № 1285 от 7.11.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 2023/2024 г.

Производството е образувано по въззивна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД срещу решение № 1801/27.03.2014г. на СГС, ГО, 17 състав, постановено по гр.д. № 14511/21г., с което са отхвърлени исковете й с правно основание чл.422 от ГПК. Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че не са нищожни на основание чл.143 от ЗЗП клаузите от договора за кредит, сключен на 12.09.2007г.-т.9, т.11, т.42, б. „б“, т.10. Тези, които уреждат размера на кредита, срока и начина на на погасяването му са индивидуално уговорени. Още при сключване на договора на кредитополучателя му е било известно, че дължи възнаградителна лихва, която е обвързана с ОЛП на БНБ и върху който банката не може да въздейства. Неоснователен е изводът на съда, че на И. М. не й е бил предоставен погасителен план. Тя е обслужвала кредита в продължение на 7 години. Той представлява неразделна част от договора. Неправилно е прието, че потребителя не е предвидена възможност да се откаже от договора. Такава е регламентирана в т.19. Неправилни са изводите на съда относно размера на неустойката като необосновано висок. Към датата на сключване на договора не е съществувало законово изискване за нейния максимален размер, а същият се договаря от страните. Кредитолучателят е приел неустойката, както е посочена в договора. Неправилен е изводът на съда, че т.15 от последния е нищожна, тъй като предвижда такса при предсрочно погасяване на кредита. Към момента на сключването му не е имало законова забрана да се предвижда такава. Затова моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. И. М. в депозиран писмен отговор оспорва жалбата. Счита атакуваното решение за правилно и законосъобразно. Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства в първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Съдът е сезиран с искове с правно основание чл.422 от ГПК. В исковата молба ищецът „ПИБ“ АД твърди, че с ответника са сключили договор за банков кредит на 12.09.2007г. за 70 000лв. като кредитът е усвоен изцяло на четири транша. Предоставената парична сума е следвало да бъде върната до 12.09.2027г. Поради неплащане на задълженията по договора, кредитът е отнесен в просрочие, считано от 16.03.2014г. Към тази дата просорочени са били 82 вноски по главницата и 72 вноски по лихвата. На кредитополучателя е връчена покана на 29.09.2020г., с която кредитът е обявен за предсрочно изискуем. Банката го е обявила за изцяло и предсрочно изискуем, считано от 08.01.2021г. Общият размер на просрочената главница е 17 249, 84лв., а от датата на предсрочната изискуемост 08.01.2021г. просрочените вноски по главницата, включително и обявения за предсрочно изискуем остатък от усвоената главница са в размер на 63 481, 30лв. Просрочената възнаградителна лихва е 40 148, 52лв., а от датата на предсрочна изискуемост 08.01.2021г. общият размер на просрочената възнаградителна лихва е 40 505, 62лв. Общият размер на задължението на ответника е 117 980, 67лв. Банката е предприела действия по принудителното събиране като е подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, по което е образувано ч.гр.д. № 8419/, 13г. на СРС. По него в нейна полза е издадена заповед за незабавно изпълнение за част от сумата. Ответникът е подал в срок възражение срещу нея. Затова моли съда да признае за установено, че ответникът И. М. дължи на „ПИБ“АД сумата от 63 481, 30 лв.- главница, договорна лихва по т.9 от договора от 19 459, 67 лв. за периода 16.01.2015г. до 07.01.2021г., наказателна лихва по т.11 от договора от 10 066, 15лв. за периода 16.03.2014г. до 12.03.2020г., договорна лихва по т.9 от договора от 306, 62 лв. за периода 13.03.2020г. до 13.05.2020г., наказателна лихва по т.11 от договора в размер на 3002, 08лв. за периода 14.05.2020г. до 07.01.2021г., законната лихва от 211, 60лв. за периода 08.01.2021г. до 19.01.2021г., разноски за подновяване на ипотека от 383, 30лв. и разноски за връчване на покана чрез ЧСИ -24 лв., в едно със законната лихва върху главницата, считано от 21.01.2021г. до окончателното погасяване на задължението. Претендира разноски в заповедното и исковото производство. В депозиран писмен отговор в срок ответникът И. М. оспорва исковете. Оспорва, че има валидно сключен договор за кредит на 12.09.2007г. Сочи, че кредитът е следвало да бъде усвоен еднократно до 12.12.2007г., като след изтичането му се погасява възможността за усвояване. Той е бил предоставен на четири транша, като последният е на 27.12.2007г., т.