Решение № 43 от 25.3.2024 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 540/2023 г.

Производство по реда на гл.33 от НПК.

С присъда № 260141/25. 11. 2021 г., постановена по НОХД 5636/2018 г. Районен съд Пловдив е ПРИЗНАЛ подсъдимия Д. Г. В., със снета самоличност, ЗА ВИНОВЕН в това, че от началото на 2009 г. до 02. 11. 2009 г. в гр. •, с цел да набави за себе си имотна облага е възбудил и поддържал у А. Б. К. заблуждение и с това му е причинил имотна вреда в размер на 10 000 лева, поради което и на основание чл. 209 ал. 1 вр. чл. 54 и чл. 2 от НК го е ОСЪДИЛ на ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок от ДВЕ ГОДИНИ при първоначален ОБЩ режим на основание чл. 57 ал. 1 т. 3 ЗИНЗС.

Съдът е ПРИЗНАЛ подс. Д. В. за ВИНОВЕН и в това, че в периода от началото на м. януари до 10. 04. 2012 г. в гр. •, в условията на продължавано престъпление, извършил три отделни деяния, които осъществяват поотделно състави на едно и също престъпление, извършени през непродължителен период от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, като последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите, в съучастие като извършител и като помагач с П. Г. П. и П. В. В., и в условията на посредствено извършителство, чрез Е. Д. П., с цел да набави за себе си и за П. П. и П. В. имотна облага, е възбудил и поддържал заблуждение у различни лица, като им е причинил имотна вреда на обща стойност 45 100 лева и е в големи размери, поради което и на основание чл. 210 ал. 1 т. 5 и ал. 2 вр. чл. 209 ал. 1 вр. чл. 26 ал. 1 и ал. 3 вр. чл. 20 ал. 2 и 4 вр. чл. 54 ал. 1 НК го е ОСЪДИЛ на ДВЕ ГОДИНИ и ШЕСТ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, както и КОНФИСКАЦИЯ НА ¼ от имуществото му.

На основание чл. 57 ал. 1 т. 3 ЗИНЗС е ПОСТАНОВИЛ така определеното наказание в размер на ДВЕ ГОДИНИ и ШЕСТ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА да се изтърпи при първоначален ОБЩ режим.

На основание чл. 23 ал. 1 НК съдът е ОПРЕДЕЛИЛ на подс. Д. В. едно ОБЩО най-тежко наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок от ДВЕ ГОДИНИ и ШЕСТ МЕСЕЦА, което на основание чл. 57 ал. 1 т. 3 ЗИНЗС да се изтърпи при първоначален ОБЩ режим.

На основание чл. 23 ал. 3 НК съдът е ПРИСЪЕДИНИЛ ИЗЦЯЛО към общото най-тежко наказание лишаване от свобода и наложеното наказание КОНФИСКАЦИЯ на ¼ от имуществото му.

На основание чл. 24 НК така определеното на подс. Д. В. едно общо най-тежко наказание съдът е УВЕЛИЧИЛ с ШЕСТ МЕСЕЦА, като е постановил същият да изтърпи наказание в общ размер на ТРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА при първоначален ОБЩ режим.

Със същата присъда съдът е ПРИЗНАЛ подс. П. Г. П., със снета самоличност, за ВИНОВЕН в това, че в периода от началото на м. януари 2012 г. до 26. 01. 2012 г. в гр. •, в условията на продължавано престъпление извършил две отделни деяния, които осъществяват поотделно състави на едно и също престъпление, извършени са през непродължителен период от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, като последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите и в съучастие, като извършител и като помагач с Д. Г. В., с цел да набави за себе си и за него имотна облага, е възбудил и поддържал заблуждение у различни лица, като им е причинил имотна вреда на обща стойност 36 600 лв. и е в големи размери, поради което и на основание чл. 210 ал. 1 т. 5 вр. чл. 209 ал. 1 вр. чл. 26 ал. 1 и ал. 3 вр. чл. 20 ал. 2 и ал. 4 и чл. 54 ал. 1 НК го е ОСЪДИЛ на ДВЕ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, като на основание чл. 66 ал. 1 НК е ОТЛОЖИЛ изпълнението му с изпитателен срок от ПЕТ ГОДИНИ.

На основание чл. 59 ал. 2 вр. ал. 1 т. 1 НК съдът е ПРИСПАДНАЛ от така определеното наказание ДВЕ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, времето, през което подс. П. П. е бил задържан по настоящото дело с мярка за неотклонение ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА.

С присъдата съдът е ПРИЗНАЛ и подсъдимия П. В. В., със снета по делото самоличност, за ВИНОВЕН в това, че от началото на м. март 2012 г. до 10. 04. 2012 г. в гр. •, като извършител, в съучастие с подс. Д. Г. В. като помагач, в условията на посредствено извършителство, чрез Е. Д. П., с цел да набави за себе си и за Д. Г. В. имотна облага, е възбудил и поддържал у М. Г. Ш. заблуждение и с това е причинил на М. Ш. имотна вреда в размер на 8 500 лв., като деянието е извършено в условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 211 пр. 2 вр. чл. 209 ал. 1 вр. чл. 20 ал. 2 вр. чл. 29 ал. 1 б. Б вр. чл. 54 НК го е ОСЪДИЛ на ТРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.

На основание чл. 57 ал. 1 т. 2 б. Б от ЗИНЗС е ПОСТАНОВИЛ така определеното наказание лишаване от свобода за срок от ТРИ ГОДИНИ да се изтърпи при първоначален СТРОГ режим.

На основание чл. 59 ал. 2 вр. ал. 1 т. 1 НК е ПРИСПАДНАЛ от така определеното наказание ТРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА времето, през което подс. П. В. е бил задържан по настоящото дело с мярка за неотклонение ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА, като един ден задържане ДА СЕ ЗАЧИТА за един ден лишаване от свобода.

Присъдата на Районния съд е обжалвана пред Пловдивския окръжен съд от подсъдимите и с решение № 347/11. 09. 2023 г., постановено по ВНОХД 1025/2023 г. същата е била изменена по отношение на подс. Д. Г. В.. На основание чл. 66 ал. 1 НК изтърпяването на така наложеното на подс. В. общо и най-тежко наказание и увеличено по чл. 24 НК в общ размер на ТРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА е ОТЛОЖЕНО с изпитателен срок от ПЕТ ГОДИНИ, като е приспаднато времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража от 25. 11. 2021 г. до 12. 05. 2022 г. на основание чл. 59 ал. 1 т. 1 НК.

ПОСТАНОВЕНО е на основание чл. 67 ал. 3 НК през време на изпитателния срок подс. Д. В. да изпълнява пробационна мярка по чл. 42б ал. 2 т. 2 НК – задължителни периодични срещи с пробационен служител.

В останалата част присъдата е била ПОТВЪРДЕНА.

На 01. 12. 2023 г. в Апелативен съд Пловдив е получена молба от осъдения Д. В. за възобновяване на наказателното дело на РС и ОС, поради нарушение на материалния закон.

Прокурорът даде заключение, че искането е неоснователно.

Пловдивският апелативен съд, след като се запозна със събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и във връзка с направените оплаквания в искането, намира и приема за установено следното:

ИСКАНЕТО Е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНО.

За да постанови присъдата първоинстанционният съд е приел за безспорна фактическа обстановка, която се изразява в следното:

Тримата подсъдими се познавали от доста години, тъй като живеели в един и същ квартал – кв. „•“ на •.

I. Пострадалият А. К. и свид. Д. К. били братя. Всеки от тях притежавал по ½ ид.ч. от наследствения им имот - недвижим имот, находящи се във •, ул. „•“ № •, представляващи УПИ № •, отреден за индивидуално застрояване в кв. 255 по регулационен план на •, с площ 753 кв.м., ведно с построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда, състояща се от приземен етаж и един жилищен етаж, със застроена площ 87.00 кв. м., и построената в имота едноетажна масивна селскостопанска сграда с площ 23 кв.м. и едноетажна масивна селскостопанска сграда с площ 33 кв. м. Д. К. живеел в гр. •. Отношенията между двамата братя били незадоволителни и същите обичайно не поддържали контакт.

Т. К., първи братовчед на братята, живеел в съседство на имота, обитаван от А. К.. Той заживял на семейни съпружески начала със свид. И. А., която притежавала къща на същата улица във • през няколко имота и двамата живеели в двата имота през различни периоди. А. К. и свид. А. били безработни и изпитвали материални затруднения, като К. започнал да обмисля възможност да продаде имота си.

Д. В. знаел за материалните затруднения на пострадалия и в този период от време активно го посещавал, водел го на заведения, черпел го многократно.

През лятото на 2009 г. свид. Т. К. видял В., когото познавал, да влиза в къщата на постр. А. К. и да остава там с часове, като водели продължителни разговори. Този факт го озадачил, понеже не можел да си обясни близостта между подс. В. и пострадалия К. и затова попитал В. какво го свързва с братовчед му – постр. А. К., и за какво толкова си говорят. При това, Д. В. му споменал, че уговаряли продажбата на някакви ливади. Тогава свид. Т. К. се усъмнил, защото ливадите били наследени от всички братовчеди от рода К. и никой от тях не бил стартирал процедура за делба. Допуснал, че подсъдимият има нечисти намерения към пострадалия К. и имота му и предупредил осъдения да престане да се занимава с пострадалия, докато последният и брат му – свид. Д. К., не уредят имуществените си наследствени отношения. Въпреки забележката, Д. В. продължил да посещава дома на пострадалия К., на когото в крайна сметка обещал да закупи неговата част от имота за 15 000 лева.

В края на 2009 г. А. К. споделил на приятелката си - свид. А., че продал своя дял от къщата на Д. В., но все още не бил получил от него пари за продажбата, а уговорената цена на покупко-продажбата била 15 000 лв., като В. му обещал да му дава пари. Около коледните празници на 2009 г. осъденият посетил дома на пострадалия К., където в присъствието на свид. И. А. „броил“ на постр. К. сумата от 5000 лв., като част от продажната цена. Обещал, че останалите 10 000 лв. ще ги даде на пострадалия К. веднага след като получил пари, които чакал.

