Решение № 4834 от 20.9.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 5181/2023 г.

Производството е по реда на чл. 435 и сл. ГПК. Образувано е по жалба на длъжника в изпълнителното производство „ДЪ К.“ ООД, ЕИК •••••••, представлявано от управителя Д.Ц.С. срещу постановление, изх. № 21115/27.03.2023 г. по изп. дело № 20228510402815 на ЧСИ М.П., с което е оставено без уважение възражението му, вх. № 28236/01.03.2023 г. с правно основание чл. 442а ГПК. Жалбоподателят твърди, че постановлението на съдебния изпълнител било незаконосъобразно и обжалваемо. Със ЗИДГПК /ДВ, бр.86 от 27.10.2017 г./ нормативно било въведено с разпоредба на чл. 442а, ал. 1 ГПК изрично изискване за съразмерност на наложените обезпечителни мерки и предприетите изпълнителни способи с размера на задължението. Несъобразяването на принудителното изпълнение с това изискване водело до неговата незаконосъобразност, съгласно изричната разпоредба на чл. 441, ал. 2 ГПК. На длъжника било предоставена възможността по чл. 442а, ал.2 ГПК да релевира несъразмерността чрез възражение пред съдебния изпълнител, който при установяване на такава трябвало да вдигне съответните обезпечителни мерки. Длъжникът разполагал и с възможността по исков ред да ангажира отговорността на съдебния изпълнител за вреди от незаконосъобразно поради явна несъразмерност принудително изпълнение, съгласно чл. 441, ал. 2 ГПК. Действително, посредством цитираното изменение и допълнение на ГПК не била приета разпоредба, която да предвижда възможност за длъжника да обжалва конкретно постановения по възражението му отказ на съдебния изпълнител да вдигне съответните обезпечителни мерки, но след като взискателят разполагал с право на жалба в хипотезата на чл. 435, ал. 1, т. 1 ГПК на отказ на съдебния изпълнител да извърши искано изпълнително действие, то на длъжника не следвало да бъде отречено реципрочното право да обжалва не само насочването на изпълнението върху несеквестируемо имущество, съгласно чл. 435, ал. 2, т. 2 ГПК, но и върху имущество, съставляващо свръхобезпечение, при отказ на съдебния изпълнител да вдигне съответните обезпечителни мерки поради несъразмерност в хипотезата на чл. 435, ал. 2, т. 6 ГПК на отказ на съдебния изпълнител да преустанови принудителното изпълнение спрямо това имущество. Взискателят в изпълнителното производство "Б.Н." ЕООД, ЕИК •••••••, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. "•••••••, в депозирано възражение по чл. 436, ал. 3 ГПК счита, че жалбата на длъжника следва да бъде оставена без уважение като наложеният запор върху движимите вещи на „Дъ К.“ ООД, находящи се в магазин БИЛЛА в гр. Пловдив, бул. „••••••• (филиал 302), не бъде вдиган. В мотиви на ЧСИ, на основание чл. 436, ал. 3 ГПК, са развити съображения за процесуална недопустимост на жалбата, тъй като отказът на съдебния изпълнител да уважи възражението на длъжника за несъразмерност на обезпечителните мерки по чл. 442а, ал. 2 ГПК не бил сред подлежащите на обжалване актове на съдебния изпълнител. СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като обсъди доводите на жалбоподателя и прецени представените доказателства, намира следното: Съдът е счел жалбата за процесуално недопустима по съображения, че уредбата на действащия ГПК е подчинена на принципа за ограничаване процесуалните възможности на участниците в изпълнителното производство да атакуват процесуалната законосъобразност на действията по изпълнението, като допустимите за обжалване действия и активно процесуално легитимираните лица, са изрично посочени, което не позволява правоприлагане по аналогия. Във всички останали случаи защитата на участниците в изпълнителното производство се осъществява чрез ангажиране отговорността за вреди на съдебния изпълнител, като контролът за законосъобразност върху извършени действия, респ. отказ такива да се извършат, се осъществява косвено от съда, при преценка предпоставките за реализиране на деликтната отговорност. Според чл. 435, ал. 2 ГПК длъжникът може да обжалва единствено следните действия на съдебния изпълнител: 1. постановлението за глоба; 2. насочването на изпълнението върху имущество, което смята за несеквестируемо; 3. отнемането на движима вещ или отстраняването му от имот, поради това, че не е уведомен надлежно за изпълнението; 4. отказа на съдебния изпълнител да извърши нова оценка