Решение № 5147 от 19.12.2023 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 15029/2022 г.

Производството е образувано по предявен от Д. А. и А. Е. против М. Г. М. – Ш. и Ц. Т. М. осъдителен иск с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответните страни да премахнат постройка с предназначение гараж със застроена площ от 21 кв.м., представляващ сграда с идентификатор № •••., изграден в поземлен имот с идентификатор № •••, с адрес ул. „Х. Г. Д.“ № ••, който гараж е с изход към ул. „А.” – на имотната граница със съдения поземлен имот с идентификатор № •••, както и за осъждане на ответните страни да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на ищците да упражняват правото си на собственост по отношение на поземлен имот с идентификатор № •••, с адрес ул. „Х. Г. Д.“ № ••, като преустановят преминаването през имота и паркирането на моторни превозни средства в имота.

В срока за отговор на исковата молба ответните страни М. Г. М. – Ш. и Ц. Т. М. са предявили против Д. А. и А. Е. следните насрещни искове:

• с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на Д. А. и А. Е. да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на ищците да упражняват правото си на собственост по отношение на гараж със застроена площ от 21 кв.м., представляващ сграда с идентификатор № •••., изграден в поземлен имот с идентификатор № •••, с адрес ул. „Х. Г. Д.“ № 7, които неоснователни действия се изразяват в заключване на вратата на гаража от юг – от ул. „А.”, заключване на малката врата от изток – от страната на двора, препятстване на достъпа на ищците до гаража, както и за осъждане на ответните страни да се въздържат за в бъдеще от осъществяване на такива действия;

• иск с правно основание чл. 64 ЗС за определяне спрямо Д. А. и А. Е. на необходима площ от поземлен имот с идентификатор № •••, необходима за нормално ползване и обслужване на собствения на ищците гараж със застроена площ от 21 кв.м., представляващ сграда с идентификатор № •••.

В исковата молба са изложени твърдения, че ищците са съсобственици при равни права на поземлен имот с идентификатор № •••, с адрес ул. „Х. Г. Д.“ № ••, на основание констативен нотариален акт за установяване право на собственост. Твърдят, че ответните страни са изгради в имота постройка с предназначение гараж със застроена площ от 21 кв.м., представляващ сграда с идентификатор № •••., изграден в поземлен имот с идентификатор № •••, с адрес ул. „Х. Г. Д.“ № ••, който гараж е с изход към ул. „А.” – на имотната граница със съдения поземлен имот с идентификатор № •••. Поддържат, че гаражът е незаконен и създава пречки на ищците да упражняват необезпокоявано правото си на собственост, тъй като последният е изграден без разрешението на собственика на имота и при липса на учредено вещно право, както и без да са спазени законовите норми за строителство. Твърдят, че през имота на ищците ежедневно преминават пътни превозни средства, които паркират в процесния гараж, без наличие на право на строеж или право на преминаване или друго пълно или ограничено вещно право, респ. облигационно право. По изложените съображения се моли за уважаване на предявения иск.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответните страни М. Г. М. – Ш. и Ц. Т. М. са депозирали отговори на исковата молба чрез адв. Й., които са с идентично съдържание и с които се излагат съображения за неоснователност на исковата молба. Твърдят, че наследодателят на ответните страни Г. Б. М. – по време на брака си с ответната страна Ц. Т. М., е придобил от държавата право на собственост върху жилище, находящо се на таванския етаж от жилищна сграда, построена върху държавен имот с пл. № ••, от квартал 99 – стар по плана на II градска част с адрес гр. П., ул. "Г. З"••, по силата на договор от •• г. за продажба на държавен имот съгласно Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд. Сочат, че с договора в полза на техния праводател се е прехвърлило и правото на строеж върху държавно дворно място по смисъла на чл. 15, ал. 3 (отм.) ЗС, в обема на което се включва правото да се построи сграда върху земя собственост на държавата, включително и необходими второстепенни постройки и гаражи, в който смисъл се позовава на практика на Върховния касационен съд. Сочат, че гаражът е изпълнен въз основа на одобрен проект и Разрешение за строеж № 219/20.11.1971 г., като съгласно Удостоверение № 94006-25455/25.01.2010 г. на Община Пловдив гаражът представлява търпим строеж. Сочат, че след смъртта на техния наследодател ответните страни са придобили правото на собственост, както следва – ¼ ид.ч. за М. Г. М. – Ш. и ¾ ид.ч. за Ц. Т. М.. Твърдят, че са собственици на гаража по силата на нотариален акт от 18.02.2010 г., последните имат право да ползват земята, върху която е разположен, поради което действията им не са неоснователни. Поддържат, че от построяването на гаража през 1971 г. до ••• г. наследодателят на ищците, заедно със съпругата му – ответната страна Ц. Т. М., са осъществявали спокойно, непрекъснато и несмущавано владение върху гаража, а след 21.06.2005 г. до настоящия момент владението е осъществявано от ответните страни. Оспорват и исковата претенция на ищците, с която се иска да бъдат осъдени да преустановяват преминаването през поземления имот и пребиването в него на моторни превозни средства. Сочат, че не преминават с моторни превозни средства през имота на ищците и техни моторни превозни средства не пребивават в посоченият имот, като това е и фактически невъзможно, поради разположението на имота и сградите в него. Твърдят, че гаража е с лице и врата от ул. „А.”, така че влизането и излизането от гаража става непосредствено от улицата. Твърдят, че в качеството си на жилище с идентификатор № •••.1.10 и на процесния гараж с идентификатор № ••• имат право да ползват земята, доколкото това е необходимо за ползване на постройките на основание чл. 64 ЗС. По така изложените съображения молят за отхвърляне на предявените искове.

