Решение № 1 от 5.1.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 249/2025 г.

Предявен е иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД. Ищцата М. И. М. ЕГН •••••••••• от ••••, чрез адв. П. Д., съдебен адрес ••••, иска осъждане на ответника „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД ЕИК 000694749 със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, да върне недължимо получената сума, при начална липса на основание, от 26 400лв. /сбор на главниците 25 100лв. и 1300лв./, представляваща част от главница за погасяване на задължения по Договор за кредит за рефинансиране на ипотечен кредит HL 61 869 от 17.05.2013г., ведно със законна лихва от 22.10.2025г. до окончателно плащане на сумата. Твърденията са, че на 02.09.2008г. М. М. и ответника сключват Договор за потребителски кредит HL43144, по който ответникът предоставя сумата от 100 000 евро в равностойността й в швейцарски франка по курс „купува“ на банката в деня на усвояване на кредита срещу възнаграждение в размер на годишна лихва, представляваща базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в CHF, който към момента на сключване на договора е бил 5 %, заедно с надбавка от 2.2 пункта или 7.2 % ГЛП. Кредитът е усвоен на 11.09.2008г. в размер на 65 241 CHF при курс 1.6229087 по приложение № 1, равняващи се на 40 200.04 евро, и на 25.09.2008г. в размер на 97 477.83 CHF при курс 1.6300641 по приложение №2, равняващи се на 59 799.99 евро. Усвояването е извършено чрез заверяване на сметка на кредитополучателя със сумите в CHF, след което са превалутирани служебно от банката и кредитополучателят е получил сумите в евро по друга негова сметка. По този начин е извършвано погасяване на дълга до 17.05.2013г. чрез служебно превалутиране на суми от евро в CHF по курс „продава“. На 17.05.2013г. М. М. и М. М. от една страна, от друга – ответната банка, сключват Договор за кредит за рефинансиране на ипотечен кредит HL 61869. Целта му е погасяване на всички задължения по предходния договор от 02.09.2008г. в размер на 166 333.84 CHF, равняваща се на 258 212лв., като погасяването е в лева. На 23.05.2013г. със средства в този размер е заверена сметката на М. М., средствата са превалутирани в CHF и са погасени задължения по първия договор. След това всички плащания към ответника по втория договор са извършвани от сметката на М. М.. Твърди се, че чл.3 ал.5, чл.6 ал.2 и ал.3, чл.13, чл.22 -24 от първия договор са нищожни, защото са неравноправни клаузи в потребителски договор, които не са договорени индивидуално. Те не са ясни и разбираеми за потребителя. Не е предоставена цялата информация при сключване на договора, позволяваща да се преценят икономическите последици и валутния риск при значително обезценяване на валутата, в която се получават доходите. Упражняване на право на превалутиране е при плащане на комисионна, обвързано е с курс „купува“ на банката за датата на превалутиране, определен едностранно. Върху потребителя се прехвърля изцяло валутния риск и с това се създава значително неравновесие на права и задължения. Негов израз е чл.6 ал.2 за служебно събиране на необходимите суми от други налични банкови сметки и превалутирането им в CHF за погасяване на падежирала вноска, а също така води до повишаване на дължимите вноски, изразени в лева или евро. С чл.3 ал.5 банката има право на едностранна промяна на базовия лихвен процент по кредита като това право води до неравноправност по смисъла на чл.143 т.3, т.10 и т.12 от ЗЗП. С чл.6 ал.3 е указана автоматична промяна на размера на погасителни вноски при едностранно променен от банката базов лихвен процент за жилищни кредити, а последното е недопустимо, и липсва индивидуална договорка. Твърди се неравноправност, защото задълженията по договора се определят въз основа на неравноправни клаузи. Чл.13 е неравноправен, защото позволява едностранна промяна на дължимите лихви, такси и комисионни. Въвежда се твърдение, че целият договор от 02.09.2008г. е нищожен поради противоречие със закона като се позовава и цитира съдебна практика – Решение № 50011 от 26.11.2024г. по т.д. № 1060/2022г. на ВКС, I т.о., според което при договор за банков кредит, по който заемната сума е деноминирана в чуждестранна валута, клаузите за валутния риск определят основния предмет на този договор по смисъла на чл.4 пар.2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. Не се позволява адаптиране на клаузите за валутния риск чрез промяна на валутата, в която е договорен кредита, или чрез промяна на обменния курс на тази валута към конкретен времеви момент. Твърди се, че чл.6 ал.2 и чл.22 – 24 от първия договор имат икономически смисъл само заедно с чл.1 и чл.2 и съвместно определят основния предмет на договора – предоставен кредит в CHF в размер равностойността на CHF към резервна валута /евро/ по курс „купува“ за CHF към евро на банката в деня на усвояване на кредита. Поради съгласието на кредитополучателя, че промяната в курса на купува/продава на CHF към лева/еврото може да има за последица повишаване размера на погасителните вноски, е налице пълно приемане да се носи за своя сметка валутния риск. Липсата на прозрачност на групата от клаузи, определяни като „основен предмет на договора“ и техния неравноправен характер налага извода за недействителност на целия договор, защото не може да се изпълни без неравноправните клаузи.Твърди се, че нищожността на първия договор от 02.09.2008г. води до нищожност и на втория договор за неговото рефинансиране от 17.05.2013г., защото е спогодба върху непозволен договор и като такава изрично се обявява за нищожна.Твърди се евентуално, че вторият договор е нищожен поради липса на предмет като следствие от нищожността на първия договор. При нищожни договори се дължи взаимна реституция на полученото по тях.Евентуално, ако се приеме, че първият договор може да се прилага без неравноправните клаузи, то по него към 17.05.2013г. задължението на кредитополучателя е само за главница в CHF по курс на деня на усвояване на кредита или 16 278.83 CHF, ведно с възнаградителна лихва от 7.2 %. Върху сумата от 65 241 CHF лихва се дължи от 11.09.2008г. до 17.05.2013г., а върху сумата от 97 477.83 CHF лихва се дължи от 25.09.2008г. до 17.05.2013г. Счита, че преценката за погасен размер на задълженията по кредита трябва да вземе предвид плащане на вноски във валута, различна от тази на кредита, с превалутиране на курса на CHF към датата на усвояване на кредита 25.09.2008г., когато е 1.6300641 CHF за едно евро. В резултат рефинансираният дълг по втория договор е в размер, по – малък от 166 333.84 CHF и главницата по втория договор е по – малка от 258 212лв. Счита, че главницата по втория договор не следва да включва сумите от 505.31 CHF редовна лихва и 4 182.43 CHF просрочена лихва, защото прибавяне към размера на редовната главница на задължения за изтекли лихви представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10 ал.3 от ЗЗД.Твърденията са, че не се дължат на ответника 25 100лв. като част от сумата от 258 212лв. главница по договора за рефинансиране от 17.05.2013г. В хода на делото – на 18.09.2025г., ищцата М. е погасила изцяло задълженията по жилищно – ипотечния кредит от 17.05.2013г. преводно нареждане, което се признава от ответника чрез издадено на 18.09.2025г. удостоверение, според което същата няма налични задължения към банката. Ангажира доказателства, претендира разноски, представя справка по чл.80 от ГПК. Ответникът не признава иса по основание и размер. Признава сключването на договора за кредит от 02.09.2008г. с М. М. за сума в швейцарски франка. Той е целеви – рефинансира ипотечен кредит и текущи задължения. Твърди, че кредитът е усвоен в швейцарски франка, съгласно подписани приложение 1 и 2, където фигурира приложения валутен курс, постигнат между страните чрез съгласие, от 1.62299087 и 1.6300541. Кредитът е усвоен чрез заверка сметка на М. М.. Уговорката е за връщането му в швейцарски франка. Признава сключения на 17.05.2013г. договор с двамата ищци, по който главницата е в лева и е за рефинансиране неизплатените задължения за главница, лихви и такси по договора от 02.09.2008г., които са в швейцарски франка. С него е уговорен лихвен процент от 10.25% и той е намалявал постепенно до 2.703 %, считано от 25.03.2014г. Възразява, че страните и по двата договора нямат качеството потребители – то не се предполага, а подлежи на доказване. Не признава, че договорът от 02.09.2008г. е нищожен. Уговорката и плащането е във франкове, валутата не е съотнесена към стойността на която и да е друга валута. Клаузите са на общоупотребим български език, без сложни термини и двусмислици и неточни изрази. Предоставят