Решение № 828 от 21.10.2025 г. на Районен съд - Хасково по дело № 1254/2025 г.

Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ от Ц. Г. К., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.••••, ул.“••••“ № •, вх.•, ет.•, ап.•, съдебен адрес: гр.••••, ул.“••••“ № •, ет.•, ап.•, адв. Д. П. П. от АК - •••• против „Креди Йес“ ООД, ЕИК: 200688545, със седалище и адрес на управление: гр.Хасково, ул.“Лозарска“ № 12, представлявано от Владислав Михайлов Инджов – управител, съдебен адрес: гр.••••, бул.“••••“ № •, адв. Н. Ш. от АК – ••••, за прогласяване нищожността на клаузите на чл.6 и на чл.8 от Договор за потребителски кредит № ••••, сключен на •••• г. на основание чл.26 ал.1 предл. 3 ЗЗД като противоречащи на добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП.

Ищцата твърди, че е страна по договор за паричен заем № ••••, сключен с ответното дружество „Креди Йес" ООД на •••• г., спрямо който получила сумата от 800 лева, която следвало да бъде върната на 9 месечни вноски. По процесния договор за паричен заем ищцата следвало да заплати и неустойка в размер на 689, 99 лева, като по този начин общото задължение по договора с включена главница, лихва и неустойка било в размер на 1 629 лева.

Според ищцата, така търсената неустойка по договора била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК, вр. чл.21 ал.1 ЗПК, като съображенията за това били следните:

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от Т3, чрез която бил прокаран този принцип била чл.289 Т3, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал.1, предл. 3 ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. В допълнение, търсената неустойка по Договор за паричен заем № •••• била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т.19 ЗЗП, тъй като сумата която се претендирала чрез нея в размер на 689, 99 лева била в прекомерен размер спрямо получената сума по отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. В настоящия случай, със заплащането на сумата, предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, търсената неустойка по Договор за паричен заем № •••• се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял и чл. 33, ал. 1 ЗПК. С търсената неустойка, в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорното задължение. В този смисъл била и т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на К3П от 05.11.2015 г. Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Последователна била и практиката, че неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Търсената неустойка по Договор за паричен заем № ••••, спрямо която ищцата трябвало да заплати 689, 99 лева, била нищожна на основание чл.146 ал.1 ЗЗП, вр. чл.24 ЗПК. Съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Ищцата счита, че търсената неустойка по Договор за паричен заем № •••• не се явява индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Видно било от самия Договор за потребителски кредит, че търсената неустойка от същия била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието към момента на сключването им. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

На следващо място се сочи в исковата молба, че съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. С търсената неустойка по Договор за паричен заем № •••• се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид /в т.ч. тези дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал.4 ЗПК като с търсената неустойка по Договор за паричен заем № •••• се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок, от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, в левове и във валута определена ПМС № 426/2014 г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване, се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 т.1 от 3акона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. В тази насока била последователната и непротиворечива практика на съдилищата в страната. Следвало да се обърне внимание и на безспорния факт, че за да заобиколят материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити, регистрирани по реда на чл. 3а ЗКИ, въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции и др. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те включили в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване на чл. 19, ал.4 ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Въведените изисквания в процесния договор за вида обезпечение и срока за представянето му, създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятствало. Кредиторът изисквал от потребителя да представи лично обезпечение, като кумулативно да учреди към поръчителското правоотношение и едно от следните обезпечения:

• банкова гаранция, т.е. абсолютна банкова сделка и то с лицензирана банкова институция. Сключването на гаранционни търговски сделки от банките било уредено в чл. 2, ал. 2, т. 7 от 3акона за кредитните институции, като било поставено изискване за включването на дейността по обезпечаване на чужди задължения в лиценза на банката. В банковата практика се изисквало наредителят - бенефициер да учреди в полза на банката - гарант обезпечение чрез блокиране на гаранционната сума по специална сметка. Използвал се и механизмът банката да кредитира наредителя за сумата на банковата гаранция, който кредит се обезпечава по ред, определен от банката. Единствено при първокласни клиенти банката можела да издаде гаранция без да изисква обезпечение. Освен това договорът за поръчка чрез издаване на банкова гаранция бил възмезден, тъй като наредителят дължал на банката съответните такси и разноски по издаване на гаранцията. Клиентите на ответника били изолирани от банковото кредитиране поради ниски или липсващи доходи и имущество и/или налична вече задлъжнялост. На тях банките не биха отпуснали кредит и не биха издали банкова гаранция, за чието издаване имало още по-утежнени условия спрямо тези, поставяни при отпускането на заемен ресурс. Следвало да се има предвид, че ако били налице условия на този тип потребители да се отпусне банков кредит, те биха предпочели последния, който бил с много по-ниски лихви в сравнение с лихвите на т.нар. „фирми за бързи кредити".