по реда на чл. 468, ал. 4 и чл. 485 ГПК; 5. определянето на трето лице за пазач, ако не са спазени изискванията на чл. 470, както и в случаите по чл. 486, ал. 2; 6. отказа на съдебния изпълнител да спре, да прекрати или да приключи принудителното изпълнение и 7. разноските по изпълнението. В конкретния случай длъжникът обжалва постановление на съдебния изпълнител, с което е оставено без уважение възражението му по чл. 442а, ал. 2 ГПК, което обаче произнасяне не е включено в обхвата на обжалваемите действия на съдебния изпълнител. По реда на въззивния контрол този извод е приет от САС за неправилен, тъй като в разпоредбата на чл. 435, ал. 2, т. 6, предл. 2 ГПК била уредена реципрочна правна възможност и на длъжника по изпълнението да обжалва отказа на органа по изпълнението да прекрати принудителното изпълнение, което включвало и отказа да изостави съответния изпълнителен способ. Както било изяснено в мотивите по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, съответният изпълнителен способ се изграждал с извършването на всяко изпълнително действие, докато той не бъдел изцяло осъществен – в конкретния случай, докато не бъдат осребрени запорираните движими вещи за удовлетворяване на изпълняемото право. Длъжникът имал правото да иска от съдебния изпълнител да изостави съответния изпълнителен способ поради неговата несъразмерност със стойността на изпълняемите права, предмет на принудителното удовлетворение, което по своето правно естество представлявало искане за прекратяване на съответните изпълнителни действия, изграждащи съответния изпълнителен способ. Този отказ подлежал на обжалване от длъжника по изпълнението на основание чл. 435, ал. 2, т. 6, предл. 2 ГПК, като тази правна възможност обуславяла неговата активна процесуална легитимация. Затова актът на настоящият състав е отменен и делото е върнато за разглеждане на жалбата по същество. В изпълнение на указанията на въззивния съд, настоящият състав дължи разглеждане на жалбата по същество, като същата може да бъде преценена единствено като неоснователна. Изпълнителният процес се образува от неудовлетворен кредитор за принудително осъществяване на негово право, което длъжникът не изпълнява и затова е напълно логично иницииралият изпълнението правен субект да иска извършването на съответните изпълнителни действия, за да постигне дължимия му, но непрестиран доброволно от задълженото лице, резултат. Ако не проявява нужната процесуална активност, санкцията е прекратяване на изпълнителното производство (чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК). Отказът на съдебния изпълнител да извърши поискани изпълнителни действия препятства взискателя да получи изпълнение и е ясно, че от негов съществен интерес е този отказ да подлежи на съдебен контрол, поради което е и изрично предвидено обжалването му – чл. 435, ал. 1, т. 1 ГПК. Да се приеме, че длъжникът разполага с реципрочното право да обжалва отказа на съдебния изпълнител да се откаже от предприето изпълнително действие, означава фактически да се препятства развитието на изпълнителния процес – всяко искане на длъжника за неприлагане на елемент от изпълнителен способ, респ. искане съдебният изпълнител да изостави предприет изпълнителен способ, което не е уважено, би било основание за подаване на допустима жалба и съответно ще се стигне до ситуацията, съществувала преди режима, въведен от действащия ГПК именно с цел преустановяване шиканирането на производството. Правото на жалба е процесуално право и е несъмнено, че нормите, които го уреждат са императивни, затова и не подлежат на разширително тълкуване. Това означава, че правото на жалба не би могло да се прилага, за действия на съдебния изпълнител, които изрично не са предвидени като обжалваеми. Длъжникът може да обжалва отказ за прекратяване на изпълнението само при твърдения да е осъществена хипотеза от изрично предвидените в чл. 433, ал. 1 и ал. 2 ГПК, а такива твърдения не са налице, съответно несъразмерността не е предвидена като основание за прекратяване на принудителното изпълнение, а е предоставена на преценката на съдебния изпълнител под страх от ангажиране на отговорността му за причинени вреди. Останалите факти, предвидени в хипотезите на чл. 433 ГПК, които влекат последицата на прекратяване, НЕ ПОДЛЕЖАТ НА НИКАКВА ПРЕЦЕНКА – осъществяването на факта