достатъчна информация за възможно повишаване стойността на франка, което може да промени стойността на ползвания кредит спрямо националната валута и то е достатъчно за преценка на икономическите последици върху финансовото положение на ползвателя на кредита. Клаузата за валутния риск е акцесорна, без пряко отношение към основните задължения по договора. Не признава, че е прехвърлил валутния риск на кредитополучателя, защото не банката създава този риск, а той е факт, възникнал след сключване на договора и изцяло не зависи от банката. Банката не може да прехвърли нещо, което не зависи от нея. Не признава, че тя едностранно решава какъв курс ще приложи – това е в резултат на обективно случващи се процеси на световния пазар или се определят от национална банка на чужда държава. Не признава нищожност поради неравноправност на чл.3 ал.5, защото промяната на лихвения процент се допуска от закона – чл.58 от ЗКИ. Съществува задължение банката да посочи условията за формиране на дължимата лихва, което е БЛП + индивидуално уговорена надбавка. Банката е длъжна да обяви тези условия в помещенията си, на интернет страницата и друго оповестяване, което тя е направила. Промяна на БЛП не зависи изцяло от банката. БЛП е трансферна цена на ресурса и се влияе от обективни пазарни и икономически механизми и параметри както в посока на увеличение, така и в посока на намаление. Възразява, че е налице хипотезата на чл.144 ал.2 от ЗКИ за промяна на лихвата- основателни причини извън контрола на банката и на кредитополучателя, оказали се значителни върху цената на паричния ресурс. Ищците са имали възможност да прекратят договор във всеки един момент, както е предвидено в него, като погаси предсрочно задълженията си. Възразява, че М. М. сам е избрал валутата на кредита, което е отразено в искането му за кредит. Имал е право на избор на валута. Банката предоставя и разработва кредитни продукти в различна валута като видът на валутата определя и дължимата лихва. Именно поради по – ниската лихва М. е избрал кредит в швейцарски франка. Страните не са уговаряли погасителна вноска в друга валута, различна от швейцарски франка. Задължението е за погасяване на кредита в швейцарски франка и то не зависи и не е обвързано от валутата на дохода, който кредитополучателят получава. М. не е бил длъжен да закупува франкове от банката за погасителните вноски, можел е да ги закупи от друго лице. Валутният курс на банката ще се приложи само ако М. реши да закупи валута от банката, но това е право на избор, не на задължение. Възразява, че преценката дали една клауза е неравноправна, се извършва към датата на сключване на договора. Уговарянето на кредит в швейцарски франкове или друга валута не го прави с неравноправни клаузи. Няма твърдения защо чл.13, позволяващ на банката да променя тарифата си, е нищожен. Възможността банката да измени тарифата си за платежни операции е нормативно установена от Закона за платежните услуги и платежните системи. Не признава нищожност на чл.22, даващ право на кредитополучателя да поиска превалутиране, което е ефективна защита и компенсира и премахва или намалява носения валутен риск. Твърди логическа връзка между чл.22 ал.1 и ал.2 и чл.2 ал.2, чл. 6 ал.2 и чл.24 ал.1 и ал.2 на договора относно валутния риск. Превалутиране на кредит се извършва при значително нарастване на валутния курс на валутата на кредита – в случая франкове. Уговорката е в полза на кредитополучателя, дава му право, на което съответства задължение на банката да превалутира. Банката не може да откаже да изпълни искането за превалутиране, липсва икономически интерес да го приеме, защото това е резултат на настъпили затруднения да се плаща и задълбочаването им може да доведе до спиране на обслужването на кредита. Преизчисляване на дълга в лева или евро ограничава валутния риск от повишаване на курса на чуждестранна валута. Условията за превалутиране не са във вреда на кредитополучателя, не нарушават съществено правата и задълженията. Комисионна се дължи поради ползване на административни и технически ресурси на банката. Нормално е превалутирането да е по курс към датата на извършването му, а риска дали ще е по – висок или по – нисък спрямо датата на сключване на договора се носи балансирано и от двете страни. След правалутиране е нормално да се промени и лихвения процент като структура и размер, но яснота за това не може да има предварително, защото цената на финансирането зависи от валутата, което е факт от финансовата реалност. Твърди, че в нарушение на чл.63 ал.2 от ЗЗД М. нито един път в периода от 2008г. до 2013г. не е използвал възможността на чл.22 ал.1 от договора за превалутирането му. Сключването на договора от 17.05.2013г. е ярко доказателство за положителния ефект от клаузата на чл.22, както и липсата на неравноправност на чл.2 ал.2, чл.6 ал.2 и чл.24 ал.1 и ал.2. Чл.24 ал.1 и ал.2 от договора не създава задължения за кредитополучателя и не тя води до носене на валутен риск от него, нито пък му прехвърля този риск. Клаузата е декларативна. Кредитополучателят би носил риск от повишения курс на франка и без нея, защото това е присъща последица на поемане на задължения в чуждестранна валута, спрямо която националната валута няма фиксиран курс. Кредиторът пък носи риск от поевтиняване на валутата, в която е неговото вземане. За това не може да се приеме, че кредитополучателят носи всички рискове от промяна на валутния курс – риск носи само при повишаване на курса, но има защитата на превалутирането. Разпределението на риска не произтича от чл.23 ал.1 от договора, а от чл.430 ал.1 от ТЗ. Чл.24 е израз на добросъвестността на кредитора с цел да изясни какъв е валутния риск от ползване на кредит във франкове. Липсва поето обещание и клауза по договора да не се променя обменния курс на франка, защото това е извън контрола на банката. Валутен риск от повишаване на курса носят всички кредитополучатели, които получават доходите си във валута, различна от тази, по която са сключили договор за кредит и са поели задължение за връщане. Задължението по кредита остава една и съща сума във франкове и се намалява чрез плащане. Нито ответникът, нито друг субект на финансовия пазар е имал информация за промяна на курса на франка чрез увеличаване. Чл.24 дава достатъчна финансова информация за възможно повишаване на курса на валутата, което да промени стойността на договора, и то е достатъчно, за да може да се преценят икономическите последици. Дава информация, че ползването на такъв кредит включва валутен риск и за това кредитополучателят е информиран за риска, той не е премълчан. М. М. е предупреден за последиците от промяна на валутния курс. Евентуално възразява, че при изключване на клаузата от договора, вноските в лева следва да се зачетат по обменен курс при началното договаряне на франка към еврото. Не признава, че договорът от 17.05.2013г. е спогодба. По втория договор има различни страни – М. М. не е страна по договора от 2008г. и тя не е обвързана от него. Няма преуреждане на отношения с М. М.. Има нова валута, нов лихвен процент, нов размер на вноските, нов краен срок, нов кредитоискател. Такъв договор може да се сключи и с друга банка. Не признава, че договорът от 17.05.2013г. е спогодба върху непозволен договор, защото има валидно действащ изцяло нов договор за кредит, с нови параметри, който не съдържа споразумение относно действието на договора от 2008г., а има договаряне на нов кредит. Договорът от 2013г. има възможен предмет и това са предоставените парични средства по него. С тях се погасяват задължения по договор, сключен между различни страни и тази цел е реализирана. Дори размерът на остатъчните задължения по договора от 2008г. да е различен от приетия, това не променя валидността на кредита от 17.05.2013г. Взима становище по посочената в исковата молба съдебна практика и цитира самостоятелно приложима според него практика. Възразява, че целият договор се приема за нищожен само ако не може да се прилага без констатирани като неравноправни клаузи като практиката на ВКС сочи на запазване на договорните отношения. Нищожността като порок по чл.26 от ЗЗД е съществен порок, водещ до изначално невъзникване на правоотношението, докато клаузите за валутен риск, дори да са неравноправни, не водят до пороци, обосноваващи пълна нищожност на договора. Позовава се на чл.26 ал.4 от ЗЗД. Признава погасяване на кредита от 17.05.2013г. в хода на процеса от М. М. чрез плащане на остатъка от задължението. Ангажира доказателства, претендира разноски, представя справка по чл.80 от ГПК. Съдът, след преценка на ангажираните по делото доказателства и като взе предвид въведените доводи