Решение № 320 от 20.12.2024 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 1438/2024 г.

Производството е по реда на Глава ХХI от НПК и е образувано по повод въззивна жалба от адв. Ганчо Иванов от АК - Бургас, служебен защитник на А. Н. И. с ЕГН: ••••••••••, с посочен съдебен адрес: гр. Бургас, ул. „Цар Симеон“ № 111, вх. 2, ет. 1, подсъдим по НОХД № 3230/2024 г. по описа на Районен съд - Бургас, против Присъда № 159 от 27.09.2024 г., постановена по същото дело. С присъдата подсъдимият И. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 183, ал. 4, вр. с чл. 28, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, за което при условията на чл. 54 от НК му е наложено наказание „Пробация“, включваща пробационните мерки „Задължителна регистрация по настоящ адрес“ и „Задължителни периодични срещи с пробационен служител“ за срок от по 6 месеца и наказание „Обществено порицание“. Със същата присъда подсъдимият е признат за невиновен и на основание чл. 304 НПК е оправдан по обвинението, извършеното да съставлява четири отделни престъпления – две с правна квалификация по чл. 183, ал. 1 НК и две с правна квалификация по чл. 183, ал. 4, вр. с ал. 1, вр. с чл. 28, ал. 1 от НК, извършени при условията на съвкупност. С жалбата се иска изменение на първоинстанционната присъда, чрез отмяната й в осъдителната част, прилагането на чл. 183, ал. 3 НК и ненаказването на подсъдимия, поради заплащане на дължимите суми за издръжка. В тази връзка защитникът посочва, че правилно районният съд е приел, че се касае до едно единствено продължавано престъпление, но неправилно е отказал да приложи нормата на чл. 183, ал. 3 НК, мотивирайки се със систематическото място на ал. 4 на чл. 183 НК, след тази на ал. 3 на същата разпоредба. Допълва, че действително е налице противоречива съдебна практика по въпроса, но намира, че в случая приложение следва да намери именно тълкуването, според което е допустимо при повторно осъждане на дееца той да се ползва от привилегията на чл. 183, ал. 3 НК, ако не го е сторил при първото си осъждане. В закрито заседание на 06.11.2024 г. въззивният съд по реда на чл. 327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимия и свидетели, изслушването на експертизи и ангажирането на други доказателства. В пледоарията си пред въззивния съд представителят на ОП-Бургас счита, че атакуваната присъда е законосъобразна, обоснована и правилна, поради което и следва да се потвърди изцяло. Застъпва, че правилно РС- Бургас е отказал да приложи разпоредбата на чл. 183, ал. 3 НК, позовавайки се и на преобладаващата съдебна практика. Частните обвинители - Н. А. И. и М. А. И. – и двамата действащи чрез своята майка и законен представител – Х. С. С., не се явяват – редовно призовани. Не се явява и техният повереник – адв. Деян Костов – БАК, също редовно призован. Защитникът на подсъдимия – адв. Иванов – БАК заявява, че поддържа жалбата по изложените в нея доводи. Допълва, че подсъдимият е бил в обективна невъзможност да заплаща изцяло дължимата издръжка, но въпреки това е внасял суми, съобразно с възможностите си. Поддържа, че с оглед цялостното издължаване към децата му И. следва да се ползва от възможността по чл. 183, ал. 3 НК и да не бъде наказан. Подсъдимият А. И. заявява, че се присъединява към заявеното от неговия защитник. В предоставената от съда възможност за последна дума отправя искане за отмяна на наложеното му наказание „Пробация“, доколкото евентуалното му изпълнение би го възпрепятствало при осъществяване на трудовата му функция. Бургаският окръжен съд, след като обсъди доводите в жалбата‚ както и тези, изложени от страните в съдебно заседание‚ и след като в съответствие с чл. 314 от НПК провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира, че не са налице основания за нейната отмяна или изменение, поради следните съображения: В хода на проведеното на 27.09.2024 г. разпоредително заседание пред РС-Бургас подсъдимият заявил, че желае делото да протече по реда на диференцираната процедура на Глава ХХVІІ от НПК, като при условията на чл. 371, т. 2 НПК признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тези факти. Първоинстанционният съд, съобразявайки разясненията дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС, възприел направеното