Решение № 125 от 27.2.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 607/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК вр. чл. 294 ГПК. С решение № 2168/02.12.2019 г., постановено по търг. дело № 2407/2018 г. по описа на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от „Ай Енд Ай Инвест Груп“ ООД, гр. Варна, ул. „Генерал Столипин“ № 54, ет. 4, ап. 13, с ЕИК: 103812335 срещу „УниКредит Лизинг“ ЕАД, гр. София, ул. „Гюешево“ № 14, с ЕИК: 121887948 искове, както следва: - иск за реално изпълнение на задължение на ответника в качеството му на лизингодател по сключен между страните договор за финансов лизинг от 12.05.2008 г. да заплати на ищеца, в качеството му на лизингополучател по същия договор, сумата от 40 000 лв., представляваща част от вземане в общ размер на 127 547.47 лв. – платено на лизингодателя застрахователно обезщетение за настъпило в срока на действие на лизинговия договор застрахователно събитие – „кражба“ на лизинговата вещ - лек автомобил по договор за застраховка „автокаско“, което обезщетение се дължи на ищеца по силата на закона – чл. 199а КЗ ( отм.) и чл. 384, ал. 3 КЗ; - иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавеното плащане на главното парично задължение в размер на 10 888.88 лв. като част от обезщетение в общ размер на 34 721.24 лв. за периода на забава 10.03.2016 г. - 15.11.2018 г.; - иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 40 000 лв. като част от вземане в общ размер на 127 547.47 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца със стойността на полученото застрахователно обезщетение; както и ищецът е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответника сумата от 3 453.20 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение и депозит за експертиза. Срещу така постановеното решение е подадена от „Ай Енд Ай Инвест Груп“ ООД чрез адвокат И. Б. от САК въззивна жалба вх. на СГС № 9295/24.01.2020 г., с която изразява становище за неговата неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което моли апелативния съд да го отмени и постанови ново, с което ответното дружество да бъде осъдено да му заплати претендираната сума ведно със законната лихва и извършените в двете инстанции деловодни разноски и такива за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 384, ал. 3 КЗ или при условията на евентуалност на основание чл. 59 ЗЗД. Жалбоподателят излага съображения, че първоинстанционният съд неправилно приел, че нормата на чл. 384, ал. 3 КЗ като материалноправна не намирала приложение по отношение на сключен преди влизането й в сила договор за застраховка, респ. настъпило преди влизането й в сила застрахователно събитие и че нормата на чл. 199а КЗ (отм.) не можела да намери приложение към настоящия казус. Счита, че и при двете хипотези – на чл. 384, ал. 3 КЗ и чл. 199а КЗ (отм.), първоинстанционният съд дължал произнасяне по основателността на твърдението на ищеца, че ответното дружество незаконосъобразно прихванало от полученото застрахователно обезщетение задължения на ищеца, които последният не дължал поради несъществуването им, както и поради погасяването им по давност към момента на прихващането. Навежда и конкретни и подробни доводи, че решението на първоинстанционния съд било постановено при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, доколкото императивната разпоредба на чл. 236, ал. 2 ГПК изисквала решението да съдържа мотиви, в които се посочват исканията, твърденията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. В конкретния случай изцяло липсвало обсъждане на събраните по делото доказателства и формиране на изводи относно релевантните за спора факти, а изложените правни съждения били бланкетни и без определена логическа обоснованост. Липсвало каквото и да било обсъждане на релевираните от страните доводи и възражения, както и на събраните по делото доказателства. В случай, че въззивният съд приемел първоинстанционното решение по главния иск за правилно, то жалбоподателят моли да бъде постановено друго решение, с което да бъде уважен предявения от ищеца в условията на евентуалност иск по чл. 59 ЗЗД, ведно с претендираното обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД и разноски по делото. В тази връзка прави оплаквания, че първоинстанционният съд не бил изготвил доклад, съответно не разпределил доказателствената тежест между страните и не им указал за кои твърдени от тях обстоятелства не сочат доказателства, което било съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Съдът не взел предвид и указанията на САС, дадени с определение № 3007/17.09.2019 г., а именно да съобрази изложеното в двете уточнителни молби към исковата молба. Също така градският съд не обсъдил съображенията по въззивната жалба относно незаконосъобразността на извършеното от ответника прихващане на погасени по давност и отчасти спорни вземания от полученото застрахователно обезщетение, което прихващане било правопораждащият факт на твърдяното от ищеца неоснователно обогатяване. Необоснован бил изводът, че не било налице обогатяване на ответника, т.