и възражения, приема за установено следното: Първоначалният ищец М. М. и праводателят на ответника „Юробанк и Еф Джи България“ АД сключват писмено Договор за потребителски кредит HL 43144, с който банката се задължава да предостави на М. потребителски кредит в размер – равностойността в швейцарски франкове на 100 000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към еврото на банката в деня на усвояване на кредита. От тях равностойността в швейцарски франка на 40 200 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към еврото на същата банка в деня на усвояване на кредита е за рефинансиране на ипотечен кредит към „УниКредит Булбанк“ АД, произтичащ от договор, сключен от М. с тази банка. Равностойността в швейцарски франка на 59 800 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към еврото на банката в деня на усвояване на кредита е за текущи нужди. Разрешеният кредит се усвоява по блокирана банкова сметка на М. М. в банката – кредитор. Усвоеният кредит в швейцарски франка по тази сметка се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ на банката в деня на усвояване и се превежда в еврова сметка на кредитополучателя. Кредитополучателят дължи годишна лихва в размер на сбора на БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франка, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 2.2 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП за жилищни кредити в швейцарски франка е 5 %. При забавено изпълнение на изискуеми погасителни вноски кредитополучателят дължи наказателна лихва, представляваща сбор на договорената възнаградителна лихва с надбавка 10 пункта. С чл.3 ал.5 на договора е посочено, че БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните като банката уведомява кредитополучателя за новия размер и датата, от която е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковия салон. Договорената договорна надбавка не се променя. Кредитът се погасява на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на вноската по погасителен план, който е приложение към договора и е неразделна част от него. Съгласно чл.6 ал.2 на договора, кредитът се погасява във валутата, в която е разрешен и усвоен – швейцарски франка. В случай, че на падеж на погасителна вноска кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си, но има средства в лева или евро по свои сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши от банката освен във валутата на кредита, и в лева или евро след служебното превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро, за което кредитополучателят с подписване на договора дава своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава банката. С чл.6 ал.3 на договора се предвижда, че ако по време на действието му банката промени БЛП за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски се променя автоматично в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписване на договора дава своето неотменимо и безусловно съгласие. С чл.13 банката си е запазила правото по време на действие на договора да променя тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си, както и приложимите лихви по настоящия кредит в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл.22 от договора. Изменението на тарифата или приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора. С чл.22 е дадено право на кредитополучателя да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове, съответно в евро/лева, като за услугата се съгласява да заплати съответната комисионна по тарифата на банката за това. С подписване на договора кредитополучателят се съгласява, че в случай на такова превалутиране банката ще превалутира кредита в евро/лева по обявения курс „купува“ на банката за швейцарски франкове за датата на превалутирането, както и да прилага по отношение на превалутирания кредит лихвен процент, обявен от банката по реда на чл.13 ал.2 от договора за съответната валута и вид на кредита. С чл.23 е дадена дефиниция, че по смисъла на договора превалутирането е промяна на валутата, в която се изчислява стойността на задължението, при което следва да се приложи съответния лихвен процент, приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същия. С чл.24 кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев/евро, както и превалутирането по чл.22 от договора, може да има за последица, включително в случаите по чл.6 ал.2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро/лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по прелавутирания кредит. Кредитополучателят е декларирал, че изцяло е запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл.6 ал.2 и чл.22 – 24 от договора, както и че е съгласен с настъпването им. На 11.09.2008г. е подписано Приложение № 1 към договора за усвоен първи транш от кредита в размер на 65 241 швейцарски франка при курс „купува“ за швейцарския франк към еврото на банката от 1, 6229087. На 25.09.2008г. е подписано Приложение № 2 към договора за усвоен първи транш от кредита в размер на 97 477.83 швейцарски франка при курс „купува“ за швейцарския франк към еврото на банката от 1, 6300641. Според представеното от ответника досие на този кредит, отправената от М. М. молба до банката – л.72, е за предоставяне на потребителски кредит с ипотека в размер на 100 000 евро с равностойност на еврото в швейцарски франка в деня на усвояване на кредита, от които 40 000 евро са за рефинансиране, а 60 000 евро са за други цели. Кредитът е обезпечен с ипотека върху жилищен имот, представляващ апартамент – мезонет, на първи и втори етаж в сграда в •••• Представеният погасителен план за дълг от 162 718 швейцарски франка предвижда 180 месечни вноски с падеж единадесето число на месеца, в размер на 1 480.82 швейцарски франка всяка, включваща лихва и главница. Към приложение № 1 и № 2 към договора е оформено отделно искане за усвояване на суми по кредита и отделно искане за превалутиране на суми във връзка с жилищен кредит. След сключване на договора и усвояване на кредита, М. М. е подал три молби за преструктуриране на дълга за намаляване на размера на месечната вноска поради настъпили просрочия на задължения, което е довело до подписване на три допълнителни споразумения по кредита. Това са: молба от 09.07.2010г.; молба от 03.12.2010г., по повод която е подписано Допълнително споразумение от 16.12.2010г., според което има просрочена главница, лихви, такси и плащания по застраховката; молба от 31.01.2012г., по която е подписано Допълнително споразумение от 13.02.2012г, също поради наличие на просрочени задължения за главница, лихви, такси и плащания по застраховката, към което е изготвен нов погасителен план. На 23.05.2013г. М. М. е подал писмено искане за предсрочно погасяване на кредита с размер 166 333.84 швейцарски франка. Попълнено е искане за жилищно – ипотечен кредит № 61869 вече от М. М. и М. М. за кредит в размер на 265 000лв. за рефинансиране. На 17.05.2013г. е сключен Договор за кредит за рефинансиране на ипотечен кредит HL 61869 между М. М. и М. М. като кредитополучатели – солидарни длъжници, и ответника, с който банката им предоставя кредит в размер на 276 800лв. за рефинансиране на кредит HL 43144, произтичащ от сключен между М. М. и банката договор за кредит. Съгласно чл.2 от договора, част от разрешения кредит в размер, равняващ се на задължението по HL 43144 от 258 212 лв., се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя М. М. в банката, като средствата се превалутират безкасово от лева в швейцарски франка по „официало обявения курс на Централната банка“ за швейцарския франк към лева в деня на превалутиране по разчетна сметка на М. М. в банката, с цел цялостно издължаване на кредит HL 43144, задълженията по който към датата на усвояване на текущия кредит са в размер на 166 333.84 швейцарски франка, включващи 505.31 редовна лихва, 1 575.45 просрочена главница, 4 182.43 просрочена лихва, 329.49 просрочени такси, 159 741.16 редовна главница. По него се дължи годишна лихва в размер на БЛП на банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на лихвата /който към датата на сключване на договора е 10.25%/, намален с 3.95 пункта. Кредитът е обезпечен с договорна ипотека върху жилищния имот – апартамента в ••••. Според Приложение № 1 към договора, на 23.05.2013г. заемът е усвоен чрез превод на 258 212лв. при официален курс на Централната банка на швейцарския франк към лева от 1.55237. Получената сума е превалутирана в швейцарски франка в размер на 171 854.08. Подписаният погасителен план предвижда 240 месечни вноски с падеж 25 – то число на месеца, в размер на 1 894.88 лв., включващи главница и лихви, и променяща се месечна такса. И към този договор са сключвани допълнителни споразумения по повод молби на М. М. за преструктуриране на дълга поради просрочване на задължения, на дати 28.07.2014г., 04.05.2017г., 28.05.2018г., 12.12.2019г., 28.07.2020г., 30.12.2021г. Съгласно Банково удостоверение изх. № 522 – 0092 от 18.09.2025г. на ответника, ищцата М. към посочената дата /в хода на делото/ вече няма задължения по жилищно – ипотечния кредит HL 61869, отпуснат на 23.05.2013г., което е в резултат на предсрочното му погасяване, съгласно признанията на ответника. От изслушаната ССчЕ на в.