самопризнание, като с надлежно определение обявил, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието на подсъдимия без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Въззивната инстанция констатира, че събраният в досъдебното производство доказателствен материал в действителност изцяло подкрепя направеното от подсъдимия ясно и изрично самопризнание, поради което правилно и законосъобразно районният съд, при излагане на мотивите си към постановената присъда, се е ръководил от правилото на чл. 373, ал. 3 НПК и е приел за осъществени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт. Настоящият въззивен състав, предвид предоставените му от закона правомощия, извърши собствена проверка и анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност и направи заключение, че приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка е изяснена правилно и в съответствие с правилата на диференцирана процедура по Глава 27 НПК, поради което и не се налага внасянето на съществени корекции и/или допълнения в нея. Волята на контролирания съд е обективирана ясно и недвусмислено, което позволява осъществяване на въззивната проверка, включително и по отношение на изведените фактически констатации от първата съдебна инстанция. Въззивният съд на основание чл. 314 НПК дължи направата на собствен доказателствен и правен анализ. При този доказателствен анализ и по собствена преценка на събраните доказателства и доказателствени средства, настоящият съдебен състав, подобно на РС-Бургас, прие следната фактическата обстановка: Подсъдимият А. Н. И. с ЕГН: •••••••••• е роден на •••••••• г. в гр. Б.. Той е •••, ••• гражданин, •••, •••, ••••, живее в с. •••, общ. Камено, ул. „•••“ № •••. И. е осъждан, като с Присъда № 13/18.02.2022 г. по НОХД № 4961/2021 г. по описа на РС-Бургас, в сила от 08.03.2022 г., за извършени от него две престъпления по чл. 183, ал. 1 НК, му било наложено едно общо най-тежко наказание, а именно – „Лишаване от свобода“ за срок от 5 месеца, чието изпълнение било отложено с изпитателен срок от 3 години. Свидетелката Х. С. и подсъдимият А. Н. И. живели на семейни начала няколко години, като се разделили през лятото на 2021 г. От съжителството им те имали две деца - дъщеря Н. А. И., родена на •••••••• г. и син М. А. И., роден на •••••••• г. След раздялата упражняването на родителските права спрямо двете деца било осъществявано от майката – св. С., а подс. А. И. бил осъден с влязло в сила на 18.06.2019 г. Определение № 4825 на БРС по гр.дело № 3038/19 г. за одобряване на спогодба, да издържа своите низходящи (дъщеря си Н. И. и сина си - М. И.), като им заплаща месечна издръжка в размер на от по 140 лева за всяко от децата, платима чрез майката им - св. Х. С., считано от 11.04.2019 г. до настъпване на законни причини и основания за изменение или прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва върху всяка месечна сума до окончателното й заплащане. Със същия съдебен акт И. бил осъден да заплати и издръжка в размер на от по 70 лева за периода от 01.11.2018 г. до 11.04.2019 г. за всяко от децата си. Тъй като бил финансово затруднен да изплаща издръжките на децата си подсъдимият не изпълнил задълженията си по заплащане на издръжките съгласно определението на съда за периода от месец юни 2021 г. до месец февруари 2022 г., включително. С Присъда № 13/18.02.2022 г. по НОХД № 4961/2021 г. по описа на Районен съд —гр. Бургас, в сила от 08.03.2022 г., подсъдимият бил осъден за това, че не е давал издръжка на двете си деца за периода месец юни 2019 г. до месец май 2021 г. включително. След влизането в сила на присъдата подсъдимият продължил да не плаща издръжка на двете си деца за периода месец март 2022 г. до месец октомври 2023 г. включително. На 27.03.2024 г. подсъдимият заплатил на Х. С. сумата от 8352 лева, с което изплатил всички дължими издръжки за децата си. Горната фактическа обстановка въззивната инстанция, подобно на РС-Бургас, прие за безспорно установена на база на направеното от подсъдимия И. по реда на чл. 371, т. 2 от НПК самопризнание, подкрепено изцяло от писмените доказателства и гласните доказателствени средства, събрани в хода на производството, а именно: Гласните доказателствени средства – показанията на св. Х. С. (л. 33 и л. 34 от