Въпреки обещаното Д. В. не дал повече пари на пострадалия и преустановил посещенията си в дома му. А. К. от своя страна, заедно със свид. А., започнал да търси подс. В. в дома му с надеждата да го склони да изплати остатъка от дължимата сума, но осъденият бил неоткриваем. Пострадалият разказал на А. че се бил съгласил да подпише документи, свързани с продажбата, след като Д. В. го е черпел и напил в питейно заведение в гр. •. Пострадалият осъзнал, че Д. В. го излъгал за продажбата и нямало да получи повече пари от него, което го потискало още повече, чувствал се зле, започнал да употребява все повече алкохол и да говори за самоубийство. На 21. 03. 2011 г. свид. А. го открила обесен в пристройка на къщата.

Инстанциите по същество са приели, че с нотариален акт за покупко - продажба на недвижим имот № •, том•, рег. № •, дело № • от 2009 г., при нотариус - свид. Ю. К. /т.2 л.73 дос.пр./, на 02. 11. 2009 г. А. К. продал на Д. В., собствената си ½ идеална част, придобита по наследство от недвижим имот, находящ се във •, ул. „•“ № •, представляващ УПИ №•, отреден за индивидуално застрояване в кв. 255 по регулационния план на •, с площ 753 кв. м., ведно с построената в УПИ №• двуетажна масивна жилищна сграда, състояща се от приземен етаж и един жилищен етаж, със застроена площ от 87.00 кв.м., в едно с построените в имота едноетажна масивна селскостопанска сграда, с площ 23 кв.м. и едноетажна масивна селскостопанска сграда с площ 33 кв. м., за сумата 21 000 лв., в който акт е записано, че горната сума продавачът заявил, че е получил от купувача изцяло и в брой преди подписване на нотариалния акт. По нотариалното дело била приложена декларация по чл. 33, ал.1 ЗС от А. К., с дата 02. 11. 2009 г., в която било посочено, че А. К. предложил на брат си Д. К. да изкупи собствената му ½ ид. част от съсобствения им недвижим имот за сумата 21 000 лева, което брат му отказал да стори.

Междувременно Д. В. започнал да търси брата Д. К. с настояване последният да му продаде неговата ½ ид. ч. от притежавания имот на ул. „•“ № • в гр. •, но свид. Д. К. отказвал. Поради отказите на последния да продаде имота си, през 2010 г. подсъдимият В. му изпратил нотариална покана, с която го поканвал да закупи собствената му ½ ид. ч. от съсобствения имот за сумата от 38 000 лв. в 7-дневен срок от връчването на нотариалната покана. На 14. 06. 2010 г. помощник-нотариус - свид. Е. Д. при Ю. К., нотариус в район РС •, с рег. №• на Нотариалната камара, удостоверил подписа на Д. В. върху нотариалната покана, а тя била представена за връчване пред А. Д. – помощник-нотариус при М. К., нотариус в район РС •, рег. № • на Нотариалната камара на 15. 06. 2010 г., което било удостоверено със заверка рег. № •, том •, № •. Освен нотариалната покана Д. К. получил от нотариус К. декларацията по чл. 33, ал. 1 от ЗС с дата 02. 11. 2009 г., съставена от покойния му брат А. К. и тъй като обстоятелствата, посочени в нея не отговаряли на истината, непосредствено след връчването на нотариалната покана от името на Д. В., свид. Д. К. изготвил жалба на 18. 06. 2010 г., с която сезирал РП гр. •, /с копие до „РДВР - • и Община гр. •“/, с която поискал намеса за спиране на покупко-продажба на ½ ид. ч. от процесния имот и настаняването на „чужди хора“. В хода на разследването свид. Д. К. представил копие от цитираната жалба, от получената декларация по чл. 33, ал. 1 ЗС и нотариалната покана.

II. Съпрузите И. Н. и К. Н., малолетният им син и братът на Н. – свид. Т. Р., живеели в къща с двор в гр. •, ул. „•“ № 7, представляваща поземлен имот с планоснимачен №• от кадастрален район• и пълен номер •, от кв. 309 по кадастралния план на • с площ 147 кв. м., ведно с построената в имота сграда, представляваща двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 80 кв. м. При съпружеска имуществена общност пострадалите И. и К. Н. притежавали по силата на договор за покупко-продажба първия етаж и ½ ид. ч. от описания имот, а пострадалият Т. Р. - втория етаж и ½ ид. ч. от същия имот по силата на договор за дарение.

Пострадалите Н. и Р. били в крайно затруднено материално положение, защото дълго време били безработни. Един ден в началото на м. януари 2012 г. И. Н. споделил на свид. Х. К. за проблемите на семейството му и го попитал, дали знае от къде може да заемат определена сума пари. К. му отвърнал, че има познат - Д. В., който давал на хората пари срещу лихва, и от когото самият той се бил възползвал преди време.

На 14. 01. 2012 г. вечерта свид. К. и осъденият Д. В., придружаван от подс. П. П., с автомобила на В. пристигнали пред дома на свидетелите Н. и Р.. И. Н. влязъл в колата на В. и в присъствието на свид. К. и подс. П. П. обяснил на Д. В. за плана на семейството му и че им трябвал паричен заем в размер на около 4000-5000 лева. Последният отказал, но обяснил, че може да им предостави в заем 5000 лв., като за целта му прехвърлят собствеността върху имота им.

И. Н. заявил, че със съпругата му имат готовност да заложат техния етаж от къщата, но осъденият желаел прехвърляне на собствеността върху целия имот, заедно с частта на свид. Р.. Д. В. поискал да види документи за имота и свид. Н. му представил нотариалните актове, легитимиращи ги като негови собственици. Подсъдимият заявил, че след пълното изплащане на заема от 5000 лв., ведно с лихвите, самият той щял да прехвърли обратно собствеността върху целия имот на семейство Н. и Т. Р.. Настоявал всеки един от тях тримата да запази пълна конфиденциалност на отношенията им и да не разкриват пред никого за уговорките им и твърдял, че по този начин по- лесно ще осигури парите, които да им даде. Взел документите за имота в себе си, като обяснил, че с тях ще плати дължимите данъци, които суми щял да им приспадне от сумата, която щял да им заеме. Споделил на свид. И. Н., че не е нужно съпругата и шуреят му да се занимават с документалното уреждане на сделката, поради което било достатъчно само да го упълномощят да ги представлява при покупко-продажбата, след което той щял да им изплати парите.

На 19. 01. 2012 г. през деня осъденият П. П. и свид. К. взели от дома им свидетелите И. и К. Н. и Т. Р. и ги откарали в кантората на нотариус Ю. К. в гр.•. Там свидетелите К. Н. и Т. Р., като съсобственици на процесния имот, упълномощили свид. И. Н. да ги представлява при осъществяването на сделка със съсобствения им недвижим имот на адрес гр. •, ул. „•“ №, както и му предоставили право да преупълномощава трети лица с неговите права. Свидетелят Е. Д. – помощник-нотариус при нотариус Ю. К., удостоверил подписите и съдържанието на пълномощното, като нотариалните заверки на подписи и съдържание били съответно с рег. № • и рег. №•. Свидетелите К. Н. и Т. Р. подписали и дължимите декларации при покупко-продажба на имот – по чл. 25, ал. 7 от ЗННД и чл. 264 от ДОПК, на които свид. Е. Д. заверил подписите със заверки с рег. №№ •, •, • и •. Веднага след това свидетелите Н. и Р. си тръгнали, а И. Н. и Х. К. отишли в магазина за акумулатори, в който работел К., където да изчакат подс. В. да предаде на Н. сумата от 5000 лв. Вместо това, малко по-късно, в магазина се появили осъдените В. и П., като Д. В. обяснил на свид. И. Н., че са останали за подписване в нотариалната кантора, още няколко документа, които Н. трябвало да подпише, след което щели да го водят на кафе.

Върнали се тримата – В., П. и свид. Н., в нотариалната кантора, където И. Н. подписал пълномощно, с което в лично качество, както и в качеството му на пълномощник на съпругата му К. Н. и брат й Т. Р., като съсобственици на процесния имот, преупълномощавал П. П. да ги представлява при покупко- продажбата на имота, като получи от тяхно име и за тяхна сметка цената на имота, каквато той прецени да договори. Продажната цена можела да се получи в брой или по банков път, като упълномощеният нямал право да преупълномощава трети лица. Свидетелят И. Н. подписал и изискуемите декларации по чл. 25, ал. 7 от ЗННД и чл. 264 от ДОПК, като трите документа били заверени от помощник-нотариус Е. Д., който удостоверил подписите и съдържанието им с рег. №№ •, •, • и • от същата дата – 19. 01. 2012 г. И. Н. не чел документите, но разбрал от помощник-нотариуса, че се касае за продажбата на имота им, за което свид. Н., предупреден от Д. В., не посмял да коментира каквото и да било във връзка със сделката - нито да пита защо упълномощава П. П., след като самият той бил упълномощен преди малко, нито да обясни нещо пред свид. Д. за уговорките му с Д. В. от страх, че последният няма да му даде обещаните 5000 лв. След преупълномощаването Д. В. заявил на свид. И. Н., че на следващия ден ще му занесе парите, но това не се случило, тъй като В. не се появил. Тогава свид. Н. позвънил от телефона си с № • на неговия тел. № •, но последният му заявил, че не може да му даде парите, защото в момента е в гр. •, но като се прибере, ще го намери и ще му ги даде. Последвала поредица от дни, в които Н. многократно търсил по телефон Д. В., за да настоява последният да му даде уговорената сума, но осъденият все намирал различни причини, за да отклони срещата между тях. При един от случаите той за пореден път уверил свид. Н., че същия ден ще му предаде парите, като Д. В. се обадил на свид. Х. К. на тел. №•, която СИМ карта била предоставена на К. от неговия приятел - свид. К. А., и поискал двамата вечерта да посетят дома на Н. и Р.. На тази среща осъденият Д. В. предал на свид. К. три прегънати листа, всеки от тях захванат с кламери, и поискал от К. да ги даде на свидетелите И. и К. Н. и Т. Р.. Обяснил, че те тримата трябва да се подпишат и изпишат трите си имена, което последно било нужно, за да им даде парите. Свидетелят К. влязъл в къщата и казал на тримата пострадали, че трябва да подпишат някакви документи, с които Д. В. да отиде да тегли парите. Никой от тримата пострадали не разгънал листовете, за да видят съдържанието им. Те вярвали, че тези документи са необходими, за да бъде отпуснат заема. Свидетелите Н., Н. и Р. написали трите си имена и се подписали на прегънатите листове.

