Решение № 1576 от 29.3.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 10884/2022 г.

Производството е по реда на чл. 435 – 438 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Образувано е по жалба вх. № 56913/22.06.2022 г. на „К.т.“ ЕООД – длъжник по изпълнително дело № 20228510401216 по описа на ЧСИ М.П., рег. № 851 на КЧСИ, с район на действие СГС, срещу отказа на съдебния изпълнител да прекрати изпълнителното дело, обективиран в съобщение с изх. № 29165/31.05.2022 г. Жалбоподателят поддържа, че изпълнителното дело подлежи на прекратяване на осн. чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като сумите дължими на взискателя са погасени, чрез прихващане преди образуване на изпълнителното дело. В тази връзка твърди, че изпълняемото вземане за съдебно –деловодни разноски, в размер на 719.66 лева, е присъдено на взискателя „Е.л.“ ООД с решение № 260009/11.08.2020 г., постановено по гр.д. № 3975/2019 г. на Районен съд – Бургас, като съдът е определил, че тази сума се дължи общо от „К.т.“ ЕООД, К.В.Р. и З.Т.К.. Жалбоподателят „К.т.“ ЕООД погасил общото вземане, чрез прихващане със свое вземане за разноски в размер на 763.48 лева, присъдени по същото гражданско дело, което изявление за прихващане е достигнало до кредитора. Последното е било обективирано в покана за доброволно изпълнение по изп. д. № 20227030400151 по описа на ЧСИ Г.М., рег.№ 703, с район на действие Окръжен съд –Бургас, и получено от „Е.л.“ ООД на 03.05.2022 г.. Доколкото лицата К.В.Р. и З.Т.К. били поръчители на „К.т.“ ЕООД в отношенията му с взискателя, то изпълнение от негова страна, в качеството му на основен длъжник, погасявало и тяхната отговорност. Предвид изложеното, моли съда да отмени отказа на съдебния изпълнител и да прекрати изпълнително дело 20228510401216 по описа на ЧСИ М.П. по отношение на него и длъжниците К.В.Р. и З.Т.К. на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като към момента на образуването му задължението е погасено с извършеното преди това прихващане, респ. да върне делото на а ЧСИ с указания за неговото прекратяване. В становище с вх.№ 24021/14.03.2023 г. доразвива аргументите в жалбата си за неправилност на отказа на съдебния изпълнител да прекрати изпълнителното дело, като представя решение на ОС –Ловеч по алогичен казус между същите страни. Взискателят „Е.л.“ ООД е подал възражение, в което излага становище за неоснователност на жалбата. Посочва, че отговорността за разноски е разделна, поради което жалбоподателят дължи на взискателя единствено 1/3 от общата сума, като останалата част е дължима от другите двама длъжници - К.В.Р. и З.Т.К.. Навежда доводи, че прихващането по посочения от жалбоподателя начин не може да породи погасителен ефект, тъй като изявлението за прихващане следва да е направено от носителя на активното вземане до титуляра на насрещното вземане. В случая това условие не е било осъществено. Изявлението за прихващане на „К.т.“ ЕООД не било адресирано до взискателя, а до ЧСИ Г.М. рег.№ 703, с район на действие Окръжен съд – Бургас. В същото време от страна на К.В.Р. и З.Т.К. не били изпращани изявления за прихващане, като в изпратените покани за доброволно изпълнение по образувани от тях изпълнителни дела срещу „Е.л.“ ООД не се повдигал въпрос за прихващане. Посочва, че в правомощията на съдебния изпълнител не попада възможността за извършване на компенсаторни изявления, засягащи предмета на изпълнителното производство. Поддържа, че съдебният изпълнител не може да извърши прихващане с вземания на три отделни лица, по искане само на едно от тях. Моли съда да остави жалбата без уважение. ЧСИ М.