Решение № 100 от 27.11.2024 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 187/2024 г.
Апелативен съд27.11.2024 г.докладчик Петя Иванова Петрова Дакова
Диспозитив
РЕШИ: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъденото лице Б. Д. Д. за възобновяване на наказателното производство по ВНОХД № 448/2024г. по описа на Окръжен съд гр.Бургас. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
Мотиви
Производството е по реда на чл.420, ал.2 вр. чл.422, ал.1, т.5 от НПК. Образувано е по искане осъденото лице Б. Д. Д., чрез упълномощения му защитник адв. Д. Г. от АК-Бургас, за възобновяване на наказателното производство по ВНОХД № 448/2024г. по описа на Окръжен съд гр.Бургас и оправдаване на подсъдимия за деянието по чл.339 от НК или връщане на делото за разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, алтернативно - намаляване размера на наложеното наказание лишаване от свобода с приложение на чл.66, ал.1 от НК. В искането се релевират всички касационни основания – по чл.348, ал.1, т.1, 2 и 3 от НПК /нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание/ за възобновяване на наказателното производство по чл.422, ал.1, т.5 от НПК. В подкрепа на наведеното отменително основание по т. 1 на чл. 348, ал. 1 от НК, са развити съображения за неправилна оценка от решаващия съд на релевантните по делото данни относно съставомерността на деянието по чл.339, ал.1 от НК. В тази насока се излагат аргументи за нарушена процедура по предаване на законно притежавано оръжие на компетентните органи, което се твърди, че не може да се вмени във вина на осъдения Д.. В подкрепа на оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения, искателят изтъква непълнота в мотивите на постановеното от въззивния съд решение, на която основа обосновава нарушение на чл. 13, 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Твърди се, че некачествената процесуална дейност на въззивната съдебна инстанция при събиране, проверка и оценка на доказателствата е попречила да бъде установена обективната истина по делото. Сочи се, че въззивната инстанция не е извършила самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, което съставлява нарушение на чл. 314 от НПК. Твърди се, че осъждането по чл.149, ал.1 от НК почива единствено на показанията на свид. Ц.Ц., които не отговарят на повдигнатите обвинения. Доказателствата, на които се е основал съдът, се поддържа, че не само са недостатъчни, но и противоречиви, като същите не способстват установяването на фактическата обстановка, описана в обвинителния акт. Явната несправедливост на наказанието е аргументирана с неправилна оценка от съда на броя и тежестта на смекчаващите отговорността на Д. обстоятелства, които се твърди, че обосновават приложението на чл.55 от НК. В подкрепа на това оплакване се изтъква, че осъденият е лице с ниска степен на обществена опасност, неосъждан, с добри характеристични данни, в напреднала възраст, полагащ грижи за разведената си дъщеря и за осемгодишния си син. С горните съображения е направено искане за възобновяване на производството по ВНОХД № 448/2024г. по описа на Окръжен съд гр.Бургас и оправдаване на подсъдимия за деянието по чл.339 от НК или връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд, алтернативно - намаляване размера на наложеното наказание лишаване от свобода при приложение на разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК. В съдебно заседание пред АС-Бургас искателят – осъдено лице Б. Д., се явява лично и с упълномощения си защитник адвокат Д. Г. от АК – Бургас, който поддържа искането за възобновяване на наказателното дело ведно с подробно изложените в него доводи за допуснати от въззивната инстанция нарушения на процесуалния и на материалния закон, както и явна несправедливост на наложеното наказание. В аргументацията си относно явната несправедливост на наложеното наказание допълва, че по делото отсъстват данни, свидетелстващи за настъпили вредни последици от деянието, които да са дали отражение върху физическото и психическо здраве на пострадалата. Осъденият Д. се присъединява към доводите, изтъкнати от защитника му в подкрепа на искането за възобновяване на наказателното дело. Заявява, че е водил самотен живот и се е подвел по обещания на пострадалата и нейната майка за любов и грижи, а те от своя страна са се възползвали финансово от него, докато той е имал връзка с момичето. Подчертава, че никога не е крил за отношенията си с пострадалата, нито за притежанието на боеприпасите. Счита, че наложената присъда е тежка с оглед напредналата му възраст и влошеното му здравословно състояние. Изразява съжаление за извършените деяния. Представителят на АП-Бургас изразява мотивирано становище за неоснователност на искането за възобновяване