След като изпълнил поръчението, свид. Х. К. занесъл документите на Д. В.. Подписаните от пострадалите прегънати листове представлявали три разписки, всяка с дата 26. 01. 2012 г., в които е записано, че пострадалите И. и К. Н. са получили от П. П. всеки по 4500 лв., а свид. Т. Р. - 9000 лв., които суми представлявали договорената продажна цена на имота съгласно договор за покупко-продажба, подписан на 24. 01. 2012 г. В същите е посочено, че плащането е станало в присъствието на двама свидетели, без да са посочени имена и ЕГН.

Междувременно Д. В. закупил целия имот, собственост на свидетелите Н. и Р. на горната дата - 24. 01. 2012 г., чрез пълномощника им - П., за общата сума от 18 000 лв., от които общо 9000 лв. за частта на съпрузите Н. и 9000 лева за частта на свид. Р., като сделката била изповядана пред нотариус Ю. К. и удостоверена, съответно с нотариален акт №•, том• рег. № •, дело № • от 24. 01. 2012 г. /т.1, л.44, л.71 дос.пр./. В нотариалния акт изрично било отбелязано, че 9 000 лв. от продажната цена са изплатени по банков път към датата на подписването му, а остатъкът от 9 000 лв. ще бъде изплатен в срок от една седмица също по банков път по посочена от пълномощника на продавачите банкова сметка. Данъчната оценка на имота, отбелязана в нотариалния акт била 24 604 лв.

На 23. 01. 2012 г., на 25.01.2012 г. и на 26.01.2012 г. Д. В. превел на подс. П. П. по откритата от последния банкова сметка в • съответно сумите от 9000 лв., 7000 лв. и 2000 лв., тоест общо 18000 лв., като в платежните документи като основание за плащането посочил „покупко-продажба на имот“. На същите дати - 23.01.2012 г.; 25.01.2012 г. и 26.01.2012 г. П. П. изтеглил от сметката си в •, филиал •, суми на обща стойност 17 940 лева.

Тъй като при последното посещение на дома на пострадалите Д. В. ги уверил, че на следващия ден ще ги посети, за да им даде обещаните 5000 лв., той не сторил това, поради което И. Н. започнал отново да опитва да се свърже с него по телефона, но безуспешно. Тогава той се обадил на свид. К. и му казал, че Д. В. не им е дал никакви пари все още и не отговаря на телефонните им позвънявания. От своя страна К. се свързал с В., който настоял да се срещне с него и свид. Н. пред дома на последния, за да говорят. При срещата им Д. В. обяснил, че не можел да даде парите, докато не приключи поредната процедура, свързана с имота, а именно опис на имущество от страна на съдия -изпълнител и инспектори от банката, в която семейството на пострадалия Н. имали кредит. Заявил още, че за да се предпазят Н. и Р. от изземване на имущество, следва да напуснат дома си за няколко дни, при което описът нямал да може да се състои. За целта той предложил цялото семейство заедно с детето да се преместят в уредена от него квартира в гр. •, където пострадалите били закарани от свид. К. заедно с багажа им. Тъй като квартирата в гр. • била негодна за обитаване, поради изключително лошите битови условия – липсата на отопление, а събитията се развивали в зимни условия при ниски температури, пострадалите били принудени да потърсят друго жилище, тъй като Д. В. настоявал, че не трябва да се връщат в гр. •. Поради това свид. К. ги закарал в с. •, обл. •, където престояли две денонощия в жилище, отдавано под наем от свид. Г. М.. След това свид. К. прибрал Н. и Р. в гр. • и ги настанил за няколко дни в къща за гости в гр. •, ул. „•“ № •, стопанисвана от свид. И. Т.. На същата й направило впечатление притеснението на пострадалите, тъй като обяснявали, че се страхуват да не бъдат открити, понеже щели да им вземат имуществото, а и били с малко дете в студено време. Тя ги настанила и съставила адресна карта за записване в хотел от дата 31.01.2012 г., в която вписала данните на И. Н., а на гърба й отразила неговия телефонен номер и този на свид. К.. Два дни по-късно обаче свид. Т. настояла свидетелите Н. и Р., заедно с детето, да напуснат квартирата, тъй като самата Т. се притеснила. При тези обстоятелства свидетелите Н. и Р. се принудили, независимо от угрозата да бъдат намерени в имота им, за което Д. В. им внушил страхове, решили да се приберат в дома си и влезнали като прескочили оградата и отключили със скрит в самия имот ключ.

През месец февруари 2012 г. в дома на свидетелите Н. и Р. дошли две млади момичета, които се представили на служители в банка „•” и искали да опишат имуществото в къщата. По същото време там бил и свид. К., когото момичетата забелязали, при което незабавно си тръгнали, а свид. К. познавал едно от момичетата – свид. Й. М. /понастоящем П./ и знаел, че тя не работи в банка. Междувременно свид. И. Н. многократно се опитвал да се свърже с Д. В. по телефона, за да уредят отношенията си, но безрезултатно. Убеден, че са станали жертва на измама, свид. Н. сезирал РП •.

Свидетелката А. К. /понастоящем С./ се познавала с П. П.. Тя търсила да закупи имот, поради което управителката на грандхотел „•“, в който работела свид. К., я запознала с Д. В. през м. януари 2012 г., знаейки, че е брокер на недвижими имоти. В тази връзка В. завел К. в имота на Н. и Р. на ул. „•“ № •, за да го разгледа. Там те заварили пострадалите, които свид. К. видяла за първи път. За тях Д. В. обяснил на свид. К., че живеят временно в имота, като уговорката им с тях била, през пролетта да го напуснат. Свидетелката К. се съгласила да закупи имота при тези условия. Уговорили цена, но тъй като нямала достатъчно пари, се наложило майка й да я подпомогне.

Преди сделката тя се срещнала два пъти с Д. В., който бил придружаван от П. П.. К. превела на Д. В. по банков път сумата от 21 000 лв. за покупката на имота, като той й представил документ за собственост на същия в деня на изповядване на сделката пред нотариус Ю. К.. Последният удостоверил покупко-продажбата на процесния имот с нотариален акт № •, том• рег. №•, дело №• от 2012 г. от дата 09.02.2012 г. Известно време след закупуване на имота свид. К. и близките й отишли на адреса с цел да приканят бившите собственици –свидетелите Н. и Р., да го напуснат, за да може тя да влезе във владение, но когато им показала нотариалния акт за собственост, пострадалите били крайно учудени, че имотът им е продаден и категорично отказали да го напуснат. Това принудило К. да отправи две нотариални покани към тях за освобождаване на имота, дори спряла захранването на имота с електричество. Действията й не водели до положителен за нея резултат и тя завела съдебен иск срещу пострадалите.

От инстанциите по същество е прието, че свидетелят Н. М. и П. П. били дългогодишни приятели, като последният помолил свидетеля да вземе на негово име СИМ карта за телефон. Свидетелят М. закупил СИМ карта за предплатена телефонна услуга през 2012 г. от • с № •, с която П. П. провеждал ежедневни разговори през инкриминирания период с Д. В. на тел. № •.

III. Братята К. и Л. Д. от • се познавали с тримата осъдени, а с П. В. били изтърпявали заедно наказания „лишаване от свобода“. Братята Д., съгласно нотариален акт за дарение на недвижим имот № • т. •, рег. № •, н.д. № 121 от 1998 г. от дата 30.12.1998 г. на нотариус Г. Х., били съсобственици с по ½ ид. ч. от дворно място, ведно с целия втори етаж от построената в него полумасивна двуетажна жилищна сграда, както и ½ ид. ч. от общите части на сградата от недвижим имот, находящ се в гр.•, ул. „•“ № •. Те не живеели в този имот. На първия етаж от него живеел техен родственик – чичо им А. Д.. През септември 2011 г. свид. К. Д. се върнал в • от •, където живеел с майка си, но след няколко месечен престой решил отново да замине в•. За целта имал нужда от пари – около 500 лв., за което споделил с П. В., а последният изявил желание да замине заедно с К. да работи в •. В. предложил двамата да заложат свое имущество, за да получат средства за заминаването си. К. не знаел към кого да се обърнат за реализация на плана, но на следващия ден – 11. 01. 2012 г., В. довел за среща по въпроса Д. В. и П. П. и четиримата отишли на кафе. Там В. обяснил на К. Д., че могат да му дадат в заем сумата от 600 лв., но за целта К. трябвало да направи пълномощно на П., с което да го упълномощи да се разпорежда със собствения му недвижим имот. Пълномощното трябвало да се издаде на П. П., понеже сумата щели да вземат от чичото на този подсъдим в гр. •, който давал заеми и което П. потвърдил. Д. В. казал на К. Д., че ще дължи лихва – 20 лв. месечно до пълното изплащане на заетата сума, която Д. преценил, че ще върне за около една година. Уговорката била, че пълномощното е „гаранция“, че длъжникът ще върне парите, ведно с лихвите.

Тримата подсъдими и свид. К. Д. посетили кантората на нотариус Ю. К., в която влезли, а П. В. изчаквал отвън. Там К. Д. подписал описаното пълномощно и два броя декларации, съответно по чл. 264, ал. 1 от ДОПК и чл.25, ал.7 от ЗННД, на които документи свид. К. в качеството му на нотариус удостоверил подписите, че са положени от Д. и съдържанието на пълномощното, с регистрационни номера на заверките №№ 71, 72, 73 и 74 от дата 11.01.2012 г. Свидетелят К. Д. във връзка с издаденото пълномощно нямал притеснения за риск от загуба на имота си, понеже, знаейки, че същият е съсобствен с брат му – Л. Д., бил уверен, че без знание и съгласие от последния, имотът не може да бъде отчужден. Освен това, К. Д. вярвал, че след връщането на заема, пълномощното ще загуби действието си.

Веднага след подписване на документите свидетелят К. Д. и тримата осъдени отпътували за гр. •. Там спрели в началото на града, до една автокъща, в която работел чичото на П. Д. останал в автомобила, а тримата подсъдими влезли в автокъщата. Излизайки от там, Д. В. държал в ръка парите и казал на К. Д., че трябва да отидат в банка, където последният да открие банкова сметка на свое име, по която следвало да му се преведе сумата. Обяснил му, че преводът на парите по банков път бил необходим, защото трябвало да има документ за предоставената сума. Така, свид. К. Д. открил банкова сметка, по която му превели сумата от 600 лв. и веднага след това той я изтеглил от касата в банката. След това Д. В. казал на К. Д., че от 600-те лева следва да даде 100 лева на В. за услугата, защото му помагал в трудно положение.