В насрещната искова молба, предявена от М. Г. М. – Ш. и Ц. Т. М., са изложени твърдения, че ищците са собственици на процесния гараж, който е изграден на основание одобрен проект и разрешение за строеж. Сочат, че от около година ответните страни по насрещната искова молба създават пречки за ищците да ползват собствения си гараж като възпрепятстват достъпа им до гаража, заключват вратата на гаража от юг – от страната на ул. „А.”, заключват малката врата от изток – от страната на двора, които врати съществуват от момента на изграждане на гаража през ••••г. Сочат, че между собствениците на дворното място и собствениците на гаража не е извършено разпределение на ползването на обслужващия постройките двор и не е определена прилежаща част от гаража съгласно Наредба № 7 за правила и нормативи за устройство на отделни видове територии и устройствени зони. Сочат, че съгласно разпоредбата на чл. 64 ЗС собственикът на постройката придобива и право на ползване на земята съобразно предназначението на постройката, което право да осигурява нормален достъп до постройката. Позовават се на практика на Върховния касационен съд. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявените искове.

В срок е постъпил отговор на насрещните искови молби от ответните страни Д. А. и А. Е., в който са изложени съображения за неоснователност на предявените искове. Твърдят, че ищците по насрещната искова молба М. Г. М. – Ш. и Ц. Т. М. не разполагат със законово признато право по чл. 64 ЗС, тъй като гаражът е незаконен. Сочат, че нормалният достъп до постройката и нейното поддържане се осъществяват от нейната единствена врата, която е с пряк излаз на ул. „А.”, като за ищците по насрещната искова молба не е налице необходимост от преминаване през дворното място. Считат, че ищците по насрещната искова молба не разполагат със защитимо право на собственост по реда на чл. 109 ЗС. Поддържат, че не пречат на ищците по насрещната искова молба да достъпват и използват незаконния гараж, което последните правят необезпокоявано. Оспорват обстоятелството, че заключват вратата на гаража от ул. „А.”, както и малката врата от страната на двора, която също считат за незаконна. Сочат, че достъпът до гаража следва да се осъществява от вратата на гаража от страната на улицата, а не така – както е най-пряко и удобно за ищците. Твърдят, че входът на жилищната сграда, където се намира жилището на ищците е от ул. „Х. Г. Д.“, поради което с т. 10 от Решение от 18.06.2021 г. на Общото събрание на етажните собственици на сграда с идентификатор № •••.1. с адрес гр. П., ул. „Х. Г. Д.“ № ••, е прието входът от към ул. „А.” да бъде заключен и да се ползва само от собственици на имота. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените насрещни искове.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с иск с правно основание чл. 109 ЗС, както и насрещни искове с правно основание чл. 64 ЗС и чл. 109 ЗС.

По отношение на главния иск с правно основание чл. 109 ЗС:

Искът с правно основание чл. 109 ЗС е иск за защита на правото на собственост от въздействия, които друго лице (включително съсобственик) извършва върху имота на ищеца, или поддържа неправомерни състояния, които смущават пълноценното и в пълен обем упражняване на собственическите права на ищеца. Разпоредбата на чл. 109 ЗС регламентира негаторния иск (actio negatoria) и дава защита на правото на собственост от всяко нарушение, без да е необходимо да е нарушено владението.

Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС за уважаването на иска по чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че е собственик на имота, че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие), че това въздействие създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените (чл. 50 ЗС). Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. Понякога естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем.

С определението за насрочване на делото и на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК съдът е отделил за безспорни между страните следните обстоятелства: че ищците Д. А. и А. Е. са собственици на поземлен имот с идентификатор № •••, с адрес ул. „Х. Г. Д.“ № ••, в който е изграден гараж със застроена площ от 21 кв.м., представляващ сграда с идентификатор № •••.

От представения по делото констативен нотариален акт за собственост върху недвижими имоти № ••• на нотариус В. З., се установява, че ищците Д. А. и А. Е. са признати за собственици при равни права на поземлен имот с идентификатор № •••, с адрес ул. „Х. Г. Д.“ № ••, с площ от 823 кв.м., както и на самостоятелни обекти в сграда с идентификатор № •••.1. – за търговска дейности и жилища. Следователно установява се твърдението на ищците, че последните са собственици при равни права на процесния недвижим имот, в който е изграден гараж със застроена площ от 21 кв.м., представляващ сграда с идентификатор № •••, което обстоятелство се установява от приложената по делото скица.

В производството по делото е представена отчуждителната преписка във връзка с отчуждаване на имота в полза на Държавата.

С решение от 03.07.1948 г. на комисия по чл. 11 ЗОЕГПНС са отчуждени от д-р Л. А. втория надпартерен етаж, състоящ се от два апартамента, четири магазина (втори, трети, четвърти и пети, броени от външната входна врата от изток на запад), ведно в 2/3 ид.ч. от терена и общите части от имота на ул. "З" със застроено място от 413, 10 кв.м. и незастроено от 406, 90 кв.м. С допълнително решение комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС определя следващите се на отчуждените имоти 2/3 ид.ч. от общите части и всички тавански помещения без двете западни помещения от тавана и всички изби без двете избени помещения до клозета.

В отчуждителната преписка е приложено удостоверение, в което е посочено, че всички имоти се отчуждават с изключение на два магазина на ул. "Г. З"••.

Ответните страни твърдят, че са станали собственици на процесния гараж със застроена площ от 21 кв.м., представляващ сграда с идентификатор № •••. по силата на наследственото правопримество Г. Б. М., който е изградил процесния гараж въз основа на издадено в негова полза строително разрешение в изпълнение на придобито право на строеж. Тези права на ответните страни се оспорват от ищците, доколкото в исковата молба последните се позовават на незаконност на строежа и изграждането на последния без наличие на валидно учредено право на строеж. Ответните страни се позовават на издаден в тяхна полза констативен нотариален акт въз основа на документи, който е представен по делото.