л. С. се потвърждава, че сумите по първия договор за кредит от 02.09.2008г., сключен с М. М., са усвоени на два транша: на 11.09.2008г. в размер на 65 241 швейцарски франка и на 25.09.2008г. в размер на 97 477.83 швейцарски франка, като сумите са преведени по блокирана банкова сметка в швейцарски франка на М., след което са превалутирани в евро в негова еврова сметка и получените суми са 40 200 евро на 11.09.2008г. и 59 800 евро на 25.09.2008г. От сключване на договора до 28.02.2013г. включително кредитополучателят М. е изплатил 43 252.56 евро по този кредит. На 23.05.2013г. по кредита е постъпила сума в размер на 132 021.53 евро с левова равностойност 258 211.67 лв., с която кредитът е погасен изцяло. Няма спор, че произходът на сумата е от кредита за рефинансиране HL 61869, сключен на 17.05.2013г. от М. М. и М. М.. По втория договор HL 61869 от 17.05.2013г. общо извършените плащания от 03.06.2013г. до 19.09.2025г. са 191 756.94 евро с левова равностойност 375 043.98лв. Те са осъществени от банкови сметки на М. М.. От заключението се доказва, че по договора от 02.09.2008г. е променян неколкократно лихвения процент и месечната вноска до датата на предсрочното му погасяване. Лихвата е била 7.20 % само за вноска с падеж 11.10.2008г. От 11.11.2008г. до 11.12.2010г. е прилагана лихва от 8.20 %. От 11.01.2011г. до 11.01.2012г. лихвата е 6.26 %. Към февруари и март 2012г. тя е 8.60%, от 11.04.2012г. до 11.03.2013г. е 6.80 %, след което става 8.76 % до 23.05.2013г. По този договор М. М. е допуснал просрочия над 480 дни. От 10.10.2008г. до 23.05.2013г. стойността на един швейцарски франк спрямо лева се променя ежемесечно. В таблицата на в.л. С. за извършени плащания по този първи договор се съдържа информация за месечния обменен курс на швейцарския франк към лева, по който банката е продавала на М. валута за вноските по погасяване на кредита. Вижда се, че обменният курс е бил динамична величина, която е нараствала в хода на изпълнение на договора. Едновременно с нейното увеличаване се констатира, че е имало изменение и на договорната лихва. При тези данни от правна страна съдът прави следните изводи: Сключеният договор от 02.09.2008г. от М. М. е потребителски поради неговия предмет – предоставените парични средства са предназначени за рефинансиране на предходен ипотечен кредит за покупка на жилищен имот, послужил за обезпечаване на договорите – апартамент на два етажа, и за текущи нужди. По делото няма въведени твърдения и не са събрани доказателства, че получените суми по този договор са били с предназначение и/или реално са използвани за осъществяване на търговска дейност от М. или че жилищният имот, обезпечаващ кредита, е използван за развиване на търговска дейност, а не за задоволяване на жилищните нужди на лицето. Кредитът е сключен с физическо лице, а не с търговец в това му качество. Предоставените средства по втория договор за кредит от 17.05.2013г. са били предназначени и реално са използвани за погасяване на задълженията по първия договор за кредит от 02.09.2008г., тъй като преведените по сметката на М. М. суми в лева са превалутирани в швейцарски франка, след което са осчетоводени като плащане на остатъка от задълженията по договора от 02.09.2008г., което е закрито. Поради горното съдът приема, че и двата договора за кредит с ответника са сключени от М. М., след което от него и от М. М., в качеството на потребители по смисъла на пар.13 т.1 от ДР на ЗЗП. Възраженията на ответника в тази насока не могат да бъдат споделени, защото събраните по делото доказателства са в подкрепа на направения извод и той не се опровергава от материалите по делото. Основателни са въведените в исковата молба твърдения за нищожност на клаузите на чл.3 ал.5, чл.6 ал.2 и ал.3, чл.13 и чл.22 – чл.24 от първия договор от 02.09.2008г. поради тяхната неравноправност. С тези клаузи са уредени две групи правоотношения, засягащи съществени елементи на главните престации от сключения договор за банков кредит по смисъла на чл.430 от ТЗ, представляващ специален вид договор за заем по чл.240 от ЗЗД. Първата група е свързана с уговореното възнаграждение в полза на банката за предоставения паричен ресурс – т. нар. договорна лихва, която представлява цената на договора и предопределя неговия възмезден характер. Това е чл.3 ал.5, чл.6 ал.3 и чл.13, които дават право на банката едностранно да променя базовия лихвен процент за съответния вид кредит/валута, който БЛП е компонента, определяща размера на договорената възнаградителна лихва /цена на кредита/, както и едностранно да изменя тарифата си за условията, лихвите, таксите и комисионните, както и приложимите лихви по договора за кредит в швейцарски франка или друг вид валута при евентуално превалутиране. И при двете промени уговорката е, че промяната се извършва едностранно от банката и става задължителна за другата страна по договора чрез обявяването й на интернет – страницата на банката и в нейните салони. Тези уговорки изпълняват предпоставките на чл.143 ал.2 т.10, т.11, т.12, т.13, т.19 от ЗЗП, защото в резултат на тях банката има право едностранно да променя компоненти от уговореното договорно възнаграждение и оттук едностранно, в хода на изпълнение на договора, да изменя цената на предоставената услуга, без насрещната страна – потребител да е с предоставени механизми за влияние/реакция. В договора не е посочено при какви условия банката може или би променила БЛП или тарифата си и как това ще се отрази на цената на договора; къде е уредила предпоставките за взимане на такова решение, кой е компетентния орган за това, какви са фактите и обстоятелствата, при настъпване на които промяната ще бъде в посока увеличение. Уреждане на правомощия на органи на банката в нейни вътрешни структурни актове принуждава насрещната страна по договора да ги приеме, без да е запознат с тях – т.10 на чл.143 ал.2 ЗЗП. Запазеното право за промяна на БЛП и на тарифата, което е задължително за кредитополучателя, без да е описано в договора кога и при какви условия може да настъпи, по каква методика се изчислява и какво влияе при взимане на такива решения, представлява хипотеза на т.11 и т.12 на чл.143 ал.2 от ЗЗП. Липсва уговорка до каква стойност банката може да промени лихвата и/или БЛП и какви права има в този случай потребителя – т.13 на чл.143 ал.2 от ЗЗП. При такива условия на потребителя не може отнапред да е ясно каква ще е реалната цена в края на договора, която ще плати за ползваните средства – т.19 на чл.143 ал.2 от ЗЗП. Не може да се приеме, че по силата на чл.144 от ЗЗП ответникът е защитен срещу възражението за нищожност на неравноправни клаузи по чл.143 от ЗЗП, защото нито е уговорил изрично, че ще уведоми потребителя за промяната с право последният да се откаже от договора, нито е посочил в договора, че промяната е в резултат на настъпване на колебания на финансовите пазари, които са извън контрола на банката. По делото нито се твърди, нито има доказателства клаузите на договора да са уговорени индивидуално. Втората група от клаузи – на чл.6 ал.2 и на чл.22 – чл.24 от договора, касаят поемане на финансов риск изцяло от потребителя в резултат на промяна в курса на швейцарския франк към лева, който настъпва както на международните валутни пазари, така и във възприетия от банката курс „купува“ и „продава“ на швейцарския франк. С чл.6 ал.2 на договора на банката е дадено право да превалутира налични суми по сметките на потребителя в лева и/или евро в швейцарски франка по курс „купува“ на банката към деня на падежа по кредита с цел служебно погасяване на падежиралата вноска. С чл.22 – 24 обективно кредитополучателят предварително се отказва от правото да договаря начина и условията на превалутиране на кредита и неговия лихвен процент, ако се промени валутата на кредита, както и заявява съгласие да поеме за своя сметка курсовата разлика на курса на швейцарския франк, когато се повиши. Тези уговорки вълагат в тежест на кредитополучателя оскъпяване на цената на кредита в резултат на промяна в курса на швейцарския франк в посока на увеличаването му. Сключените договори за кредит от банка с потребители за парични средства, предоставени в швейцарски франка, са обект на многогодишни изследвания в съдебната практика, която е формирала противоречиви изводи. Последното и оттук актуално тълкуване, направено по реда на чл.290 от ГПК, в резултат на което е формирало задължителен характер, е изразено в Решение № 194 от 11.