к. плащането от застрахователя не било достатъчно да компенсира задълженията на ищеца – нямало анализ на заключението по съдебно-счетоводната експертиза, а в съдебно заседание ясно и недвусмислено вещото лице отговорило, че заключението било изготвено на база справка от системата на ответното дружество, а не въз основа на първични счетоводни документи, удостоверяващи твърдените задължения. Липсвали мотиви и за основателността на всяка една от сумите, посочени от ответното дружество като вземане към ищеца. Нямало произнасяне дали неустойката за разваляне на процесния договор била нищожна и за това, че при уговорена неустойка за забава, защо се дължала и законна лихва за забава върху главницата и то за такъв период, нямало произнасяне и за основателността на задължение, формулирано като „Разходи за съдебни разноски, адвокатски възнаграждения. Разходи, направени след разваляне на договора към 01.03.2016 г.“. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна „УниКредит Лизинг“ ЕАД чрез адвокат С. Д. е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна и моли апелативния съд да я отхвърли и потвърди обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски. По въззивната жалба първоначално е образувано търг. дело № 930/2020 г. по описа на Апелативен съд – София, по което е постановено решение № 10059/18.01.2024 г., с което е обезсилено горепосоченото решение на Софийски градски съд, прекратено е производство по делото и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК „Ай Енд Ай Инвест Груп“ ООД е осъдено да заплати на „УниКредит Лизинг“ ЕАД сумата от 6 556.40 лв., представляваща направени разноски в първоинстанционното и въззивното производство. За да постанови решението си въззивният съд е обосновал извод за недопустимост на исковете на основание чл. 299, ал. 2 ГПК. По касационна жалба на „Ай Енд Ай Инвест Груп“ ООД е постановено решение № 50053/12.07.2023 г. по търг. дело № 1026/2021 г. по описа на І-во т.о. на ВКС, с което е отменено решение № 10059/18.01.2021 г. по търг. дело № 930/2020 г. по описа на Апелативен съд – София и делото е върнато на същия съд за произнасяне по същество. С решението си, Върховният касационен съд е обосновал извод, че неправилно въззивният съд е приел, че силата на пресъдено нещо на решението по търг. дело № 968/2015 г., с което е частично уважен, респ. частично отхвърлен, предявеният от настоящия ответник срещу ищеца иск по чл. 535 ТЗ, обхваща и обусловилите този резултат преюдициални въпроси, вкл. въпроса относно спорното в настоящия процес задължение на ответника да заплати на ищеца полученото застрахователно обезщетение. В хода на настоящото въззивно производство, жалбоподателят „Ай Енд Ай Инвест Груп“ ЕООД чрез адвокат И. Б. поддържа въззивната си жалба. Претендира присъждане на разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК. От своя страна, „УниКредит Лизинг“ ЕАД чрез адвокат С. Костова поддържа отговора, с който оспорва въззивната жалба. Претендира присъждане на разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК. Софийският апелативен съд, след като се запозна с доводите на страните и доказателствата по делото, намира жалбата за процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок за това по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване и срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен съдебен контрол, а разгледана по същество я намира за неоснователна поради следните съображения: Производство пред Софийски градски съд е образувано по предявени от „Ай Енд Ай Инвест Груп“ ООД срещу „УниКредит Лизинг“ ЕАД искове, както следва: - иск за реално изпълнение на задължението на ответника в качеството му на лизингодател по сключен между страните договор за финансов лизинг от 12.05.2008 г. да заплати на ищеца, в качеството му на лизингополучател по същия договор, сумата от 40 000 лв., представляваща част от вземане в общ размер на 127 547.47 лв. – платено на лизингодателя застрахователно обезщетение за настъпило в срока на действие на лизинговия договор застрахователно събитие – „кражба“ на лизинговата вещ – лек автомобил по договор за