С нотариален акт за собственост на недвижим имот по документи № ••• на ••••М. П. – А., ответните страни Ц. Т. М. и М. Г. М. – Ш. са признати за собственици при следните права – ¾ ид.ч. за Ц. Т. М. и ¼ ид.ч. за М. Г. М. – Ш. на следните недвижими имоти: апартамент, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № •••.1.10 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, на четвърти етаж в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор № •••, със застроена площ от 130, 80 кв.м., ведно с избено помещение от 12 кв.м. и таванско помещение от 16 кв.м., както и 1/12 ид.ч. от общите части на сградата и 1/12 ид.ч. от правото на строеж от дворното място, върху което е построена сградата, с площ от 820 кв.м. по плана на II градска част на гр. П., както и на гараж с идентификатор № •••.1.5 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, разположен в поземлен имот с идентификатор № •••, находящ се в гр. П., ул. „Х. Г. Д.“ № ••, с вход за него от към ул. „А.” със застроена площ от 21 кв.м., при граници на гаража по скица: от север - •••.1.4, от запад - •••, от изток - •••, от юг - ул. „А.”.

В нотариалния акт е посочено, че при неговото издаване са представени следните документи – Договор за продажба на държавен жилищен имот от •• г., Строително разрешение № 8/18.02.1969 г. на ПГНС, Отдел „Архитектура и благоустройство“, Строително разрешение № 219/1971 г. на ПГНС, Отдел „Архитектура и благоустройство“, становище от лицензиран оценител от 07.01.2010 г., удостоверение от 25.01.2010 г. на Община Пловдив, удостоверение за наследници, схема и скица, удостоверение за данъчна оценка.

Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти.

В мотивите на посоченото тълкувателно решение обаче се приема, че констативния нотариален акт се ползва с легитимиращо действие за принадлежността на правото на собственост - като резултат на специално уредено от закона производство за проверка и признаване съществуването на правото на собственост, констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК /както и нотариалният акт за сделка/ притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота.

С оглед така изложеното следва да се притъпи към изследване на първия спорен въпрос между страните, а именно – дали наследодателят на ответните страни е придобил собствеността по отношение на гаража по силата на учредено в негова полза вещно право на строеж към момента на изграждане на гаража, респ. на следващото основание – суперфициарна собственост по реда на чл. 63 ЗС.

От представените по делото доказателства се установява, че процесното дворно място, сега представляващ поземлен имот с идентификатор № •••, е отчужден с Решение от 03.07.1948 г. в полза на държавата на основание чл. 11 от Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост, като принадлежащ тогава на д-р Л. Д. А.. От представения по делото Договор за продажба на държавен жилищен имот съгласно Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд от •• г., сключен чрез Председателя на Изпълнителния комитет на Пловдивския градски народен съвет, се установява, че Г. Б. М. е придобил собствеността на държавен тавански апартамент на четвърти етаж от четириетажна жилищна сграда, находяща се на ул. "Г. З"•• – гр. П.с площ от 65 кв.м., едно избено помещение, две тавански помещения, ведно с 1/12 ид.ч. от общите части на сградата, като му е отстъпено правото на строеж по отношение на 1/12 ид.ч. от дворното място, цялото с площ от 820 кв.м., съставляващо имот пл. № •• от кв. 99 – стар по плана на Втора градска част – П.. Представено е Строително разрешение № 219/20.11.1971 г., по силата на което е разрешено в полза на Г. Б. М. да построи една гаражна клетка по одобрен архитектурен план без да завишава височината на съществуващата сграда в имот •• в квартал 90 – стар. Представен е архитектурен план, ведно с декларация – съгласие на наематели на „Жилфонд“, живущи на ул. „Г. З.“ № •••, както и декларация – съгласие на З. Л. А. и Д. Л. А. за строеж в съсобственото им дворно място.

От приложеното по делото удостоверение за наследници, издадено от Община Пловдив, Район Централен, се установява, че Г. Б. М. е починал на ••• г. и е оставил за свои наследници ответните страни – Ц. Т. М. – •••• и М. Г. М. – Ш. – •••••.

В мотивите на Тълкувателно решение № 34 от 12.08.1987 г. по гр. д. № 12/1987 г., ОСГК на ВС се приема, че отстъпването на право на строеж върху държавна земя е често практикуван способ, чрез който гражданите и обществените организации придобиват собствеността на жилища, вили, ателиета или гаражи. Разпоредбите, които регламентират отстъпването на това право, се съдържат в редица нормативни актове. Такива са например разпоредбите на чл. 15, 15в и 15г ЗС, чл. 117, 120, 121, 124 - 133 ЗТСУ, чл. 103 - 108 от Наредбата за държавните имоти. В чл. 11, ал. 5 от Наредба № 3 за изграждане на жилища по стопански начин (ДВ, бр. 20 от 1987 г.) по въпроса за отстъпването на право на строеж се прави препращане към чл. 130 - 133 ЗТСУ и чл. 103-108 от Наредбата за държавните имоти.

Въпреки че се касае за един и същ правен институт, правото на строеж е регламентиран в отделните нормативни актове с някои съществени различия. Съгласно чл. 15 във връзка с чл. 13 ЗС (отм.), правото на строеж се поражда от сложен фактически състав: първо се издава заповед от определен административен орган, а след това въз основа на нея страните сключват договор. В ЗТСУ (отм.) са предвидени два самостоятелни способа за учредяване правото на строеж върху държавна земя: съгласно чл. 117 това става само въз основа на договор, а съгласно чл. 130 - само въз основа на заповед, издадена от административен орган.

Преценката за валидността на суперфицията следва да се извършва съобразно действащото към релевантния момент законодателство. В процесния случай следва да се съобрази действащото законодателство към 1968 г., доколкото ответните страни поддържат, че наследодателят им е придобил правото на строеж по силата на договора за продажба.