е. след крайният срок по договора. Представеният към исковата молба погасителен план не е подписан от кредитополучателя, в него са посочени други суми и дати. Липсва ясно дефиниран предмет на договора и той е недействителен на основание чл.26 от ЗЗД. Оспорва банката да е водила редовно счетоводство. Договорът за кредит е недействителен поради накърняване на добрите нрави и наличие на неравноправни клаузи. Той е недействителен и поради неспазване на императивните изисквания на чл.6 и чл.7 от ЗПК. Оспорва, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем. Представената към исковата молба покана в тази връзка не съдържа минимално изискуемите реквизити, за да породи търсеното от кредитора правно действие. Оспорва размера на претендираните лихви. Прави възражение за изтекла погасителна давност на по- голяма част от вземанията за главница и лихви. Безспорно е, че на 12.09.2007г. между ищеца и ответника е сключен договор за банков кредит за 70 000лв. Безспорно е, че с покана от 21.08.2020г. банката е уведомила Т. М., че обявява кредита за предсрочно изискуем поради неплащане на месечните вноски в размер на16 040лв. – главница, 49 787, 48 лв. лихви и 383, 30лв. такса по подновяване на договорна ипотека. Даден е срок за плащане. Представена е разписка за получаване на покана, връчена чрез ЧСИ на 29.09.2020г. Не се спори, че между ищеца и ответника е сключена договорна ипотека като обезпечение по договора за кредит върху два недвижими имота, собственост на кредитополучателя. Безспорно е, че на 21.01.2021г. „ПИБ“ АД е депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК, което е уважено и е издадена заповед за изпълнение на 23.02.2021г. за исковите суми. Срещу нея в срока по чл.414, ал.2 от ГПК длъжникът Т. М. е подала възражение. Заповедното производство, съдържащо се в гр.д. № 128/21г. на РС- Хасково и в гр.д. № 8419/21г. на СРС, 170 състав е приобщено към настоящото дело. От заключението на счетоводната експертиза-основно и допълнителни, прието от първоинстанционния съд, се установява, че кредитът е усвоен на четири транша в пълен размер, както и че е имало просрочени задължения за периода 16.03.2014г. до 16.12.2020г. по главница и лихви, като е посочен размерът им. Вещото лице е посочило погасената сума по кредита – 97 680, 60лв., общото задължение на длъжника към подаване на заявлението по чл.417 ГПК, разноските за подновяване на ипотека и връчване на покана чрез ЧСИ. Експертът е дал отговор на въпроси, поставени от ответника за размера на лихвените проценти, счетоводството на банката е водено редовно. Като е отчел погасяванията от длъжника е посочена дължимата главница, договорна и законна лихва- общо 67 319, 30лв. Сумата е без такси и комисионни. Вещото лице е посочило какъв би бил размерът на главница и лихви, ако всички погасени суми от длъжника се отнесат към главницата. След подаване на заявлението по чл.417 от ГПК ответникът е извършил плащания от 30000лв. в „ПИБ“ АД. Сумата от 579, 07лв.- е преведена от ЧСИ на 06.09.2021г. на банката. На 11.05.2021г. банката е възстановила на И. М. договорна лихва от 21 045, 95лв. Вещото лице е посочило задълженията според задачите, поставени от страните. В съдебно заседание то е допълнило заключението си. Съдът възприема заключението- основно и допълнителни, като компетентно, безпристрастно, обосновано, основаващи се на правилата в счетоводството. С оглед твърденията и възраженията на страните са приети и други писмени доказателства. При така събраните доказателства СГС е отхвърлил исковете изцяло, като приел, че поради нищожност на клаузи от договора за кредит ответникът дължи връщане на чистата стойност на кредита – 70000лв., която сума е погасена от него. Пред въззивния съд е допусната служебно счетоводна