Решение № 1509 от 14.3.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 14320/2021 г.

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК. С решение № 20181228 от 07.09.2021 г. СРС, 82 с-в, по гр.д.№ 3070/21 г. е осъдил „Топлофикация София“ ЕАД да заплати на „Б.И.“ ЕООД на основание чл.59 ЗЗД вр. чл.137, ал.2 ЗЕ сумата от 19 235 лв., с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца заради ползването на съоръжение за присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищна сграда-етажна собственост, находяща се в гр.София, бул. „••••••• за периода 03.05.2017 г.-20.01.2021 г. С решение № 20198408/14.10.2021 г. СРС, 82 с-в, по гр.д.№ 3970/21 г. на основание чл.250 ГПК е допълнил решението от 07.09.2021 г. по гр.д.№ 3070/21 г. на основание чл.250 ГПК, като след „сумата от 19 235 лв.“ се добави „ведно със законната лихва от 20.01.2021 г. до окончателното плащане“. Срещу постановеното решение от 07.09.2021 г. е постъпила въззивна жалба от ответника-„Топлофикация София” ЕАД.Въззивникът твърди, че решението е необосновано и постановено при неизяснена фактическа обстановка.Твърди, че с получаване на присъдената сума ищецът би се обогатил неоснователно в нарушение на принципа, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение.Излага твърдения, че първоинстанционният съд не е съобразил, че ищецът не е депозирал необходимите документи за извършване на процедура по изкупуване в „Топлофикация София“ ЕАД в по-кратки срокове и по този начин е възпрепятствал изкупуването на топлинния обект на по-ранен етап.Твърди, че дружеството не е отказало необосновано изкупуването на енергийни обекти, находящи се на процесния адрес.Поддържа становище, че по този начин ищецът се възползва от собственото си неправомерно поведение, за да постави дружеството в невъзможност да сключи окончателен договор за присъединяване, съответно да не може да прехвърли собствеността върху енергийния обект и да плаща цена за ползване на същия.Твърди, че ищецът не се е легитимирал като собственик на съоръженията, както и че по делото не е доказано към него да е отправяно искане от страна на собствениците на енергийните обекти съгласно & 4, ал.4а от ПЗР на ЗЕ /обн. ДВ, бр.38/2018 г., в сила от 08.05.2018 г./, която разпоредба се прилага към заварени факти и правоотношения.Моли съда да отмени решението и да отхвърли иска.Претендира разноски.Прави възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК. Ответникът по въззивната жалба-„Б.И.“ ЕООД оспорва същата.Твърди, че по делото е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че ищецът е собственик на процесното съоръжение, представени са и всички документи, удостоверяващи изпълнение на задължението на ищеца да изгради и предаде процесните съоръжения на ответника, което е прието от ответника и се ползва от него, без да е закупено.Налице е и влязло в сила решение между страните за предходен период.Оспорва твърденията на въззивника, че е проявил недобросъвестност.Твърди, че е канил ответника да изкупи процесното съоръжение.Изразява становище, че въззивникът е следвало да докаже възраженията си, както и че липсва уговорка между страните за наемна цена за ползване на съоръжението.Твърди, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл.59 ЗЗД.Излага доводи, че разпоредбата на & 4, ал.4а от ПЗР на ЗЕ не обвързва плащането на обезщетение със сключването на договор за наем и касае хипотезата на наемна цена, която е различна от процесната.Моли съда да потвърди обжалваното решение.Претендира разноски. Постъпила е въззивна жалба от ответника и срещу решение № 20198408/14.10.2021 г.Въззивникът твърди, че същото е неправилно и незаконосъобразно и че първоинстанционният съд необосновано е присъдил законна лихва от 20.01.2021 г. до окончателното изплащане.Твърди, че искът за законна лихва е с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава, като ответникът е оспорил присъждането на претендираното обезщетение по чл.137, ал.2 ЗЕ.Моли съда да отмени обжалваното решение.Претендира разноски. Ответникът по въззивната жалба-„Б.И.“ ЕООД оспорва същата като недопустима, съответно като неоснователна.Твърди, че молбата по чл.250 ГПК е депозирана в срок и че с исковата молба е поискал присъждане на законна лихва върху претендираната сума, поради което основното решение е непълно и тази непълнота е отстранена от първоинстанционния съд с обжалваното решение.Моли съда да потвърди решението. Претендира разноски.Прави възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: Районният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.59, ал.1, пр.1 ЗЗД.Ищецът -„Б.И.“ ЕООД твърди, че е собственик като възложител и изпълнител на присъединителен топлопровод и абонатна станция /съоръжение за присъединяване/, находящ се на адрес-гр.