Специални разпоредби, които се отнасят до отстъпване право на строеж върху държавна земя, са установени в чл. 15 ЗС (отм.) и в Глава тринадесета от Наредба за държавните имоти (отм.). Съгласно чл. 15 ЗС (отм.) в редакцията - ДВ бр. 99 от 20.12.1963 г., право да се построи сграда върху държавна земя и да се придобие право на собственост върху сградата се отстъпва на кооперации, на други обществени организации и на гражД.и по реда на чл. 13 ЗС (отм.) - с разрешение на съответния министър, а за държавни недвижими имоти, предоставени на народни съвети - с разрешение на изпълнителния комитет на окръжния народен съвет или на изпълнителния комитет на народния съвет, приравнен към окръжен. Следователно материалната компетентност на Министъра или съответно на председателя на ИК на НС е изключителна. По силата на нормата на чл. 18 от ЗС (отм.) за прехвърляне правото на собственост или за учредяване друго вещно право върху недвижим имот се изисква писмена форма. Нотариална форма не е необходима. Във всички случаи обаче е необходимо от съдържанието на документа да може да се направи извод за точното съдържание на волята на собственика, учредил правото на суперфиция, както и да може да се направи извод за обема на отстъпеното ограничено вещно право на строеж.

Правото на строеж върху държавна земя се е отстъпвало въз основа на заповед на председателя на ИК на ОНС по местонахождението на държавния имот, то възниква съгласно чл. 13, ал. 2 ЗС (отм.) със сключване на договор между него и лицето /обществената организация/, на което се отстъпва. За възникване на правото на строеж е необходимо да бъдат налице всички елементи на фактическия състав, от който то възниква.

В случая от представените по делото доказателства се установява, че в полза на наследодателя на ответните страни е прехвърлена собствеността по отношение на жилище в сграда, изградена в процесното дворно място, ведно с 1/12 ид.ч. от общите части на сградата и 1/12 ид.ч. от правото на строеж.

При тълкуване волята на Държавата следва да се приеме, че учреденото в полза на наследодателя на ответните страни право на строеж по отношение на земята е съответното право на строеж за собственика на индивидуален обект в сградата и е свързано със собствеността по отношение на апартамента, доколкото е равно на ид.ч. от общите части на сградата. Следователно правото на строеж по отношение на земята следва апартамента и не включва в себе си изграждане на сгради на допълващо застрояване в дворното място.

С процесния договор за продажба на жилище от Държавата на частно лице е отстъпена припадащата се идеална част от правото на строеж съответна на това жилище, а не самостоятелно право на строеж по отношение на дворното място, в което е изграден процесният гараж. В този смисъл следва да се съобрази и разпоредбата на чл. 117, ал. 3 ЗТСУ (отм.), макар последната да е приета след сключване на договора за продажба, доколкото с нея са уредени взаимоотношенията между държавата и частните лица при прехвърляне на собственост по отношение на новопостроен обект в държавно дворно място. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 130, ал. 3 ЗТСУ (отм.) Съгласно разпоредбата на чл. 131, ал. 1 ЗТСУ – обн. ДВ. бр. 29 от 10.04.1973 г., приета след издаване на процесното разрешение за строителство от 20.11.1971 г., правото на строеж, отстъпено върху отделен държавен парцел извън системата на комплекси, включва право да се построят при спазване на действуващите разпоредби и застроителните планове и необходими второстепенни постройки, както и подземни гаражи и паркинги за леки моторни коли. В посочената разпоредба е прието, че това разрешение се отнася и за заварени случаи.

Следователно съгласно чл. 131, ал. 1 ЗТСУ (отм.) в държавни парцели, върху които е отстъпено правото на строеж, е допустимо изграждането само на подземни гаражи. С оглед на това след като на наследодателя на ответните страни не е отстъпено право на строеж за изграждане на гараж на нивото на терена, те не са собственици на гаражната постройка по силата на надлежно учредено право на строеж. изграждането на такава постройка излиза извън рамките на обикновеното ползуване, което се има предвид в чл. 15, ал. 3 ЗС (отм.). В този смисъл е Решение № 727 от 26.10.1981 г. по гр. д. № 699/1981 г., III г. о. на ВС.

Цитираната от страна на ответните страни съдебна практика, постановена с Решение № 946 от 11.04.1979 г. по гр. д. № 946/1978 г., I г. о. на ВС е неотносима за настоящия правен спор, доколкото с последната се приема, че при учредяване на право на строеж върху държавен имот преди изменението на чл. 15 ЗС (отм.), правото на строеж върху държавна земя включва ползуването и на незастроената част от имота. В този смисъл е и цитираното от ответните страни Решение № 486 от 09.04.1992 г. по гр. д. № 71/1992 г., IV г. о. на ВС, в което се приема, че правото на строеж върху държавен парцел включва правото да се построи сграда върху земя, собственост на държавата, построеното да бъде собственост на суперфициара, като се дерогира принципът на приращението и правото да се ползува незастроената част от терена на целия държавен парцел.

Посочените съдебни решения разглеждат случаи, в които се учредява ограничено вещно право на строеж в незастроен държавен имот, което включва в себе си правото да се изгради сграда, която става лична собственост на носителя на ограниченото вещно право, както и правото да се ползва целия имот. В настоящия случай с договора за продажба на държавен жилищен имот съгласно Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд от •• г. в полза на наследодателя на ответните страни е отстъпено правото на строеж върху 1/12 ид.ч. от дворното място с площ от 820 кв.м., което съответства на прехвърления недвижим имот, представляващ апартамент със застроена площ от 65 кв.м. Отстъпването на правото на строеж е свързано с прехвърлянето на собствеността по отношение на държавен недвижим имот, изграден в дворно място, което не е собственост на купувача и не попада в разглежД.ите от цитираната съдебна практика хипотези, доколкото отстъпеното право на строеж е ясно обособено и следва собствеността по отношение на апартамента.

Следователно в полза на наследодателя на ищците не е учредено право на строеж по смисъла на чл. 15 ЗС (отм.) за изграждане на процесния гараж.