След описаните събития в банката групата се разделила. Свидетелят К. Д. и П. В. отишли в бинго зала, където последният залагал на рулетка и изгубил парите, които му били нужни за пътуването до •. Това усъмнило свидетеля, че нещо не е наред в уговорките им. За да е сигурен, че няма да се случи нещо с имота му, се обадил на брат си Л. и настоял при никакви условия последният да не се подписва на документи, касаещи имота им.

Междувременно в деня на подписването на пълномощното от свид. К. Д. – на 11.01.2012 г., П. П. подал молба за издаване на скица на имота. От Община •, отдел „Кадастър, регулация и застроителни планове“ била издадена скица под №• г. На следващия ден П. подал и молба с вх. № 37/12.01.2012 г. за издаване на удостоверение за данъчна оценка на имота.

На 18.01.2012 г. П. прехвърлил на свид. Е. П. имота, собственост на свид. К. Д., а именно - 1/2 ид. ч. от самостоятелен обект в сграда – втори жилищен етаж със застроена площ 108 кв. м., съгласно документи за собственост, и със застроена площ 110 кв. м., съгласно скица № • г., от двуетажна полумасивна жилищна сграда, ведно със съответните ид. ч. на сградата по чл. 38 ЗС, и ведно с 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху поземления имот, в който е построена сградата – УПИ • в кв. 351 по регулационен план на • с площ 395 кв. м. Е. П. придобила имота, без дори да го е огледала, тъй като не била влизала в него. Тя се познавала с Д. В. от 2008 г., когато той купил от нея нейната наследствена къща. П. заменил имота срещу един хладилник „•” с камера и сумата от 601 лева за уравняване стойността на двете вещи, като сделката била изповядана отново пред нотариус Ю. К. и обективирана в нотариален акт за замяна на недвижими имот № •, том •, рег. № •, дело № •от 2012 г. от 18.01.2012 г. с посочена данъчната оценка - 7 961, 10 лв.

На следващия ден - 19.01.2012 г., нотариалният акт бил получен от кантората на нотариус К. лично от Д. В., за което последният попълнил и подписал декларация за получен документ от дата 19.01.2012 г., предмет на нотариално производство № 134 от Общ регистър на нотариалната кантора Ю. К.. Впоследствие свид. К. Д. разбрал, че етажът от къщата им е продаден.

Той не знаел за замяната на имота, нито бил получил хладилник и сумата от 601лв.

Пловдивският окръжен съд е посочил, че още през лятото на 2011 г. свид. Л. Д., брат на К. Д., имал идея да вземе заем, като заложи или да продаде своя дял от съсобствения с брат му имот, находящ се в гр. •, ул. „•“ № 55. За целта се свързал с Д. В., за когото знаел, че се занимава с продажба на недвижими имоти.

Л. Д. заедно с В. и П., които познавал от детинство, отишли в имота, за да го огледат. Дори Л. Д. предоставил на В. нотариален акт за имота в оригинал, който впоследствие не му върнал, а му обяснил, че без брат му няма как да се получат нещата. Л. Д. се колебаел точно кой вариант да избере, като повече клонял към заемане на известна сума пари, но минало време и той се отказал от намеренията си да се разпорежда с имота, понеже разбрал за един човек в квартал „•“, че В. го бил измамил с къща и човекът се обесил.

Същевременно Д. В. започнал настоятелно да търси контакт с Л. Д., за да го убеди да му продаде имота и започнал регулярно да го посещава. Веднъж при свидетеля пристигнал негов приятел – А. С., който му обяснил, че е изпратен от Д. В., за да пита свид. Л. Д. дали е съгласен да продаде имота си на Д. В., но свидетелят отказал. По това време същият заживял с приятелката си в близкото до • село •, но това не спирало Д. В. да го търси винаги с цел да го накара да му продаде имота си.

В началото на 2012 г. Д. В. три пъти ходил в с. • да търси св. Л. Д., като в един от случаите бил придружен от П. П. и св. С. С. М. /понастоящем С. С. Н./, който познавал и тримата подсъдими отдавна. Тогава поискал от св. Л. Д. да му „продаде етажа“, но последният отказал. В друг случай св. Л. Д. бил посетен в с. • от В., придружаван от свид. Н. Т., като В. отново попитал свид. Л. Д. дали „иска да си заложи неговата половина от имота“, но получил също отрицателен отговор. В друг случай Д. В. и П. В. отишли в с. •, за да убедят отново Л. Д. да продаде имота си, но последният пак отказал.

Д. В. вече бил установил контакт с брата К. Д., с чиято част от имота в началото на януари 2012 г. била извършена описаната по-горе замяна. В една от последните срещи, Л. Д. се оправдал на В. и В., че дори няма лична карта, защото я заложил в едно заведение в с. • на свид. О. Ш.. В тази ситуация П. В. видял удобна възможност да се сдобие с личната карта на Л. Д., което и сторил. Отишъл в заведението в с. • и разказал на свид. О. Ш., че е първи братовчед на Л. Д. и отишъл да плати дълга му към Ш. и да вземе личната му карта. Свидетелят Ш. повярвал изцяло на думите на В., приел върнатата сума, която наброявала 10 лева и дал на В. личната карта на свид. Л. Д.. След като подс. П. В. получил личната карта, а В. се бил сдобил с нотариалния акт на Д., за подсъдимите В. и В. възникнала възможност да се разпоредят и с имотния дял на другия брат Д.. А планът можел да се осъществи чрез свид. Е. П., която междувременно вече била собственик на ½, вследствие извършената по-рано „замяна“. По този начин свид. П. на 23.02.2012 г. подала заявление до Община • за издаване на скица и скица с виза с вх. № • г., като приложила нотариален акт на придобитата част от имота на К. Д. и поискала да й бъде издадена скица за посочения имот.

Междувременно, на 02.03.2012 г., след като взел личната карта на свид.

Л. Д., В. отишъл в кантората на нотариус Л. Т. в гр. •. Там, пред помощник- нотариуса - свид. И. М.-Г., В. се представил за Л. П. Д.. Носил вече изготвено пълномощно, с което Л. Д. упълномощавал П. В. да се разпорежда с имота му, нотариален акт за същия, изискуемите декларации по чл. 25, ал.8 от ЗННД и чл. 264, ал.1 от ДОПК, всички от името на Л. П. Д. и личната карта на последния. Свидетелката М.-Г. сравнила визуално снимката от личната карта с явилото се в кантората лице. Документът за самоличност бил стар, захабен, а снимката на него била на юноша, тоест били минали години от издаването на личната карта, като същата била валидна, което било проверено от свидетелката помощник-нотариус. В. потвърдил, че е лицето от личната карта. Свидетелката сравнила и подписа на явилото се пред нея лице с този, отразен в личната карта и всичко съвкупно не й дало основание да се съмнява в самоличността на явилото се пред нея лице, че е Л. П. Д., а тя допускала, че лицето се е променило в някаква степен през годините. При тези обстоятелства заверила пълномощно /за П. В. В. от името на Л. П. Д. от 02.03.2012 г., със заверки от 02.03.2012 г. рег. № 335 /на подписа/ и рег. № 336 /на съдържанието/, с което Л. П. Д. упълномощава П. В. В. да продаде неговите идеални части от имота му, съсобствен с брат му - свид. К. Д.. Заверила и представените декларации - с peг. № 337 и рег. №338, двете от дата 02.03.2012 г. На 05.03.2012 г. Д. В. подал саморъчно написана от него молба до общината вх. № 301/05.03.2012 г. от името на Л. Д. за издаване удостоверение за данъчна оценка за имота, внесъл и таксата за издаване на удостоверението с приходна квитанция № 3000082752/05.03.2012 г. Той лично взел след това и самото удостоверение с изх. № • г. На 08.03.2012 г. П. В., чрез неистинското пълномощно продал частта от имота на свид. Л. Д. отново на свид. Е. П.. Сделката била изповядана пред нотариус Ю. К. и удостоверена с нотариален акт № •, том •, рег. № •, дело № • от 2012 г. При изповядването на сделката В. представил и изискващите се документи - декларация за гражданство и гражданско състояние по чл. 25, ал. 8 ЗННД и декларация по чл. 264, ал. 1 ДОПК, заверени по-рано от помощник- нотариус М.-Г.. На 10.04.2012 г. свид. П. продала целия придобит имот, собственост на свидетелите К. и Л. Д.И на свид. М. Ш., за което бил съставен нотариален акт № •, том •, рег. № •, дело № • от 2012 г. на нотариус Ю. К.. М. Ш. разбрала за предлагането за продажба на имота от обява в интернет. Срещнала се със свид. П., която й представила документи за собственост на имота и заявила, че притежава целия етаж. Е. П. завела Ш. на адреса, където бил чичото на свидетелите К. и Л. – А. Д.. Пред него свид. П. заявила, че закупила имота на братята, като впоследствие той влязъл в конфликт с племенниците си заради факта на продажбата, но разбрал от тях, че не са продавали имота, а са били измамени. Няколко дни по-късно свид. Ш. се обадила на „собственичката“ П., заявявайки й, че желае да закупи имота и договорили цена от 17 000 лв., която превела по банков път на П. в деня на изповядване на сделката. След като разбрали, че имотът им е продаден, свидетелите Д. се срещнали на самия етаж със свид. Ш., с която се скарали, защото тя била предприела ремонтни дейности в него.

Гореописаната фактическа обстановка първоинстанционният съд и въззивната инстанция са установили след внимателен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства.

Въз основа на така установената безспорна фактическа обстановка съдилищата по същество законосъобразно са преценили, че Д. Г. В. е осъществил от обективна и субективно страна съставомерните признаци на престъплението по чл. 209 ал. 1 вр чл. 2 НК, понеже от началото на 2009 г. до 02. 11. 2009 г. в гр. •, с цел да набави за себе си имотна облага е възбудил и поддържал у А. К. заблуждение, че ако К. му прехвърли собствеността върху собствената му 1/2 ид. ч. от недвижими имоти, находящи се в гр. •, ул. „•“ № 30, представляващи УПИ № •, отреден за индивидуално застрояване в кв. 255 по регулационни план на •, с площ 753 кв.м., ведно с построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда, състояща се от приземен етаж и един жилищен етаж, със застроена площ 87.00 кв. м., и построената в имота едноетажна масивна селскостопанска сграда с площ 23 кв.м. и едноетажна масивна селскостопанска сграда с площ 33.00 к в. м., той ще му плати уговорената сума по покупко-продажбата, без поначало да е имал намерение да се задължи по договореността и с това му е причинил имотна вреда в размер на 10 000 лева.

