Решение № 100 от 7.5.2024 г. на Окръжен съд - Шумен по дело № 496/2023 г.

Производство по реда на чл.62, ал.1 и чл.69 вр. чл.72, ал.2 от СК. Постъпила е искова молба от Ф. Е. срещу С. А. Н., Д. Ф. Е. и Е. Ф. Е., последните двама чрез тяхната майка и законна представителка С. А. Н.. В исковата си молба ищецът твърди, че е сключил граждански брак с ответницата С. А. Н. на 07.02.2011 г. в Република Турция, като съпругата приела фамилното име на съпруга си „Е.“. След сключването на брака двамата заминали за гр. В.П..., при семейството на ответницата. Чуждестранният акт за брак бил представен пред длъжностното лице по гражданско състояние при Община В.П... и бил издаден български такъв под № 2/28.03.2011г. Два месеца по[1]късно, ищецът се върнал сам в Р Турция, поради визови проблеми, а ответницата останала да живее в България. От 2011 г. ответницата не се е прибирала в семейното жилище в Република Турция при съпруга си, нито ищецът е идвал в Р. България при съпругата си, като двамата поддържали връзка единствено по телефона. Ищецът твърди, че ответницата постоянно е искала пари от съпруга си, а той на свой ред й е изпращал. От м. май 2011 г. ищецът и ответницата Н. живеели разделени и били във фактическа раздяла. Това дало повод на ищеца на 22.12.2016 г. да подаде молба за развод, поради дълбоко разтрогване на брака. Образувано било дело с вх. № 2016/ 1175 по описа на 1-ви граждански съд - Анталия, като с Решение № 2019/ 1128, вх. № 2016/1175 на 1-ви граждански съд Анталия, Република Турция, гражданският брак между съпрузите бил прекратен с развод. Установено било, че двамата нямали деца от брака. Решението не било обжалвано нито от ищеца, поради липса на правен интерес, нито от ответницата. На 22.09.2023 г. ответницата С. А. Н. се свързала по телефона с ищеца по делото и го уведомила, че е в Анталия, Р. Турция, за да се снабди със заверен препис от гореописаното решение за развод, по повод на подадено заявление до кмета на Община Преслав за признаване на чуждестранното съдебно решение по реда на КМЧП и по точно за прекратяване на граждански брак с развод. На 25.09.2023 г., от деловодството на I-ви граждански съд Анталия, Република Турция, по повод подадена от ответницата молба за издаване на заверен препис от решението за развод, с отбелязване на влизането му в законна сила, ищеца бил уведомен, че следва да се яви, заедно с ответницата, за да им бъде връчено едновременно решението за развод /Решение № 2019/ 1128, вх. № 2016/1175 на I-ви граждански съд Анталия, Република Турция/, за да може, съгласно изискванията на чуждестранния закон решението да влезе в законна сила, както и да подпишат съответните декларации, че са съгласни с решението на съда и няма да го обжалват. На същия ден ищецът Е. бил уведомен от ответницата, че по време на брака, съответно на 02.05.2021 г., бившата му съпруга С. А. Н. е родила детето Д. Ф. Е. и на 12.05.2023 г. детето Е. Ф. Е., които били биологични деца на С.. Х. И., с когото ответницата живеела на съпружески начала последните три години, и който починал на 08.05.2023 г., вследствие на ПТП, настъпило на 30.04.2023 г. - 4 дни преди да се роди второто им дете Е. Ф. Е., но и двете деца били вписани с произход по бащина линия от ищеца в Удостоверенията им за раждане, с оглед презумпцията на СК и сключения брак. Ищецът сочи, че от 2011 г. до момента е във фактическа раздяла с бившата си съпруга и ответник по делото С. А. Н., като първия момент в който разбира, че тя има деца от друг мъж, но същите носят неговите имена и той е записан като баща в актовете им за раждане е на 25.09.2023г. Ето защо моли да бъде постановено решение, с което да се признае за установено, че ищецът не е биологичен баща на децата Д. Ф. Е., родено на 02.05.2021 г. и на детето Е. Ф. Е., родено на 12.05.2023 г.. В законния срок, ответниците Д. Ф. Е., Е. Ф. Е. и