Видно от приложените по делото доказателства е, че процесният гараж е изграден на основание издадено в полза на наследодателя на ответните страни Строително разрешение № 219/20.11.1971 г., като ищците не са оспорили въведеното от ответните страни твърдение, че гаражът е изграден през 1971 г. Следователно към датата на изграждане на постройката на допълващото застрояване, представляваща гараж, дворното място е било собственост на Държавата.

Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ възстановява се собствеността върху недвижимите имоти, отчуждени по Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост /ЗОЕГПНС/, които са собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 от Търговския закон и съществуват реално до размерите, в които са отчуждени. Когато отчужденият застроен имот е застроен допълнително със сгради от държавата или от държавни предприятия, възстановява се мястото, но не и построените допълнително сгради, тъй като съгласно чл. 1 и 2 ЗВСОНИ имотите се възстановяват до размера, в който са били одържавени. Възстановяването на собствеността по ЗВСОНИ няма действие спрямо имоти, непринадлежащи към момента на одържавяването на правоимащите лица по този закон. За построените допълнително сгради възниква суперфициарна собственост в полза на държавата, респективно на общините, а ако те са включени в капитала на търговски дружества с държавно или общинско участие - в полза на съответните частно-правни субекти. Реституцията на терена, която по ЗВСОНИ настъпва по силата на закона, е без значение за новопостроените, след одържавяването сгради, чийто статут е аналогичен на строеж върху чужд имот, като отношенията със собственика на терена се уреждат съгласно чл. 63 ЗС, приложим към суперфициарната собственост.

С т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 17.05.1995 г. по гр. дело № 3/1994 г. на ОСГК на ВС, съответно с т. 1 на Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по тълк.гр. дело № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, ако при промяна във вида или предназначението на имота е било извършено надстрояване, в резултат на което той е увеличил размерите си, собствеността се възстановява само по отношение на тази част, която е съществувала към момента на одържавяването, а за останалата част в зависимост от положението й спрямо възстановената, или се запазва собствеността на държавата, респ. на някое от другите лица по чл. 1, ал. 1 или чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, или се присъединява към възстановената част по силата на правилото на чл. 97 ЗС.

Същевременно с Решение № 157 от 23.11.2015 г. по гр. д. № 7271/2014 г., Г. К., І г. о. на ВКС е прието, че ако се установи, че някое от новопостроените помещения може да съществува самостоятелно, то от това следва, че на основание чл. 92 ЗС по приращение е станало собственост на държавата и не подлежи на реституция, тъй като при отсъствието на завършен за тази част фактически състав по чл. 1 ЗВСОНИ, собствеността се запазва в патримониума на Държавата. В този смисъл е Решение № 96 от 18.07.2019 г. по а. н. д. № 1115/2017 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС.

Когато сградата попада върху имот, който е национализиран, без да има разграничение в реалните му части, следва да се приеме, че тя има статут на суперфициарна собственост, без да се изследва законността на строителството в смисъла, изяснен с т. 1 на Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по тълк.гр. дело № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС. Такъв е и настоящия случай.

По така изложените съображения изграденият от наследодателя на ответните страни гараж, без учредено в негова полза право на строеж, е станал собственост на Държавата по реда на чл. 92 ЗС, като след влизане в сила на ЗВСОНИ и възстановяването на дворното място на ищците, процесният обект на допълващо застрояване, който има самостоятелно предназначение, е останал собственост на Държавата. С влизане в сила на ЗДС и ЗОбС към 31.05.1996 г. процесният имот е със статут на общинска частна собственост.

Предвид изложеното и доколкото ответните страни не са станали собственици на процесния гараж, по отношение на него следва да намери приложение разпоредбата на чл. 92 ЗЗД, като собственикът на земята - първоначално Държавата, а впоследствие - Общината, са собственици и на постройките върху нея. В този смисъл е Определение № 50482 от 13.12.2022 г. по гр. д. № 2417/2022 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 288 ГПК, с което не е допуснато до касационно обжалване съдебно решение, разгледало сходен с настоящия казус.

Приложеният от ответните страни от ищците нотариален акт е издаден въз основа на документи и не ги легитимира като собственици по отношение на процесния гараж на основание учредено в тяхна полза право на строеж, доколкото наличието на такова право е оспорено от ищците с исковата молба и съдът дължи самостоятелна проверка на писмените доказателства, дали основание за издаване на нотариалния акт. Следва обаче да се пристъпи към разглеждане на въведеното в отговора на исковата молба възражение на ответните страни за придобиване на имота по давност.

Установи се, че след влизане в сила на ЗДС и ЗОбС към 31.05.1996 г. процесният имот е със статут на общинска частна собственост.

С приемането на Закона за собствеността през 1951 г. /Изв., бр. 92 от 16.11.1951 г., в сила от 17.12.1951 г./ е въведена забрана за придобиване по давност на вещи, които са социалистическа собственост. Разпоредбата е изменена с ДВ, бр. 31 от 1990 г. като придобива следната редакция: не може да се придобие по давност вещ, която е държавна или общинска собственост. Тази забрана за придобиване по давност на всички вещи държавна и общинска собственост, е стеснена с изменението на чл. 86 ЗС в ДВ бр. 33 1996 г. в сила от 01.06.1996 г., според което само вещи, които са публична държавна или общинска собственост не могат да се придобиват по давност.