ДП). Писмените доказателства: справка за съдимост (л. 17 от първоинстанционното производство); разписка за получена парична сума (л. 18 от първоинстанционното производство); протокол за предупреждение (л. 13 от ДП); удостоверения за раждане (л. 17-18 л. 13 от ДП); определение за одобряване на спогодба № 4825 (л. 38-40 от ДП); писмо от РС-Бургас (л. 41 от ДП); писмо от ТД на НАП (л. 42 от ДП); писмо от Агенцията по вписванията (л. 43 от ДП); писмо от ЧСИ Михалев (л. 46 от ДП) и декларация за семейно и материално положение и имотно състояние (л. 65 от ДП). Съвсем законосъобразно РС-Бургас е приел, че самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от гореизброените доказателствени източници, събрани в хода на производството, с оглед на което правилно е приел за безспорно установено извършването на инкриминираното престъпление, както и авторството на същото в лицето на привлеченото към наказателна отговорност лице. Предвид разпоредбата на чл. 373, ал. 3 от НПК първоинстанционният съд не е осъществил подробен анализ на доказателствата, но доколкото всички обсъдени доказателствени материали са еднопосочни и непротиворечиви, такъв доказателствен анализ е и безпредметен. Въз основа на така изяснената фактическа обстановка, правилно РС- Бургас е приложил материалните разпоредби на НК, като е приел, че подсъдимият е извършил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 183, ал. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 от НК. Както коректно е посочено в мотивите на проверявания първоинстанционния акт - от обективна страна, безспорно с влизане в сила на 18.06.2019 г. на определението на БРС по гр. дело № 3038/19 г. за одобряване на спогодба, за подсъдимия е възникнало задължение да заплаща издръжка в размер на от по 140 лева месечно по отношение на двете си деца. От обективна страна изпълнителното деяние на престъплението е осъществено, чрез бездействие - липса на фактическо и правно действие за плащане – даване или изпращане чрез пощенски запис, или аналогичен способ на дължимите пари. Дори да се приеме, че подсъдимият през инкриминирания период е бил финансово затруднен, както пледира защитникът му, то това обстоятелство е ирелевантно за съставомерността на деянието, предмет на обвинението, тъй като той дължи присъдената издръжка независимо дали е трудово ангажиран и какво материално положение има. Следва да се посочи също така, че целта на издръжката е да се осигурят средства за съществуването на децата. Обстоятелството, че подсъдимият евентуално е имал финансови или други затруднения не го освобождава от задължението му да дава издръжка на децата си. Задължението на родителя за издръжка на низходящи е приоритетно и безусловно – с т.нар. „алиментен” характер. Издръжката на ненавършило пълнолетие дете е основният социален и правен аспект на родителското задължение. Тя е най-важният случай в системата на задълженията за издръжка въобще и е свързана с конституционните принципи за особени грижи за децата. Нейната изключителна обществена значимост произтича от връзката й с развитието на подрастващите. Именно тази нейна значимост обуславя специфичния режим на задължението, доколкото съгласно нормата на чл. 143, ал. 2 от СК, родителите са длъжни да дават издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца, независимо дали са трудоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си, поради което и доводите за евентуални затруднения, довели до невъзможност за заплащане на издръжка са ирелевантни. Също така следва да се отбележи, че законодателството допуска в чл. 150 СК при промяна на обстоятелствата присъдената издръжка да бъде прекратена, като в Постановление № 5 от 16.XI.1970 г. на Пленум на ВС, е посочено, че лицето, което твърди, че е налице обективна невъзможност за изпълнение на задължението, следва да докаже това свое твърдение. Очевидно, подсъдимият не се е възползвал от предоставените му законови възможности, което още веднъж сочи, че той не се е намирал в такава обективна невъзможност да заплати дължимите суми, а напротив - правил го е съзнателно. В конкретния случай е налице и другият изискуем обективен признак, а именно – неизплатените суми за издръжка да са за повече от две месечни вноски. От доказателствата по делото е видно, че