Д. В. е осъществил от обективна и субективна страна съставомерните признаци на престъплението по чл. 210 ал. 1 т. 5 и ал. 2 вр. чл. 209 ал. 1 вр. чл. 26 ал. 1 и ал. 3 вр. чл. 20 ал. 2 и 4 НК, понеже в периода от началото на м. януари до 10. 04. 2012 г. в гр. •, в условията на продължавано престъпление, извършил три отделни деяния, които осъществяват поотделно състави на едно и също престъпление, извършени през непродължителен период от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, като последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите, в съучастие като извършител и като помагач с П. Г. П. и П. В. В., и в условията на посредствено извършителство, чрез Е. Д. П., с цел да набави за себе си и за П. и В. имотна облага, е възбудил и поддържал заблуждение у различни лица, като им е причинил имотна вреда на обща стойност 45 100 лева, като имотната вреда е в големи размери, както следва:

1. от 14.01.2012 г. до 26.01.2012 г. в гр. •, като извършител по смисъла на чл. 20, ал. 2 НК, в съучастие с П. Г. П. като помагач /чрез прехвърляне на имота на Д. В., като пълномощник, откриване на сметка, в която са преведени парите и теглене на тези пари на три пъти на точно определени дати, съставяне на три разписки, че е предал парите на упълномощителите/, с цел да набави за себе си и за П. Г. П. имотна облага, е възбудил и поддържал у И. П. Н., К. Х. Н. и Т. Х. Р. заблуждение: че ще им отпусне заем в размер на 5000 лв. при условие, като гаранция, те да му прехвърлят собствеността на техния съсобствен недвижим имот в гр. • /поземлен имот с планоснимачен №• от кадастрален район •, и пълен номер •, от кв. 309 по кадастралния план на • с площ 147 кв. м., ведно с построената в имота сграда, представляваща двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 80 кв. м./, собствеността върху който той ще им прехвърли обратно след като му изплатят заема с лихвите, без поначало да е имал намерение да се задължи по договореността, и с това е причинил на тримата имотна вреда в размер на общо 23 700 лв., представляваща стойността на процесния имот;

1. от началото м. януари 2012 г. до 18.01.2012 г. в гр. •, в съучастие с П. Г. П., двамата като съизвършители по смисъла на чл. 20, ал. 2 НК, с цел да набави за себе си и за П. Г. П. имотна облага, е възбудил и поддържал у К. П. Д. заблуждение: че заедно с подс. П. ще му дадат 500 лв. в заем при условие като гаранция за връщане на заема да подпише пълномощно с упълномощен П. Г. П. за разпореждане със собствения на Д. недвижим имот /1/2 ид. ч. от самостоятелен обект в сграда – втори жилищен етаж със застроена площ 108 кв. м., съгласно документи за собственост и със застроена площ 110 кв. м., съгласно скица № • г., от двуетажна полумасивна жилищна сграда, ведно със съответните ид. ч. на сградата по чл. 38 ЗС, и ведно с 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху поземления имот, в който е построена сградата – УПИ • в кв. 351 по регулационен план на • с площ 395 кв. м./, което пълномощно ще му бъде върнато след като изплати заема с уговорени лихви, без поначало да е имал намерение да се задължи по договореността, и с това е причинил на К. Д. имотна вреда в размер на 12 900 лв., представляваща стойността на процесния имот /1/2 ид. ч./;

1. от началото на м. март 2012 г. до 10.04.2012 г. в гр. •, като помагач по см. на чл. 20, ал. 4 НК /чрез набавяне на документи и осигуряване на купувач/, в съучастие с П. В. В. като извършител, и в условията на посредствено извършителство чрез Е. Д. П., с цел да набави за себе си и за П. В. В. имотна облага, при сключване на договор за покупко-продажба на недвижим имот, е възбудил и поддържал у М. Г. Ш. заблуждение: че П. е собственик и на 1/2 ид. ч. от самостоятелен обект в сграда – втори жилищен етаж със застроена площ 108 кв. м., съгласно документи за собственост, и със застроена площ 110 кв. м., съгласно скица № • г., от двуетажна полумасивна жилищна сграда, ведно със съответните ид. ч. на сградата по чл. 38 ЗС, и ведно с 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху поземления имот, в който е построена сградата – УПИ• в кв. 351 по регулационен план на • с площ 395 кв. м., придобита от П. чрез покупко-продажба на недвижим имот с продавач Л. П. Д., представляван по сделката от П. В. В., упълномощен с неистинско пълномощно, на което е придаден вид, че изхожда от собственика Л. П. Д./ и с това е причинил на М. Ш. имотна вреда в размер на 8 500 лв. /представляваща 1/2 от платената но сделката цена/.

От субективна страна престъпленията са извършени с пряк умисъл.

Подсъдимият е съзнавал общественоопасния характер на деянията, предвиждал е настъпването на общественоопасните последици и е искал настъпването им.

Не може да се сподели доводът в искането за възобновяване, че в обвинителния акт не са изложени релевантните факти, които да обосноват правната рамка на прокурорската теза и въз основа на които да се очертаят съставомерните признаци на деянията, предмет на обвинението от обективна и субективна страна.

Внесеният от Районна прокуратура - • обвинителен акт на 15.08.2018 г. изцяло отговаря на изискванията на чл. 246 НПК.

В него обстоятелствената част е изградено прецизно. Деянията, в които подсъдимите са обвинени са разгледани в три отделни раздела, като ясно и в хронологична последователност са описани фактите, които изцяло дават възможност да се очертае правната рамка, в която се е движило наказателното производство в съдебната фаза на процеса. След всяко едно от описаните деяния е направен правен анализ на същите и е обосновано защо, според прокуратурата, са осъществени признаците на съответния престъпен състав от обективна и субективна страна. В обстоятелствената му част са посочени освен това всички обстоятелства досежно участието на Д. В., като по този начин е изпълнено изискването, визирано в т. 4.2. от ТР 2/2002 г. и е дадена възможност той да развие правото си на защита в пълен обем.

Освен това в проведеното разпоредително заседание на 11.06.2019 г. /л.

270 т.1 НОХД/ изчерпателно са били обсъдени всички възражения, свързани с допуснати съществени процесуални нарушения по време на досъдебното производство. Внимателно са обсъдени доводите на Д. В. относно твърденията за непълноти и несъответствие на обвинителния акт, които на практика са идентични с възраженията, които се правят в искането за възобновяване. Съдът не е констатирал наличието на отстраними съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване правата на страните. Това определение е било обжалвано пред Пловдивския окръжен съд и е преминало през инстанционнен контрол. С определение № 944/29.08.2019 г. по ВЧНД № 1637/2019 г. въззивната инстанция е потвърдила определението на Пловдивския районен съд.

Поради всичко изложено и касационната инстанция намира, че направените доводи, относно това, че обвинителният акт не отговаря на изискванията на чл. 246 НПК не могат да бъдат споделени.

В искането за възобновяване се прави възражение, че първоинстанционният съд е обсъдил, анализирал и коментирал събраните по делото доказателства неправилно. В тази насока е направено пространно позоваване на свидетелските показания и писмените доказателства, приложени по делото, включително и се оспорва заключението на вещото лице Г. Д. по изготвената съдебно-икономическа експертиза.

Пловдивският апелативен съд за пореден път намира за необходимо да посочи, че обсъждането и анализа на събраните по делото доказателства са свързани с преценка обосноваността на съдебните актове, постановени от първата и въззивната инстанция. В производството по възобновяване обосноваността е извън обхвата на проверката и съдът не може да я подлага на преценка. Отделен е въпросът, че на проверка подлежи начинът, по който е формирана волята на инстанциите по същество при постановяването им при спазване принципите, визирани в чл. 13, чл.14 и чл. 107 НПК.

При постановяване на присъдата Пловдивският районен съд е направил внимателен и задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства. Преценил ги е поотделно и в тяхната съвкупност и е изложил достатъчно и убедителни съображения, защо приема, че Д. В. е извършил престъпленията, за които го е признал за виновен.

След като е описал фактическата обстановка, която е приел за безспорно установена, Пловдивският районен съд е коментирал заключенията на вещите лица. Анализирал е и извършените в хода на разследването две съдебно-икономически експертизи, изготвени от вещото лице Г. Д.. Според заключението на СИЕ /л. 106, том I V ДП, папка 1 от 5/, пазарната стойност на процесния недвижим имот, намиращ се на ул. „•” № • във •, представляващ поземлен имот с пл. №• от кадастрален район •, и пълен номер •, от кв. 309 по кадастралния план на •, с площ 147 кв.м., ведно с построената в имота сграда, представляваща двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 80 кв.м., към процесния период е 23 700.00 лв.

Видно от заключението на извършената СИЕ /л. 132, том IV ДП, папка 1 от 5/, пазарната стойност на недвижимия имот, собственост на св. К. Д.: 1/2 ид.ч. от втори жилищен етаж със застроена площ 108 кв.м. от двуетажна полумасивна жилищна сграда, ведно със съответните ид.ч. на сградата, и ведно с ½ ид.ч. от поземления имот, в който е построена сградата - УПИ • в кв.• по регулационния план на •, с площ 395 кв.м., към процесния период е 12 900 лв.

В хода хода на съдебното следствие е назначена и изготвена от вещото лице К. Г. съдебно-икономическа експертиза /л. 1498, том IV НОХД/, от чието заключение е видно, че общата прогнозна стойност на УПИ, ведно с двуетажна масивна жилищна сграда и две едноетажни масивни селскостопански сгради с адрес: гр. •, ул. „•“, № •, към 02.11.2009 г. е 55 090.00 лв., съответно една втора от общата прогнозна стойност на описаните по-горе недвижими имоти е в размер на 27 545.00 лв.

Съдът с основание кредитирал тези заключенията по тези експертизи вкл. и останалите седем съдебно-графологични и съдебно техническа експертизи, изготвени от вещото лице В. Б., като с основание е приел, че същите са пълни, точни, ясни с обосновани отговори на поставените им въпроси.

