Решение № 2615 от 22.5.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 9979/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 20122710 от 25.05.2021 г., постановено по ГД № 48587 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд (СРС), ГО, 24 състав, ответникът Прокуратурата на Република България е осъден на основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да заплати на Е. К. Б. сумата от 4700, 00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1 от НК, като наказателното производство е прекратено с Решение от 01.02.2016 г., постановено по ВНОХД № 4309 по описа за 2015 г. по описа на СГС, НО, VII въззивен състав, с което е отменена Присъдата на СРС, НО, 15 състав по НОХД № 4248 по описа за 2011 г. в нейната наказателна част, поради изтекла абсолютна давност за наказателно преследване по чл. 81, ал. 3, вр. чл. 80, ал. 1, т. 4 от НК и е прекратено наказателното производство по внесения обвинителен акт по делото на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК и по аргумент на противното на чл. 24, ал. 2 от НПК, както и сумата от 400, 00 лв., представляваща претърпени имуществени вреди за заплатен адвокатски хонорар в наказателното производство, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.02.2016 г. до окончателното изплащане, като искът за неимуществени вреди е отхвърлен като неоснователен за разликата над сумата от 4700, 00 лв. до пълния предявен размер от 15000, 00 лв., както и искът за имуществени вреди за разликата над сумата от 400, 00 лв. до пълния предявен размер от 600, 00 лв. и изцяло искът за имуществени вреди в размер на 13000, 00 лв., като неоснователни и недоказани. СРС се е произнесъл и относно дължимостта на разноските, съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 и 3 от ГПК съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от иска. Решението на СРС е обжалвано от ищеца Е. К. Б. в частта, с която исковата претенция е отхвърлена. Въззивникът в подадената въззивна жалба и допълнение към нея поддържа, че в обжалваната част решението на първоинстанционния съд е неправилно и постановено в противоречие със събраните по делото доказателства. Излагат се доводи, че решението на първата инстанция е шаблонно и постановено без връзка с конкретни данни и факти по конкретното дело. Ето защо въззивникът отправя искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част, като вместо него постанови друго, с което исковата претенция да бъде уважена в цялост. След срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника Прокуратурата на Република България. Срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба и от ответника в частта, с която исковата претенция е уважена. Въззивникът поддържа, че в обжалваната част решението на първоинстанционния съд е неправилно, тъй като същото е постановено в противоречие с т. 8 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Излагат се доводи, че ищецът не е установил предпоставките, които обуславят основателността на претенцията му. Сочи се, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по релевираното с отговора на исковата молба възражение по чл. 111, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, респ. че лихвата за периода от 01.02.2016 г. до 04.06.2016 г. е погасена по давност. Оспорва се като недоказан и искът за имуществени вреди за адвокатско възнаграждение. Излагат се доводи и срещу размера на присъденото обезщетение. Ето защо въззивникът отправя искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част, като вместо него постанови друго, с което исковата претенция бъде отхвърлена в цялост, а при условията на евентуалност, да бъде намален размерът на присъденото обезщетение. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца Е. К. Б. чрез адв. П. М., с който се изразява становище за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка отправя искане до СГС като въззивна инстанция да остави въззивната жалба, подадена от ответника, без уважение. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт: СРС е сезиран с иск с обективно, кумулативно съединени искове съответно с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Ищецът твърди, че е бил привлечен в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1 от НК. Наказателното производство, образувано срещу нея, е продължило общо 5 години и 3 месеца. Излагат се съображения, че са налице основанията по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, тъй като срещу нея е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1 от НК, СРС е постановил оправдателна присъда, отменена с Решение на СГС, като наказателното производство е било прекратено на основание изтекла абсолютна давност за наказателно преследване. Воденото срещу нея наказателно производство е оказало неблагоприятно въздействие върху психическото й състояние и нейния социален живот, била е подложена на постоянен психически стрес, изпитвала е дискомфорт, била е разтревожена за бъдещето си, познатите й започнали да я отбягват, нарушена е била добрата й репутация, която е имала сред колегите и приятелите си, изпитвала е страх, срам, страдала е от безсъние. Твърди се, че здравословното й състояние се е влошило драстично, семейството й я е изолирало и е прекратило връзката си с нея, наложило се е лечение в България, а впоследствие и в ГЕ.