неизплатените издръжки са 29 вноски за всяко от децата - за периода от юни 2021 г. до месец октомври 2023 г. В случая, макар и престъплението да е формално по своя вид, са настъпили вредни последици, изразяващи се в неполучаване на съдебно призната издръжка от децата на подсъдимия. От субективна страна престъплението е извършено при форма на вина „пряк умисъл” по смисъла на чл. 11, ал. 2 НК, доколкото подсъдимият И. е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал настъпването им. Интелектуалната страна на умисъла обхваща съзнаване от подсъдимия, че е осъден да заплаща издръжка на децата си с влязъл в сила съдебен акт, предвиждане, че в следствие на бездействието си те няма да получат дължимата издръжка за повече от два месеца, както и че по този начин ще бъдат лишени от полагаемия им се финансов ресурс, но въпреки това от волева страна подсъдимият е искал настъпването на общественоопасните последици от деянието си, а именно – лишаването на децата му от издръжка за повече от два месеца. Правилно РС-Бургас е приел, че конкретното поведение на И. не може да се квалифицира като малозначително по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК. Малозначителността на деянието представлява конкретно негово обществено качество, което изисква внимателен анализ на обстоятелствата дали то обективно не може да окаже отрицателно въздействие върху обществените отношения или неговото въздействие е толкова минимално, че не застрашава реално тези отношения. В настоящия случай не може да става въпрос нито за пренебрежимо малко закъснение в даването на издръжката, нито за пренебрежимо малка сума на дължимата издръжка. Тъкмо напротив – касае се за забавяне от 29 месеца – т.е. повече от две години И. е лишил и двете си деца от така необходимия им финансов ресурс за издръжка. Общият размер на сумата е също е голям, което също сочи на завишена степен на обществена опасност. Нещо повече – това не е инцидентно неплащане на издръжка, доколкото И. е бил осъждан отново за неплащане на издръжка на същите две деца за друг период. Действително в конкретния случай подсъдимият е изпълнил, макар със закъснение, задължението си, но само това не е в състояние да изключи обществената опасност на извършеното. Поради това съдът счита, че в конкретния случай приложението на чл. 9, ал. 2 НК би било незаконосъобразно и необосновано, поради което и правилно РС-Бургас не го е приложил. На следващо място настоящият състав счита, че съвсем резонно РС- Бургас е преценил, че неплащането на издръжка по отношение на двете деца за един и същи период следва да се квалифицира като едно единствено продължавано престъпление, а не като отделни престъпления, както е посочил първоинстанционният прокурор. Действително в съдебната практика се наблюдава разделение относно вижданията, как следва да се квалифицира неплащането на издръжка по отношение на повече от едно дете. Някои състави приемат, че в такъв случай се касае само до едно единствено деяние, респективно – до едно единствено престъпление, но с няколко пострадали (в зависимост от броя на децата). Други състави също приемат, че се касае за едно деяние, но застъпват, че то осъществява в условията на идеална еднородна съвкупност съставите на няколко отделни престъпления (отново в зависимост от броя на децата). Според трети виждания – касае се за няколко отделни деяния, всяко самостоятелно консумиращо отделен състав на престъплението по чл. 183, ал.1 НК, за които приложение следва да намерят правилата на чл. 23 НК. Най- накрая съществува и схващането, че се касае за няколко деяния, които обаче се явяват извършени в условията на продължавано престъпление, поради което и сме изправени пред едно единно продължавано престъпление. Настоящият състав също както първоинстанционния съд, счита че най- правилно и законосъобразно е последното от изложените виждания. Това е така по следните съображения, които правилно са били изяснени и от контролираната инстанция: Престъплението по чл. 183 НК е продължено престъпление, което се осъществява с едно деяние във форма само на бездействие и то трайно и непрекъснато в определен период от време. Непосредствен обект на посегателство на престъплението по чл. 183, ал. 1 НК, съответно на наказателноправна защита, са обществените