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 617/2023 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Емилия Василева, и Решение № 290 от 22.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 442/2024 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Галина И., което следва да се възприеме. С него е отречено предходното и споделено от ответника тълкуване на нормите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирани във вътрешното ни право в нормите за защита на ЗЗП. Съгласно цитираната практика, Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори има за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител. Съгласно чл. 288 ДФЕС директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на даден резултат от държавите-членки, до които е адресиран, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат. Съобразно чл. 291, т. 1 ДФЕС държавите-членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки по вътрешното право за прилагане на правнообвързващите актове на Европейския Съюз. В изпълнение на това задължение с § 13а, т. 9 от Допълнителните разпоредби на ЗЗП посочената Директива е въведена във вътрешното ни право. Поради това и с оглед факта, че разпоредбите на чл. 143, ал. 1, чл. 145 и чл. 147 ЗЗП са идентични с чл. 3, чл. 4 и чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. посочените национални правни норми следва да се тълкуват в тяхната взаимна връзка, в духа и целите на Директивата и съобразно даденото от СЕС тълкуване на чл. 3 – 5 от нея. В множество решения на СЕС /решение от 20.09.2018 г. по дело С-51/71, OTP Bank и OTP Faktoring, EU: C: 2018: 750, т. 68; решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/16, Andriciuc и др., EU: C: 2017: 703, т. 43 и т. 1 от диспозитива; решение от 14.03.2019 г. по дело С-118/17, Dunai, EU: C: 2019: 207, т. 48; решение от 10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 - C-782/19, VB и др. срещу BNP Paribas Personal Finance SA, EU: C: 2021: 470, т. 56 и т. 60 и др. / е изразено разбирането, че клаузите, отнасящи се до валутния риск в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута и подлежи на погасяване в същата валута, както и в договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, попадат в обхвата на разпоредбата на член 4, параграф 2 от Директива 93/13 - определят основния предмет на договора. Преценка на техния неравноправен характер не се извършва, ако след самостоятелно изследване на всеки отделен случай компетентната национална юрисдикция приеме, че са били изразени на ясен и разбираем език. Изискването за яснота и разбираемост и съответно за прозрачност на съставяните от продавача или доставчика договорни клаузи не може да бъде сведено само до разбираемостта на клаузите от формална и граматическа гледна точка, а следва да се тълкува разширително поради това, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, по-специално по отношение на степента на информираност. Относно неравноправния характер на клаузите, които се отнасят до валутния риск в т. 3 от диспозитива на решение от 20.09.2018 г. по дело С- 51/17, EU: C: 2018: 750 е уточнено, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Във връзка с това посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния й обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения, като необходимата в това отношение проверка следва да се извърши от националния съд. В посочения смисъл са също решение от 10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 - C-782/19, EU: C: 2021: 470, т. 78 и т. 3 от диспозитива, решение от 20.09.2017 г. по дело C- 186/16, EU: C: 2017: 703, т. 51 от диспозитива, определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23, VU и IT срещу "Юробанк България" АД, EU: C: 2023: 788, т. 30 и др. Ако се установи, че клаузите за валутния риск не са съставени на ясен и разбираем език, сезираният със спора национален съд следва да прецени дали тези клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 3, параграф 1 от Директива 93/13 и дали въпреки изискването за добросъвестност те не създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по договора /в този смисъл решение от 14.03.2019 г. по дело C 118/17, EU: C: 2019: 207, т. 49; определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23, EU: C: 2023: 788, т. 32 и др. /. В т. 2 от диспозитива на определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17, Liviu Petru Lupean и др., EU: C: 2018: 103 е постановено, че разпоредбите от чл. 3 до чл. 5 от Директива 93/13 транспонирани в чл. 143, чл. 145 и чл. 147 ЗЗП/ следва да се тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена от националната юрисдикция като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие /значителна неравнопоставеност/ между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. В определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23, EU: C: 2023: 788 Съдът на ЕС е тълкувал разпоредбата на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 в смисъл, че биха могли да са неравноправни по смисъла на тази разпоредба клаузите в договор за кредит, по силата на които заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута и банката първо я превежда в тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната валута и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, когато като резултат от такива клаузи, от една страна, се прехвърля изцяло върху потребителя валутният риск при съществено покачване на чуждестранната валута, а от друга страна, кредитната институция получава в ущърб на потребителя свързана с условията за превалутиране на кредита облага, която не е била конкретно уговорена между страните към момента на сключване на договора - т. 1 от диспозитива на посоченото определение. В различни решения Съдът на Европейския съюз е доразвил практиката си относно последиците при констатирана неравноправност на клаузи в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута, отнасящи се до валутния риск. Съгласно съдебната практика на СЕС /решение от 26.03.2019 г. по съединени дела C 70/17 и C 179/17, Abanca Corporaciуn Bancaria и Bankia, EU: C: 2019: 250, т. 52; решение от 08.09.2022 г. по съединени дела C-80/21—C- 82/21, E. K. и др. срещу D. B. P. и M., EU: C: 2022: 646, т. 58 и др. /, когато дадена клауза бъде обявена за неравноправна и следователно за нищожна, националният съд съгласно чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да не прилага неравноправната клауза, така че тя да няма задължителна сила за потребителя, освен ако последният се противопостави на това. Съгласно чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13 държавите-членки определят изискването включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи. В разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП е предвидено, че наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. В практиката на СЕС е прието, че с разпоредбата на чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13 се цели не обявяване недействителността на целия договор, съдържащ неравноправни клаузи, а замяна на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях, като се прави уточнението, че по принцип съответният договор трябва да продължи да се изпълнява без друго изменение, освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи. СЕС е посочил, че ако последното условие е изпълнено, съгласно чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13 съответният договор трябва да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност за запазване на договора без неравноправните клаузи, което трябва да се провери, като се приложи обективен подход. В този смисъл са решение от 29.04.2021 г. по дело C-19/20, EU: C: 2021: 341, т. 83, решение от 14.03.2019 г. по дело C-118/17, EU: C: 2019: 207, т. 40 и 51, решение от 26.03.2019 г. по дело C-70/17 и C-179/17, EU: C: 2019: 250, т. 57, решение от 03.10.2019 г. по дело С-260/18, EU: C: 2019: 819, т. 39, решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10, EU: C: 2012: 144, т. 32. Разпоредбата на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 е тълкувана от СЕС и в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която дава възможност на решаващия съд при констатирана нищожност на неравноправна клауза в договор, сключен между продавач