експертиза с формулирана задача от съда. Според експерта няма капитализиране на лихви към главницата. Съдът възприема заключението като компетентно, безпристрастно и неоспорено от страните. При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че предмет на въззивно разглеждане са искове с правно основание чл.422 ГПК във врч с чл.430, ал.1 от ТЗ, чл.422 ГПК във вр. с чл.430, ал.2 от ТЗ и чл.422 ГПК във вр. с чл.92 от ЗЗД и чл.422 ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД предявени при условията на първоначално обективно съединяване. Въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му в обжалваната част, а по правилността му взема предвид наведените в жалбата основания- чл.269 от ГПК, с изключение на допуснато нарушение на императивна материалноправна норма. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Искът по чл.422, ал.1 от ГПК е специален положителен установителен иск. С него разполага кредиторът, чието вземане в заповедното производство е оспорено от длъжника. Чрез него кредиторът иска да постигне стабилизиране на заповедта за изпълнение, която да послужи като изпълнителен титул за събиране на вземането му. Правният интерес от предявяването му винаги е налице, когато длъжникът е оспорил вземането като е предявил възражение в срока по чл.414 от ГПК. Видно от заповедното производство е, че длъжникът М. е предявила възражение в законоустановения срок. Поради което за „ПИБ“ АД е налице правен интерес от предявяване на исковете по чл.422 от ГПК. / Р № 89/02.06.2011г. по т.д. № 649/2010г., ІІ т.о. на ВКС, Р № 246/11.01.2013г. по т.д. № 1278/11г., ІІ то. на ВКС, Р № 171/ 24.04.2012г. по гр.д. № 801/11г., ІV г.о. на ВКС/. Не се спори между страните, че са сключили договор за банков кредит на 12.09.2007г., който има своята легална дефиниция в чл.430 от ТЗ. Според нея банката отпуска на заемателя парична сума, която той е длъжен да върне след изтичане на срока. Банковият кредит се отпуска с определена цел, при конкретно посочени условия и срок. За отпусната сума кредитополучателят дължи лихва. Договорът за банков кредит се сключва в писмена форма, която е изискване за валидността му. Той се смята за сключен от момента на постигане на съгласието. От това легално определение като характеристики на договора за банков кредит могат да се посочат, че той е двустранен, консенсуален, възмезден и срочен. Процесният договор за кредит е действителен като сключен в изискуемата от закона форма, като страните по него са постигнали съгласие по съществените му елементи- размер на кредита, падеж и размер на месечните погасителни вноски, срок на издължаването му. От счетоводната експертиза се установява, че кредитът в отпуснатия размер от 70 000лв. е усвоен от кредитополучателя И. М.. Поради това за него е възникнало задължението да го върне според договореното чрез 240 месечни вноски в определен размер, на падеж, посочен в договора за кредит и при условията, посочени в него и съобразно погасителен план, неразделна част от договора за кредит. Липсата на подпис на кредитополучателя под погасителния план не се отразява на валидността както на този частен документ, така и на самия договор за кредит. Като неразделна част от него, съгласно т.9.1 и т.16, с подписването му следва да се счита, че кредитополучателят е запознат с него, възприел е съдържанието му и го е приел. В решение по дело С-42/2015 и в решение по дело С-331/2018 СЕС е изяснил, че погасителният план не е задължителен реквизит на договора за кредит, а той представлява структурирана разбивка на погасителните вноски по кредита, размерите, периодите и броя на които следва да са посочени в договора. Всяка форма на структурирана разбивка на погасителните вноски по кредита, която показва погасяване на главница, лихви и евентуално допълнителни разходи, може да се счита за погасителен план. Правопораждащият факт на кредитното задължение е договора и той трябва да съдържа в текста си погасителен план. Наличието или липсата на такъв обективиран на хартиен или друг носител като негово приложение на рефлектира върху действителността на кредитния договор./ Р № 50131/06.08.2024г. по т.д. № 1248/22г., ВКС, I т.