поражда последицата прекратяване/приключване на производство. При предвидена преценка от страна на съдебния изпълнител, несъгласието на страната с резултата от тази преценка се осъществява на плоскостта на гражданската му отговорност за вреди. Затова и действията, които изискват от съдебния изпълнител преценка, за формиране на правен или фактически извод, са изключени от обхвата на съдебния контрол по пътя на жалбата. В производството по чл. 435 ГПК съдът преценява процесуалната законосъобразност на съответното действие, когато то е от такова естество, че не включва възможност за преценка на съдебния изпълнител в определени от закона граници, каквато е именно хипотезата на съразмерността. Неправилната преценка би била релевантна само ако от същата са произтекли вреди. Съразмерността е основен принцип и проявна форма на добросъвестността при упражняване на процесуалните права и няма никакво съмнение, че в производството по принудително изпълнение са дължими и могат да бъдат извършвани само такива действия на принуда, които са съразмерни (количествено и стойностно) с оглед целта на принудителното изпълнение - взискателят да се удовлетвори за вземането си. Преценката за съразмерност е от компетентността на съдебния изпълнител и се дължи при съобразяване на „всички данни и обстоятелства по делото, процесуалното поведение на длъжника и възможността вземането да остане неудовлетворено“. Принудителната мярка трябва да е способна да осъществи пълното удовлетворяване на взискателя, да му съответства, но без да е прекомерна и да засяга неоправдано правната сфера на длъжника. Същевременно, както е посочвано в практиката на ВКС (вж. решение № 209 от 15.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2640/2020 г., III г. о., решение № 212 от 31.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1541/2018 г., IV г. о., решение № 523 от 19.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1496/2010 г., IV г. о.), съдебният изпълнител поначало не може да откаже да приложи посочен от взискателя изпълнителен способ върху секвестируемо имущество на длъжника, а в конкретния случай цялото имущество на дружеството-длъжник е секвестируемо. Длъжникът обаче разполага с възможността да предложи на основание чл. 443 ГПК изпълнението да бъде насочено върху друга вещ или вземане, или да бъде извършено само чрез някои от поисканите от взискателя начини на изпълнение и това е реципрочното негово право на правото на взискателя да иска прилагането на съответните изпълнителни способи. Ако съдебният изпълнител прецени, че предложеният от длъжника начин на изпълнение е в състояние да удовлетвори взискателя, т.е. преценката е по целесъобразност, той насочва изпълнението върху посочената от длъжника вещ или вземане, но освобождава от изпълнение посочените от взискателя имуществени обекти, след като той бъде удовлетворен, т. е. прекратява/изоставя изпълнителен способ при постигане целта на принудителното изпълнение, когато същото подлежи на приключване по смисъла на чл. 433, ал. 2 ГПК. При действието на нормата на чл. 442а ГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.) съдебният изпълнител може, т.е. по своя преценка, след възражение на длъжника да вдигне наложени обезпечителни мерки, когато установи, че са несъразмерни с размера на дълга, като при формиране на преценката си трябва да отчете посочените в нормата обстоятелства. Тъй като преценка за съразмерността на наложените мерки се определя не само от стойностното съответствие между дълга и запорираното и възбранено имущество (известна несъразмерност е допустима), но от комплекс от фактори с различна относителна тежест по конкретното делото и в хода на целия изпълнителен процес, които законодателят най-общо е посочил в чл. 442а ГПК, тя сама по себе си не може да бъде самостоятелен предмет на контрол в производство по чл. 435 ГПК. В тази връзка съдът намира, че извършената от съдебния изпълнител преценка не подлежи на контрол в настоящото производство, за същата той носи отговорност по чл. 441 ГПК, няма данни да е резултат от неправилно приложение на закона, взети са предвид обстоятелствата, подлежащи на изследване, поради което и в изпълнение на указанията на въззивния съд, се налага извод за неоснователност на подадената жалба. Така мотивиран, СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,