застраховка „автокаско“, което обезщетение се дължи на ищеца по силата на закона – чл. 199а КЗ ( отм.) и чл. 384, ал. 3 КЗ; - иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавеното плащане на главното парично задължение в размер на 10 888.88 лв. като част от обезщетение в общ размер на 34 721.24 лв. за периода на забава 10.03.2016 г. - 15.11.2018 г.; както и при условията на евентуалност – при отхвърляне на главния иск, се претендира заплащане на сумата от 40 000 лв., като част от вземане в общ размер на 127 547.47 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца със стойността на полученото застрахователно обезщетение. Ищецът твърди, че на 12.05.2008 г. сключил с ответника за срок от 5 години договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 83099, като на 15.05.2008 г. лизингодателят предал на лизингополучателя за ползване договореното лизингово имущество като в изпълнение на условията на договора за лизинг ищецът погасявал съгласно уговорения погасителен план лизинговите вноски и застраховал лизинговото имущество по застраховка „Каско на МПС“. На 17.11.2010 г., в срока на договора за лизинг, застрахованото лизингово имущество било противозаконно отнето от владението на лизингополучателя. По повод кражбата на лизинговото имущество с решение от 20.01.2016 по търг. дело № 6994/2013 г. на СГС, ЗАД „Булстрад ВИГ“ било осъдено да заплати на „УниКредит Лизинг“ ЕАД застрахователно обезщетение по полица № 50296796664 в размер на 96 700 лв., ведно със законната лихва, считано от 07.11.2013 г. до окончателното плащане на сумата, както и обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД в размер на 8 105.98 лв. Решението било влязло в законна сила на 01.03.2016 г. като на същата дата ЗАД „Булстрад ВИГ“ превело на „УниКредит Лизинг“ ЕАД сума в размер на 127 547.47 лв. с основание за превод - „claim (щета)“ 470310101014350, т.д. 6994/2013 СГС 6 13 състав. С писмо от 28.03.2012 г., съдържащо твърдение, че ищецът не е погасил дължими лизингови вноски, последната от които с падеж 22.03.2012 г., ответникът развалил договора за финансов лизинг. Уведомлението било получено от ищеца на 09.04.2012 г. и след изтичане на указания в писмото от лизингодателя 7-дневен срок договорът бил развален, считано от 17.04.2012 г. Въз основа на така твърдените обстоятелства, ищецът счита, че развалянето на договора имало действие занапред, поради което задължението за плащане на лизингови вноски с ненастъпил падеж към 17.04.2012 г. било отпаднало. Евентуално вземане на лизингодателя за лизингови вноски с настъпил падеж към 17.04.2012 г. било погасено по давност – плащанията на лизингови вноски по договор за финансов лизинг имали характер на периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Към 02.03.2016 г., когато сметката на ответника била заверена с полученото от застрахователя плащане, ищецът нямал задължения към лизингодателя по договора за лизинг поради погасяването им чрез плащане или по давност. Извършеното от „УниКредит Лизинг“ ЕАД прихващане било незаконосъобразно, тъй като вземането му било спорно и не били налице предпоставките на чл. 103, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД като застрахованият ответник дължал плащане на лизингополучателя в размер на цялото получено застрахователно обезщетение и то в 7- дневен срок от получаването му, т.е. от 10.03.2016 г., на основание чл. 384, ал. 3, изр. 2 КЗ, но към момента на подаване на исковата молба, въпреки отправени две покани (получени от лизингодателя съответно на 11.03.2016 г. и на 11.06.2018 г. ) ответното дружество не било изпълнило задължението си към ищеца. В условията на евентуалност ищецът твърди, че било налице негово обедняване, съответно неоснователно обогатяване на ответното дружество, като правопораждащият факт за това бил незаконосъобразното прихващане на недължими лизингови вноски от полученото застрахователно обезщетение по договор за застраховка на лизингово имущество. При уговорена лизингова цена в размер на 168 381.02 лв. без ДДС лизингодателят получил сума, представляваща сбора от 128 384.27 лв. (платени лизингови вноски от ищеца до развалянето на договора) плюс 127 547.47 лв. (получено застрахователно обезщетение за пълна загуба на лизинговия обект) или вместо 168 381.02 лв. ответникът получил общо 255 931.74 лв. Застрахователното обезщетение било присъдено по иск, предявен поради бездействието на лизингодателя от ищеца по реда на чл. 134 ЗЗД вр. чл. 26, ал. 4 ГПК, както и че бездействието на ответното дружество да потърси по съдебен ред плащане на евентуално неплатени лизингови вноски довело