о., Р № 304/03.11.2025г. по т.д. № 561/24г., ВКС, II т.о./ И в правната регламентация на договора за кредит чл.430 от ТЗ не е предвиден като задължителна част от него изготвяне на погасителен план. От това следва, че едностранната промяна на погасителния план няма да има правни последици, ако не е постигнато съгласие за изменение на условията по договора за кредит между сключилите го. Съгласно чл.430, ал.3 от ТЗ договорът за кредит се сключва в писмена форма, която е условие за неговата действителност. Промяната във вече постигнатите уговорки също трябва да бъде в писмена форма, за да е валидна и да обвързва страните. В този смисъл трябва да се съобрази т.46 от договора за кредит, където е посочено, че анексите са неразделна част от него. Т.е. страните са приели, че въпросите по изпълнението му ще се решават в писмена форма. Затова едностранното изменение на погасителния план не може да породи правни последици. Клаузата на т.42, б. „б“ от кредитния договор от 2007г. не може да се счита за нищожна като неравноправна. Предоставеният кредитът е на стойност над 40000лв., поради което на основание, чл.3, ал.3, т.5 от ЗПК/отм/ неговите разпоредби не се прилагат по отношение на процесния договор за кредит, включително и чл.15 от ЗПК/отм/. Затова не следва да се обсъжда нищожност на клаузи от него поради противоречие с този нормативен акт. Пред въззивния съд не е поставен за разглеждане въпросът за това дали кредитът е бил обявен надлежно за предсрочно изискуем, тъй като няма доводи в тази връзка в жалбата и в отговора. В обжалваното решение е прието, че не са налице предпоставките за обявяване на такава- не е настъпил обективния факт на неплащане от страна на длъжника. Т.е. кредитът не е предсрочно изискуем. В този случай следва да се присъдят падежиралите вноски, включително и в хода на процеса пред въззивния съд към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, т.е. момента на приключване на съдебното дирене/ т.1.2 ТР 8/02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС/ Когато кредиторът претендира цялата главница като предсрочно изискуема, а възнаградителната лихва е поискана само за периода до твърдяното от него настъпване на предсрочна изискуемост, не може да се присъди възнаградителна лихва, чиято изискуемост ще настъпи в хода на процеса по иска с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК. Поради това от вноските с настъпил падеж в производството ще се присъди само частта, съставляваща главница съгласно погасителния план. По иска с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.430, ал.1 от ТЗ. Видно от счетоводната експертиза, изслушана в първоинстанционното производство е, че на И. М. е предоставен кредитен паричен ресурс от 70000лв., усвоен на четири транша. Предоставянето на парични средства след 12.12.2007г., до която дата кредитът е трябвало да се усвои, не погасява правото на кредитополучателя да получи парите. Срокът, уговорен в нормата на т.6 е предвиден в интересна кредитора и се отнася до случай, в който кредитополучателят не поиска усвояване на неизползваните парични средства. Тогава кредиторът няма задължението да му предостави тази заемна сума. Срокът не е преклузивен и няма пречка при съгласие на кредитора усвояването на кредита да стане и след изтичането му, както в случая. С това усвояването на кредита за И. М. е възникнало задължението да го върне според уговореното в договора за кредит. Тя е правила погасявания по кредита до 07.03.2017г., които макар и в някои случаи да не са били в пълен размер, са приемани от кредитора, поради което следва да се счита, че има изпълнение, макар и неточно по размер. С оглед на липсата на предсрочна изискуемост, така както се твърди от банката, то следва да се присъдят падежиралите вноски от 16.03.2014г. до 17.10.2025г. Главницата следва да се определи съгласно погасителния план, приет по делото. За периода от 16.03.2014г. до 21.01.2021г., датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, в месечната вноска следва да се включи и възнаградителната лихва. След този момент до 17.10.2025г. такава не следва да се присъжда на ищеца. В отговора на исковата молба е направено правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземането за главницата. Началният й момент започва от датата на всяка падежирала вноска за главницата и/или за възнаградителната лихва, а когато кредитът е обявен за предсрочно изискуем за непадежиралите вноски от датата на настъпването й- ТР № 3/2023/21.11.2024г. на ОСГТК на ВКС, Р № 256/22.08.2025г. по т.