В мотивите към съдебния акт изчерпателно са изброени въз основа на кои доказателства е изградена фактическата обстановка, приета за безспорно установена, а именно отчасти от обясненията на осъдените Д. В., П. П. и П. В., дадени в хода на съдебното следствие, от свидетелските показания на свидетелите И. А., Т. К., Д. К., И. Н., К. Н., Т. Р., Х. К., Г. М., И. Т., А. К. /понастоящем С./, Е. Д., Ю. К., Й. М. /понастоящем П./, К. А., Н. М., К. Д., Л. Д., О. Ш., Н. Т., С. М. /понастоящем С. Н./, Е. П., М. Ш. и И. М.-Г.. Кредитирани са и показанията на свидетелите И. А., Т. К., Д. К., И. Н., К. Н., Т. Р., Х. К., Г. М., И. Т., Н. М., Н. Т., С. М. /понастоящем С. Н./, Е. П. и И. М.- Г., които са приобщени към доказателствата по делото по съответния процесуален ред в хода съдебното следствие пред първоинстанционния съд.

Съдът освен това е направил внимателен анализ на показанията на тези свидетели, съпоставил ги е едно с друго и е изложил убедителни съображения защо възприема с доверие думите им. Там където се е наложило казаното от свидетелите пред органите на досъдебното производство да се приобщава, чрез прочитането им по време на съдебното следствие, са изложени и мотиви защо и в коя част на показанията да се кредитират.

Всеки отделен факт, който е приет за установен в мотивите на присъдата е посочено от кои доказателствени източници се установява. Освен това гласните доказателства прецизно са съпоставени със събраните писмени доказателства по делото, събрани в досъдебната и в съдебната фаза на процеса, приобщени в настоящето производство по реда на чл. 283 НПК, а именно: нотариални актове, пълномощни, разписки, декларации, заявления, молби, удостоверения, вносни бележки, квитанции, писма, скици, разпечатки, справки, протоколи за доброволно предаване, протокол за разпознаване на лица, протоколи за вземане на образци за сравнително изследване, заключенията на вещите лица, а така също и приложените веществените доказателства по делото – три броя компактдискове с трафични данни от мобилните оператори.

По отношение на деянието с пострадал А. К. с основание е прието, че от обективна страна с действията си Д. В. е осъществил съставомерните признаци на престъплението по чл.209, ал.1 от НК. Измамливите действия се обективирали, чрез направени уговорки, дадените обещания и последвалата покупко-продажба на имота, а също и чрез липсата на каквито и да било действия от страна на осъдения за изпълнение на задълженията му по тази сделка, а именно заплащането на договорената цена. Напълно правилно е прието, че в случая не се касае за неизпълнение на договор, тоест не е налице „гражданскоправна измама“. Това е така, понеже Д. В. изначално не е имал намерение да изпълни задължението си като купувач, а именно да заплати договорената цена, което не е сторил не само през твърде продължителния инкриминиран период, нито в деня на изповядване на сделката, нито след този момент. С основание Пловдивският районен съд е посочил, че срещите между Д. В. и пострадалия внезапно били преустановени след изповядването на сделката и осъденият станал неоткриваем.

Именно поради непрестанните усилия на пострадалия да получи парите си, осъденият най-накрая му платил само 5 000 лв. действително с плащането на тази сума по-късно се установява и обстоятелството, че продажната цена не е била платена от Д. В. в нито един по-ранен момент, в т.ч. и така както е описано в нотариалния акт – изцяло и преди изповядване на сделката, още повече, че би се стигнало до плащане в по-голям от уговорения размер.

Наред с това св. Т. К. предупредил още осъдения, да не се занимава и с къщата на братовчедите му, тъй като същата като наследствена не е била поделена между тях. Д. В. нито за момент не е потвърдил действителни си намерения, а именно – да закупи частта от имота на А. К.. Вместо това излъгал св. Т. К. за действителните уговорки с пострадалия. Както с основание е приел първостепенният съд, понеже бил наясно, че при съсобствен имот е необходимо идеалната част да бъде предложена за продажба на другия съсобственик, той е накарал пострадалият да се подпише на празен лист, което последният сторил, но признал за него на св. А. едва след изповядването на сделката. Върху този лист е отпечатана декларация по чл. 33, ал.1 ЗС от А. К.. Така уговарянето на сделката не е станало известно на св. Д. К., на който всъщност, като съсобственик, не е била представена възможността за изкупуване на ид.ч. от имота.

Напълно законосъобразно Пловдивският районен съд е преценил, че деянието, извършено от Д. В., е осъществено с акта на имуществено разпореждане от страна на А. К. в негова полза на 02.11.2009 г., когато сделката е изповядана пред нотариус Ю. К.. В мотивите към присъдата са изложени и пространни съображения, че според обвинението осъденият е причинил на пострадалия К. имуществена вреда в размер на 10 000 лв., представляващи остатъка от уговорената между двамата цена от 15 000 лв.

По отношение деянието на В. и П. с пострадали И. и К. Н. и Т. Р. също с основание е прието, че Д. В. е възбудил и поддържал заблуждение у пострадалите, че ще им отпусне заем от 5 000 лв., за който като гаранция за връщането му трябвало да му прехвърлят собствеността на съсобствения им имот, след което и Д. В. обратно ще им прехвърли собствеността на имота. В цялостната си дейност той бил подпомаган с активни действия от страна на П.. Всички тези действия на В. и П., които подробно са анализирани при обсъждане на деянието от обективна страна, несъмнено са продиктувани от желанието да поддържат заблуждението на пострадалите, че след тях В. ще им даде заема. Показанията на Н., Р. и К. кореспондират с писмените доказателства по делото – трите броя пълномощни, нотариалният акт, обективиращ прехвърлителната сделка между П. /като пълномощник на Н. и Р. - продавачи/ и В. - купувач, и справката от •. От тях се установяват действията на П. като помагач в извършването на измамата от страна на Д. В.. Поради това и е напълно правилен изводът, че П. е извършил поредица от фактически и правни действия, с които е подпомогнал извършеното от В. деяние – използвал е създадените пълномощни от пострадалите, въз основа на които се е разпоредил с имота им, открил е банкова сметка, от която на три различни дати е изтеглил парични суми на обща стойност 17 940 лв., преведени му на същите дати от Д. В. в общ размер от 18 000 лв.

Тримата пострадали са подписали съответните документи с погрешно създадено убеждение, че това е необходимо, за да им бъде предоставен желания от тях заем, защото точно това им е обещал Д. В.. Те били убедени, че имотът си остава техен, което, разбира се, не отговаряло на действителните намерения на В. и П.. В тази насока е и напълно правилен изводът, че те не само не са имали намерение да не се даде въпросния заем, а тяхната цел е да се разпоредят с имота, като така набавят за себе си имотна облага. Липсата на намерение за задължаване по постигната договореност действително се извлича от действията им по време на договарянето и оформянето на документите. Пострадалите в своите действия са били водени от субективната увереност, че казаното им от Д. В. е истина, е и посоченият от св. Т. страх, който пострадалите изпитвали да не бъдат открити, та дори, когато същата поискала да ги регистрира, те отказали с молбата да не го прави, понеже някой ги преследвал. Изключително прецизно първостепенният съд е посочил, че показателно за намеренията на осъдените е самото упълномощаване и преупълномощаване от страна на пострадалите спрямо П., което е извършено в един и същ ден – 19.01.2012 г., в рамките на около час.

Пловдивският апелативен съд също намира, че ако пострадалите са имали желанието да бъдат представлявани от П. по една разпоредителна сделка, упълномощаването на св. Н. е било излишно. Всъщност, ако въобще са имали желание за разпоредителна сделка, то това прави излишно преупълномощаването на П.. Това е така, понеже сделката е можело да се реализира и от вече упълномощения да се разпорежда с имота - св. Н.. Както правилно е посочил Пловдивският районен съд, разпоредителната сделка не е имало никаква практическа и формална пречка да се извърши от тримата пострадали едновременно в един и същи ден, без да е необходимо упълномощаването и преупълномощаването, на когото и да било. За това, че извършената разпоредителна сделка е част от измамата говори и фактът, че не е платена цената по нея. От тук се извежда и користната цел за осъществяване на деянието. Вместо плащане на цената на пострадалите са представени за подпис по една разписка на всеки от тях, които в действителност са прегънати и захванати с кламер по начина, по който те и св. К. описват. Имотната вреда за пострадалите е настъпила в момента, в който те са подписали разписките, че са получили „продажната цена на имота съгласно договор за покупко- продажба, подписан на 24.01.2012 г.“ от „пълномощника си” П. - 26.01.2012 г. Последвалите действия на В. и П. също потвърждават действителните им измамливи намерения. Показателно е посещението от мними съдебни изпълнители, да отстранят от имота тримата пострадали, точно по времето, в което Д. В. се е свързал със св. К. и е договарял продажбата на имота с нея, за да може същата да го огледа. Свидетелката е заявила, че от него разбрала за уговорката му със свиделите Н. и Р., като бивши собственици на имота, да останат в него само до пролетта, след което щели да се изнесат в техен имот в • село, което не отговаряло на действителността, тъй като пострадалите нямали друг имот, където и да било.

По отношение на деянието на В. и П. с пострадал К. Д. от обективна страна с действията си двамата са възбудили и поддържали у него заблуждение, че ще му дадат заем от 500 лв., а като гаранция за връщането на заема е необходимо, той да упълномощи П. да се разпорежда с имота на К. Д., както и че след връщане на заема, ведно с лихвите, ще му върнат пълномощното. От показанията на свидетелите К. и Л. Д. е установено, че К. Д. имал нужда от известна сума пари, която да му послужи за пътуване до •. Тази сума В. и П. му обещали да му отпуснат в заем, като парите щели да вземат от роднина на П., работещ в гр. •. В., П., придружавани от В., завели св. К. Д. в нотариалната кантора на свид. К., където пострадалият дал пълномощното за П., едва след което тримата осъдени и К. Д. пристигнали в гр. •, където по твърденията на В. и П. работел чичото на П., от когото щели да вземат парите. Вместо веднага да предадат на пострадалия исканата от него сума, Д. В. му заявил, че той трябва да открие банкова сметка, за да може П. да му я преведе по нея и затова го закарали до банков клон, където св. К. Д. изпълнил указанията и открил сметката. Вместо исканите от св. К. Д. 500 лв. Д. В. му заявил, че му дават в заем 600 лв., от които 100 лв. трябвало да даде на В. за благодарност за съдействието, което последният му оказал, за да намери хора, които да му отпуснат заем.