П. е изложил мотиви по обжалваните действия на основание чл. 436, ал. 3 ГПК, в които излага становище за неоснователност на жалбата. Софийският градски съд, след като обсъди доводите в жалбата, възражението на взискателя, както и обясненията на частния съдебен изпълнител, и прецени материалите по изпълнителното дело, прие следното: Жалбата е подадена от легитимирано лице, в законоустановения преклузивен двуседмичен срок за това по чл. 436, ал. 1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване акт на съдебния изпълнител, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Изпълнителното производство е образувано по молба от 12.05.2022 г. на „Е.л.“ ООД срещу „К.т.“ ЕООД, К.В.Р. и З.Т.К., за изпълнение на вземания по изпълнителен лист, издаден на 10.05.2022 г. по гр.д. № 3975/2019 г. на РС – гр. Бургас, издаден въз основа на решение Решение № 260009/11.08.2020 г. по гр.д. № 3975/2019 г. на РС – гр. Бургас, с което длъжниците са осъдени да заплатят на взискателя общо сумата от 719, 66 лв. – разноски по делото. Не е спорно между страните, че с решение № 260009/11.08.2020 г. по гр.д. № 3975/2019 г. на РС – гр. Бургас, „Е.л.“ ООД е осъдено да заплати на „К.т.“ ЕООД, К.В.Р. и З.Т.К. разноски в размер на по 763, 48 лева на всеки от тях. Безспорно е също така, че преди образуване на изп.д. № 20228510401216 по описа на ЧСИ М.П., рег. № 851 на КЧСИ, с район на действие СГС, а именно на 03.05.2022 г. взискателят „Е.л.“ ООД е получил покана за доброволно изпълнение изх.№ 3328/19.04.2022 г. по изпълнително дело № 20227030400151 по описа на ЧСИ Г.М., образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден на 24.03.2021 г., въз основа на решение по гр.д.№ 3975/2019 г. на РС-Бургас, с взискател „К.т.“ ЕООД, с която последният е уведомен, че задължението му по изпълнителното дело възлиза на 1 379.48 лева, от които 763.48 лева – неолихвяеми вземания, 402.30 лева – разноски по изпълнителното дело, 213.70 лева – такси по Тарифата към ЗЧСИ, дължима към 03.05.2022 г. На същата дата – 03.05.2025 г. взискателят „Е.л.“ ООД е получил покана и за доброволно изпълнение изх.№ 3344/19.04.2022 г. по изпълнително дело № 20227030400151 по описа на ЧСИ Г.М., с взискател „К.т.“ ЕООД, в която е посочено, че по искане на взискателя, на основание чл. 103 от ЗЗД се погасява задължение на „К.т.“ ЕООД към „Е.л.“ ООД, съгл. Решение № 260009/11.08.2020 г. - главница в размер на 719, 66 лева, като задължението по изпълнителното дело възлиза на 577.38 лева, от които 43.82 лева – неолихвяеми вземания, 402.30 лева – разноски по изпълнителното дело, 131.26 лева – такси по Тарифата към ЗЧСИ, дължима към 03.05.2022 г., Или, безспорно е между страните, че са налице два изпълнителни титула, издадени в полза на взискателя и на неговия длъжник, респ. длъжникът се явява едновременно и кредитор на своя взискател, като единствения спорен въпрос е допустимо ли е съдебният изпълнител да зачене като способ за погасяване на дълга по изпълнителното дело, материалноправно изявление за прихващане от длъжника, направено в хода на друго, по-рано образувано от него изпълнителното производство, и да прекрати изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК, или правомощията му са ограничени до способите за погасяване на задължението, посочени в чл. 433, ал. 1, т.1-8 от ГПК? Налице е противоречива съдебна практика по този въпрос. Настоящият състав споделя практиката, която приема, че всички възражения за погасяване на изпълняемото право, произтичащи от юридически факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, могат да бъдат зачетени от органа на принудително изпълнение единствено, ако длъжникът е провел успешно отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК. Съгласно тази съдебна практика, правопогасяващи възражения, като прихващане, давност, опрощаване, сливане, новация, делегация, плащане могат да бъдат релевирани само пред гражданския съд, тъй като съдебният изпълнител няма правораздавателни правомощия и не може, в случай на материалноправен спор между страните в изпълнителното производство да събира доказателства и да извършва преценка дали действително са настъпили факти с погасителен ефект. Тази практика застъпва и становището, че няма процесуалноправно основание съдебните изпълнители да извършват компенсация, тъй като тя не представлява изпълнителен способ, регламентиран изрично в ГПК. На още по силно основание не може да бъде зачетено от съдебния изпълнител последиците от извършено прихващане по друго изпълнително дело, при изрично възражения на взискателя по второто образувано изпълнително дело. Тази практика на съдилищата според настоящият състав съответства на процесуалния закон. Основанията за прекратяване на изпълнителното производство са уредени в нормата на чл. 433, ал. 1, т. 1-8 ГПК. Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК изпълнителното производство се прекратява с постановление, когато длъжникът представи разписка от взискателя, надлежно заверена, или квитанция от пощенската станция, или писмо от банка, от които се вижда, че сумата по изпълнителния лист е платена или внесена за взискателя преди образуване на изпълнителното производство; ако длъжникът представи разписка с незаверен подпис на взискателя, последният при спор е длъжен да декларира писмено, че разписката не е издадена от него, в противен случай тя се приема за истинска. Общата идея на нормата е защитата на длъжника по реда на чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК да се основава на твърдение за правопогасяващи възражения, основани на факти, установени със сигурни доказателства. Хипотезата е ограничена до безспорни обстоятелства (плащане на парично вземане, удостоверено в автентична разписка от кредитора или сигурен платец /пощенска станция или банка/). Съдебният изпълнител, като орган на принудително изпълнение, на когото държавата е делегирала публична функция да извършва принудително събиране на частни притезания (чл. 2 от ЗЧСИ, чл. 264, ал. 2 ЗСВ) може да упражнява този прерогатив единствено и само чрез изпълнителните способи, предвидени в ГПК. Законът не му е предоставил компетентност да извършва или да констатира осъществяването на прихващане, поради което разбирането за наличие на такова правомощие не намира опора в законодателството. В рамките на изпълнителния процес, органът по принудително изпълнение може да предприема само изрично посочените в ГПК способи за удовлетворяване на парични вземания, като осребрява различните имуществени права на длъжника чрез начините, регламентирани в ГПК. Материалноправното прихващане по чл. 103 и чл. 104 от ЗЗД не фигурира като изпълнителен способ в ГПК. По тълкувателен път също не може да се обоснове такава компетентност на съдебните изпълнители, която по същество е правораздавателна. За пълнота следва да се посочи, че по общо съгласие на страните може да се извърши компенсация, като се погасят задълженията до размера на по- малкото, в който случай по писмено искане на всеки от взискателите по реда на чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК образуваните изпълнителни производства могат да бъдат прекратени за погасената чрез прихващане част от вземанията. Изявлението за прихващане не може да бъде разгледано и в настоящото производство, което е с характер на контролно - отменително такова, по преценка на законосъобразността на извършените от съдебния изпълнител действия. Ето защо направеното от длъжника, в качеството му на взискател изявление за прихващане пред ЧСИ Г.М., рег.№ 703, с район на действие Окръжен съд –Бургас, не е основание за прекратяване на изпълнително дело № 20228510401216 по описа на ЧСИ М.П., рег. № 851 на КЧСИ, с район на действие СГС, съобразно чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК. По изложените съображения се налага извод, че подадената жалба е неоснователна и следва да се отхвърли. С оглед отхвърляне на жалбата, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на взискателя сторените от него разноски в доказан и заплатен размер от 240 лв. – адвокатско възнаграждение. На основание чл. 437, ал. 4, изр. 2-ро от ГПК настоящото решение не подлежи на обжалване. Водим от горното, Софийският градски съд