д. № 1945/23г., ВКС, II т.о./ Срокът е петгодишен съгласно чл.110 от ЗЗД. Погасителната давност е започнала да тече от 16.03.2014г. и към датата на подаване на заявлението 21.01.2021г. погасителната давност за главницата е изтекла за вноски с падеж от 16.03.2014г. до 15.01.2016г. Непогасената и падежирала главница е 41 367, 31лв. за периода от 16.01.2016г. до 17.10.2025г., определена по чл. 162 от ГПК. Във връзка с действителният размер на непогасената главница следва да се обсъди т.10 от договора за кредит от 2007г. Тълкувайки тази клауза се налага извод за наличието на анатоцизъм. Разпоредбата на чл.10, ал.3 от ЗЗД предвижда олихвяването на изтекли лихви да става съобразно наредби на Българската народна банка/БНБ/. Съгласно чл.16 от Наредба№9/19.12. 2002г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от обезценка, действаща както към момента на сключване на договора, така и към настоящият момент, се забранява начисляването на лихва върху лихва, освен когато в първоначалния договор е предвидена възможност за капитализиране на лихва. Възможност за начисляване на лихва върху лихва е допустимо само между търговци, ако е уговорена- чл.294, ал.2 от ТЗ. Клауза от договор, която предвижда включване на договорната лихва към редовната главница и върху нея да се начислява лихва е нищожна като противоречаща на закона- чл.26, ал.1, пр.1 във вр. с чл.10, ал.3 от ЗЗД./ Р № 66/29.07.2019г. по т.д. № 1504/18г., ВКС, II т.о., Р № 30/20.05.20г. по т.д. № 739/19г., ВКС, I т.о, Р № 132/13.02.21г. по т.д. № 2195/19г., ВКС, I т.о/. Затова т.10 от договора за кредит е нищожна като противоречаща на закона. Видно от приетото и неоспорено заключение на счетоводната експертиза, изготвено пред въззивната инстанция е, че в случая няма капитализиране на лихви към главницата. По иска с правно основание чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 във вр. с чл.430, ал.2 от ТЗ за присъждане на възнаградителна лихва за периода 16.01.2015г. до 07.01.2021г., включващ и е периода 13.03.2020г. до 13.05.2020г. С подписване на договора за кредит и усвояване на кредитния ресурс длъжникът се задължава да го върне като заплати и цената му, а именно възнаградителна лихва. И. М. е въвела в процеса правопогасяващи възражения по отношение на неравноправни клаузи в договор за кредит по чл.143, ал.1, от ЗЗП по отношение на т.9 и т. 11. Няма спор, че банката като търговец има като основен предмет на дейност приемане на депозити, финансов лизинг, обмен на валута и кредитиране в това число отпускане на потребителски кредити или такива, обезпечени с ипотека. Тя извършва финансова услуга по смисъла на пар.13, т.12, б. „б“ от ДР на ЗЗП към приложимата редакция. Ответникът е потребител на финансова услуга по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП. Според нея потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначение за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В чл.2, б „б“ от Директива 93/13/ЕИО също се съдържа дефиниция за потребител, която смислово се покрива с тази в българския закон. Следователно по отношение на процесния договор за кредит намира приложение ЗЗП. Според общата дефиниция на чл.143 от ЗЗП неравноправна е всяка клауза в договор, сключен с потребител, която е в негова вреда, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя. В т.1-18 са изброени случаите, в които е налице неравноправност. В т.10 е посочено, че е неравноправна клаузата, когато позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми - чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение и средният потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора. Прилагайки тълкуването на Съда на Европейския съюз на Директива 93/13/ЕИО/ относно неравноправните клаузи в потребителските договори, че промяната