и предлага същото да бъде оставено без уважение. Счита, че както първата, така и въззивната инстанция са изпълнили задължението си да обсъдят и анализират в цялост доказателствената наличност по делото, на чиято основа са достигнали до обосновани фактически и правни изводи относно съставомерността на деянията, извършени от осъдения Д.. Сочи, че установените от доказателствената съвкупност правнозначими факти, са в подкрепа на самопризнанието на осъденото лице, направено по реда на чл.371, т.2 от НПК. Наказанието, определено на осъдения, намира за съответстващо на критериите за справедливост. Не споделя позицията на защитата относно наличието на предпоставки за приложение на чл.55 от НК. Счита, че предвид завишената обществена опасност на осъдения, обоснована от многобройността на деянията и тяхното упорито и безкритично извършване, няма законово и морално основание за смекчаване на неговата отговорност. Бургаският апелативен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери за установено следното: Искането за възобновяване на наказателното производство е процесуално допустимо. Същото е подадено от процесуално легитимирано лице, в срока по чл. 421, ал. 3 НПК. Предмет на искането е акт от кръга на визираните в чл. 419 НПК, при посочени основания по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от НПК. Разгледано по същество, в контекста на очертаната аргументация, искането на осъденото лице е неоснователно. Съображенията за това са следните: С присъда № 4 от 18.01.2024 г., постановена по НОХД № 211/2023 г., РС - Несебър е признал Б. Д. Д. за виновен в това, че в условията на продължавано престъпление на различни неустановени дати от края на месец юни до началото на месец септември, но преди 15 септември на 2013 г. в гр. Обзор, общ. Несебър, извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление спрямо малолетната Ц.Ц.Ц., ЕГН •••••••••• от с. Ч., обл. София-град, поради което и на основание чл.149, ал. 1, вр. с чл.26, ал.1 от НК и чл.58а, ал.1 от НК го осъдил на „Лишаване от свобода“ за срок от 2 /две/ години и 8 /осем/ месеца. Със същата присъда Б. Д. е признат за виновен в това, че в условията на продължавано престъпление на различни неустановени дати от месец август до началото месец септември, но преди 15 септември на 2014 г., в гр. Обзор, общ. Несебър, извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление спрямо малолетната Ц.Ц.Ц., ЕГН •••••••••• от с. Ч., Обл. София-град, поради което и на основание чл.149, ал. 1, вр. с чл.26, ал.1 от НК и чл.58а, ал.1 от НК същият е осъден на „Лишаване от свобода“ за срок от 2 /две/ години и 8 /осем/ месеца. Б. Д. е признат за виновен и в това, че в условията на продължавано престъпление на различни неустановени дати в периода от месец август на 2016 г. до 10.09.2016 г., в гр. Обзор, общ. Несебър, извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление спрямо малолетната Ц.Ц.Ц., ЕГН •••••••••• от с. Ч., Обл. София-град, поради което и на основание чл.149, ал. 1, вр. с чл.26, ал.1 от НК и чл.58а, ал.1 от НК е осъден на „Лишаване от свобода“ за срок от 2 /две/ години и 8 /осем/ месеца. С присъдата РС-Несебър е признал Б. Д. за невиновен в това, че на неустановена дата за периода от 29.12.2016 г. до 04.01.2017 г. в гр. Обзор, общ. Несебър, извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление спрямо малолетната Ц.Ц.Ц., ЕГН •••••••••• от с. Ч., Обл. София-град като я целувал по устата, поради което и го оправдал по така повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл.149, ал.1 от НК. С присъдата Б. Д. е признат за виновен и в това, че на 25.05.2018 г. в гр. Обзор, общ. Несебър, ул. „Ч., в стая, разположена на първи етаж, държал за себе си порнографски материал, а именно 1472 (хиляда четиристотин седемдесет и два) броя файлове - снимки и видеоклипове, изобразяващи открито сексуално поведение, изразяващо се в похотливо показване на половите органи, мастурбация, кунилингус, еуякулация, за създаването на които е използвано лице, което изглежда като ненавършило 18 години, подробно описани в присъдата, поради което и на основание чл. 159, ал. 6 от НК и чл.58а, ал.1 от НК същият е осъден на „Лишаване от свобода“ за срок от 1 /една/ година и 4 /четири/ месеца, както и „Глоба“ в размер на 8000 /осем хиляди/ лева. С присъдата Б. Д. е признат за виновен и в това, че на 25.05.2018 г., в гр. Обзор, общ. Несебър, в стая, разположена на първи етаж на къща на ул. „Ч., в метална каса държал боеприпаси за огнестрелни оръжия по смисъла на чл. 7, ал.1 от ЗОБВВПИ – както следва: 50 (петдесет) броя малокалибрени патрони с периферно възпламеняване калибър „22LR-5.6 мм, марка “S&B”; 25 (двадесет и пет) броя патрони калибър „9x18/Макаров/, марка “S&B”; 6 (шест) бр. патрони калибър „9x18/Макаров/, марка “S&B”, 1 (един) бр. патрон калибър 9x19 Люгер марка “S&B”; 1 (един) бр. патрон калибър 9x18 Макаров марка “CCL”, 1 (един) бр. патрон калибър 9x18 Макаров, производство на бившия СССР; 7 (седем) броя патрони калибър 9x18 Макаров, производство на Тулски патронен завод Русия; 35 (тридесет и пет) броя патрони калибър 9x18 Макаров марка “CCL”, 15 (петнадесет) броя патрони калибър 9x18 Макаров марка “S&B”; 1 (един) брой ловен патрон с надпис „Глиган“ калибър 12x70 със заводски снаряден куршум тип „Бренеке“, без да има за това надлежно разрешително, изискуемо, съгласно чл. 50, ал. 3, вр. чл. 56, ал. 1 от ЗОБВВПИ, поради което и на основание чл. 339, ал. 1 от НК /некоректно изписано като чл. 159, ал.1 от НК/ и чл.58а, ал.1 от НК същият е осъден на „Лишаване от свобода“ за срок от 1 /една/ година и 4 /четири/ месеца. На основание чл. 23, ал. 1 от НК, на Б. Д. е определено едно общо наказание в размер на най-тежкото от наложените му за отделните престъпления, а именно – 2 /две/ години и 8 /осем/ месеца “Лишаване от свобода”, изпълнението на което на основание чл. 66, ал.1 от НК е отложено за изпитателен срок от 5 /пет/ години. На основание чл. 23, ал. 3 от НК към определеното на Б. Д. общо наказание „Лишаване от свобода“ е присъединено изцяло и наказанието “Глоба” в размер на 8 000 /осем хиляди/ лева. На основание чл.24, ал.1, т.3 от НПК е прекратено наказателното производство срещу подсъдимия Б. Д. за извършено престъпление по чл.159, ал.1 от НК. С присъдата РС-Несебър се е произнесъл и относно веществените доказателства, приобщени по делото. В тежест на Б. Д. с присъдата са възложени и разноските по делото. Първоинстанционният съдебен акт е атакуван от прокурора в неговата санкционна част, като по повод на подадения протест пред Бургаския окръжен съд е образувано ВНОХД № 448/2024г., по което съдът се е произнесъл с решение № 150 от 10.06.2024 г. С въззивното решение присъдата на Районен съд - Несебър е отменена в частта, с която Б. Д. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 159, ал. 6 от НК, като на основание чл. 289, ал. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК наказателното производство срещу Д. е било прекратено за това престъпление. Присъдата е отменена и в частта, с която към наложеното на подсъдимия Б. Д., едно общо най-тежко наказание „Лишаване от свобода“ за срок от 2 /две/ години и 8 /осем/ месеца, на основание чл. 23, ал. 3 от НК е присъединено изцяло наказанието „Глоба“ в размер на 8 000.00 /осем хиляди/ лева. Със същото решение присъдата на Районен съд - Несебър е изменена в частта, с която изпълнението на наложеното на подсъдимия Б. Д. едно общо най-тежко наказание „Лишаване от свобода“ за срок от 2 /две/ години и 8 /осем/ месеца, на основание чл.66, ал.1 от НК е било отложено за изпитателен срок от 5 /пет/ години, като вместо това е постановено на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС наложеното наказание да бъде изтърпяно при първоначален „общ“ режим. В останалата й част присъдата е потвърдена. Доводът за пренебрегване от страна на въззивния съд на задължението му да осъществи цялостна проверка на присъдата, основан на твърдението, че не е извършил самостоятелен анализ на доказателствената съвкупност, е неоснователен. Съдържанието на въззивното решение разкрива, че ОС-Бургас изцяло се е съгласил с доказателствения подход на първата инстанция, като отсъствието на констатация за допуснати процесуални нарушения при извеждане на релевантните факти му е дало основание да утвърди възприетата от първата инстанция фактическа обстановка. Вярно е, че като съд по фактите, въззивният такъв в своята контролна дейност по необхоД.ст е ангажиран да извърши собствено изследване на събраните по делото доказателствени материали, преценка на тяхната процесуална стойност и достатъчност, както и проверка на съответствието на фактическите констатации на първоинстанционния съд с доказателствената съвкупност. При изразено обаче от последния пълно съгласие с оценъчната дейност на първата инстанция, не е необхоД. да се ангажира с преповтаряне на застъпените изводи, а е достатъчно само да допълни същите при наличие на конкретни възражения от страните или да им даде нужното тълкуване, като това не води до извод за липса на мотиви, какъвто довод навежда искателят в настоящото производство /в т.см. Решение № 181 по н. д. № 486/12 г. на ВКС, І н. о., Решение № 372 по н.д. № 1158/2012 г. на ВКС, ІІІ н.