С. А. Н./Е./, лично и като законен представител на децата Д. Ф. Е. и Е. Ф. Е., са депозирали отговор на исковата молба. Считат, че така предявените искове с правно основание чл. 62, ал. 1 вр. с чл. 61, ал. 1 вр. с чл. 63 от СК и чл. 331 и сл. от ГПК са допустими и основателни. Ответниците Д. Ф. Е., Е. Ф. Е. и С. А. Н., едновременно с отговора на исковата молба са предявили и искова претенция с правно основание чл. 69 от СК във вр. с чл. 72, ал. 2 от СК срещу наследниците на С. Х. И., сочен като биологичен баща на децата, починал на 08.05.223 г. – Х. И. Х. и Г. И. Х. /родители и единствени наследници на С. Х. И./. В законния срок ответниците по исковите претенции по чл.69 СК вр. чл.72, ал.2 СК - Х. И. Х. и Г. И. Х. са депозирали отговор на исковата молба, в която заявяват, че исковете с правно основание чл. 69 от СК са допустими и основателни. Заявяват, че признават иска по чл. 69 от СК и не оспорват излоЖ.те в исковата молба фактите и обстоятелствата. С настоящото потвърждават, че синът им С. Х. И. е биологичен баща на децата Д. Ф. Е. и Е. Ф. Е., родени от ищцата. От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, се установи следното от фактическа и правна страна: От представените по делото Удостоверения за раждане издадени въз основа на Актове за раждане №0267/05.05.2021г. на Община Т.. и №0293/15.05.2023г. на Община Т.., е видно че за родители на децата Д. Ф. Е., родено на 02.05.2021г., с ЕГН •••••••••• и Е. Ф. Е., родено на 12.05.2023г., с ЕГН •••••••••• са записани - майка С. А. Е. с ЕГН •••••••••• и баща Ф. Е., роден на 25.08.1989г.. С Решение № 2019/ 1128, вх. № 2016/1175 на 1-ви граждански съд Анталия, Република Турция, гражданският брак между съпрузите бил прекратен. Със Заповед№РД- 00-575/05.10.2023г. на кмета на Община В.П..., на основание чл.44, ал.2 ЗМСМА вр. чл.118, ал.1 КМЧП било признато горното съдебно решение. Въз основа на събраните в производството свидетелски показания се установи, че от края на 2011г. ищецът и ответницата не живеят заедно. До настоящия момент те са във фактическа раздяла, като междувременно не са осъществявали никакъв контакт през посочения период. След раздялата, през 2020г. ответницата заживяла на съпружески начала с друг мъж – С. Х. И., който считал себе си за биологичен баща на децата и се грижел за роденото като такъв, но не успял да доживее раждането на второто си дете, тъй като починал няколко дена преди то да се роди. Свидетелите сочат, че от началото на 2020г. С. И. и С. А. заживели на съпружески начала, не се били разделяли до смъртта на С. И., и децата Д. и Е. били родени от съвместното им съжителство. От представеното удостоверение за наследници е видно, че С. Х. И. е починал на 08.05.2023г. и е оставил за свои наследници по закон майка си Г. И. Х. и баща си Х. И. Х.. От представените доказателства следва да се приеме, че ищецът не е биологичен баща на децата, тъй като те са заченати в период, в който ищецът и ответницата не са поддържали никакви интимни контакти. От доказателствата се извежда и момента на узнаване обстоятелствата, опровергаващи бащинството, за което ищеца разбира скоро преди предявяване на иска, което обуславя и спазването на едногодишния срок за предявяване на иска за оспорване на бащинство по чл.62, ал. 1 СК. С оглед изложеното, съдът намира предявения иск за основателен и доказан, поради което следва да се уважи, като се признае за установено, че ищеца не е биологичен баща на децата Д. Ф. Е. и Е. Ф. Е.. Оборена е законовата презумпция за бащинство, в хипотезата, в която детето е родено по време на барака по смисъла на чл.61, ал.1 от СК. Безспорно се установи и биологичния произход на децата от съжителя на ответницата С. Х. И., поради което и евентуално предявените искови претенции по чл.69 вр. чл.72, ал.2 СК следва да се уважат, като се признае за установено, че биологичен баща на децата е С. Х. И..