на цената следва да се налага от обективни, външни и извън контрола на търговеца фактори, които да са подробно разписани в договора, както и методиката на банката за изменението да е част от договорното съдържание, а не да представлява вътрешен акт на търговеца, съответно при изменение на договора да липсва възможност за субективна едностранна преценка на доставчика на услугата. При конкретна преценка на клаузи от договори за кредит, в които размерът на възнаграждението (лихвата) на търговеца е изразен в абсолютна стойност като процент към момента на сключване на договора, следва да се приеме, че е спазено изискването за яснота и разбираемост. Това следва по дефиниция от характер на договора за банков кредит съгласно чл. 430, ал.1 във връзка с, ал.2 от ТЗ, при който заплащането на лихвата представлява насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства. Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя. В решение № 92/09.09.19 г. по т.д. № 2481/17 г. на ВКС, ІІ т.о. е пояснено, че клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента- годишна лихва в точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяната й, то тази промяна трябва да се осъществи при ясна методика, доведена до знанието на кредитополучателя. Ако тя не е част от договора, тази клауза е неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 от ЗЗП и нищожна съгласно чл.146 от ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката- кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер./ Р № 9/27.20.2020г. по т.д. №62/19г., ТК, I т.о. на ВКС/ Първоначалният лихвен процент е уговорен в точен размер, а именно 12, 09 % за целия срок на кредита като годишната лихва представлява ОЛП, определен от БНБ, увеличен с надбавка от 8 пункта. Такъв е посочен в погасителния план, приложен към договора за кредит. В т.9.1. от същия е посочено, че той има ориентировъчен характер и не отразява точния размер на дължимата лихва за всеки отделен лихвен период. Тълкувайки клаузите на т.9 и т.9.1 една с друга съгласно чл.20 от ЗЗД, следва да се приеме, че ОЛП, определен от БНБ, е променливата компонента, която оказва влияние на размера на възнаградителната лихва, респективно на месечната вноска. Съгласно чл.35 от ЗБНБ Българската народна банка обявява основният лихвен процент, който важи от първото до последното число на всеки месец и го обнародва в Държавен вестник. Т.е. клаузата на т.9 от договора за кредит съдържа достатъчно ясна и разбираема за длъжника информация за условията и начина на изменение на размера на лихвения процент. Въз основа на публични данни за изменение на основния лихвен процент в страната и условията на банковата регулация върху търговските банки, кредитополучателят би могъл да установи дали са налице основания за изменение на размера на лихвения процент по неговия договор./Р № 77/22.04.2015г. по гр.д. № 4452/14г., ВКС, III г.о/ В този смисъл т.9 от договора за кредит е ясна и разбираема като съдържание. С нея се въвежда точно определен лихвен процент на възнаградителната лихва, която кредитополучателят дължи за целия срок на договора. Разпоредбата е с ясно изразено съдържание, поради което не е неравноправна. Договорната лихва/възнаградителна/ е част от основния предмет на договора, тъй като се включва в основната престация и която сама по себе си го характеризира/Решение на СЕС по С-26/13/. Извън него е клаузата, която позволява търговецът да променя едностранно лихвения процент/ Решение на СЕС по дело 2015/С138/04/ При наличието на потребител в едно договорно правоотношение съд и служебно може да направи проверка за наличието на неравноправни клаузи в договора и без да е въведено в процеса такова възражение. В този смисъл т. 9.3 от договора за кредит от 2007г., предвиждаща възможност за кредитора да променя едностранно и без съгласието на кредитополучателя размера на лихвения процент е неравноправна. Тя внася значително неравновесие в правата и задълженията на страните по договора, произтичащи от него и е във вреда на потребителя. С оглед приетото по отношение на иска за главницата за липса на предсрочна изискуемост, то дължимата възнаградителна лихва за