о./. Ето защо и възраженията за дефицити в съдържанието на въззивното решение, засягащи аналитичната дейност на тази инстанция, не могат да бъдат приети за основателни. Оплакванията за неизпълнение от въззивния съд на задълженията по чл. 13 от НПК (за разкриване на обективната истина), чл. 14 от НПК (за вземане на решения по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, ръководейки се от закона) и чл. 107, ал. 5 от НПК (за внимателна проверка на всички събрани доказателства) не държат сметка, че по искане на подсъдимия и защитата, производството пред РС-Несебър се е развило по реда на диференцираната процедура по Глава двадесет и седма от НПК. В производството по чл. 371, т. 2 от НПК, каквото се явява и проведеното такова пред районния съд, подсъД.то лице получава по-благоприятно третиране при определяне на наказанието, но същевременно се съгласява с известни процесуални ограничения, свързани с възможността да спори по поддържаните от прокурора факти и във връзка с това - да участва непосредствено и лично в събирането и проверката на доказателствените средства, подкрепящи или оборващи обвинението. Поради това и допустимата му защита остава ограничена в рамките на признатите по обвинителния акт фактически положения. НеобхоД. е да се посочи по-нататък, че съгласно ТР № 1 от 06.04.2009 г. на ВКС цялостното признаване на фактите, изложени в обвинителния акт, обуславя ограничения в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивното решение. Въззивният съд проверява дали процесуалната дейност на първостепенния съд е осъществена при съблюдаване нормативната уредба на диференцираното производство и законосъобразността на доказателствената преценка. Също така следи за спазване регламентирания ред за допускане и провеждане на съкратено съдебно следствие, както и относно спазване изискванията на чл. 373, ал. 2 и 3 от НПК при постановяване на присъдата. При установено изпълнение на лимитираните правни предписания, въззивната инстанция не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти. В разглеждания случай при надлежно извършената проверка в горния обхват, окръжният съд е констатирал законосъобразност относно проведеното от първия съд съкратено съдебно следствие, като изцяло е възприел и аргументацията на последния относно доказателствената обезпеченост на признатите от Д. факти и обстоятелства по обвинителния акт. Очевидно, ръководейки се от доводите, наведени в сезиращия го протест, които се установява, че са били насочени единствено към справедливостта на отмереното наказание, съдът не се е ангажирал с подробно обсъждане на доказателствената наличност, подкрепяща направените от подсъдимия признания по фактите на обвинението, като е приел, че оценъчният подход на първата инстанция е правилен. Независимо от препращането, което ОС-Бургас е направил към мотивите на първоинстанционната присъда, същият е извършил надлежна проверка в съгласие със задълженията му по чл. 314 от НПК, съответни и на изискването по чл. 339, ал. 2 от НПК, което аргументира липса на основанието за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. За първи път в настоящото извънредно производство се излагат твърдения, че информацията, съдържаща се в показанията на свид. Ц.Ц., не способства извеждане в пълнота на фактите, очертани в обвинителния акт, съответно и за доказване на обвиненията срещу Д. по чл. 149, ал.1, вр. чл. 26, ал.1 от НК. Така заявеното оплакване е бланкетно, без да се конкретизира по отношение на кои точно факти се счита, че съществува празнота в свидетелските показания, която да дискредитира обвинителната теза. Отделно от това, същото отново не държи сметка, че първоинстанционното съдебно производство е протекло по специфичния процесуален ред на глава 27 от НПК – по чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 НПК, след като подсъдимият Д. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Отчитайки, че като процесуална последица от признанието на подсъдимия по т.2 на чл. 371 от НПК, същият е лишен по закон от възможността да оспорва пред по-горните инстанции поддържаните от прокурора факти, настоящият състав прие, че релевираните от защитата в тази насока съображения – за пропуски в доказателствената дейност на съда, са изцяло неоснователни. Подобно оплакване следва да се посочи, че по същество представлява оттегляне на самопризнанието по чл. 371, т. 2 от НПК, което оттегляне е процесуално недопустимо пред въззивната инстанция, чийто акт понастоящем се атакува по реда на извънредния контрол. Съгласно ТР № 1 от 2009 г. на ОСНК на ВКС, крайният момент до който могат да бъдат оттеглени изявленията на подсъдимия по чл. 371, т. 2 от НПК, е постановяването на определението на първостепенния съд по чл.372, ал. 4 от НПК. След като делото е решено при условията на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК и при нейното провеждане не са допуснати съществени процесуални нарушения /както е в процесния случай/, защитата на подсъдимия остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт. Ако подсъдимият не е бил съгласен с изложената фактология в сезиращия първата инстанция акт на прокурора, същият не е следвало да инициира провеждането на диференцираната процедура, а да изложи своевременно съображенията си в тази насока, за да може производството да се проведе по общия ред. Независимо от горното, само за пълнота ще се посочи, че показанията на свид. Ц.