РЕШЕНИЕ

№ 293

гр. Кюстендил, 04.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание на пети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова Членове: Татяна Хр., Костадинова Мина, Цв. Павлова при участието на секретаря Теодора С. Димитрова като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно гражданско дело № 20231500500181 по описа за 2023 година П. К. В. с ЕГН ••••••••••, с адрес: ••••••, чрез пълномощника адв. В. П. от АК – Кюстендил, със съдебен адрес: ••••••, обжалва Решение № 21 от 10.01.2023 г., постановено от РС – Кюстендил по гр.д. № 1260/2022 г. по описа на същия съд.

С обжалвания първоинстанционен съдебен акт Кюстендилският районен съд е отхвърлил като неоснователен предявения от П. К. В. против ••••“ ООД иск да бъде признато за установено по отношение на ответното дружество, че ищецът не му дължи сумите по ч.гр.д. № 14363/2009 год. по описа на СРС, по което дело е издаден изпълнителен лист от 15.05.2009 год., както и сумите по образуваното против ищеца изп.д. № 20219240405905 по описа на ЧСИ с рег.№ 924 при КЧСИ-София, поради погасяването им по давност.

Недоволен от така постановеното решение, въззивникът го обжалва с доводи за неговата неправилност поради необоснованост, противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди, че районният съд в нарушение на чл. 237 ГПК приел, че направеното от ответника признание на иска не го обвързва, и е отхвърлил иска, без да се произнесе съобразно признанието. С жалбата се възразява срещу извода на решаващия състав, че ответното дружество се легитимира като носител на вземането, и се подчертава, че по делото липсват доказателства за прехвърляне на вземането по посочените изпълнителен лист и изпълнително дело.

Въззивникът оспорва, считайки за необоснован, незаконосъобразен и неподкрепен от събраните по делото доказателства, извода на районния съд, че вземането не е погасено по давност. Аргументира се в подкрепа на твърдението, че изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е прекратено по право, респ. вземането е погасено с изтичане на предвидения в чл. 110 ЗЗД срок, считано от последното изпълнително действие през 2014 г. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на решение, с което предявеният иск бъде уважен.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна ••••“ ООД.

Кюстендилският окръжен съд счита, че въззивната жалба е допустима, доколкото същата е подадена в законоустановения срок и от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт.

В съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил. То е и допустимо.

Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, прие за установено следното:

Въззивният съд изцяло споделя мотивите на Кюстендилския районен съд в атакуваното решение, в т.ч. установяващи фактическата обстановка по делото, и доколкото пред настоящата инстанция не са приобщени нови доказателства, то счита, че същите не следва да се преповтарят в настоящото решение и съгласно чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд.

Пред Кюстендилския районен съд е бил предявен иск с правно основание чл.439, ал.2 ГПК – за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от 1989, 90лв.главница, ведно със законната лихва от 12.03.2009г.до изплащане на вземането, както и сумата от 139, 80лв.разноски по издадения в полза на •••••“ЕАД, София, изпълнителен лист от 15.09.2009г. изпълнителен лист, издаден в полза на •••••“ЕАД по ч.гр.дело №14363/2008г.по описа на СРС, за чието събиране е образувано изп.дело №. № 20219240405905 по описа на ЧСИ с рег.№ 924 при КЧСИ-София, поради погасяването им по давност – както изрично е уточнен искът с молба вх.№7177 / 11.08.2022г.-л.9 от гр.дело №1260/2022г.на КнРС-след даване на указания от съда в първоинстанционното производство.

При проследяване действията по изпълнението, е констатирано, че не е налице срок, по-дълъг от пет години при извършването им- по молбите от 29.05.2014 год., 13.09.2016 год.06.08.2018 год.и 19.05.2022 год. ЧСИ е изпращал изрично запорни съобщения.

Вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, поради което се прилага общата пет-годишна давност. Освен това с оглед приложението на ТР № 2/2015 г., даващо тълкуване на правна норма, която вече е била предмет на тълкуване с ППВС № 3/1980 г., новото тълкуване действа само занапред - след датата на тълкувателното решение /26.06.2015 г. /, преди която дата, изпълнително дело № 20148610400352 на ЧСИ Д.В. вече е било образувано, то като заварено с оглед на новото тълкуване, спирането на давността по същото трябва да се счита преустановено от момента на отмяната н а ППВС № 3/18.11.1980 година извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, а именно от 26.06.2015 год., след която са извършени и сочените изпълнителни действия, поради което не е налице изтичане на давността.

Що се касае до довода на въззивника за несъобразяване с направено признание, в случая първоинстанционният съд е приложил разпоредбата на чл.237, ал.3 ГПК -при констатираното противоречие със закона, а както е пояснено в Решение № 74 от 25.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2999/2018 г., IV г. о., ГК, за релевантните за спора обстоятелства съдът гради извод относно съществуване/несъществуване по вътрешно убеждение, при анализ на събраните по делото доказателства, като не е обвързан от твърденията и признанията на страните, а ги обсъжда ведно с другите доказателствени средства - признанието има обвързващо съда значение само в хипотезата на чл. 237 ГПК за постановяване на решение при признание на иска, но доколкото не са налице условията по чл. 237, ал. 3 ГПК. Ако насрещната страна не е заинтересована от продължаване на изпълнителното производство, то взискателят винаги има такава възможност, а именно – да поиска писмено прекратяване съгласно чл.433, ал.1, т. 2 ГПК. По въпросите, свързани с настъпило частно правоприемство в резултат на прехвърляне на притезанието след издаването на изпълнителен лист и наличието на активна легитимация на частния правоприемник като взискател, след доказване на цесията, липсва спор както в практиката, така и в правната доктрина. При определяне на субективните предели на изпълнителния лист и разпростирането на изпълнителната сила на решението спрямо частните правоприемници на взискателя, законодателят е отчел зависимостта на изпълнителната сила от силата на пресъдено нещо и съответно субективните предели на силата на пресъдено нещо.Това обуславя извод, че надлежна пасивна процесуална легитимация по делото има само взискателят, който е придобил вземането след прехвърлянето, а именно цесионерът ( в тази насока -Определение № 1079 от 1.03.2018 г. на САС по в. гр. д. № 509/2018 г.; Определение № 402 от 10.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1385/2018 г., II т. о., ТК)– респ.в случая е безспорно, че взискател е ответникът по иска.

При наведени в обстоятелствената част на исковата молба твърдения за настъпили след влизане в сила на изпълнителното основание факти, с които се свързва недължимост на претендираното от ответника, конституиран като взискател, вземане, предявеният от ищеца иск по чл. 439 ГПК се явява допустим само спрямо цесионера, тъй като установяването на тези факти е в състояние да рефлектира върху дължимостта на процесното вземане, като дали ответникът е кредитор или не, е въпрос по съществото на спора. Действително, въпросът за действието на цесията по отношение на длъжника по чл. 99, ал. 4 ГПК във връзка със задължението за съобщаването й от цедента по чл. 99, ал. 3 ГПК, са въпроси по съществото на спора по чл. 439, ал. 1 ГПК. В обхвата на диспозитивното начало е обаче кои са фактите, на които длъжникът се позовава, като изискването е това да са факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

В случая с цитираната молба от 11.08.2022г. изрично е уточнено фактическото твърдение, на което ищецът се позовава за твърдяната недължимост на процесното вземане, и то е, че вземането не е съществуващо поради погасяването му по давност, поради което не е в предмета на доказване съобщаване на цесията, както и други обстоятелства във връзка с прехвърлянето.

Поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд решението на РС – Кюстендил, предмет на настоящата въззивна проверка следва да се потвърди.

Воден от изложеното, Кюстендилският окръжен съд