За вещите, частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС ДВ, бр. 33 от 1996 г., давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г. Десетгодишният срок на недобросъвестното владение изтича на 31.05.2006 г. На тази дата /последният ден на срока/ обаче, давностният срок е спрян с § 1 ДР ЗС за срок от седем месеца като с последващите изменения на правната норма спирането на давностния срок е продължено до 31.12.2022 г. С Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. Конституционният съд е обявил за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г.; посл. доп., бр. 18 от 2020 г. и на § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността ДВ, бр. 7 от 2018 г. В мотивите на конституционното решение изрично се сочи, че с атакувания § 2 ЗР на ЗИЗС е придадено обратно действие на последното по време удължаване на срока на спиране на давността за придобиване на имоти - частна държавна или общинска собственост, прието с § 1 ЗИЗСДВ, бр. 7 от 2018 г. Разпоредбата на § 1 ЗИЗС е обнародвана в ДВ, бр. 7 от 19 януари 2018 г., но влизането й в сила е от 31 декември 2017 г. - § 2 ЗР на ЗИЗС. По този начин с обратна сила се отнема вещноправният ефект на давностното владение, осъществявано в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. От тези мотиви на Конституционния съд следва, че по отношение на давностните срокове, които са започнали да текат от 01.06.1996 г., какъвто е и разглежданият случай, както и за тези, за които давността е изтекла в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. след обявяването на § 2 ЗР на ЗИЗС за противоконституционен, следва да се зачетат придобитите права при позоваване на придобивна давност поради обявяване за противоконституционно обратното действие на изменението на ЗС от 19.01.2018 г. Според т. 2 от Решение № 3 от 28 април 2020 г. по к.д. № 5/2019 г. по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. С оглед на това тълкуване КС изрично е посочил в мотивите на Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г., че само по отношение на § 1 ДР ЗС с обявяването на разпоредбата за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект. Следователно по настоящото дело не следва да се приложи мораториумът за придобиване на държавни и общински имоти - частна собственост, действал в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. поради обявяване на ЗР на ЗИЗС ДВ бр. 9/2018 г. за противоконституционен. След като Конституционният съд приема, че с този закон се отнемат придобити вещни права и го обявява за противоконституционен, настоящият съдебен състав е длъжен да зачете отнетите с противоконституционен закон права т.е. да не приложи противоконституционния закон по висящите пред него спорове за собственост.

Според показанията на свидетелката Б. К. К.а, тя познава ответната страна М. М., като се познават от деца, тъй като живеят на една улица, в две съседни къщи – свидетелката на ул. „Х. Г. Д.“ № 5, а ответната страна на № ••. Свидетелства, че М. имат в имота апартамент на последния етаж, както и гараж, който е с лице от ул. „А.“. Излага пред съда, че гаражът е тухлена постройка със стомано-бетонова конструкция и е в имота от 50 години, като М. през всички тези години са ползвали гаража безпроблемно. Свидетелства, че проблемите с ползването започнали преди две години. Сочи, че миналата година ответната страна предоставила гаража за ползване на неин съсед, но достъпът му бил ограничен от страна на г-жа А., която затворила вратите.

Следователно по делото е доказано владение на процесния имот от наследодателя на ответните страни и след това от ответните страни в периода от 01.06.1996 г. до настоящия момент. По делото няма данни ищците са владели процесния гараж и те да са упражнявали фактическа власт върху имота, поради което с оглед прогласената от КС противоконституционност на § 2 ЗР на ЗИЗС ДВ бр. 7/2018 г. следва да се признаят права на ответните страни на основание придобивна давност на основание чл. 79, ал. 1 ЗС, поради осъществено явно и непрекъснато владение в периода от 1996 г. до настоящия момент.

Доколкото ответните страни се легитимират като собственици на основание давностно владение на самостоятелен обект, изграден в чужд имот – на основание чл. 63 ЗС възниква суперфициарна собственост.

Съгласно разясненията в т. 1 на Тълкувателно решение 4/2017 г. на ОСГК на ВКС, предмет на иска по чл. 109 ЗС е несъществуването на сервитут, ограничено вещно право или на друго бреме върху имота, което да задължава собственика да търпи различни по характер въздействия върху имота, които само смущават упражняването на неговото право на собственост повече от допустимото, но без да отнемат неговото владение.

Правото на собственост е абсолютно вещно право, което дава възможност на неговия титуляр да изисква от всеки правен субект поведение, с което да не препятства или затруднява упражняването на правомощията владеене, ползване и разпореждане с вещта, както да изисква поведение, с което да не се нарушава, уврежда или унищожава тази вещ – така Решение № 5/12.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2844/2016 г., II г. о. Въпреки този абсолютен характер, законодателят допуска в определени хипотези правото на собственост или някое от неговите правомощия да търпят ограничение. Такова ограничение на собствеността може да има по силата на сервитутно право или друго ограничено вещно право – така Решение № 23/09.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5465/2013 г., II г. о.. Правото на строеж, като ограничено вещно право, се състои във възможността да се придобие собственост върху сграда, построена върху чужда земя и да се ползва чуждата земя, доколкото е необходимо за използване на сградата според нейното предназначение. При реализирано право на строеж е налице разделна собственост между земята и сградата, като собственикът на земята е длъжен да търпи сградата, както и използването на земята от суперфициарния собственик в рамките на правата по чл. 64 ЗС - Решение № 264/24.04.2009 г. по гр. д. № 5514/2007 г., ГК, IV г.о на ВКС.

Предвид установеното, че ответните страни са придобили собствеността на сграда, изградена в чужд недвижим имот, последните са суперфициарни собственици на процесния гараж.

Собственикът на земята може успешно да проведе иск по чл. 109 ЗС срещу суперфициарния собственик и да иска събаряне на построената от него сграда или част от тази сграда, ако въпреки валидно учреденото право на строеж сградата е незаконна и му пречи да упражнява пълноценно правото си на собственост.

В практиката на Върховния касационен съд константно се възприема становището, че законността на строителството се преценява с оглед наличието на строително или друго предвидено в закона разрешение, и съответствие на строителството с установените в благоустройствените закони строителни правила и норми. В този смисъл е Решение № 46 от 4.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 623/2012 г., II г. о., ГК.