ния. Сочи се, че за провеждане на защитата си е упълномощила адвокат. Поддържа се, че вследствие на воденото срещу нея наказателно производство не е могла да изпълни поети от нея договорни задължения, което е довело до необходимостта да заплати неустойка в размер на 6500, 00 евро или 13000, 00 лв., което представлявало имуществена вреда по чл. 4 от ЗОДОВ. Предвид изложеното претендира Прокуратурата на Република България да бъде осъдена да й заплати сумата в общ размер на 28600, 00 лв., от които 15000, 00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди (болки и страдания), които са в пряка причинна връзка с незаконосъобразно воденото срещу нея наказателно преследване, ведно със законната лихва, считано от 01.02.2016 г. до окончателното изплащане на главницата; сумата от 600, 00 лв. – имуществени вреди, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за наказателното производство, ведно със законната лихва, считано от 01.02.2016 г. до окончателното изплащане на главницата; сумата от 13000, 00 лв. - имуществени вреди, представляващи неустойка по договор за паричен заем от 01.09.2010 г., ведно със законната лихва, считано от 01.02.2016 г. до окончателното изплащане на главницата. С постъпилия в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор ответникът – Прокуратурата на Република България, оспорва исковата претенция като неоснователна. Счита, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността й. Твърди се, че не е налице един от елементите от фактическия състав, обуславящ основателността на исковата претенция, респ. следва да се имат предвид разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСНК на ВКС. Твърди се, че не са налице и другите предпоставки за уважаване на исковата претенция. При условията на евентуалност поддържа, че са налице основания за намаляване размера на претендираното обезщетение както за неимуществените, така и за имуществените вреди. Прави възражение по чл. 111, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, че претенцията за присъждане на обезщетение за забава е погасена по давност за времето от 01.02.2016 г. до 04.06.2016 г. С постановление на прокурор в СРП от 24.04.2009 г. e постановено да се образува досъдебно производство срещу Е. К. Б. за това, че на 11.04.2008 г. в гр. София на ул. „Пиротска“ се заканила с убийство на Г.Х.Щ. и това заканване би могло да възбуди основателен страх у него за осъществяването му – престъпление по чл. 144, ал. 3 от НК. Образувано е ДП № 1497/2009 г. по описа на 03 РУ – СДВР, пр. пр. № 31304/2008 г. по описа на СРП. С постановление на прокурор в СРП от 24.04.2009 г. e постановено досъдебното производство да бъде спряно на основание чл. 25, т. 2 от НПК, като последното е възобновено на 27.11.2009 г. На 19.04.2010 г. досъдебното производство отново е спряно на основание чл. 25, т. 2 от НПК, възобновено на 18.05.2010 г. С постановление от 29.10.2010 г. за привличане на обвиняем на 02.11.2010 г. Е. К. Б. е привлечена като обвиняем по посоченото досъдебно производство за извършено престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1 от НК. Спрямо нея е взета мярка за неотклонение „подписка“. На 11.03.2011 г. СРП е внесла в СРС обвинителен акт срещу Е. К. Б. за това, че на 11.04.2008 г. около 15: 00 часа в гр. София, ул. „Пиротска“ се заканила на Г.Х.Щ. с престъпление против неговата личност – убийство, с думите „ще те убия, като размахала малък нож към него“ и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му – престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1 от НК. Въз основа на внесения в СРС обвинителен акт е образувано НОХД № 4248/2011 г. по описа на СРС, 15 състав, НО. С присъда от 23.06.2015 г., постановена по посоченото НОХД № 4248/2011 г., Е. К. Б. е призната за невинна в извършването на вмененото й престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1 от НК и на основание чл. 304 от НПК е оправдана изцяло по повдигнатото срещу нея обвинение. С решение от 01.02.2016 г., постановено по ВНОХД № 4309/2015 г. по описа на СГС, НО, VII въззивен състав, е отменена посочената присъда в нейната наказателна част и е прекратено наказателното производство, на основание чл. 334, т. 4 от НПК, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК, поради изтичане на абсолютната давност за наказателно преследване по чл. 81, ал. 3, вр. чл. 80, ал. 1, т. 4 от НК. От показанията на разпитания в производството пред първоинстанционния съд свидетел Ш.