В тази насока, с основание първоинстанционният съд е приел, че още в първоначалния момент, когато В. и П. са се договаряли с К. Д. да му отпуснат искания от него паричен заем, същите не са имали никакво намерение отношенията им с него да останат само на плоскостта на заемната сделка. Тяхното намерение още в началото е било да измамят пострадалия, като се разпоредат с имота му, възползвайки се от обстоятелството, че същият бързал да замине за •, спешно му трябвали парите за това. От своя страна К. Д. нямал притеснения, че може да загуби имота си. Той знаел, че без съгласието на брат му – св. Л. Д., който притежавал другата идеална част от съсобствения им имот, неговата част не може да бъде продадена. Това била причината в този случай осъдените да предприемат друг подход – замяна на недвижим имот. Разпореждането с имота на св. К. Д. било осъществено от пълномощника П., чрез договор за замяна на недвижим имот, при която сделка се заобикаля изискването на чл.33, ал.1 от ЗС, който текст касае само продажбата, но не и замяната на части от съсобствени недвижими имоти. Тоест при замяната, при която се касае за индивидуализирана в пълна степен вещ или имот, както е в случая, не се изисква съгласие, защото тази вещ не е заместима.

Впрочем в мотивите към първоинстационния съдебен акт с основание е посочена очевидната нееквивалентност на престациите по договора за замяна /замяна на ½ ид. част от етаж от къща и ¼ ид. ч. от двора за сметка на 2-3 годишен хладилник с камера и като допълнение сумата от 601 лв./ ясно показва за изначалното намерение на подсъдимите да измамят пострадалия.

В същата насока следва да се преценят действията на Д. В. е настоял К. Д. да открие банкова сметка, по която П. да му преведе парите за „заема“, защото на В. и П. им е било нужно доказателство за т.нар. „отчетна сделка“ с оглед предстоящото разпореждане с имота - замяната с доплащането, поради което и целенасочено двете суми съвпадат. Налице е и хронологично съвпадение – на една и съща дата – 11.01.2012 г., подсъдимите закарват в нотариалната кантора, където св. К. Д. издава пълномощното на П., същият ден пострадалият открива банковата сметка, по която му превеждат парите и пак на 11.01.2012 г. е издадена вносната бележка от • Клон •- • с №• за плащане на сумата от 601 лв. с вносител П., получател св. К. Д., която вносна бележка е посочена в нотариалния акт за замяна като доказателство за направено плащане от страна на св. Е. П., чрез пълномощника – П.. Смущаващо е обстоятелството, че в цитираната вносна бележка, която е използвана в нотариалното производство по замяната на имота за доказателство за „доплащането“ като основание за превода е посочено „захранване на сметка“, а не, както логиката сочи – „доплащане по договор за замяна“. Освен това в деня на подписване на пълномощното П. е започнал да подготвя документи, необходими за осъществяване на разпоредителна сделка с имота, а В. е осигурил купувач в лицето на св. П.. На датата на изповядване на сделката за замяна на процесния имот с нотариален акт от 18.01.2012 г., за св. К. Д. са настъпили неблагоприятните последици от извършване на престъплението, като му е била причинена вреда в размер на 12 900 лв., представляваща стойността на процесния имот.

По отношение на деянието на В. и В. с пострадал М. Ш. от обективна страна с действията си възбудили и поддържали заблуждение у М. Ш. при уговаряне и сключване на договор за покупко-продажба на недвижим имот, че П. е собственик на този имот, който е бил придобит чрез покупко-продажба от Л. Д., представляван по сделката от В., упълномощен с неистинско пълномощно, на което е придаден вид, че изхожда от собственика Л. Д., като в цялостната си дейност В. е бил подпомаган с активни действия от страна на Д. В. още първоначално.

След внимателен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства първоинстационният съд с основание е приел, че В., който познавал от дълги години както В. и П., така и свидетелите К. и Л. Д., бил наясно с желанието на св. Л. Д. да продаде своята идеална част от съсобствения им с брат му – св. К. Д., имот в гр. •, дарен им от техния дядо, както и за интереса на Д. В. да го закупи, но във време, в което св. Л. Д. вече бил променил решението си и се бил отказал да продава имота си.

В., използвайки нотариалния акт на имота на Д., който по стечение на обстоятелствата се намирал в П. от по-ранен период, както и сдобивайки се по измамен начин с личната карта на св. Л. Д., успял да заблуди помощник- нотариус И. М.-Г., представяйки й се за Л. Д., като поискал същата да извърши нотариални заверки на пълномощно, което В. й представил, по силата на което Л. Д. оправомощавал П. В. последният да се разпорежда с имота на Л. Д.. На В. било известно, че половината от съсобствения на Д. имот, а именно частта на пострадалия К. Д. междувременно е била прехвърлена от В. и П. на св. Е. П., поради което В., прехвърлил и втората идеална част от имота – собственост на св. Л. Д., отново на св. Е. П., връзката, с която била осъществена от В.. Целта на В. и В. била, посредством Е. П., В., подпомаган от В., да въведе и поддържа заблуждение у купувача на имота – св. М. Ш., че процесният имот на Д., който тя желае да закупи, е изцяло собственост на св. Е. П., в т. ч. и ½ ид. ч. от същия, която е била собственост на св. Л. Д.. Поради всичко изложено по-горе, Пловдивският апелативен съд намира за неоснователно възражението, че първоинстанционният съд в мотивите към атакувания съдебен акт не е направил дължимия задълбочен анализ на доказателствата и установените от тях факти.

От своя страна, неоснователен е и доводът, че въззивният съд не е извършил цялостна проверка на атакуваната пред него присъда.

Пловдивският окръжен съд е направил също внимателна и задълбочена проверка на събраните по делото доказателства, анализирал ги е както поотделно, така и в тяхната съвкупност, съпоставил ги е едно с друго и е направил правилна преценка, че изводите на първоинстанционния съд са правилни и законосъобразни. Той е подложил на собствена преценка събраните по делото доказателства, като е обсъдил всички направени пред него възражения и е дал ясен и убедителен отговор на тях, позовавайки се и цитирайки коректно константната съдебна практика.

Напълно законосъобразно и двете инстанции са стигнали до извода за съставомерност на деянието, като са отхвърлили основното възражение, което е правено пред тях, а именно че в случая се касае за гражданскоправни отношения. Обсъждайки подробно развитите доводи в тази насока, които се поддържат и в искането за възобновяване. Пловдивският апелативен съд намира, че съдебната практика отдавна е изяснила, че класическата измама е престъпление, което се характеризира от обективна страна с няколко особености. То е престъпление с два предмета – измамено лице и ощетено имущество. Последното се намира във фактическата и разпоредителна власт на измамения. Необходимо е да е налице неправилна представа на пострадалия по отношение на условията, при които той ще извърши акт на имуществено разпореждане. Изпълнителните деяния, които законодателно са ситуирани, са няколко, сред които възбуждане и поддържане на заблуждение. От значение за обективната страна е и поведението на измаменото лице, което извършва акт на юридическо и фактическо разпореждане с имущество, което като пряко следствие ще доведе до осъществяване на съставомерния резултат, а именно причиняване на имотна вреда.

От субективна страна класическата измама изисква наличието на пряк умисъл и особена користна цел. Съдържанието на прекия умисъл включва няколко момента: деецът предвижда, че вследствие неговото въздействие върху измамения у последния ще възникват неправилни представи или че поддържа вече възникнали такива. Освен това деецът предвижда, че измаменото лице ще извърши акт на имуществено разпореждане, в резултат на което ще бъде увредено едно чуждо имущество. За субективната страна, следва да бъдат изведени от обективните действия на подсъдимия по отношение на пострадалия към момента на извършване на деянието /Р-577- 2013-IIIн.о./. Точно тези обстоятелства са били предмет на преценка при анализиране на събраните по делото доказателства от инстанциите по същество, а умисълът на подсъдимия е извлечен въз основа на подробен анализ на обективните действия, извършени от Д. В.. Измамата по смисъла на НК предполага наличието на установени няколко групи обстоятелства, а именно: деецът умишлено и с конкретни действия да е въвел в заблуждение лицето, от което се стреми да получи облага, че ще му извърши някаква услуга, същият да не е имал намерение и/или възможност да изпълни поетия ангажимент, като поемането му е единствено с цел да набави за себе си имотна облага и в резултат на тези негови действия пострадалият да е мотивиран да извърши определено имуществено разпореждане в полза на дееца. Не е невъзможно договорни отношения да се използват при осъществяване на наказателно правната измама. Тогава деецът няма намерение да се задължи по тях, а те са само средства за въвеждане на пострадалия в заблуждение, за да извърши той съответното имуществено разпореждане, с което трайно да намали своя патримониум, извършвайки един безвъзмезден и невъзстановим разход /Р-62- 2013-I н. о./.

И първоинстанционният и въззивният съд са дали ясен и категоричен отговор на въпроса, че в случая се касае именно за наказателноправна измама, а не за неизпълнение на договорни отношения от гражданскоправен характер. Категорично е установено в случая, че Д. В. изобщо е нямал намерение да изпълнява задълженията си по договорните отношения, които е сключил с пострадалия и именно тези договорни отношения са използвани като способ за измама, защото осъденият поначало е нямал намерение да изпълнява задълженията си по тях. Тази изначална липса на намерение е категорично и безспорно установена и тя е съществувала към момента на договаряне, а не впоследствие. Поради това е налице и прекият умисъл и користната цел, които напълно правилно са били преценени при обсъждането на субективната страна на деянието /Р-64-2015-I н. о./.

Касационната инстанция намира, че в случая не може да се приеме възражението, че ако съществува някаква измама тя е гражданска. Гражданската измама се характеризира с неверни представи относно отделни елементи на правната сделка съдържаща се в сключения договор, респ. условията, при които тя ще се изпълнява. По този вид измама обаче не се извършва акт на имуществено разпореждане, както и няма настъпила имотна вреда. Резултатът от нея приключва с договора, сключен между страните, в който се съдържат неверни представи относно сделката. При наказателната измама от обективна страна се изисква и причиняване на имотна вреда на измаменото лице вследствие на извършено от него имуществено разпореждане, мотивирано от извършителя на измамата. Затова измамата по чл. 209 НК е резултатно престъпление, представляващо имотна вреда вследствие на това имуществено разпореждане. При гражданската измама една от страните цели единствено сключване на договора, съдържащ неверни представи за договора на изпълнението му, докато при наказателно правната измама извършителят преследва користна цел. И Пловдивският районен съд, и Окръжният съд, анализирайки всички събрани по делото доказателства, са стигнали до абсолютно правилния извод, че в случая тази користна цел е налице.

Обстоятелството, че в случая са оформени съответните договори не изключва съставомерността на деянието. Това е така, защото съставомерността не се изключва при нотариално оформяне на възмездна сделка, тъй като при формиране волята на противната страна деецът при договарянето пряко въздейства върху нея и може да възбуди или да поддържа заблуждение със специфична цел за получаване на имотна облага и с това да причини имотна вреда /Р-181-2015-I н. о./.