С Решение № 690 от 8.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3394/2008 г., IV г. о., ГК, се приема, че самият факт на незаконен строеж не е достатъчен сам по себе си, за да се приеме за основателен негаторния иск за премахването му, без да е налице установено негативно въздействие върху възможността ищецът да упражнява в пълен обем правото си на собственост. Така, в Решение № 7 от 24.02.2000 г. по гр. д. № 1440/99 г. на V г. о. на ВКС е прието, че приложното поле на исковата защита на чл. 109 ЗС не обхваща само случаите на незаконен строеж по смисъла на чл. 159, ал. 1, т. 3 и 4 ЗТСУ (отм.), а именно - извършен без необходимите одобрени строителни книжа или в отклонение от тях, а и при съобразяване на строежа с тях, но когато осъществяването му е в противоречие на строителните правила и норми, което легитимира засегнатият от този строеж да търси защита с предявяване на негаторния иск. Недопустимо е с този иск да се иска ревизиране на издадено строително разрешение или архитектурен проект, ако само по себе си те са основание за предявяването му, без да е доказано неоснователното действие на ответника, свързано с ограничаване на правото на собственост на ищеца - Решение от 05.07.1999 г. по гр. д. № 501/1998 г. на IV г. о. на ВКС.

В случая от събраните в производството по делото доказателства се установява, че процесният гараж е законно изграден на основание надлежно издадено в полза на наследодателя на ответните страни строително разрешение, като не се установява, че последният е изграден в разрез със строителните правила и норми. В този смисъл е и издаденото от Община Пловдив Удостоверение за търпим строеж от •••• г. Следователно доколкото процесният гараж е индивидуална собственост на ответните страни по силата на възникнало суперфициарно право с придобиването му, независимо от собствеността на земята, и с оглед законното изграждане на постройката, предявеният иск за премахване на гаража по реда на чл. 109 ЗС следва да се отхвърли като неоснователен. Съдът намира за необходимо да посочи, че според настоящият съдебен състав процесният гараж не подлежи на премахване по реда на чл. 109 ЗС, доколкото от събраните в производството по делото доказателства се установява, че гаражът е законно изграден в периода, в който дворното място е било отчуждено и е било собственост на Държавата, като след възстановяване на собствеността ищците следва да търпят ограничението на собствеността си от наличния в дворното място гараж.

Съдът е сезиран и с иск за осъждане на ответните страни да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на ищците да упражняват правото си на собственост по отношение на поземлен имот с идентификатор № •••, с адрес ул. „Х. Г. Д.“ № ••, като преустановят преминаването през имота и паркирането на моторни превозни средства в имота. Исковата претенция подлежи на отхвърляне и в тази част - като неоснователна. Това е така, доколкото ответните страни са изключителни собственици на самостоятелен обект в сградата, построена в дворното място – собственост на ищците, титуляри на правото на строеж по отношение на 1/12 ид.ч. от дворното място, както и собственици на изградения в дворното място гараж. Следователно ответните страни разполагат с правомощието да ползват дворното място, доколкото това е необходимо и в рамките на учреденото им право на строеж по отношение на самостоятелния обект в сградата и в качеството им на суперфициарни собственици на гаража. Т.е. ответните страни разполагат с правото да преминават през двора, доколкото това е необходимо за ползването на собствения им жилищен обект в сградата. В производството по делото не са ангажирани доказателства, че ответните страни са осъществили действия по паркиране на автомобили в дворното място, извън гаража, поради което в тази част исковата претенция е недоказана.

По насрещните искове с правно основание чл. 64, ал. 1 ЗС и чл. 109 ЗС съдът намира следното:

Съдът е сезиран с насрещен иск с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на Д. А. и А. Е. да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на ищците да упражняват правото си на собственост по отношение на гараж със застроена площ от 21 кв.м., представляващ сграда с идентификатор № •••., изграден в поземлен имот с идентификатор № •••, с адрес ул. „Х. Г. Д.“ № ••, които неоснователни действия се изразяват в заключване на вратата на гаража от юг – от ул. „А.”, заключване на малката врата от изток – от страната на двора, препятстване на достъпа на ищците до гаража, както и за осъждане на ответните страни да се въздържат за в бъдеще от осъществяване на такива действия, както и с иск с правно основание чл. 64 ЗС за определяне спрямо Д. А. и А. Е. на необходима площ от поземлен имот с идентификатор № •••, необходима за нормално ползване и обслужване на собствения на ищците гараж със застроена площ от 21 кв.м., представляващ сграда с идентификатор № •••.

Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС за уважаването на иска по чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че е собственик на имота, че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие), че това въздействие създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените (чл. 50 ЗС). Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. Понякога естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем.

В производството по делото бе установено, че ответните страни са придобили индивидуалната собственост по отношение на процесния гараж.

От изслушаните в производството по делото показания на свидетелката Б. К. К.а се установява, че преди една година гаражът се е ползвал от съсед, който живее на ул. „А.”, на който бил предоставен от ответната страна М. М., но тогава се оказало, че той не може да си извади колата, защото гаражът е заключен и той нямал достъп до гаража нито от малката, нито от голямата врата. Оказало се, че вратите били затворени от г-жа А., която в разговор с М. М. й казала, че тя е собственик на имота и никой няма право да влиза в него, че гаражът е неин и всичко е нейно. Свидетелства, че при последната й среща с ответната страна всичко било същото – нямала никакъв достъп до гаража. Свидетелства, че вратата, която е до гаража от страната на ул. „А.” съшо е затворена. При предявяване на свидетелката на снимките към съдебно- техническата експертиза свидетелката посочва кои врати са затворени, като посочва че от края на пространството, щриховано със зелено на скицата, е поставена ограда, която ограничава достъпа до гаража. Свидетелства, че не знае кой е поставил оградата, но последната е там от около 1 година.

Както е прието в съдебната практика - Решение № 151 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 634/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., постановено по чл. 290 ГПК, не всяко въздействие върху имот може да обоснове основателност на негатория иск, а само такова, което засяга неоснователно обекта, принадлежащ на предявилото иска лице и посредством което се създават пречки за установения правен режим на ползване на имота и по този начин се накърняват правата на собственика и се създават пречки същите да се упражняват в пълен обем. Установените факти в настоящето производство обосновават извод за основателност на иска.