З.Т. се установява, че познава ищцата от 2008 г. покрай търговия с обувки. Ищцата имала фабрика и магазини за обувки и със свидетеля решили да работят заедно. В края на 2008 г. началото на 2009 г. разбрал, че срещу ищцата се води дело. Казала му, че съдружникът й не й давал да мести обувките от магазин на магазин, имала проблеми с прокуратурата. През 2010 г. ищцата взела заем в размер на 25000, 00 евро, за да платят механата, но след заплащането на механата не успели да извадят разрешително, тъй като ищцата не била добре психически. Лично свидетелят я е карал на лекар. Преди наказателното производство ищцата не е имала проблеми. Към момента ищцата била по- добре отколкото през 2014-2015 г., не му е известно понастоящем тя да се лекува, в момента живеела в Берлин, ГЕ.ния. От заключението на назначената по делото съдебна психиатрична експертиза (СПЕ), неоспорено от страните, което въззивният съд цени като обективно, компетентно, изготвено с необходимите знания и умения, се установява следното. Ищцата страда от биполярно афективно разстройство, хипоманиен епизод към момента на изследването. Възможно е да има причинно-следствена връзка между възникването и протичането на това психично разстройство и воденото наказателно производство, но тази връзка не е нито задължителна от теоретична гледна точка, нито доказана в конкретния случай. По-вероятно е психотравмените изживявания, свързани с наказателното преследване, да са предизвикали у ищцата адапционна реакция с предимно депресивен облик, чиято симптоматика, по патопластичен механизъм, да се е отразила на манийните и депресивните епизоди, придавайки им смесен облик и да е съществувала и между тези епизоди като коморбидност. В съдебно заседание вещото лице е заявило, че заболяването на ищцата е започнало преди инцидента (още през 2008 г.), станал повод за образуване на наказателното производство срещу ищцата, като до този извод достига на база цялата медицинска документация на ищцата. Последната по време на инцидента е била в състояние на гневна мания и е било редно да й се признае невменяемост и наказателното производство да се прекрати. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Депозираните въззивни жалби са допустими. Същите са подадени в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирани лица и при наличието на правен интерес от обжалването. Разгледана по същество, жалбата на ищеца е неоснователна, а тази на ответника – основателна, респективно обжалваното решение е неправилно в частта, с която исковата претенция е уважена, по следните съображения: Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да при-ложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част може да препрати към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК. Предявен за разглеждане е осъдителен иск с правно основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Основателността на исковата претенция е обусловена от установяване кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти), а именно: 1. спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение за извършване на престъпление от общ характер; 2. лицето да е било оправдано или образуваното наказателно производство да е било прекратено с влязъл с акт, поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано; 3. ищецът да е претърпял твърдените неимуществени вреди; и 4. между незаконното действие на правозащитните органи и понесените от ищеца неимуществени вреди да е налице причинно-следствена връзка. Елементите от посочения фактически състав трябва да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищцата – по арг. от разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК. В случая се установи, че наказателното производство срещу ищцата е образувано за престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1 от НК – закана за убийство, извършено на 11.04.2008 г., за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до три години в редакцията, приложима в случая. С оглед на това и на основание чл. 81, ал. 3, вр. чл. 80, ал. 1, т. 4 от НК абсолютната погасителна давност е в размер на 7 години и 6 месеца и изтекла на 11.10.2015 г., а не на 11.04.2015 г., както е прието в мотивите към Решение от 01.02.2016 г., постановено по ВНОХД № 4309/2015 г. по описа на СГС, НО, VII въззивен състав. При това положение следва да се приеме, че наказателното производство е образувано преди наказателното преследване да е погасено по давност. Абсолютната погасителна давност е изтекла в хода на висящия наказателен процес, поради което и с оглед липсата на волеизявление от страна на ищеца – обвиняем в наказателното производство, по чл. 24, ал. 2 от НПК, същото е прекратено. Съгласно т. 8 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС процесуалните действия, извършени преди