• ипотека върху недвижим имот - учредяването на ипотека било свързано със значителни разходи, надхвърлящи размера на предоставената в заем сума. По тази причина в практиката се наложило с ипотека да се обезпечават значителни по размер кредити.

Ответникът познавал профила на клиентите си и имал информацията, че те не биха разходвали средства за учредяване на ипотека, които са в размер по-големи от сумата по заема и по този начин създал предпоставки изискването за обезпечаване чрез ипотека да не бъде изпълнено.

• учредяване на особен залог върху движимо имущество - съгласно ЗОЗ, особен залог можело да учреди търговско дружество. На това основание, кредиторът съзнавал, че потребителите на услугите му били в невъзможност да отговорят и на това кумулативно изискване.

• ценна книга - доставчикът на кредитен ресурс не бил посочил какъв вид ценна книга следвало да представи потребителят. Потребителите за разлика от търговците не били квалифицирани, те били по-слабата страна в правоотношението, както в степента си на информираност, така и в пред договорните си възможности. Кредиторът използвал неинформираността на потребителите, като същевременно не им поставял ясни условия относно вида на ценната книга, с което създавал предпоставки потребителите да не изпълнят и това негово изискване. Същевременно, нормата на чл. 34 ЗЗП забранявала на кредиторите да задължават потребителите да гарантират потребителския кредит чрез издаване на два вида ценни книги - на записи на заповед и на менителници.

Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/2009 г., с което било дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като можело да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: - естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът можел да съобрази и други релевантни факти и доводи, наведени в производството.

На плоскостта на настоящия случай, неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на лично и реално обезпечение загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили евентуално при възникнала фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не заради неизвършена договорна престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази неустойка не били съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречало на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност, да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск. Уговорка като процесната пораждала значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволявала на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане и то в прекомерен размер, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл. 19 ЗПК). Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно целела отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.

Преценката за обоснования размер на неустойката следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди, тъй като съгласно чл. 92 ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението. Максимално тежките вреди, които един кредитор можел да претърпи са от виновното пълно неизпълнение. Чл. 33 ЗПК предвиждал, че при забавено изпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит, размерът на обезщетението бил законната лихва върху непогасената част от дълга. Следователно размерът на законната лихва бил максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните задължения по кредитното правоотношение. Предвидената неустойка излязла извън присъщата за неустойката обезщетителна функция и била в прекомерен размер спрямо предоставената в заем сума, без да зависи от вредите от неизпълнението на същинското договорно задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последиците от неизпълнението.

Неустойката загубила и обезпечителната си функция, тъй като заемодателят не търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, поради това, че неустойката не служела за обезпечаване на изпълнение на основната престация, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвиждането в процесния договор, че при неосигуряване на обезпечение, кредиторът има право на обезщетение, надхвърлящо значително размера на дължимата при пълно неизпълнение мораторна лихва не защитавало негов легитимен интерес и внасяло неравноправност в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя.

Чрез уговорената в договора неустойка се въвеждал още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. От една страна, неустойката била включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата била предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като била в прекомерен размер спрямо предоставената сума по кредита.

Вземането по чл. 8 от потребителския договор нямало характера на неустойка, тъй като макар и да е било именувано така, това вземане изначало било уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Чрез създадените от търговеца предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания той си гарантирал, че ще го получи срещу предоставените в заем средства. Това вземане било допълнителна и гарантирана за него сигурна икономическа облага, поради което то съставлявало печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка лихва. В този смисъл била и съдебната практика, която приемала, че когато търговецът създава предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс, независимо, че променя наименованието й и я именува като „неустойка“, тази облага съставлява печалба за него и като такава е следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва. Поради това, че неустойката била скрита лихва, кредиторът не изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не разписал в съдържанието на договора действително приложената в правоотношението договорна лихва. Съгласно чл. 21 3ПК, договорна клауза, която има за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК е нищожна.

По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прогласена нищожността на чл.6 и на чл.8 от Договор за потребителски кредит № ••••, сключен на •••• г. на основание чл.26 ал.1 предл. 3 ЗЗД като противоречащи на добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП.