Ц. са събрани по надлежния законов ред, като в тях се съдържат обилни данни за извършените от осъдения Д. блудствени действия в тяхната продължителност, времеви рамки, характеристики и интензитет съгласно даденото им описание в обстоятелствената част на обвинителния акт. Изнесените от свид.Ц. сведения освен това правилно решаващите инстанции са преценили, че не остават изолирани от останалите доказателства по делото. Те намират подкрепа, макар и косвено в показанията на нейната майка – свид. С.Б.. За истинността на изложените от свид. Ц. факти, може да се съди и от останалите, приобщени по делото доказателства, а именно протокол за доброволно предаване от 23.08.2017г. на диск с разговори между Б. Д., Ц.Ц. и свид. С.Б. /спр. т.1, стр. 13-15 от ДП/; протокол за оглед на веществени доказателства от 10.04.2018г. на диска с разговори между Б. Д. и Ц.Ц., с приложени разпечатки /спр. т.1, стр. 30-33 от ДП/; протокол за претърсване и изземване от 25.05.2018г., отразяващ намиране и изземване на флаш памет, компютри, диск с надпис „Цвети“, оръжие и патрони /спр. т.1, стр. 92-94 от ДП/; протокол за извършена комплексна текническа лицево- идентификационна експертиза /спр. т.2, стр. 54-62 от ДП/; съдебно-техническа експертиза /спр. т.2, стр.21-39 от ДП/; протокол за техническа експретиза № 2020/ИКУ-021 на мобилен телефон Самсунг и мултимедийна карта /спр. т.3, стр.40-47 от ДП/; протокол за техническа експертиза № 2019/КСМ- 71/12.07.2019г. на преносим компютър Леново / спр.т.3, стр. 52-64 от ДП/; комплексна аудиовизуална и художествена експертиза / спр. т.4, стр.5-69 от ДП/. Поради това и няма никакво основание да се счете, че осъждането на Д. по предявеното му обвинение за извършени три престъпления по чл. 149, ал.1, вр. чл. 26, ал.1 от НК, е при отсъствие на доказателства в тяхна подкрепа. НеобхоД. е също да се отбележи, че изразеното от осъдения несъгласие с подхода на съда при оценката на показанията на свид. Ц., по естеството си съставлява претенция за необоснованост на атакувания акт. Известно е, че необосноваността не съставлява самостоятелно касационно основание и доколкото се касае за правила, приложими по силата на чл. 426 от НПК и в производството по Глава тридесет и трета от НПК, твърденията в искането, че прочитът на това конкретно доказателство, разкрива фактически положения, различни от възприетите такива от решаващите инстанции, след като не се допълват с конкретни доводи за отклонения от правилата за формиране на вътрешното съдийско убеждение при обсъждането им, не могат да бъдат предмет на обсъждане от съда. В производството по извънреден контрол, каквото се явява настоящото такова, съдът не разполага с правомощия да приема нови фактически положения на основата на събраните по делото доказателствени материали, а контролира единствено правилното приложение на материалните и процесуалноправните норми. Повод за намеса на съда може да е налице ако не са събрани доказателства, необходими за обективно, всестранно и пълно изясняване на доказателствата по делото, ако вътрешното убеждение на решаващите съдилища е изградено въз основа на негодни доказателствени източници, както и ако оценката на доказателствата е превратна или не според действителното им съдържание. Такива пороци не се сочат от искателя, както и не се установяват от настоящия състав на съда при проверка на постановения акт на въззивната инстанция. Неоснователно е и възражението за нарушение на материалния закон относно осъждането по чл.339, ал.1 от НК. За да възприеме, че е налице съставомерност на това деяние ОС-Бургас е обсъдил събраните в досъдебното производство доказателства и самопризнанието на подсъдимия, дадено по реда на чл. 371, ал.2 от НПК, като е намерил, че заключението на съдебно- балистичната експертиза, показанията на свидетелите и веществените доказателства, подкрепят направеното от подсъдимия самопризнание и установяват безпротиворечиво и пълно описаната фактическа обстановка. Този анализ на доказателствата в мотивите към присъдата, е довел въззивния съд до извода, че Д. е осъществил състава на престъплението по чл. 339, ал.1 от НК. Престъпното деяние, както правилно е отбелязал окръжният съд, е доказано от субективна и обективна страна, и неговата обществена опасност не може да бъде омаловажавана, още повече предвид установеното количество боеприпаси /142 патрона за огнестрелно оръжие/. Действително, те са били съхранявани по