В конкретният случай са осъществени двете форми на изпълнителното деяние, а именно и възбуждане, и поддържане на заблуждение, тъй като деецът мами и само когато възбужда, и когато само поддържа заблуждение у някого. Той обаче отговаря – по аргумент на по-силното основание, и когато сам е осъществил и двете форми. Когато пък деецът е мамил не сам, а в съучастие с други лица, усложнената конструкция на измамата позволява общият им умисъл да обедини отговорността като на извършители, както на предизвикалия заблуждението, така и на само поддържалия го след това /Р- 573-2013-I н. о./.

С оглед на изложеното по-горе Пловдивският апелативен съд счита, че изводите за съставомерността на деянието са правилни, а защитната теза, лансирана и в искането за възобновяване, свързана с наличието на неизпълнение на гражданскоправни отношения, за неоснователни.

Неоснователно е възражението в искането за възобновяване, според което е допуснато съществено процесуално нарушение относно отказът на съда за конституиране на пострадалите като частни обвинители и граждански ищци, понеже в конкретният случай същите са били конституирани при първоначалното производство по делото и Районният съд в Пловдив не е следвало да обсъжда този въпрос. Тук следва да се има предвид, че неконституирането на частни обвинители и граждански ищци е изцяло в полза на осъдения и в настоящото производство този въпрос е изобщо безпредметно да бъде обсъждан, тъй като в този случай евентуално уважаването на този довод би довело до влошаване на неговото положение, чрез поставяне отново на въпроси за евентуалното обсъждане за конституиране на още една страна по делото. Отделно от това, първоинстанционният съд е разгледал делото след като от РП • е внесен изцяло нов обвинителен акт и е подложил отново на преценка наличието на основанието им за конституиране.

Не може да се сподели и възражението, че наказанието е явно несправедливо. С първоинстанционната присъда Д. В. е признат за виновен за престъпление по чл. 209 ал. 1 вр. чл. 54 и чл. 2 НК и е осъден на ДВЕ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.

В конкретният случай законосъобразно е преценено, че следва да се приложи нормата на този текст, която е в редакцията от ДВ бр. 10/1993 г., и това надлежно е било отразено в диспозитива на присъдата, чрез посочване разпоредбата на чл. 2 НК, тъй като деянието е извършено за времето от началото на 2009 г. до 02. 11. 2009 г. Освен това подсъдимият е осъден и за деяние по чл. 210 ал. 1 т. 5 и ал. 2 вр. чл. 209 ал. 1 вр. чл. 26 ал. 1 и ал. 3 вр. чл. 20 ал. 2 и 4 вр. чл. 54 ал. 1 НК на ДВЕ ГОДИНИ и ШЕСТ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА и КОНФИСКАЦИЯ на ¼ от имуществото му.

На основание чл. 23 ал. 1 НК е определено едно общо най-тежко наказание от ДВЕ ГОДИНИ и ШЕСТ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, което съдът е постановил да се изтърпи при първоначален ОБЩ режим на основание чл. 57 ал. 1 т. 3 ЗИНЗС.

На основание чл. 23 ал. 3 НК към така наложеното общо най-тежко наказание е присъединено и наказанието КОНФИСКАЦИЯ на ¼ от имуществото му.

На основание чл. 24 НК така определеното общо най-тежко наказание е увеличено с ШЕСТ МЕСЕЦА или наказанието, определено на подсъдимия е ТРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА при първоначален ОБЩ режим.

С въззивното решение първоинстанционната присъда е изменена, като същата е отменена в частта относно ефективното изтърпяване на наказанието на подсъдимия Д. В. и неговото изпълнение е отложено с изпитателен срок от ПЕТ ГОДИНИ.

В тази насока, макар и проявил прекомерна снизходителност, въззивният съд се е съобразил с дългото време на наказателното производство, а така също и с константната съдебна практика, че ролята на наказанието е неговата навременност, поради това е преценил, че целите на наказанието биха се изпълнили, без да се налага то да бъде изтърпяно ефективно.

Съдът е преценил, че на основание чл. 67 ал. 3 НК по време на изпитателния срок подсъдимият следва да изтърпява и ПРОБАЦИОННА МЯРКА по чл. 42б ал. 2 т. 2 НК, а именно задължителни периодични срещи с пробационен служител.

По отношение на възражението, че първоинстанционният съд не е изложил мотиви относно наказанието конфискация, което е наложено на осъдения Д. В., Пловдивският апелативен съд констатира, че първоначално в хода на досъдебното производство, по искане на прокурора за вземане мерки за обезпечаване на конфискацията по чл. 72 ал. 1 НПК Пловдивкият районен съд се е произнесъл с определение на 03.10.2012 г. по ЧНД № 444/2012 г. С това определение е взета мярка за обезпечаване, чрез налагане на запор върху лек автомобил „•“ с ДКН • и лек автомобил марка „•“ с ДКН •, собственост на Д. Г. В.. Наред с това, е взета и мярка за обезпечаване, чрез налагане на възбрана върху недвижим имот с площ 260 кв.м., по документ за собственост и с площ 249 кв.м. по плана на •, с приложена регулация УПИ, парцел ХIХ, планоснимачен номер 1180 в квартал 273 по плана на •, ведно с паянтова къща с площ от 72 кв.м. собственост на Д. Г. В.. Въз основа на това определение е издадена обезпечителна заповед.

По-късно обаче, с определение от 04.10.2012 г. по ЧНД № 444/2012 г. по описа на Районен съд •, по молба на Пловдивската районна прокуратура, е отменена частично мярката за обезпечаване на конфискацията и е вдигната възбраната върху описания по-горе недвижим имот /том. 3, л. 28 и следв. ДП, том 7, л. 373 и следв. ДП/.

При първоначалното внасяне на обвинителния акт във Пловдивския районен съд, по който е образувано НОХД № 315/2013 г., в приложението към него, раздел III, е посочено, че са взети мерки за обезпечаване на конфискацията - запорите върху двата леки автомобила.

С идентично съдържание са и обвинителните актове, внесени отново от Пловдивската районна прокуратура, по които са образувани НОХД № 177/2015 г. по описа на Пловдивския районен съд, респ. образуваното след определение № 60/01.06.2015 г. по ЧД № 809/2015 г. на ВКС НОХД № 3122/2015 г. по описа на Пловдивския районен съд. По това дело НОХД 3122/2015 г. на ПРС е приложено копие от договор за покупко-продажба на лек автомобил марка „•“ с ДКН•/л.39/.

Всъщност въпросът по отношение на тези обезпечения е обсъждан и във ВЧНД № 1394/2015 г. С определение № 1006/29.07.2015 г. въззивният съд се е произнесъл по протоколно определение от 07.07.2015 г. на Пловдивския районен съд по НОХД № 3122/2015 г. на ПРС VIII н.с. досежно искане на Д. В. за промяна мярката му за неотклонение от парична гаранция в размер на 3000 лв. в по-лека. Със същото определение Пловдивският окръжен съд е оставил без разглеждане жалбата досежно искането за отмяна на обезпечителната мярка, като е дал указания на първоинстанционния съд да се произнесе по това искане. С определение от 02.10.2015 г. председателят на първоинстанционнен съдебен състав се е отвел и по делото е определен друг съдия-докладчик. С разпореждане № 14983/07.10.2015 г. съдебното производство по делото е прекратено и то е върнато на РП - •.

При следващото внасяне на обвинителния акт, по който е образувано НОХД № 7751/2016 г. на Пловдивския районен съд, не е посочено наличието на обезпечителни мерки, включително и запора върху двата леки автомобила.

В обвинителният акт, по който е образувано делото – предмет на настоящото производство № 5636/2018 г. по описа на Пловдивския районен съд, също не е отразено наличието на двете обезпечителни мерки. Междувременно в представената декларация от Д. В. за семейно и материално положение и имотно състояние, изготвена на 09.05.2018 г. /т.6 л.29 ДП/. В нея е посочено, че той не притежава имоти и МПС и това е последната декларация по делото, за разлика от декларацията, изготвена на 02.10.2012 г. /т. VI л.9 ДП/, където е отразена собственост на автомобил „•“ и декларацията от 12.08.2016 г. /т.7 л.28 ДП/, в която е посочено притежаването на „•“ с ДКН•.

Пловдивският апелативен съд проследява тази хронология, защото съдебната практика е непротиворечива, че преди да постанови конфискация съдът следва да събере доказателства за наличното имущество на подсъдимия, а след това да посочи от кое имущество каква част конфискува /Р-21-80-I н.о./.

Когато за извършеното престъпление е предвидено наказание конфискация органите на предварителното производство и съдът са длъжни да съберат доказателства какви имущества притежава виновният, като не е достатъчно да се иска същият да декларира тези обстоятелства /Р-16-89- ОСНК/.

Съгласно чл. 44 НК, конфискацията е принудително и безвъзмездно отчуждаване в полза на държавата на прилежащото на виновния и налично имущество или на част от него, на определи имущества на виновния или на части от такива имущества. Необходима предпоставка за законосъобразното прилагане на наказанието конфискация е установяването с надлежни доказателства на факта, че деецът притежава собствено, налично към момента на налагане на наказанието имущество, което в санкционната част на съдебния акт следва да бъде индивидуализирано по вид и размер /Р-13-2019-I н.о./.

Ето защо Пловдивският апелативен съд счита, че като не е индивидуализирал по вид и размер имуществото, по отношение на което е постановил конфискация в размер на ¼, на основание чл. 210 ал.2 НК, където е посочено, че в случаите на чл. 210 ал.1 т.5 НК съдът може да стори това, първостепенният съд е допуснал нарушение. В конкретния случай то може да бъде отстранено, чрез отмяна на съдебния акт само в тази част, понеже няма как да бъде наложено, поради липса на посочените по-горе данни, а това е и в полза на осъдения по чието искане е образувано и настоящото производство по възобновяване. Въззивният съд не е изложил съображения по отношение на наказанието конфискация и не е коригирал това нарушение.

Предвид на изложеното Пловдивският апелативен съд счита, че искането за възобновяване е основателно единствено в частта по отношение на наложеното наказание конфискация на ¼ от имуществото на Д. В., поради което и наказателното дело следва да бъде възобновено само в тази част и присъдата и решението на въззивния съд бъдат отменени САМО В ТАЗИ ЧАСТ.

Ето защо Пловдивският апелативен съд и