Претендира се присъждане и на направените по делото разноски.

Ответникът оспорва предявения установителен иск. Поддържа се в отговора, че на •••• г. ищцата Ц. К. подала до ответника молба за заем. От текста на молбата било видно, че клиентът, подписвайки я, се е запознал предварително, разбира и безусловно приема Общите условия към договора за заем, които са му предоставени за запознаване преди сключване на договора - с попълване на искането (молбата) за заем. Екземпляр от ОУ на дружеството били поставени на хартиен носител на видно място във всеки един от офисите в страната на разположение на заинтересованите лица, както и на интернет страницата на дружеството - https: //crediyes.bg/general-terms/. След оценка и одобрение на така депозираното от ищецът искане за заем на •••• г. в гр. •••• бил сключен посочения в исковата молба договор за паричен заем № •••• между заемателя Ц. К. и заемодателя „Креди Йес" ООД. Договорът бил сключен за исканата сума от 800 лв. за срок от 9 месеца, с месечен лихвен процент 3.330 % и ГПР в размер на 47.880 %. В чл.6 от договора за заем била дадена възможност на заемателя да избере начините на обезпечаване на заема, като били изброени възможните варианти за това. В чл.8 от договора за заем била посочена сумата, която потребителят би заплатил при непредоставяне на исканото обезпечение в 3 дневен срок. Към договора за заем били предоставени Погасителен план и ОУ. Това обстоятелство било посочено и в чл.4, ал.2 от договора за заем, с който ищецът бил запознат и положил подпис на всяка страница. Заемната сума по така сключения договор за заем в размер на 800 лв. била предадена в брой на заемателя Ц. К. на •••• г. чрез Разходен касов ордер. По така сключения между страните договор за заем, от страна на потребителят Ц. К. били извършени плащания в общ размер от 631, 13 лева на •••• г.; •••• г.; •••• г.; •••• г.;

•••• г.; •••• г. и •••• г., посочени в табличен вид от ответника в отговора на исковата молба.

Ответникът счита за неоснователни и недоказани всички изложени твърдения в исковата молба като подробно излага доводите си за това и въз основа на което моли да бъдат отхвърлени предявените спрямо него искове, както и да му бъдат присъдени направените по делото разноски. Счита, че в полза на пълномощника на ищцата не следва да бъде присъждано адвокатско възнаграждение.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235 ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Страните не спорят, а и се установява от представените по делото писмени доказателства – Договор за паричен заем № •••• от •••• г.; Погасителен план към Договор за паричен заем № ••••; Декларация по чл. 42, ал. 2, т. 2 от ЗМИП, подписана от Ц. Г. К. и Общи условия към договор № •••• от •••• г., в сила от •••• г., че на •••• г., между Ц. Г. К. като заемател и „Креди Йес” ООД като заемодател е сключен Договор за паричен заем № ••••. Предоставен е кредит в размер на 800 лева, със срок на погасяване 9 месеца и обща сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора от 939, 01 лева на 9 равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 104, 33 и последната 9-та вноска в размер на 104, 37 лева. Съгласно договора за заем, ГПР е в размер на 47.880 %, а месечният лихвен процент е в размер на 3.330 % - чл.3, ал.7 от договора. Съгласно чл.6 от договора, вземането по договора следва да се обезпечи от заемателя с обезпечение, като при неизпълнение на това му задължение в тридневен срок от сключване на договора, дължи неустойка в общ размер от 689, 99 лева – чл.8 от договора. Плащането на тази сума е разсрочено в погасителния план на 9 месечни вноски, всяка от които в размер на 76, 67 лева и една последна 9-та вноска в размер на 76, 63 лева. Така, при включване на неустойката в размер на 689, 99 лева, заемателят погасява паричния заем на 9 равни месечни вноски, всяка от които в размер на 181, 00 лева.

Липсва спор по делото, а и с Определение № 1747 от 21.07.2025 г. е обявено, на основание чл.146 ал.1 т.3 ГПК, за ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че заемната сума в размер на 800 лева е получена, респ. усвоена от ищцата.