надлежния ред в метална каса и след установяването им са предадени от осъдения без възражения, но тези обстоятелства, както и липсата на данни последният да е възнамерявал или да е използвал патроните по предназначение, са взети предвид от съда при индивидуализиране на наказанието, което е наложено в минималния предвиден в закона размер при превес на смекчаващите вината обстоятелства. Без да оспорва факта на държане на боеприпасите, в своите обяснения Д. твърди, че няма вина, тъй като при предприетата от него инициатива за връщане на законно притежавано оръжие на компетентните органи след изтичане на разрешението му по ЗОБВВПИ, последните не са изпълнили коректно законовата процедура. Същевременно Д. не отрича знанието си за това, че разрешението му е изтекло, въпреки което не е предприел действия по подновяването му. Не отрича и факта на предаване на оръжието на органите на МВР без съставяне на надлежен протокол, като не дава обяснение защо е задържал боеприпасите. Ето защо и опитът му да прехвърли вината на компетентните държавни органи, се явява напълно несъстоятелен и несъответен на разписаното в ЗОБВВПИ. След като веднъж се е снабдил с въпросното разрешение по ЗОБВВПИ деецът очевидно добре знае, че трябва да има такова, за да държи процесните боеприпаси. От субективна страна, за да е съставомерно деянието по чл. 339, ал.1 от НК, е нужно деецът да е имал представи, че режимът на държане на боеприпаси е разрешителен и че той няма разрешение, защото издаденото такова по-рано е с изтекъл срок. При тези условия деецът е продължил да държи боеприпаси без надлежно разрешение. Тъй като деянието е на просто извършване, няма значение дали боеприпасите са послужили за осъществяване на противоправно деяние и дали от държането им са настъпили вредни последици. В случая, след като Д. не е преминал през процедура за подновяване на резрешението по ЗОБВВПИ, за да докаже пред органите, че продължава да отговаря на условията на специалния закон, то той е знаел, че в периода след изтичане на срока на разрешението до установяването на боеприпасите от полицейските органи, те не са били законно държани. Въз основа на изложеното настоящият съдебен състав намира, че ОС- Бургас е направил единственият правилен извод, че Д. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 339, ал.1 от НК. Не се споделя и оплакването на осъдения за явна несправедливост на наложеното наказание, тъй като не се констатира диспропорция от категорията на визираната в чл. 348, ал. 5 от НПК. Във връзка с така наведеното в искането за възобновяване възражение следва да се отбележи, че както първоинстанционният, така и въззивният съд правилно са приели, че наказанието подлежи на определяне по правилата, визирани в разпоредбата на чл. 373, ал. 2 от НПК, която задължава съда да приложи разпоредбата на чл. 58а от НК. При индивидуализация на санкцията прецизно са мотивирани възприетите по отношение на всяко от деянията, в извършването на които Д. е признат за виновен, смекчаващи и отегчаващи отговорността на последния обстоятелства, като не се установява подценяване или надценяване на едни обстоятелства за сметка на други. Наказанието, което е наложено на осъдения Д. за всяко от трите престъплението по чл.149, ал. 1, вр. с чл.26, ал.1 от НК, съответства на съвкупността от релевантните и доказани по делото обстоятелства, очертаващи степента на обществена опасност на деянието и дееца, и необхоД.стта от постигане на целите по чл. 36 НК. Адекватно са били отчетени специфичните особености на престъпното посегателство – естеството, вида и интензитета на реализираните блудствени действия, темпоралните характеристики, възрастта на пострадалата и вредните последиците за последната. Множеството деяния, включени в системата на продължаваното престъпление, както и обстоятелството, че осъденият е бил упорит и последователен в действията си, без да показва разкаяние от стореното или съчувствие към жертвата, преследвайки задоволяване на собствените си сексуални потребности, правилно е прието, че свидетелстват за висока степен на обществена опасност на личността на същия. Същевременно, съответна тежест е била придадена и на обстоятелствата, водещи до смекчаване на отговорността на Д., а именно: чистото му съдебно минало, както и необоснованата продължителност на воденото срещу него наказателно производство. Правилно е оценено и действителното значение на самопризнанието на осъдения Д., като ОС-Бургас напълно обективно е отчел, че същото не е подпомогнало реално доказването на престъпното деяние и установяването на неговия извършител, поради което съгласно т. 7 от ТР № 1/06.04.09 год. по ТД № 1/08 год. на ОСНК на ВКС, при определяне на наказанието по реда на чл. 373, ал. 2 от НПК, вр. чл. 58а, ал. 1 от