изтичането на давността не дават право на обезщетение, защото са били законни. Същевременно основната предпоставка за отговорността на държавата е незаконност на действията на държавните органи. Обстоятелството, че в хода на наказателното производство е изтекла давността, изключваща наказателната отговорност, не дава право на лицето, срещу което е водено наказателното производство, да иска заплащане на вредите, претърпени по време на наказателното преследване до изтичане на давността. Не може да се ангажира отговорността на правозащитния орган, защото извършените от него действия са били законни – т. е. липсва елемент от фактическия състав на отговорността на държавата. Ако наказателното производство продължи по искане на обвиняемия или подсъдимия по реда на чл. 21, ал. 2, във вр. с чл. 21, т. 2 и 3 от НПК (отм.) и чл. 288, ал. 2 от НПК (отм.), или прокурорът внесе предложение за оправдателна присъда, право на обезщетение има лицето, признато за невинно с влязла в сила присъда. Тогава съответният правозащитен орган отговаря за вреди, ако наказателното производство е било образувано преди наказателното преследване да е било погасено по давност или деянието амнистирано. В разглеждания случай ищецът не е заявил, че иска наказателното производство да продължи по реда на чл. 24, ал. 2, вр. с чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК (в сила от 29.04.2006 г.) и чл. 289, ал. 2 от НПК (в сила от 29.04.2006 г.), идентични с разпоредбите на чл. 21, ал. 2, вр. с чл. 21, т. 2 и 3 от НПК (отм.) и чл. 288, ал. 2 от НПК (отм.), респ. не е поискал възобновяване на делото с оглед евентуално постановяване на оправдателна присъда. За ищеца не е налице задължение да отправи такова искане. Същевременно в исковата молба не се поддържа продължителността на наказателното производство да е била неразумно дълга, респ. да е нарушено правото на ищцата по чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (за разглеждане и решаване на делото в разумен срок). На следващо място, действително съгласно практиката на върховната съдебна инстанция в разглеждания случай за времето от изтичането на абсолютната давност до прекратяването на производството наказателното преследване е незаконно и са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника за претърпените от ищеца неимуществени и имуществени вреди през този период (така Решение № 180 от 23.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1392/2011 г., III г. о., ГК; Решение № 392 от 4.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2590/2015 г., IV г. о., ГК; и др.). В случая обаче абсолютната давност е изтекла във въззивното производство по ВНОХД № 4309/2015 г., същото е образувано по въззивна жалба на частния обвинител, а не по протест на СРП. Съгласно разпоредбата на чл. 324, ал. 1 от НПК право да оттегли подадената въззивна жалба има единствено жалбоподателя, а съгласно тази на чл. 78, ал. 2 от НПК частният обвинител може да поддържа обвинението и след като прокурорът заяви, че не го поддържа. След като въззивното производство е било инициирано от частния обвинител, прокурорът не е разполага с правомощие по реда на чл. 324 от НПК или по друг ред да десезира въззивния съд от разглеждане на делото и по този начин да повлияе пряко за своевременното прекратяване на наказателното производство, то за периода от изтичане на абсолютната давност на 11.10.2015 г. до прекратяването на наказателното производство на 01.02.2016 г. ответникът Прокуратурата на Република България не отговаря за претърпените от ищеца неимуществени и имуществени вреди. По изложените съображения исковата претенция се явява изцяло неоснователна и като такава следва да се отхвърли в цялост. Ето защо в частта, с която исковете са уважени, първоинстанционното решение е неправилно и следва да се отмени, като вместо него се постанови друго, с което исковата претенция за сумата от 4700, 00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, и за сумата от 400, 00 лв., представляваща претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.02.2016 г. до окончателното изплащане, бъде отхвърлена. Първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта, с която на ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на ищеца сумата от 55, 28 лв., представляваща сторени в производството пред първата инстанция разноски. В останалата част първоинстанционното решение е правилно и като такова следва да се потвърди. По отношение на разноските: При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски както пред първата инстанция, така и във въззивното производство има единствено въззиваемият ответник. Същият обаче не претендира такива, с оглед на което разноски не следва да му се присъждат. Решението подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК, доколкото цената на предявения иск е над 5000, 00 лв. Така мотивиран, съдът