периода от 16.01.2015г. до 21.01.2021г. е 18556, 48лв. Следва да бъде обсъдено правопогасяващото възражение за изтекла погасителна давност по отношение на лихвата, която съгласно чл.111 от ЗЗД е три годишна. Вземането за лихва е погасено за вноските с падеж от 16.01.2015г. до 20.01.2018г. или за 13 860, 22лв. Остава дължима възнаградителна лихва 4 696, 26лв. За вноските след 21.01.2021г. до 17.10.2025г. не се дължи възнаградителна лихва. Общо задължението, което се дължи от ответника главница и възнаградителна лихва е 46 063, 57лв. Видно от счетоводната експертиза, приета пред първата инстанция е, че погасяванията, направени от ответника са в общ размер на 97 680, 60лв. Или исковете за главница и възнаградителна лихва са неоснователни изцяло. По иска с правно основание чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92, ал.1 от ЗЗД във вр. с т.11 от договора за кредит. В договора за кредит е предвидена неустойка при забава в плащането на погасителните вноски, целяща да обезпечи точното във времево отношение изпълнение от страна на длъжника. Неустойката се дължи само, ако е уговорена. Тя има обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Може да бъде уговорена както за пълно неизпълнение, така и за забавено изпълнение. В случая тя е определена от банката като наказателна надбавка към лихвата от 20пункта и е предвидена за забавено изпълнение, т.е. след падежа на дължимата анюитетна вноска. Тази клауза не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, тъй като определената надбавка от 20 пункта над договорения лихвен процент е необосновано висока. Клаузата на т.11 от договора за кредит от 12.09.2007г. е нищожна като неравноправна съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП./ Р № 76/22.07.2020г. по т.д. № 1011/19г., ВКС, I т.о./ Искът е неоснователен. По иска с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с т.23 от договора за кредит. Страните са договорили задължение на кредитополучателя да заплати разноските във връзка с оценката, учредяването, подновяването и заличаването на ипотеката, служеща като обезпечение на вземането на кредитора. По делото са представени доказателства, че банката е заплатила 383, 30 лв. такса за подновяване на ипотека, което означава, че има вземане по отношение на длъжника за нея. Със сумата от 97 680, 60лв. тази такса е платена на банката. Искът е неоснователен. По иска с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 24 лв., такса, заплатена на ЧСИ за връчване на поканата до длъжника за обявяване на кредита за предсрочна изискуем. При наличието на облигационно правоотношение всяка страна поема насрещни права и задължения. Когато в договора не е предвидено тя да отговаря за определен вид разноски, за другата не възниква правото да ги получи, макар да ги е направила. В договора за кредит от 12.09.2007г. не е предвидено задължение за длъжника да заплаща разходи, направени от кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Те са свързани с потестативно право, което му принадлежи и изцяло от него зависи дали да го упражни или не. Т.е. това е правна възможност, с която банката разполага, но не е длъжна да се възползва от нея. Затова и разходите във връзка с упражняването на това потестативно право следва да останат за сметка на кредитора. Липсва правно основание за заплащането на таксата от 24 лв. от страна на ответника. Искът е неоснователен. При така изложените правни изводи първоинстанционното решение следва да се потвърди. 0По разноските пред САС. Съгласно чл.78 от ГПК всяка страна има право на разноски съобразно уважената и отхвърлена част от исковете. При този изход на спора пред въззивния съд разноски на жалбоподателя не се дължат. На ответника по жалбата И. М. не се дължат разноски, тъй като такива не е сторила. На адв. П. се дължи възнаграждение по чл.38 от ЗАдв. в размер на 2000лв. Съдът при определянето му прецени фактическата и правна сложност на делото, депозирането на отговор на въззивната жалба. Не са поставяни задачи към счетоводната експертиза и не е участвала в съдебното заседание по приемането й. Заключението не е променило фактите по делото. Воден от горното, съдът