НК то не е третирано като допълнително смекчаващо обстоятелство. Смекчаващите отговорността обстоятелства не са били подценени при определяне на конкретния размер на наказанието лишаване от свобода по отношение на осъдения Д., защото тяхното значение е било претеглено с установените отегчаващи вината обстоятелства, които са били преценени правилно като обосноваващи налагане на наказание при превес именно на последните. В рамките на вярно индивидуализираните още от първата инстанция смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, решаващите съдилища са достигнали до правилни изводи, които се споделят от АС-Бургас, а именно, че не са налице многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства, които да обуславят приложението на чл. 55 от НК, респективно индивидуализиране на наказанието при условията на чл. 58а, ал. 4 от НК, каквото искане се поставя от защитата. Значимите за определяне на наказанието обстоятелства, преценени при хипотезата на чл. 54 от НК, в тяхната взаимна връзка и в контекста на степента на обществена опасност на всяко от деянията и дееца, са довели до вярно индивидуализиране на наказанието лишаване от свобода в размер на две години и осем месеца /след законовата редукция по чл. 58а, ал. 1 НК по отношение на всяко от престъпленията/, като при неговото определяне не са пренебрегнати и целите по чл. 36 от НК. При индивидуализиране на наказанието на осъдения за извършеното от него престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК, въззивният съд е изследвал задълбочено тежестта на инкриминираното деяние и конкретиката на характеризиращите го особености. Анализирани са фактите, свързани с личността на дееца с оглед характера и спецификата на престъплението, в което като акт на поведение се проявяват неговите обществени и индивидуални качества. С нужната тежест и насоченост, а именно като смекчаващи отговорността обстоятелства, са отчетени чистото съдебно минало на Д., продължителния срок на наказателното производство, начина на съхранение на патроните. Отдадена е и достатъчна значимост на обстоятелството, че липсват данни Д. да е използвал боеприпасите по предназначение. Единствено несъгласие настоящият съдебен състав изразява със становището на въззивния съд, който приема като смекчаващо вината обстоятелство невисокия брой боеприпаси. В случая се установява, че държаните патрони са били 142 на брой, годни за употреба, съгласно съдебно- балистичната експертиза, което не сочи на по-ниска степен на обществената опасност на деянието в сравнение с обичайните случаи на този вид, както неправилно е приел ОС – Бургас. Поради това и няма основание да се счете, че определеното при условията на чл.54 от НК минимално наказание от две години лишаване от свобода, редуцирано по правилата на чл58а, ал.1 от НК на една година и четири месеца лишаване от свобода, се явява несправедливо такова. Отчитайки общата престъпна деятелност на Д., характера и тежестта на отделните престъпления, включени в съвкупността, БАС намира, че определеното му по правилата на чл. 23 от НК общо най-тежко наказание от две години и осем месеца лишаване от свобода, без приложение на чл. 24 от НК, не само че не е завишено, но и сочи на проява на благосклонност от решаващите съдилища, поради което и намира, че следващо редуциране на санкцията би се явило в разрез с целите по чл.36 от НК. Без основание се явява и претенцията за явна несправедливост на наказанието поради неприлагане на чл.66, ал.1 от НК, съпроводена с упрек към въззивния съд, че не е изложил надлежни мотиви защо приема необхоД.стта наказанието да бъде изтърпяно ефективно. Прочитът на въззивното решение показва съдържащи се в него ясни съображения на съда защо приема, че условното осъждане не би способствало постигане на целите по чл.36 от НК и най-вече специалната превенция, на която законодателят е отдал приоритет при преценката относно приложението на чл.66, ал.1 от НК. До този извод въззивният съд е достигнал чрез анализ на фактите по делото, като е съобразил събраните доказателства относно конкретните прояви на осъдения, които са ясен индикатор за индивидуалните особености на неговата личност. Правилно е прието, че характерът на реализираните от Д. престъпни прояви, обхванати от състава на чл. 149, ал.1, вр. чл. 26, ал.1 от НК, разкриват съзнание, убеждения и качества на последния, корекцията на които не би могла да се постигне извън пенитенциарно заведение. Касае се за грубо и трайно проявено във времето посегателство върху половата неприкосновеност и полов морал на пострадалото момиче, предпоставящо негативни промени в цялостната личностна структура на детето. Изправен пред невъзможността да овладее личните си страсти, в проява на упоритост Д. е реализирал престъпна