отношения в семейството, в конкретния случай породените във връзка с дължимата от родителя издръжка спрямо неговите непълнолетни низходящи, за задоволяване на техните ежедневни потребности. Укоримостта в поведението на дееца по този престъпен състав е именно съзнателното неизпълнение на задължението в размер на две или повече месечни вноски. Тези обществени отношения се характеризират не само с правопораждащия ги факт, но и със своите страни и предмет. Действително, за да се държи наказателноотговорно дадено лице по чл. 183, ал. 1 НК, законодателят въвежда като задължителен елемент от обективна страна на състава, то да е осъдено с влязъл в сила съдебен акт. Последният е основание за възникване на задължението в неговия конкретно присъден размер. Правоотношението обаче възниква, развива се и съществува между съответните страни – задълженото лице и лицето, носител на вземането – в случая подсъдимия и всеки от низходящите му. Законодателят е отчел това обстоятелство, като е регламентирал престъпното неизпълнение на посоченото задължение именно в Глава Четвърта „Престъпления против брака, семейството и младежта“, Раздел I „Престъпления против брака и семейството“. Оттук следва, че от съществено значение е неизпълнението на самото семейно задължение. Предвид това, като критерий при определяне броя на процесните деяния следва да се отчетат възникналите правоотношения между подсъдимия и всяко от двете му деца, вместо източника на задължението – съдебното решение. Тези отношения са двустранни и размерът на дължимата издръжка и поведението на подсъдимия спрямо отделните задължения също могат да бъдат различни. Предвид изложеното настоящият състав счита, че процесното престъпление включва няколко отделни деяния по чл. 183 НК, спрямо които са налице всички предпоставки за прилагане на чл. 26, ал. 1 НК. Подсъдимият е бездействал по отношение на дължимата издръжка спрямо двете си деца, с което е осъществил четири отделни деяния (две преди влизането в сила на Присъда № 13/18.02.2022 г. по НОХД № 4961/2021 г. по описа на Районен съд — гр. Бургас, в сила от 08.03.2022 г., които консумират основния състав на престъплението по чл. 183, ал. 1 НК и две след влизане в сила на тази присъда, които вече следва да се квалифицират като извършени в условията на повторност по по-тежко наказуемия състав на чл. 183, ал. 4 НК). Същевременно тези деяния са извършени през сходни периоди от време, при една и съща обстановка – наличието на едно осъдително решение, еднаква причина за неизпълнение и еднородност на вината. Престъпленията против брака и семейството не са изключени с нормата на чл. 26, ал. 6 НК от тези, за които е недопустимо приложението на „продължаваното престъпление“ (такива са само престъпленията спрямо личността на различни лица). Неплащането на дължима издръжка през определен период от време на определено лице представлява „еднородна проява” по смисъла на чл. 26 от НК, поради което когато продълженото престъпление по чл. 183, ал. 1 от НК се осъществява при задължение за плащане на издръжка на две и повече ползващи се лице, е налице продължавано престъпление по чл. 26 от НК. По тези съображения е неправилно продълженото престъпление да се разкъсва за всяко едно от децата, за които подсъдимият е неизправен в задължението си за издръжка в посочения времеви период /идентичен за всеки един от низходящите/, заради еднородността на деянията му, които не са изключени от продължаваното престъпление. В горния смисъл е и съдебната практика, посочена и от РС-Бургас, обективирана в - Решение № 424/22.12.2014г. по н.д. № 1345/2014г., I н.о., Решение № 704/13.02.2015 г. по н.