За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищцата, съдът назначи съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като обективно и компетентно изготвено. Същото не бе оспорено от страните. От заключението се установява, че счетоводно при кредитора се водят погасени общо 831, 41 лева по процесния договор за потребителски кредит, от които за главница – 326, 63 лева; лихва – 106, 45 лева; неустойка 381, 64 лева и наказателна лихва – 16, 41 лева. Вещото лице е констатирало, че размерът на ГПР, изчислен в условията на изплащане на главница от 800 лв. за 9 месечни вноски, при условията на представения по кредита погасителен план, изчислен на месечна база, с включена в него неустойка в размер на 689, 99 лева, разпределена във всяка вноска, възлиза на 571.87 %.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Предявеният установителен иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, за прогласяване нищожността на клаузите на чл.6 и на чл.8 от Договор за потребителски кредит № ••••, сключен на •••• г. на основание чл.26 ал.1 предл. 3 ЗЗД като противоречащи на добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП, е процесуално допустим.

Разгледан по същество, същият е изцяло основателен, като съображенията за това са следните:

По делото не се спори, а и от събраните писмени доказателства се установява по несъмнен начин, че между страните е бил сключен договор за потребителски кредит, чието съдържание е подробно регламентирано в представените Договор за паричен заем № •••• от •••• г. и Общите условия на ответника към него. Той е подписан от ищцата в качеството й на кредитополучател, като автентичността на изявленията си тя не е оспорила. Ето защо следва да се приеме, че договорът е породил уговорените с него правни последици, а именно ответното дружество е отпуснало кредит в размер на 800 лв. на ищцата, която е трябвало да го погаси чрез изплащането на определени вноски – 9 на брой, в предвидените срокове и размери. Тук е мястото да се посочи и че същият отговаря на установените в закона изисквания за форма и съдържание на този вид договор. Изпълнението на основното задължение на ответника се установява от приетото и неоспорено заключение на допусната по делото съдебно-счетоводна експертиза, а именно че на •••• г. заемната сума е била изцяло усвоена от ищцата. Както бе посочено по-горе, в чл. 6 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с още едно обезпечение, по избор на Заемателя: ипотека върху недвижим имот, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 3 от ОУ; особен залог върху движимо имущество, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 2 от ОУ; банкова гаранция, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 4 от ОУ; ценна книга, издадена в полза на Заемодателя. С клаузата на чл. 8 от договора, страните са уговорили, че с подписването му, Заемателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че Заемателят не предостави договореното в чл. 6, в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 689, 99 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Погасителен план към настоящия договор за заем.

Предвид изложеното, съдът приема, че между ищцата и „Креди Йес“ ООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищцата е усвоила заетата сума. Ответното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата пък е физическо лице, което при сключване на договора е действала именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Клауза, като уговорената в чл.8 от договора за паричен заем и чл.10, ал.2, т. 1 и т. 4 от ОУ, според която се дължи неустойка при неизпълнение на задължението за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума на някое от предвидените обезпечения, според настоящия съдебен състав се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика, подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задължението. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства значително, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит. От непредставянето на обезпечение, обаче, не произтича вреда за кредитора, ако кредитът се обслужва редовно. Неблагоприятните последици за кредитора са свързани с евентуални затруднения при събирането на просрочено необезпечено вземане, а те могат да настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от представяне на обезпечението, тъй като ще получи банкова гаранция или поръчител, т. е. втори солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В контекста на гореизложеното е нелогично и неоправдано поставянето на кратък 3-дневен срок от сключването на договора, в който потребителят да представи обезпечението, след което това негово задължение да се замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес от реалното изпълнение. Освен това се оказва, че ако потребителят не представи обезпечението или го представи, но след срока, той би дължал неустойката дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък срок и възможността задължението да възникне при редовен кредит показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото събиране, а да получи сумата от неустойката. Следователно, действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да породи допълнително парично задължение за потребителя, наред с това за връщане на главницата по кредита и заплащането на възнаградителна лихва. Неустойката за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди е типичен пример за неустойка, която противоречи на добрите нрави поради това, че излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Уговарянето на кратък срок от три дни, завишените изисквания, на които трябва да отговарят гарантите и непосилните условия за предоставяне на банкова гаранция показват, че единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по закон функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението. Отделно от това, следва да се отбележи, че непредставянето на договорени обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая, кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Дори да се приеме, че дружеството е допускало възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Принципно няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението, но в случая няма адекватен критерий за преценка на това надвишение, тъй като неустойката обезпечава изпълнението на вторично задължение за обезпечаване на главното задължение. Следователно, и санкционната функция в случая не е налице, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на процесната неустоечна клауза е, да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на подлежащата на връщане сума по договора.