София, бул. „•••••••.Въпреки че ищецът е изпълнил точно дадените му от ответника предписания относно топлозахранването на жилищната сграда и е изпълнил строежа на съоръжението за присъединяване на тази сграда съобразено с одобрените проекти за сметка на ищеца, ответникът отказва да изкупи същото и го ползва от момента на издаване на разрешение за ползване-17.01.2001 г. за целите на търговската си дейност-топлоснабдяване.Съгласно чл.105д, ал.1 ЗЕ, действал към момента на подписване на договора между страните, както и чл.137, ал.1 от действащия ЗЕ съоръжението за присъединяване е следвало да се изгради от ответника за негова сметка.След като това не е направено, налице са предпоставките на чл.137, ал.2 ЗЕ за заплащане на цена за ползване, определена като размер но методиката на ДКЕВР съгласно чл.36, ал.3 ЗЕ.Ищецът твърди, че е канил ответника както да изкупи собствеността на топлосъоръжението, така и да подпише договор за ползване на съоръжението за времето до самото изкупуване, но до момента тези искания не са уважени.С влязло в сила решение по гр.д.№ 5934/18 г. на СГС, I-12 с-в същият е осъден да заплати обезщетение за ползване на съоръжението за периода 02.05.2012 г.-02.05.2017 г.С решението е прието за установено между страните, че ищецът е собственик на процесното съоръжение, че същото е изградено при спазване на техническите изисквания и е въведено в експлоатация, както и че се ползва от ответника за нуждите на топлоснабдяването.Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 19 235 лв.-обезщетение за ползването на съоръжението за присъединяване на жилищна сграда-етажна собственост, находяща се в гр.София, бул. „••••••• за периода от 03.05.2017 г. до 20.01.2021 г. със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Ответникът-„Топлофикация-София” АД оспорва иска с твърдения, че ищецът не е подавал заявление за изкупуване на процесните съоръжения, не е представил всички необходими документи и е възпрепятствал закупуването на топлинния обект на по-ранен етап и че не е налице необоснован отказ от ответника да изкупи присъединителния топлопровод. Първоинстанционният съд е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ищецът е собственик на процесното топлопреносно съоръжение. С разрешение за строеж № 7/23.03.2000 г. СО-р-н „Триадица“ е разрешила на ищцовото дружество да извърши СМР за топлозахранване и абонатна станция на жилищна сграда в гр.София, м. „Иван Вазов“, кв.53, п-л 423, 424.Издаден е и протокол за откриване на строителна площадка от 07.06.2000 г. С покана вх.№ П 5970/02.07.2020 г. „Б.И.“ ЕООД е поканил ответното дружество за заплащане в 7-дневен срок на наем за ползване на присъединителен топлопровод и абонатна станция на адрес-гр.София, бул. „••••••• с издадено разрешение за ползване от 17.01.2001 г., без да са изкупени по надлежния ред. С решение № 2139/25.03.19 г., влязло в сила на 10.11.20 г., СГС, I-12 с-в, по гр.д.№ 5934/18 г. е осъдил „Топлофикация София“ ЕАД да заплати на „Б.И.“ ЕООД сумата от 46 524 лв.-обезщетение за периода 02.05.2012 г.- 02.05.2017 г. на основание чл.59 ЗЗД вр. чл.137, ал.2 ЗЕ със законната лихва от 03.05.2017 г. до изплащането. От заключението на приетата по делото техническа експертиза на вещото лице В.Тенева е установено, че размерът на ползване на съоръжението за периода 03.05.2017 г.-20.01.2021 г. по определените цени на КЕВР е 19 235 лв. Представена е и покана, заведена при ответника с вх.№ П- 5970/20.01.2021 г., с която „Б.И.“ ЕООД го е поканил в 7-дневен срок да плати цената на съоръжението и да подпише договор за изкупуване с клауза за дължимата цена за ползване до датата на плащане на цената. При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: Съгласно разпоредбата на чл.59, ал.1 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Първоинстанционният съд е приел, че ищецът е собственик на топлопреносно съоръжение, изградено в съответствие с техническите изисквания и снабдено с разрешение за ползване, ответникът е ползвал през процесния период обекта и на основание чл.137, ал.2 ЗЕ дължи обезщетение за ползването на инсталацията в размер на 19 235 лв., определен от приетата по делото техническа експертиза.Съдът е приел за неоснователно възражението на ответника за неподаване на заявление за изкупуване на процесното съоръжение и на покана при условията на & 4, ал.4а ПЗР на ЗЕ. Настоящият съдебен състав споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Съгласно разпоредбата на чл.137, ал.1 и ал.2 ЗЕ при присъединяване на клиенти на топлинна енергия за битови нужди присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова собственост.Изграждането на съоръженията по ал. 1 може да се извършва от клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие.В този случай топлопреносното предприятие заплаща цена за ползване на съоръженията по ал. 1, изградени от клиентите.Съгласно изричната разпоредба на чл. 33 от Наредбата за топлоснабдяването /отм./, съответно чл.33 от НТ от 2007 г., в случаите по чл.137, ал.2 ЗЕ собствеността върху изградените от собствениците или титулярите на вещно право на ползване съоръжения се прехвърля на топлопреносното предприятие с договора за присъединяване. От събраните доказателства се установи, че ищецът е изградил процесните съоръжения за присъединяване със собствени средства след съгласуване с ответното топлопреносно предприятие, че същите са въведени в експлоатация и са негова собственост.Няма спор по делото, че процесните съоръжения се ползват от ответника за захранване на битовите абонати в процесната сграда с топлинна енергия.Съдът намира за преклудирано възражението на въззивника, че ищецът не е собственик на съоръженията, тъй като същото е заявено за първи път с въззивната жалба.Същото е и неоснователно, тъй като това обстоятелство е признато за безспорно между страните. С оглед липсата на договорна обвързаност между страните отношенията помежду им се уреждат съгласно правилата на неоснователното обогатяване. Неоснователни се явяват и доводите на въззивника, че в процесния случай намира приложение разпоредбата на § 4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ / ДВ, бр. 38 от 2018 г., в сила от 08.05.2018 г./.Съгласно цитираната норма в случай, че сделката по изкупуване не е осъществена или няма обоснован отказ по ал. 4, енергийното предприятие в срок три месеца след покана от страна на собствениците по ал. 1, е длъжно да плаща наем по методика, определена от комисията, в зависимост от типа и мощността на съоръжението. Посочената разпоредба е част от обективното право за част от процесния период, поради което се явява приложима материално-правна норма единствено за периода от 08.05.2018 г. до 17.02.2020 г. Същата предвижда, че правото да се претендира обезщетение по чл.137, ал.2 ЗЕ възниква след отправяне на покана до топлопреносното предприятие и изтичане на 3-месечен срок от получаване на поканата.В случая съдът счита, че такава покана е била отправена преди началото на исковия период, тъй като по делото е установено, че между страните е воден предходен съдебен процес в СГС по гр. дело № 5934/2018 г., приключил с решение, влязло в сила на 10.11.2020 г., с което ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 59 от ЗЗД обезщетение за ползване на процесните съоръжения за периода от 02.05.2012 г. до 02.05.2017 г. Предявяването на исковата молба по посоченото дело представлява отправяне на покана за тази престация, която има за последица поставяне на ответника в забава и има действие занапред до изпълнение на задължението, т.е. до момента на сключване на договор за изкупуване на енергийните обекти и съоръжения.Ето защо не е необходимо отправянето на нова покана за плащане след влизане в сила на разпоредбата на § 4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ /в този смисъл-определение № 704/11.04.2023 г., гр.д.№ 4633/22 г., IV ГО на ВКС/. Представена е и покана, връчена на ответника на 02.07.2020 г., за заплащане на обезщетение за ползване на съоръженията.Липсват доказателства ответникът да е отговорил на поканата или да е поискал представяне на допълнителни доказателства за сключването на договор за изкупуване на съоръженията. Недоказан е и доводът, че ищецът не е подал заявление за закупуване и не е представил необходимите документи. Поради изложените съображения искът по чл.59, ал.1 ЗЗД се явява изцяло основателен. С исковата молба ищецът е поискал присъждане на законна лихва върху главницата от датата на подаване на предявяване на иска до окончателното плащане.С решението от 07.09.2021 г. липсва формирана воля и произнасяне в диспозитива за присъждане на законна лихва, поради което са налице предпоставките за допълване на решението.Молбата по чл.250 ГПК е подадена в срок и е допустима.Присъждането на законна лихва е законна последица от уважаване на иска за главница, поради която и решението по чл.250 ГПК следва да се потвърди. Други конкретни оплаквания срещу обжалваните решения не се съдържат във въззивните жалби, а съгласно чл.269, ал.1, изр. второ ГПК въззивният съд е обвързан от изложеното в същите. С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 2 300 лв.- адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.Възражението по чл.78, ал.5 ГПК е неоснователно, тъй като договореното и платено по банков път възнаграждение от въззиваемия не надвишава минималния такъв, предвиден в чл.7, ал.1, т.1 и т.3 от Наредба № 1/2004 г. / лв./ предвид обстоятелството, че предмет на въззивното производство са две въззивни жалби. Водим от горното съдът