д. №438/2015 г. на Окръжен съд-гр. Благоевград; Решение № 66/04.08.2017 г. по ВНОХД № 174/2017 г. на ОС- Перник; Решение № 45/03.04.2013 г. по ВНОХД № 122/2013 г. на ОС-Сливен; Решение от 01.03.2018 г. по ВНОХД №548/2017 г. на ОС-Враца; Присъда № 454/09.03.2015 г. по НОХД №806/2015 г. на РС-Сандански; Присъда по НОХД № 978/2012 г. на КРС; Присъда № 45/01.09.2017 г. по НОХД № 157/2017 г. по описа на РС - Елхово; Присъда № 8/14.02.2018 г. по НОХД № 302/2017 г. на РС-Исперих; Присъда № 144/09.12.2010 г. по НОХД № 409/2010 г. на РС – Ихтиман; Присъда по НОХД № 618/2018 г. на РС-Карлово и др. В този смисъл е и практиката на ОС-Бургас, като например – Решение № 98/19.07.2019 г. по ВНОХД № 496/2019 г. на ОС-Бургас. Също така, съгласно чл. 26, ал. 3 от НК, когато отделните деяния осъществяват различни състави - продължаваното престъпление се наказва по по-тежкия от тях. В случая деянията за периода след месец февруари 2022 г. се явяват извършени при условията на повторност и поради това се квалифицират по по-тежко наказуемия състав на чл. 183, ал. 4 НК. С оглед горното правило и предвид на това, че не е налице хипотезата на чл. 26, ал. 4 НК – то и цялостното продължавано престъпление следва да се квалифицира именно по по-тежко наказуемия състав на чл. 183, ал. 4 НК. Следователно четирите деяния извършени от подсъдимия спрямо неговите деца, представляват едно продължавано престъпление по смисъла на чл. 26 от НК, а не множество от четири отделни престъпления, поради което и закономерно РС-Бургас е преквалифицирал престъпна дейност на И. от четири отделни престъпления в едно продължавано престъпление по чл. 183, ал. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, включващо в себе си четирите деяния. Вършейки това преквалифициране районният съд не е допуснал процесуално нарушение, доколкото преквалифицирането на четирите отделни деяния като едно единствено продължавано престъпление се явява по-благоприятно за дееца, респ. е в полза на подсъдимия и не води до влошаване на наказателноправното му положение, поради което е допустимо да бъде извършено от съда и без изменение на обвинението по реда на чл. 287 от НПК. Това е така, тъй като подсъдимият е имал възможността да се защитава по напълно идентични факти – в обвинителния акт ясно е описано като размер и брой на вноски, неизпълненото задължение спрямо всяка от двете му низходящи - т.е. с присъдата не се реализирала съществено изменение в обстоятелствената част на обвинението, а дори деятелността се квалифицира по-изгоден за подсъдимия начин. С оглед горните изводи въззивният съд счита, че правилно РС-Бургас е преквалифицирал деятелността на И. в едно единствено продължавано престъпление, поради което и закономерно на основание чл. 304 НПК го е оправдал по обвинението – извършеното да съставлява четири отделни престъпления – две с правна квалификация по чл. 183, ал. 1 НК и две с правна квалификация по чл. 183, ал. 4, вр. с ал. 1, вр. с чл. 28, ал. 1 от НК, извършени при условията на съвкупност. По отношение на наказанието, което следва да се наложи на подсъдимия въззивният съд счита, че съвсем коректно РС-Бургас е приел, че се касае за престъпление, за което се предвижда наказание „Лишаване от свобода” до две години или „Пробация”, както и „Обществено порицание“. Настоящият състав, подобно на първоинстанционния съд, счита че за постигане целите на наказанието, като отчете и имущественото положение на подсъдимия и съобразно правилото на чл. 57, ал. 1 НК, на подсъдимия следва да се наложи по-лекото от двете предвидени наказания, а именно - наказание „Пробация“, както и наказанието „Обществено порицание“. По отношение на наказанието „Пробация“, отчитайки всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, с необходимата прецизност РС-Бургас е приел, че то следва да се индивидуализира по реда на чл. 54 НК, предвид липсата на предпоставки за приложението на чл. 55 НК. В негативен план за подсъдимия правилно районният съд е ценил, че се касае за значителен брой вноски, които не са платени навреме, значително надхвърлящи минимално изискуемото по закон за съставомерността на деянието. Като смекчаващо обстоятелство отново правилно е отчетено оказаното съдействие на органите на предварителното разследване, вън от признаване на фактите, дало възможност за разглеждане на делото по реда на Глава 27 НПК (съгласно и задължителните указания на ВКС, дадени в на т. 7 на ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС), както и заплащането на всички дължими суми за издръжка на двете деца до приключване на съдебното следствие. При това положение не търпи критика решението на РС-Бургас да индивидуализира наказанието „Пробация“ при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, налагайки само двете задължителни пробационни мерки - „Задължителна регистрация по настоящ адрес“ и „Задължителни периодични срещи с пробационен служител“, за