дейност, пренебрегвайки открито последиците, до които това може да доведе за пострадалата, предвид ниската й възраст, етап на полово съзряване и психичното й функциониране. Така обективираните посредством престъпната дейност личностови особености на Д., правилно са дали основание на съда да счете, че персоналната обществена опасност на последния е сериозно завишена. Очертаната конкретна тежест на трите престъпления по чл.149, ал. 1, вр. с чл.26, ал.1 от НК с оглед обстоятелствата, свързани с извършването им, обосновано е прието, че се завишава допълнително от извършеното престъпление по чл.339, ал.1 от НК и несъмнено налага извода, че целите по чл. 36 НК, и преди всичко, целта да се подейства поправително върху Д., не могат да бъдат постигнати чрез условното му осъждане. Доводите, наведени от защитата, че по делото не са налице данни за настъпили тежки за здравето /физическо и психическо/ на детето последици, не могат да бъдат споделени. Тежките последици за пострадалата са факт, който в случая не се нуждае от допълнително и по специално доказване, предвид наличието по делото на множество обективни данни, на основата на които може да се достигне до извод в тази насока. Пострадалата е дете, възрастта на което към датата на инкриминираната деятелност –...., е такава, в която то съзрява и има силна нужда от подкрепяща го среда, от обич, закрила, напътствия, на която база да формира собствената си идентичност и представите си за ценности и морал. Посегателството, упражнено от осъдения Д. спрямо момичето, разкриващо се от доказателствата по делото, е предпоставка за множество негативни променя в цялостната й личностна структура, като травмиращите преживявания, през които е преминала, несъмнено ще оставят траен отпечатък в съзнанието й, а бъдещите последици върху психичното й функциониране и реализацията й като личност, само могат да се предполагат към момента. Ето защо и БАС намира, че въззивният съд не е имал основание да отчита последиците от деянието като такива, благоприятстващи правното положение на подсъдимия, в каквато насока са претенциите на защитата. Възрастта на осъдения Д. -.. към началото на инкриминирания период /2013г./, обективно може да бъде преценена като зряла, но не и като "напреднала", както се сочи от защитата, поради което и отчитането й не налага по-снизходително третиране на дееца, съответно и не обуславя приложимост на чл.66, ал.1 от НК. Относно наведените от защитника твърдения за съпътстващи възрастта на Д. заболявания, следва да се посочи, че по делото не са налице обективни данни, които да свидетелстват за конкретно заболяване у последния, което да налага преоценка на решението на въззивната инстанция за необхоД.ст от ефективно изтърпяване на наложеното наказание. Чистото съдебно минало на Д., както и трудовата и семейната му ангажираност, безспорно представляват смекчаващи отговорността факти, но по естеството си не могат да компенсират необхоД.стта от ефективно наказание за поправянето и превъзпитанието му като деец. В заключение, наказанието на осъдения Д. е правилно отмерено и е справедливо индивидуализирано, поради което искането за редуциране на неговия размер при условията на чл.55 от НК и приложението на чл.66, ал.1 от НК като неоснователно следва да се остави без уважение. Мотивиран от изложеното, в пределите на предоставената му компетентност, настоящият съдебен състав не установи наличие на основания по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК, в какъвто обхват искателят е направил своите възражения. Поради това и възприе, че искането за отмяна на въззивното решение по ВНОХД № 448/2024г. по описа на Окръжен съд гр.Бургас следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното, Бургаският апелативен съд
Цитирани разпоредби
47- чл. 339, ал. 1 НК
- чл. 36 НК
- чл. 58, ал. 1 НК
- чл. 371, т. 2 НПК
- чл. 348, ал. 1, т. 1
- чл. 159, ал. 1 НК
- чл. 26, ал. 1 НК
- чл. 54 НК
- чл. 55 НК
- чл. 66, ал. 1 НК
- чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК
- чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК
- чл. 149, ал. 1
- чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС
- чл. 56, ал. 1 ЗОБВВПИ
- чл. 7, ал. 1 ЗОБВВПИ
- чл. 149, ал. 1 НК
- чл. 159, ал. 6 НК
- чл. 23, ал. 3 НК
- чл. 23 НК
- чл. 23, ал. 1 НК
- чл. 24 НК
- чл. 339 НК
- чл. 348, ал. 1 НК
- чл. 58 НК
- чл. 58, ал. 4 НК
- чл. 107, ал. 5 НПК
- чл. 13 НПК
- чл. 14 НПК
- чл. 314 НПК
- чл. 339, ал. 2 НПК
- чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК
- чл. 348, ал. 5 НПК
- чл. 371, ал. 2 НПК
- чл. 371 НПК
- чл. 372, ал. 4 НПК
- чл. 373, ал. 2 НПК
- чл. 419 НПК
- чл. 420, ал. 2 НПК
- чл. 421, ал. 3 НПК
- чл. 426 НПК
- чл. 13
- чл. 289, ал. 1
- чл. 372, ал. 4
- чл. 373, ал. 2
- чл. 422, ал. 1, т. 5
- чл. 50, ал. 3