или доставчик и потребите, да допълни договора, като измени съдържанието на приетата за неравноправна кауза /решение от 26.03.2019 г. по съединени дела C 70/17 и C 179/17, EU: C: 2019: 250, т. 53; решение от 29.04.2021 г. по дело С-19/20, EU: C: 2021: 341, т. 67; решение от 08.09.2022 г. по съединени дела С-80/21 - С- 82/21, EU: C: 2022: 646, т. 59; решение от 18.11.2021 г. по дело С-212/20, EU: C: 2021: 934, т. 70 и 71; решение от 25.11.2020 г. по дело С-269/19, Banca B., EU: C: 2020: 954, т. 30; решение от 03.10.2019 г. по дело С-260/18, EU: C: 2019: 819, т. 62; решение от 14.03.2019 г. по дело С-118/17, EU: C: 2019: 207, т. 46; решение по съединени дела С-154/15, С-307/15, С-308/15, т. 60; решение от 27.04.2023 г. по дело С-705/21, MJ срещу AxFina Hungary Zrt., EU: C: 2023: 352, т. 38 и др. /. Приема се, че когато клауза, възлагаща валутния риск в тежест на потребителя, поради неравноправния си характер води до недействителност на договора за кредит, деноминиран или индексиран в чуждестранна валута, в неговата цялост, разпоредбите на чл. 6, параграф 1 и чл. 7, параграф 1 от Директивата не допускат договорът да бъде обявен за действителен и съдържанието на произтичащите от неравноправната клауза задължения на потребителя да бъдат адаптирани посредством промяна валутата на договора или посредством определяне на максимален размер на обменния курс на тази валута /решение от 27.04.2023 г. по дело С-705/21, EU: C: 2023: 352, т. 41 и т. 1 от диспозитива/. Във връзка с този извод в решенията на СЕС са изложени съображения, че ако се допусне националният съд да изменя съдържанието на неравноправните клаузи и да допълва договора, това правомощие може да засегне постигането на предвидената в чл. 7 от Директива 93/13 дългосрочна цел – да се възпрат продавачите или доставчиците да прилагат неравноправни клаузи занапред. Те биха били изкушени да продължат използването на посочените клаузи, ако знаят, че дори и те да бъдат обявени за нищожни, договорът може да бъде изменен/допълнен в нужната степен от националния съд и така да се съхранят интересите им, което е правно нетърпимо /решение от 29.04.2021 г. по дело С-19/20, EU: C: 2021: 341, т. 69; решение по дело С- 212/20, EU: C: 2021: 934, т. 69; решение от 08.09.2022 г. по съединени дела С- 80/21 – С-82/21, EU: C: 2022: 646, т. 60; определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23, т. 55/. В своето решение по дело С-520/21, т. 83 СЕС изяснява, че продавачите или доставчиците не могат да заобиколят преследваните с Директивата цели, включително по съображения за запазване стабилността на финансовите пазари, а банковите институции като доставчици на услуги трябва да организират така дейността си, че тя да е в съответствие с Директивата. Преценката дали договорът може да се изпълнява без съответните неравноправни клаузи се извършва съобразно нормите на вътрешното право на съответната държава-членка. Тази преценка представлява обективен анализ, който съдът дължи, независимо от обстоятелството, че потребителят изразява воля договорът да се запази след като се видоизмени /решение от 12.10.2023 г. по дело С-645/22, EU: C: 2023: 774, т. 31/. Преценката на съда дали договорът е изцяло недействителен не зависи от искането на потребителя, а е резултат от обективното прилагане на критериите по националното право. Ако установи, че дадена клауза е неравноправна, съдът е длъжен да уведоми страните и да ги покани да обсъдят въпроса при условията на състезателност. Предоставената на потребителите с Директива 93/13 защита не е абсолютна. Когато съдът установи неравноправност на дадена клауза, той не е длъжен да откаже приложението й, ако потребителят, след като е бил надлежно информиран за недействителността й или недействителността на целия договор, изрази доброволно и информирано съгласие с въпросната клауза или договор и заяви, че иска да се счита обвързан от нея или от договора без да търси тяхното изменение /решение по дело C-472/11, т. 23, 27 и 35; решение от 03.10.2019 г. по дело С-260/18, EU: C: 2019: 819, т. 53; решение от 08.09.2022 г. по съединени дела С-80 - С-82/21, EU: C: 2022: 646, т. 73/. В случаите, в които потребителят изрази нежелание да се счита обвързан от неравноправните клаузи и съдът установи, че обявяването на тези клаузи за недействителни ще изложи потребителя на особено неблагоприятни последици /конкретно при договорите за кредит, деноминирани или индексирани в чуждестранна валута, явяващият се като последица от недействителността реституционен ефект ще доведе до предсрочна изискуемост на отпуснатата в заем главница/, съдът може да замести неравноправните клаузи с диспозитивна разпоредба на националното право или със законова разпоредба, приложима по съгласие на страните /решение от 03.10.2019 г. по дело С-260/18, EU: C: 2019: 819, т. 48; решение по дело С-705, EU: C: 2023: 352, т. 42, т. 50; решение от 31.03.2022 г. по дело С-472/2020 г., EU: C: 2022: 242, т. 41 и др. /. Сочената разпоредба обаче не следва да е такава с общ характер, съгласно която предвидените последици от недействителността на правната сделка да се допълват с последиците, произтичащи от принципа на справедливостта и обичаите /решение от 03.10.2019 г. по дело С-260/18, EU: C: 2019: 819, т. 62 и т. 3 от диспозитива; решение ат 16.03.2023 г. по дело С-6/22, т. 64 и т. 3 от диспозитива/. Обратно, ако не съществува възможност неравноправната клауза да бъде заместена с диспозитивна разпоредба или с такава, приложима по съгласие на страните, националният съд е длъжен да прогласи клаузите, респективно договора за изцяло недействителен. В т. 2 от диспозитива на определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23, EU: C: 2023: 788 СЕС е приел, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че когато констатира неравноправност на клаузи в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута, националният съд може да приеме, че кредитът всъщност е деноминиран в националната или в резервната валута на съответната държава членка, само когато обявяването на договора за кредит за недействителен в неговата цялост вследствие на премахването на тези клаузи излага потребителя на особено неблагоприятни последици и такова изменение на договора е възможно въз основа на диспозитивна разпоредба от националното право или законова разпоредба, приложима при съгласие на страните по договора. Ако няма такива разпоредби в националното право, предписаната от Директива 93/13 висока степен на защита на потребителите изисква националният съд, като има предвид цялото вътрешно право, да вземе всички необходими мерки, за да защити потребителя от подобни последици, така че да му гарантира да се върне в крайна сметка в положението, в което би се намирал, ако обявените за неравноправни клаузи никога не бяха съществували. Националният съд трябва да посочи на страните в рамките на националните процесуални разпоредби и с оглед принципа на справедливостта в гражданското съдопроизводство по обективен и изчерпателен начин правните последици, които биха възникнали при премахването на неравноправната клауза, независимо дали страните са представлявани по делото от професионален пълномощник /определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23, EU: C: 2023: 788, т. 67, решение от 29.04.2021 г. по дело С-19/20, EU: C: 2021: 341, Bank BPH, т. 97, решение от 16.03.2023 г. по дело С-6/22, EU: C: 2023: 216, т. 39/. Уведомяването е от особено значение, когато неприлагането на неравноправната клауза би могло да доведе до недействителност на целия договор и до евентуално задължение на потребителя за връщане на даденото му. Изключване действието на неравноправните клаузи, които налагат плащане на суми, съответно обявяване на целия договор за недействителен, поражда реституционен ефект по отношение на тези суми /решение от 21.12.2016 г. по обединени дела С- 154/15, С-307/15 и С-308/15, EU: C: 2016: 980, т. 62 и т. 63/. В този случай при договорите за кредит, деноминиран или индексиран в чуждестранна валута, банката ще има право да иска връщане на даденото по договора, заедно със законната лихва от поканата за връщане, а потребителят ще има право да иска връщане на даденото, което надхвърля предоставената за ползване сума, заедно със законната лихва от поканата /решение от 15.06.2023 г. по дело С-520/21, EU: C: 2023: 478, т. 84 и диспозитива/. Поради това преди да обяви договора за изцяло недействителен съдът трябва обективно и изчерпателно да уведоми страните за правните последици и за особено неблагоприятните икономически последици от обявяването на недействителността на договора. При недействителност на договора, липса на изразена