минималния предвиден от закона срок от 6 месеца. По мнение и на въззивната инстанция – този размер се явява адекватен и съобразен с обществената опасност на извършеното и на дееца, поради което и наложеното наказание се явява справедливо и би могло да постигне целите на чл. 36 НК, допринасяйки за поправяне и превъзпитание на подсъдимия към спазване на законите и добрите нрави. Същевременно това наказание ще въздейства предупредително върху подсъдимия и възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото. Наложените пробационни мерки и техния срок не се явяват прекомерни и не биха могли да възпрепятстват подсъдимия да осъществява трудова си функция при желание от негова страна, доколкото не му налагат непосилни ограничения. На последно място законосъобразно РС-Бургас е наложил и кумулативно предвиденото наказание „Обществено порицание“, наред с наказанието „Пробация“, така както предвижда санкционната част на нормата на чл. 183, ал. 4 НК. Във връзка с приложението на чл. 183, ал. 3 НК, където са съсредоточени и основните искания на защитата във въззивната жалба, ОС- Бургас, счита че правилно проверяваната инстанция е отказала да приложи този институт. Мотивите на РС-Бургас са базирани на систематическото тълкуване на разпоредбите на чл. 183, ал. 3 и ал. 4 НК и се оценят от настоящата инстанция, като законосъобразни и в съответствие с господстващата съдебна практика, която коректно е цитирана в съдебния акт. Вярно е, че е налице и инцидентно произнасяне на ВКС в сочения от защитата смисъл, като в Решение № 784 от 31.ХII.1969 г. по н. д. № 753/69 г., I н. о. съдът е приел, че когато едно лице се съди по чл. 183, ал. 4 НК за повторно недаване на издръжка и ако същото при първото осъждане не се е възползвало от разпоредбите на ал. 3 на същия текст, то ако преди постановяване на присъдата от първата инстанция при повторното съдене изпълни задължението си, може да се ползва от разпоредбите на ал. 3 от чл. 183 НК. Вярно е също така обаче, че това виждане, освен че е доста старо и не кореспондира с актуалната практика на ВКС, като например - Решение № 517 от 13.01.2009 г. на ВКС по н. д. № 557/2008 г., III н. о., НК, е било и изоставено от върховната инстанция, малко след постановяването му и то от цялото общо събрание на наказателната колегия на ВС. Това е сторено с Решение № 2 от 2.II.1970 г. по н. д. № 1/70 г., ОСНК, където изрично е прието, че разпоредбата на чл. 183, ал. 3 НК не може да намери приложение и за случаите на ал. 4 на същия текст. Върховните съдии са разяснили, че: „… основната идея, залегнала в чл. 183, ал. 3 НК, е да насърчи по-бързото изплащане на закъснелите издръжки, както и да се намали броят на случаите, които осъществяват престъпните състави на ал. 1 и 2 на същия текст. Ако се приеме, че тази алинея има приложение и за ал. 4, то това би означавало противоречие с идеята и отношението на законодателя към рецидива, който е по-високо общественоопасно престъпление и винаги е и по- тежко наказуемо от първото провинение. В полза на такова разбиране е и систематическото подреждане на алинеите в тълкувания текст. Така ал. 3 се намира след алинеи 1 и 2 на чл. 183 НК, които съдържат и основните престъпни състави на това престъпление, а не и след ал.4, по която се наказват повторните деяния...“. При това положение въззивният съд, също както и РС-Бургас, приема че макар и подсъдимият да е заплатил всички дължими суми за издръжка на двете си деца, доколкото се касае за престъпление по чл. 183, ал. 4 НК, то и институтът на ал. 3 на чл. 183 НК е неприложим, а направеното плащане следва да се отчете на плоскостта на индивидуализация на наказанието, както е и сторено от районния съд. По делото няма сторени разноски (направени искания за присъждане на разноски от страна на частното обвинение) и няма приложени веществени доказателства, които да налагат произнасяне от страна на първата или въззивната инстанции в тази посока. В заключение при извършената на основание чл. 314 от НПК цялостна служебна проверка на правилността на атакуваната присъда, въззивната инстанция не констатира наличието на основания, налагащи нейното изменение или отмяна, поради което и първоинстанционната присъда следва да се потвърди изцяло. Водим от всичко изложено Окръжен съд Бургас