до погасяването на последните по давност. Ответникът „УниКредит Лизинг“ ЕАД оспорва исковете. Счита, че ищецът нямал право да получи обезщетението, тъй като такова право не следвало от приложимия към отношенията им материален закон, като оспорва приложимостта по време на чл. 384, ал. 3 КЗ, както и на чл. 199а КЗ (отм.), тъй като последната разпоредба изобщо не била приложима към договорите за финансов лизинг. Такова право на ищеца било уговорено в договора за финансов лизинг между страните, но при условие, че лизингополучателят изплащал редовно лизинговите вноски до края на срока на договора, което задължение не било изпълнено, поради което и договорът бил развален от ответника, считано от 17.04.2012 г. Евентуално възразява за погасяване по давност на всички произтичащи от договора и неговото разваляне права. Твърди, че полученото застрахователно обезщетение било прихванато не едностранно от него, а било приспаднато от дължимите от ищеца лизингови вноски, застрахователни премии и неустойки по разваления договор при разглеждане на исковата претенция на ответника по чл. 535 ТЗ за изпълнение по запис на заповед, издаден от ищеца за обезпечаване на задълженията му по лизинговия договор и които задължения съществували към датата на изплащане на застрахователното обезщетение, като с тях нямало пречка да се извършва прихващане, дори да са погасени по давност. Софийският апелативен съд, в настоящият си съдебен състав, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК намира обжалваното решение за валидно като постановено от законен съдебен състав в императивно изискващата се от закона писмена форма и в рамките на дискреционните правораздавателни правомощия на съда, както и за допустимо, доколкото съдът се е произнесъл по същество по предявените процесуално допустими искове (в какъвто смисъл е и отменителното решение на ВКС № 50053/12.07.2023 г. по търг. дело № 1026/2021 г. на І-во т.о. ), а относно правилността на обжалваното решение извърши преценка в рамките на наведените с въззивната жалба доводи, при което намира следното от фактическа и правна страна: Като взе предвид оплакванията в жалбата, становищата на страните и събраните по делото доказателства, както и с оглед неприети в настоящата въззивна инстанция нови доказателства, които да обуславят променени фактически констатации, въззивният съд напълно споделя установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, относно която не е и налице спор между страните по делото, поради което и при условията на чл. 272 ГПК препраща изцяло към изложените в обжалваното решение изводи от фактическа страна, като на същото основание препраща и към правните съображения на първоинстанционния съд, налагащи извод за неоснователност на исковите претенции, които съображения са правилни и съобразени с установените по делото факти и обстоятелства, а с оглед изложените във въззивната жалба доводи приема и следното: Разпоредбата на чл. 384, ал. 3 КЗ, на която се позовава ищеца, не е приложима в настоящия случай, тъй като, както към момента на сключване на процесния договор за финансов лизинг № 83099 от 12.05.2008 г., така и към датите на настъпване на застрахователното събитие – 17.11.2010 г. и на прекратяване на договора – считано от 17.04.2012 г., приложение е намирал предходния КЗ ( обн. ДВ бр.103/2005 г., в сила от 01.01.2006 г. и отменен ДВ бр.102/2015 г., считано от 01.01.2016 г. ), който не съдържа в себе си аналогична норма на посочената. Разпоредбата по новия КЗ няма пряко действие към договорите за лизинг, а законодателят е предвидил нейното инкорпориране във всички действащи договори за лизинг към датата на влизане в сила на кодекса (01.01.2016 г. ), при което е предоставена възможност по § 49 КЗ сключените до влизането в сила на кодекса договори за финансов лизинг да се приведат в съответствие с чл. 384, ал. 1 КЗ в 6-месечен срок. Към датата на влизане в сила на новия КЗ, между страните по делото вече не е съществувало облигационното правоотношение, възникнало въз основа на процесния договор за финансов лизинг, с оглед и на което, в настоящата хипотеза не може да намери приложение чл. 384 КЗ, съответно и § 49 КЗ с оглед правилата за действие на нормативните актове по време. Моментът на изплащане на застрахователното обезщетение е ирелевантен, доколкото се касае за изпълнение на вече възникнало задължение, при което не моментът на изпълнението определя приложимия закон, а на възникването му – настъпването на застрахователното събитие. Неоснователни са и оплакванията на жалбоподателя, че нормата на чл. 384, ал. 3 КЗ уреждала друг фактически състав