Следващ аргумент за нищожност на процесната клауза за неустойка се извлича от обстоятелството, че размерът на неустойката не е включен в ГПР, което обстоятелство не е спорно между страните. С уговорената неустойка се въвеждат допълнителни разходи по кредита и същата следва да е включена в ГПР. Като не е включена неустойката в размера на ГПР потребителят е въведен заблуждение да прецени дали да сключи договора за кредит при така определените условия за връщането на заетата сума. При това положение е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се допуска той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на кредитора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя – да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното означава да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. С включването на неустойката към ГПР, действителния такъв би нараснал многократно над допустимата стойност, която е пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения в лева /ОЛП на БНБ + 10 пункта х 5/, установено в случая и посредством заключението на съдебно-счетовдната експертиза, а именно до 571.87 %. С оглед това, съдът намира, че при сключването на процесния договор за заем и чрез предвиждане на неустойка, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й и невключването й в размера на ГПР, е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Потребителят е бил въведен в заблуждение относно точния размер на задължението му и общата стойност на кредита. Така кредитодателят всъщност скрито променя параметрите на договора, по отношение на които има уредба в ЗПК. Чрез кумулиране на неустойката към задълженията по договора на практика се стига до различни стойности както на ГПР, така и на лихвата. По същество това представлява порок на договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, което води до последиците, визирани в чл. 22 ЗПК – недействителност на целия договор.

С клаузата на неустойка се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, която предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Клаузата на чл. 6 от договора за паричен заем за предоставяне, освен на гарант, и на още едно от предвидените в клаузата обезпечения, противоречи на изискването за добросъвестност в договорните отношения и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. След като заемателят е кандидатствал за заема, той има нужда от заемните средства и като му се поставят изисквания за представяне на две обезпечения – гарант, който да отговаря на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 ОУ и друго обезпечение, което да отговаря пак на допълнителни условия и то в кратък срок от три дни, предвиден в чл. 8 от договора, на практика изначално е поставен в невъзможност да изпълни клаузата на чл. 6 от договора и да трябва да дължи неустойка, предвидена в чл. 8 от договора. Така заемодателят злоупотребява с положението си на по-силна страна в договорните отношения с потребителя. Следователно, налице е нарушение на добрите нрави.

От изложеното следва, че процесните клаузи са и неравноправни на основание общите критерии, предвидени в разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, съгласно която неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Освен това, клаузата на чл. 8 е неравноправна и на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, съгласно която неравноправна е клаузата, която задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения за заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

Процесните клаузи не са индивидуално договорени и това е служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между същия заемодател и различни потребители. Освен това, липсват доказателства в противния смисъл. Клаузите са изготвени предварително от ответника и ищецът не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Ето защо следва да се приеме, че процесните клаузи са нищожни и защото са неравноправни и не са индивидуално уговорени (арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143 ЗЗП).

От гореизложеното се налага извод, че процесните клаузи на чл. 6 и чл. 8 от процесния договор са нищожни като противоречащи на добрите нрави, заобикалящи законови разпоредби, както и защото са неравноправни и не са индивидуално договорени. В случая следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Следователно, предявеният иск е основателен и като такъв следва да бъде уважен.

Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на същия следва да се присъдят такива в общ размер от 700, 00 лева, от които 100, 00 лева за платена държавна такса, 300, 00 лева за възнаграждение за вещо лице и 300, 00 лева за заплатен адвокатски хонорар, съгласно представените доказателства за реалното им извършване и приложения списък по чл.80 ГПК.

По отношение на направените от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение във връзка с осъщественото процесуално представителство от страна на адв. Д. П. от АК – ••••, съдът намира следното:

Съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие (л.58), страните по него са договорили възнаграждение от 780, 00 лева като е удостоверено, че с подписването му, изпълнителят – адв. П. е получил посочената сума. Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед всички посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид липсата на правна и фактическа сложност на делото, цената на иска, както и наличие на трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адв. Д. П. процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по делото, приключване разглеждане на делото в едно съдебно заседание, настоящият съдебен състав намира, че следва да се определи възнаграждение за осъщественото от пълномощника на ищеца процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 300 лева, което да бъде заплатено от ответника.

В тази връзка, съдът не споделя направеното възражение на ответното дружество за недължимост на този разход по съображения, че не са налице основания за оказване на безплатна адвокатска помощ, доколкото в случая такава не е била предоставяна.

Мотивиран от горното, съдът