воля от потребителя за неговото запазване и липса на диспозитивна норма, която да приложи, респективно липса на съгласие на страните за приложима законова разпоредба, съдът, констатирайки недействителността и преди да я прогласи, трябва да вземе всички необходими мерки, за да защити потребителя от особено неблагоприятните последици, които би могло да породи обявяването на недействителността на разглеждания договор за кредит, по-специално поради незабавната изискуемост на вземането на продавача или доставчика спрямо него, като например насърчи страните да водят преговори при предварително определени от него рамки, така че те да установят действителното равновесие между правата и задълженията си /в този смисъл решение от 25.11.2020 г. по дело C 269/19, Banca B., EU: C: 2020: 954, т. 41 и т. 42, определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23, EU: C: 2023: 788, т. 69, решение от 16.03.2023 г. по дело С-6/22, EU: C: 2023: 216, т. 61 /. При договор за кредит за покупка на жилище, по силата на който заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута /швейцарски франкове/, и констатирана нищожност поради неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 10 ЗЗП на клаузи от този договор, отнасящи се до валутния риск, съдът следва да прогласи целия договор за недействителен, в случай че не може да замести неравноправните клаузи с диспозитивна разпоредба или с приложима в случай на съгласие на страните по договора за кредит законова разпоредба и с това не излага потребителя на особено неблагоприятни последици. Съдът не може с цел да запази действителността на договора да неутрализира неравноправния характер на клаузите, определящи основния предмет на договора по смисъла на чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13, като ги адаптира/измени посредством промяна на валутата, в която страните са договаряли предоставянето на заемната сума, или посредством промяна на обменния курс на тази валута към конкретен времеви момент. Съдът може да неутрализира част от клаузите единствено, ако тази именно част може да бъде окачествена като отделна самостоятелна договорка. В почти същия смисъл е решение № 50011, постановеното на 26.11.2024 г. по т. дело № 1060/2022 г. на ВКС, ТК, Първо отделение. В случая кредитът по първия договор от 02.09.2008г. е отпуснат в швейцарски франкове, а не в български лева, съгласно клаузите на чл. 1 и чл. 2, ал. 2 и ал.3 и изслушаната ССчЕ, защото сума в швейцарски франка е преведена от банката по блокираната банкова сметка на М. М. и защото погасяването на кредита е чрез месечни вноски в същата валута. Следва да се определят като нищожни, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, клаузите на чл. 6, ал. 2, чл. 22 - чл. 24 от договора за кредит от 02.09.2008г., с които изцяло в негова тежест се възлага валутния риск от промяна на курса на швейцарския франк, както и риска при превалутиране на кредита, защото те са във вреда на потребителя и не отговарят на изискването за добросъвестност като водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и кредитополучателите, поради което са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Като нищожни – неравноправни, съгласно чл.143 ал.1 от ЗЗП, следа да се определят и клаузите от другата група, с които банката си е запазила правото едностранно в хода на изпълнение на договора да променя възнаградителната лихва чрез промяна на БЛП, както и да променя тарифата за таксите, за комисионните, за лихвите по видове и валута кредити, без предварително да е определила при какви условия може да направи това, от кои фактори зависи тази промяна, какви са формулите и компонентите, по които ще изчислява, има ли граница на оскъпяване на кредита, до която може да се достигне в края на изпълнение на договора, какви насрещни права и защитни механизми има кредитополучателя. Изследваната група от клаузи в договора от 02.09.2009г. на чл.3 ал.5, чл.6 ал.2 и ал.3, чл.13 и чл.22 – 24, засягат двете съществени насрещни престации и опорочават преследваните с него цели за задоволяване на двата насрещни основни интереса и тяхната еквивалентност. Кредиторът си е запазил едностранното и безусловното право да променя компоненти, определящи цената на договора, и оттук да видоизменя правоотношението в хода на неговото изпълнение, без тези права да са дефинирани кога, при какви условия и как ще се упражнят, както и предпоставките, които влияят на промяната, без да има разписани ясни и разбираеми правила за това, въз основа на които да може да се направи предварителна оценка за очакваната крайна стойност за ползвания от кредитополучателя ресурс. Договорът за заем, макар и дългосрочен, не е вид рисков договор по смисъла на КЗ. По него престациите на страните по дефиницията не съдържат поемане на риск – дадените в заем пари се връщат срещу възнаграждение. Липсата на пари не освобождава длъжника от дълга. Вземането на банката винаги е обезпечено, а защитата срещу инфлацията следва да се заложи в изчисленията при уговореното възнаграждение за ползвания ресурс. Промени в правоотношението в полза на едната страна – банката, в хода на неговото изпълнение, без предварително да е ясно при какви условия могат да настъпят и как – било поради промяна на БЛП, било поради променен валутен курс, нарушават еквивалентността и равенството между правата и задълженията на страните като възлагат само върху кредитополучателя тежестта от негативните тенденции на кредитния пазар. Практиката на СЕС е, че клаузите, отнасящи се до валутния риск в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута и подлежащ на погасяване в същата валута, попадат в обхвата на разпоредбата на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, т. е. определят основния предмет на договора. В случая е приложима практиката на СЕС по чл. 3, параграф 1 от Директива 92/13, транспониран в чл. 143 ЗЗП, че са нищожни поради неравноправие клаузи в договор за кредит, по силата на които заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута и банката първо я превежда в тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната валута и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, когато като резултат от такива клаузи, от една страна, се прехвърля изцяло върху потребителя валутният риск при съществено покачване на чуждестранната валута, а от друга страна, кредитната институция получава в ущърб на потребителя свързана с условията за превалутиране на кредита облага, която не е била конкретно уговорена между страните към момента на сключване на договора. На база изложеното съдът приема, че сключеният от М. М. договор за кредит от 02.09.2008г. е нищожен изцяло, а не в негови отделни клаузи, тъй като констатираните две групи нищожни клаузи засягат основния предмет на договор за банков кредит и защото не могат да бъдат заменени от диспозитивни норми на българското законодателство. Поради пълно погасяване на договора от 02.09.2008г. както с втория договор за кредит от 17.05.2013г., така и с предсрочното изплащане на договора от 17.05.2013г. в хода на процеса, не стои въпроса за изследване дали последиците от прогласяване на целия договор от 02.09.2008г. за нищожен и настъпване в резултат на това на реституция между страните, ще е в ущърб на потребителя, тъй като няма да доведе до неочаквана за последния незабавна изискуемост на пълния размер на дадените в заем суми – те са върнати изцяло към момента както чрез първото рефинансиране от 17.05.2013г., така и чрез предсрочно погасяване на дълга по втория договор от 17.05.2013г. в хода на делото. Вторият договор за кредит от 17.05.2013г. представлява обективна и субективна новация на първия договор за кредит от 02.09.2008г., а не спогодба по него по смисъла на чл.365 от ЗЗД, поради което в отношенията межу страните не намира приложение чл.366 от ЗЗД. Това е така, тъй като чрез сключване на втория договор за кредит от 17.05.2013г. се погасява изцяло съществуващото преди това по договора от 02.09.2008г. задължение чрез неговото предсрочно плащане с получените средства чрез превалутирането им в швейцарски франка и възниква ново договорно правоотношение за кредит в лева, при нови условия, с нов втори солидарен длъжник в лицето на М. М. при запазване на първоначалния М.. Вторият договор за кредит от 17.05.2013г. не е самостоятелен и не би бил сключен без сключване на първия договор от 02.09.2008г., защото в него изрично е записана целта му – за предсрочно погасяване на дълга по договора от 02.09.2008г. От ССчЕ се доказа, че средствата по втория договор за кредит на 23.05.2013г. са получени по сметка на М. М., превалутирани са в швейцарски франка и са ползвани от банката за закриване на задължението по първия кредит. Но щом първият договор за кредит от 02.09.2008г. е нищожен и по него страните си дължат реституция, то се поставя въпроса има ли настъпване на новация и оттук сключване на действителен договор за кредит на 17.05.2013г. Практиката /Решение по арб. д. № 188/1977 г., Решение от 21.01.2008 г. по ВАД № 110/2007 г./ и теорията /А.