и изводите на съда за неприложимост на същата между страните щели да бъдат правилни, ако предметът на делото бил дължимостта на застрахователно обезщетение с оглед сключен договор за застраховка в контекста на разпоредбата на чл. 382, ал. 2, т. 2 КЗ. Видно и от самата разпоредба на чл. 384, ал. 3 КЗ същата урежда именно разпределението на получени застрахователни обезщетения по реда на чл. 384, ал. 2, т. 2 КЗ и доколкото претенцията на въззивника се основава именно на полученото от ответното дружество застрахователно обезщетение, следва да се прилага материалния закон, относим към формиране на това обезщетение. В настоящия случай не намира приложение и другата разпоредба на която се позовава въззивникът-ищец, а именно чл. 199а КЗ (отм.). Видно от самата норма, същата урежда друг хипотеза – застраховка, сключена в полза на кредитор, каквато не е настоящата. Разпоредбата регламентира отношения, свързани със застраховки върху имущество/благо в полза на трето лице – кредитор на притежателя на застрахованите права/блага и твърдените от ищеца факти изобщо не попадат в приложното й поле, тъй като в случая застрахованото имущество (автомобил) принадлежи на лизингодателя, застраховано е от самия него и в негова полза и респективно не се касае за застраховка в полза на трето лице-кредитор, който факт не се променя и от обстоятелството, че лизингополучателят е поел задължение да заплаща стойността на премията. Освен това, чл. 199а КЗ предоставя право на застрахования длъжник да получи застрахователното обезщетение, в случай, че е изпълнил задълженията си към кредитора, т.е. не урежда отношенията между кредитора и длъжника, а между тях и застрахователя, като предвижда право на длъжника да получи частта от застрахователното обезщетение, която надвишава задълженията му към кредитора, каквито твърдения не са наведени от ищеца, доколкото не твърди да е изпълнил задълженията с по лизинговия договор, като погасяването по давност касае възможността за принудително събиране на задължения, но не и тяхното съществуване. Неоснователни са и възраженията по жалбата, че решението на първоинстанционния съд било постановено при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила – чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като не било изложени мотиви, посочващи исканията, твърденията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Следва да се има предвид, че с оглед характера на въззивното производство като инстанция по същество на спора, а не като контролно-отменителна инстанция, при което въззивният съд е длъжен сам да установи релевантните факти като извърши самостоятелна преценка на относимите и допустими доказателства, то тези нарушения на първоинстанционния съд дори да са допуснати не са от такова естество и степен, че да са довели до съществено нарушение на процесуалните права на ищеца и да бъдат основание за отмяна на обжалваното решение при положение, че е налице съвпадение в крайните изводи на двете съдебни инстанции. Неоснователно се явява и оплакваното на въззивника относно възражението му за задържане на суми от застрахователното обезщетение от страна на ответника за погасяване на вземания, които били погасени по давност към момента на изплащане на обезщетението. От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, която не е оспорена от ищеца, се установява наличието на задължения на лизингополучателя по договора за финансов лизинг както към датата на застрахователното събитие – 17.11.2010 г., така и към датата на развалянето на договора – 17.04.2012 г., а така също и към датата на изплатеното обезщетение – 02.03.2016 г. Съгласно заключението към датата на изплащане на застрахователното обезщетение задължението по договора за лизинг, без разноските по водени между страните съдебни производства е било в общ размер на 149 392.31 лв., а полученото застрахователно обезщетение е в размер на 96 700 лв., като разликата до 127 547.47 лв. (30 847.47 лв.) представлява лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД от датата на застрахователното събитие, призната на ответника със съдебно решение. Със сумата от 96 700 лв. „УниКредит Лизинг“ ЕАД е задържало за погасяване на следните суми: 1/ падежирала непогасена главница - 68 956.13 лева; 2/ падежирала непогасена възнаградителна лихва - 3 863.33 лева; 3/ падежирали непогасени неустойки за забава - 20 330.74 лева; 4/ други разходи за застраховки и данъци и такси - 3 549.80 лева. Със сумата от 30 847.47 лева ответното дружество е задържало за погасяване на законна лихва за забава, начислена след датата на правното разваляне на