Ответните страни доказаха правото си на собственост върху гаража, изграден в имота на ищците. Като собственици на такъв обект, последните имат право да ползват гаража, ведно с прилежащата част от земята, необходима за ползване на гаража. В производството по делото се установява, че достъпът на ответните страни е ограничен чрез заключване на две врати, даващи достъп до гаража и чрез ограничаване преминаването на ответните страни през двора за достъп до гаража.

Следователно установи се основателността на твърденията на ответните страни по отношение на иска с правно основание чл. 109 ЗС, но преди преценка на неговата основателност по отношения всички искания на ответните страни съдът следва да се произнесе по иска с правно основание чл. 64 ЗС за определяне на прилежаща част. В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд, в която се приема, че в случаите, при които суперфициарният собственик защитава правото си да ползва част от дворното място срещу неоснователни действия или бездействия на собственика на терена чрез иск по чл. 109 ЗС, то при преценка на основателността на този иск, съдът следва задължително да установи каква е прилежащата площ, необходима за ползване на сградата - Решение № 538/09.07.2010 г. по гр. д. № 519/2009 г., IV г. о. и Решение № 50066 от 01.06.2023 г. по гр. д. № 3296/2022 г., Г. К., І г. о. на ВКС.

Предвид гореустановеното право на собственост на ответните страни по отношение на гаража следва да се разпредели прилежаща част за ползване на основание чл. 64 ЗС. При липса на уговорено „друго“ между собственика на земята и суперфициарния собственик на сградата, правото на последния по чл. 64 ЗС включва ползването на такава част от терена, която му осигурява нормален достъп до входа на сградата и прилежаща към нея площ.

Нормата на чл. 64 ЗС е императивна, като брани не само правата на суперфициарните собственици, но и на собственика на земята, като не допуска неговото право да ползва незастроената част да бъде ограничавано извън необходимото за ползване на сградата. Затова необходимата за ползване площ по чл. 64 ЗС следва да бъде определена по начин, който предоставя на суперфициарния собственик достъп до сградата и същевременно засяга в най - малка степен правото на собственика на земята да ползва незастроената част.

Безпротиворечива е практиката на ВКС, че за да определи каква е прилежащата площ, съдът следва да назначи съдебно - техническа експертиза, като за определяне размера на прилежащите площи се прилагат разпоредбите на Наредба № 7 от 22.12.2003 за правила и нормативи за устройство на отделните видови територии и устройствени зони – така Решение № 60132/20.01.2022 г. по гр. д. № 1125/2021 г., Г. К., І г. о. на ВКС.

От изслушаната в производството по делото и неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза на вещото лице В. К., се установява, че процесният гараж е изпълнен на основание одобрен проект и разрешение за строеж, както и декларация – съгласие на собствениците и наематели в сграда, като сградата представлява търпим строеж на основание издадено Удостоверение № 94006-25445/25.01.2010 г. на Община Пловдив. Вещото лице е установило, че по проект гаражът е с вход от страна на ул. „А.“, като освен врата на гаража с пряк излаз от страната на улицата, в проекта не е предвидена входна врата на гаража от изток – от към двора, наличието на която е установена от вещото лице. Вещото лице е определило на основание Наредба № 7 от 22.12.2003 за правила и нормативи за устройство на отделните видови територии и устройствени зони, прилежаща площ за ползване на гаража от 18 кв.м., обозначена с точки 1-2-3-4 на скица към заключението, която площ е защрихована със зелено.

Съдът намира, че с оглед заключението на вещото лице следва да се определи прилежаща за ползване площ по скицата на вещото лице на л. 143 по делото, защрихована със зелено между т. 1-2-3-4. Това е така, доколкото тази площ е определена от вещото лице, съобразно правилата установени в Наредба № 7 от 22.12.2003 за правила и нормативи за устройство на отделните видови територии и устройствени зони, в който смисъл е практиката на касационната инстанция.

С оглед изложеното съдът намира за основателна и исковата претенция по чл. 109 ЗС, с която се моли ищците – в качеството им на ответници по предявения насрещен иск, да бъдат осъдени да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на ищците да упражняват правото си на собственост, изразяващи в заключване на вратата на гаража от юг – от ул. „А.”, заключване на малката врата от изток – от страната на двора, препятстване на достъпа на ищците до гаража. Това е така, доколкото в производството по делото бе установено – от гласните доказателствени средства, че достъпът на ответните страни е ограничен, както от основния вход на гаража, така и от допълнително изградената малка врата. Обстоятелството, че вратата за гаража от страната на дворното място не е била предвидена за изграждане по проект, не опровергава извода, до който настоящия състав на съда достигна, тъй като тази врата дава достъп до прилежащата за ползване част съобразно чл. 64 ЗС.

Следва ответните страни да бъдат осъдени да се въздържат за в бъдеще от осъществяване на такива действия. Последното е допустимо с оглед приетото разрешение с Решение № 130 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 4650/2017 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС, в което се приема, че негаторният иск е предоставен на собственика или носителя на ограничено вещно право за защита за всеки конкретен случай срещу всички неоснователни, преки или косвени, бъдещи или съществуващи, въздействия и посегателства, които му пречат да осъществява спокойно и в пълен обем правомощието да ползва собствения си имот.

По отношение на отговорността за разноските.

Следва в полза на ответните страни да се присъдят разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК предвид неоснователността на предявените против тях искове, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК с оглед установената по делото основателност на насрещните искови претенции. Следователно в полза на ответните страни подлежат общо на присъждане всички сторени в производството по делото разноски за държавна такса от 180 лв. и за съдебно-техническа експертиза от 200 лв. или сумата от общо 380 лв. Следва в полза на всяка една от ответните страни да се присъди адвокатско възнаграждение от по 1 200 лв., за заплащане на което са представени доказателства в производството по делото.

Така мотивиран, Пловдивският районен съд