К. „Облигационно право“ София – Р 1994г. стр. 21/ приемат, че за действителността на новирането е необходимо кумулативното присъствие на следните четири предпоставки: 1.наличие на действително предшестващо задължение; 2. да бъде създадено действително ново правоотношение на мястото на старото; 3. наличие на разлика между старото и новото правоотношение (aliquid novi); 4. договорът следва да изразява волята на страните за прекратяването на стария дълг и заместването му от новото задължение (animus novandi). В случая липса първата предпоставка – наличие на действително предшестващо правоотношение, тъй като договорът от 02.09.2008г. е нищожен, в резултат на което липсва валидно възникнал дълг, който да се погасява и оттук липсва валидно сключена новация. Това е така, защото ако старият дълг е нищожен, нищожен ще бъде и новационният договор – липсва основание на новационния договор. Нищожността на първия договор за кредит обуславя нищожността и на втория, защото последният е сключен единствено и само за да се погаси първия дълг, който, ако го нямаше, не би се стигнало до възникване на втория. Липсата на основание за рефинансиране определя вторият договор като нищожен по смисъла и на чл. 26 ал.2 от ЗЗД. Следва да се възприеме и тълкуването в посочената от ищеца практика – Решение 60160 от 08.06.2021г. по т.д. № 2751/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., Решение № 141 от 27.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 2245/2018 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Вероника Николова, от което съдът обосновава извода, че е нищожен и последващ договор за кредит, с който се новира дълга по нищожен договор за кредит, в който банката въз основа на неравноправни клаузи е определила едностранно размера на дълга, в противен случай би било налице отказ от потребителска защита, което е недопустимо. Съгласно цитираното решение по чл.290 от ГПК, „Договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са установени правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителска защита, който е недопустим. Едностранно определеният от търговеца размер на дълга в резултат от прилагането на неравноправна клауза и сключването впоследствие на спогодба, зачитаща този размер на дълга, представлява спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 от ЗЗД независимо от обстоятелството, че основният договор не е обявен за нищожен в неговата цялост.“. От съдържанието на исковата молба и процесуалното поведение на страните в хода на делото съдът прави извод, че както първоначалните ищци заедно, така и останалият ищец, който е погасил остатъка от дълга, не желаят да се приложат в отношенията им констатираните като нищожни клаузи за едностранно определяне цената на договора и за прехвърляне на валутния риск върху кредитополучателя, респективно не желаят договорната обвързаност да се запази. С факта на предсрочно погасяване на втория кредит в хода на делото се демонстрира знание и приемане на правните последици от обявяване на целия договор за кредит за нищожен – както първоначалния, така и новирания. С оглед пълно погасяване на дълга в хода на делото и преминаване към осъдителна претенция по чл.55 ал.1 от ЗЗД от доплатилия дълга солидарен длъжник съдът извежда допустимостта на иска при наличие на правен интерес за това за извършилия доплащането длъжник М. М.. При нищожен първоначален и последващ новиран договор за кредит М. дължи връщане на получените 100 000 евро, а банката му дължи горницата за получени без основание суми за възнаградителни лихви, такси, разноски, комисионни при превалутиране на суми. От ССчЕ се доказа, че към 23.05.2013г. М. е изплатил 43 252.56 евро от 100 000 евро получени средства от банката, поради което след тази дата остатъкът е 57 747.44 евро. От 23.05.2013г. плащане към банката се извършват само от М. М., за която се доказа, че в хода на делото погасява дълга като е платила на ответника общо 191 756.94 евро с левова равностойност 375 043.98лв. Т.е. заплатената от М. М. сума от 191 756.94 евро е повече от дължимия остатък от 57 747.44 евро или лицето е дало на ответника със 134 009.50 евро повече от дължимите 57 747. 44 евро. Претенцията на М. М. е за надплатени 1 300лв. и 25 100лв., общо 26 400лв., които иска да й бъдат върнати от банката. След като М. е надплатила 134 009.50 евро в периода от 23.05.2013г. до 19.09.2025г., то искът й по чл.55 ал.1 от ЗЗД за връщане на полученото от банката без основание в размер на 26 400лв. е доказан както по основание, така и по размер. Възражението на ответника за погасяване на вземането по давност поради изтичане на повече от пет години от датата на усвояване на всеки един кредит е неоснователно. От една страна искът касае част от надплатени 134 009.50 евро в периода от 23.05.2013г. до 19.09.2025г. от М. суми, които са над дължимите и върнати общо 100 000 евро. От заключението на вещото лице се констатира, че в хода на делото, на 16.09.2025г., М. е платила 187 068.17лв., което е 95646, 44 евро от всички надплатени 134 009.50 евро. Сумата от 26 400лв. /13 498, 11 евро/, предмет на делото, отнесена към извършеното на 16.09.2025г. плащане, сочи на извода, че от 16.09.2025г. не са изтекли пет години от датата, на която банката е получила нещо без основание, и за това вземането не е погасено по давност. От друга страна следва да се сподели довода на ищеца – така Решение № 236 от 4.08.2025 г. на ВКС по к. т. д. № 1954/2024 г. и Решение № 124 от 24.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 342/2023 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Мария Бойчева, че Тълкувателно решение от 29.04.2015 г. по тълк. дело № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС не намира приложение в разглеждания случай на кондикционна претенция за връщане на платени без основание суми и че началният момент, от който тече 5-годишната погасителна давност за вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, произтичащо от приложението на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор, е моментът на получаване на сумата при начална липса на основание (т. 7 от ППВС № 1/79 г.), при условие, че към този момент потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, а при липса на така посоченото условие – моментът на осъществяването му. Преценката за това е конкретна въз основа на установените по делото обстоятелства. В хипотеза, в която с влязло в сила решение, по което страна е потребителят, е обявена за нищожна като неравноправната клауза, към датата на влизане в сила на решението потребителят със сигурност е узнал за правата си, като това не лишава от възможност продавачът/ доставчикът да докаже, че потребител е знаел или разумно е можел да узнае за това обстоятелство преди този момент. Между страните по спора не е постановявано съдебно решение, с което договорните им правоотношения да са обявени за нищожни. Ответникът не твърди и по делото липсват обективни данни ищцата да е узнала за нищожността на новираното задължение поради нищожност при наличие на нерадвноправни клаузи на пръвоначално правоотношение. Липсват обективни данни ищцата да е била наясно, че плаща нещо, което не се дължи, след надхвърляне на 57 747.44 евро. Ответникът, при възложена върху него тежест за това според цитираната практика на ВКС по чл.290 от ГПК, не доказва за узнати от потребителите права пет години преди сезиране на съда, за да се погаси вземането за 26 400 лв. по давност. С оглед изложеното, искът следва да се уважи изцяло като в тежест на ответника се възложат направените разноски за платена ДТ от 1056лв. и депозит за вещо лице от 1400лв., общо 2 456 лв., което е 1255, 73 евро. Не се претендира възнаграждение за един адвокат, поради което доводите на ответника в тази насока са развити без основание. По делото има влязло в сила определение за частично прекратяване на производството спрямо първия ответник М. М. по установителния иск по чл.124 ал.1 от ГПК и в тази връзка е формулирана претенция по чл.78 ал.3 от ГПК от ответника. Сторените разноски по прекратения иск са в размер на 100лв. юрисконсултско възнаграждения, защото разноските за депозит за експертиза са направени по осъдителната претенция на М. М., по която се защитава идентичен правен интерес като този по прекратения иск.