договора. Видно е и това, че „УниКредит Лизинг“ ЕАД в нито един момент не е начислявало неустойка за забава и обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД едновременно и за един и същи период. Неустойките за забава са начислявани до датата на разваляне на договора за лизинг - 17.04.2012 г., а обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - считано от 18.04.2012 г. Следва и да се отбележи, че както е уговорено в договора за лизинг (чл. 15, ал. 2), при получаване на застрахователно обезщетение, лизингодателят може да задържи изплатеното обезщетение до размера на неизплатените задължения по договора, а погасеното по давност задължение не представлява изплатено задължение – единствено е погасено правото то да се иска принудително. В противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване на лизингополучателя за сметка на лизингодателя, тъй като изплащането на застрахователното обезщетение е действие, което не зависи пряко от застрахования – в случая собственика на погиналата лизингова вещ. Давността на вземанията по облигационното правоотношение не отрича правото на застрахования да задържи за себе си застрахователното обезщетение за погиналата вещ – негова собственост. Отделно от това следва да се посочи, че неправилно въззивникът-ищец определя задържаните от „УниКредит Лизинг“ ЕАД суми за погасяване на задължения по договора за лизинг като прихващане по смисъла на чл. 103 ЗЗД. В случая се касае за самостоятелно и валидно упражнено от собственика на погиналата вещ право дали да отнесе застрахователното обезщетение за погасяване на пасиви на свой контрагент (в случая ползвателя на вещта) или да отчете същото като личен актив. Не може да има прихващане, след като ищецът няма насрещно ликвидно и изискуемо вземане от ответното дружество. Неоснователни се явяват и доводите по въззивната жалба за основателност на евентуалния иск с правно основание чл. 59 ЗЗД. В настоящото производство ищецът не е доказал обедняването си и в какъв размер е същото, което да е в резултат на изплатеното от застрахователя обезщетение и погасяване от страна на „УниКредит Лизинг“ ЕАД на възникнали задължения по процесния договор за финансов лизинг. По делото се установи, че сумата, с която ищецът претендира да се е обогатил ответника, не е излязла от неговия (на ищеца) патримониум, а е получена от лизингодателя като застрахователно обезщетение. Следователно, с плащането са погасени възникнали задължения по лизинговия договор, при което не може да има обогатяване на ответното дружество за сметка на ищеца. С плащане на обезщетението и погасяване на задълженията на лизингополучателя по договора за лизинг ищецът се освобождава от това си задължение, произтичащо от договора за лизинг. Погасяване на съществуващо в имуществото на ищеца задължение не води до обедняване на ищеца, а до увеличаване на имуществото му с отпадане като пасив на едно задължение, без при това от имуществото на ищеца да са излезли парични средства или други имуществени права за погасяване на задължението. Обедняване от факта на плащането на обезщетението няма как да е настъпило за ищеца, тъй като плащането не е направено от него, а е погасен негов пасив. Същевременно, както правилно е приел и първоинстанционният съд, развалянето на договора за лизинг има действие занапред и до 17.04.2012 г. ( датата на прекратяване на действието на договора поради развалянето му от лизингодателя) всяка от страните е дължала изпълнение на задълженията си и заплащането на лизинговите вноски от ищеца не води до обедняването му, след като е получил насрещна престация – ползването на лизинговия обект. По така изложените съображения, настоящият съдебен състав намира доводите по въззивната жалба на „Ай Енд Ай Инвест Груп“ ООД за неоснователни и поради съвпадение в изводите на двете съдебни инстанции за неоснователност на исковите претенции, на основание чл. 271, ал. 1 ГПК обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. С оглед изхода на делото, жалбоподателят „Ай Енд Ай Инвест Груп“ ООД следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК и чл. 294, ал. 2 ГПК да заплати на въззиваемата страна „УниКредит Лизинг“ ЕАД, както следва: сумата от 3 103.20 лв., представляваща направени разноски в предходното въззивно производство – заплатено адвокатско възнаграждение; сумата от 3 103.20 лв., представляваща направени разноски в касационното производство и сумата от 6 276 лв., представляваща направени разноски в настоящото въззивно производство – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, настоящият съдебен състав на Апелативен съд – София