Решение № 323 от 18.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 3155/2023 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 20068314 от 22.11.2022 г. по гр. д. № 20297/2021 г. на Софийски районен съд са отхвърлени предявените от „ЗАД А.” АД срещу В. И. С. искове по чл. 213, ал. 1 от КЗ /отм./, вр. чл. 45 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 4315, 25 лева, представляваща регресно вземане за изплатено по застраховка „Каско” обезщетение за вреди на лек автомобил марка „Мини”, модел „Купър”, рег. № •••••••, настъпили вследствие на пътнотранспортно произшествие от 24.01.2016 г., и разноски за определянето му, и за сумата 2181, 19 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 11.04.2015 г. до 09.04.2021 г. Решението е обжалвано от ищеца ЗАД „А.” - в частта, с която е отхвърлен иска за главница от 4315, 06 лв., както и в частта, с която е отхвърлен иска за мораторна лихва до сумата 1314, 86 лв., дължима за периода от 09.04.2018 г. до 09.04.2021 г. В жалбата се поддържа, че решението неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, необосновано и противоречиво. Сочи се, че от събраните по делото доказателства са установени всички предпоставки за възникване на регресно вземане на ищеца, а именно – сключен договор за имуществено застраховане между ищеца и собственика на увредения автомобил, вследствие на виновно и противоправно поведение е настъпило застрахователно събитие в срока на застрахователното покритие, в изпълнение на договорното си задължение ищецът е заплатил на застрахования собственик застрахователно обезщетение в размер на действителните вреди. Сочи се също, че от писмените доказателства безспорно е установено, че към датата на ПТП ответникът се е намирал трудово правоотношение с търговеца „Автомивка Фреш”, находяща се в „Сердика мол”. Поддържа се, че след като ответникът не е подал отговор на исковата молба, това означава, че исковата претенция е доказана напълно по основание и размер. Въззиваемият В. С. не е подал отговор на въззивната жалба и не е заявил становище пред въззивния съд. За да де произнесе, въззивният съд взе предвид следното: Производството по гр.д. № 20297/2021 г. на Софийски районен съд е образувано по искова молба от „ЗАД А.” АД, насочена срещу Автокозметичен център „Фреш” и В. И. С.. В исковата молба се твърди, че на 26.05.2015 г. ищецът е сключил със собственика на л.а. „Мини Купър” с рег. № ••••••• договор за застраховка „Каско”. Твърди, че на 24.01.2016 г. автомобилът е бил оставен в автомивка „Фреш” в „Сердика мол”. При взимането на колата било обяснено, че при маневра служител на автомивката, а именно В. И. С., самокатастрофирал в железобетонен стълб, при което били нанесени вреди върху автомобила. На място бил съставен протокол за ПТП, а впоследствие срещу В. И. С. бил издаден АУАН за нарушение по чл. 96 от ЗДвП. По подадено от собственика на автомобила уведомление за щета, настъпила в резултат на това ПТП, при ищеца била образувана преписка по щета № 10016030102192/25.01.2016 г. След установяване на щетите по автомобила по посочената преписка отремонтирането му било възложено от ищеца на сервиз „Ауто Бавария” ООД, като извършеният ремонт възлизал на сумата 4300, 06 лв., която сума била заплатена от ищеца на посочения сервиз. С плащането на дължимата за извършените автосервизни услуги сума ищецът изпълнил задължението си в качеството му на застраховател по застраховка „Каско” да покрие за своя сметка причинените на застрахованото МПС щети. С писмо от 15.07.2016. ищецът поканил ответното дружество и ответника В. С. да му заплатят сумата 4315, 06 лв., от които 4300, 06 лв. заплатено застрахователно обезщетение за възстановяване на увредения автомобил и 15 лв. ликвидационни разходи, но сумата не била заплатена. Иска се от съда двамата ответници - Автокозметичен център „Фреш” и В. И. С., да бъдат осъдени солидарно да заплатят на ищеца посочената сума от 4315, 06 лв., както и сумата 2181, 19 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата, дължима от датата на изплащане на обезщетението до подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска до окончателното й изплащане. Отетникът В. С. не е подал отговор на исковата молба в срока по чл. 131 от ГПК. В изпълнение на указанието на съда да индивидуализира ответника-търговец чрез посочване на фирма, ЕИК, адрес и законен представител, с уточнителна молба ищецът е заявил, че насочва иска си срещу „А.Е.К.” ЕООД. С протоколно определение от 21.06.2022 г. на основание чл. 232 от ГПК е прекратено производството в частта по предявения срещу „А.Е.К.” ЕООД иск. На основание чл. 228 от ГПК като ответник е конституирано „Парадайс Фреш” ЕООД. Предвид изразеното несъгласие на „Парадайс Фреш” ЕООД да встъпи в делото, с протоколно определение от 27.10.2022 г. е прекратено производството в частта по предявените срещу него искове. Така производството е останало висящо само срещу ответника - физическо лице В. С.. Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и във връзка с доводите на страните, намира следното от фактическа и правна страна: Предявени са искове с правно основание чл. 213, ал.1 от КЗ /отм., приложим с оглед датата на настъпване на застрахователното събитие/, вр. чл. 45 от ЗЗД, и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД - суброгационна претенция на платилия застрахователно обезщетение застраховател по имуществена застраховка „Автокаско” срещу причинителя на вредата за платеното обезщетение на увреденото лице. Установява се е от представената застрахователна полица, че между ищеца и собственика на л.а. „Мини Купър” с рег. № ••••••• е бил сключен договор за застраховка „Каско” с период на покритие от 27.05.2015 г. до 26.05.2016 г. От представените протокол за ПТП от 24.01.2016 г. и АУАН от 24.01.2016 г. се установява, че на 24.01.2016 г. ответникът В. С. при извършване на маневра с този автомобил в района на автомивка „Фреш” в Мол „Сердика” катастрофирал в стълб с желязна конструкция, при което на автомобила са причинени вреди. Автомобилът е бил оставен в автомивката за почистване от лицето, което е имало право да го ползва. Видно от представената застрахователна преписка, че за тези вреди при ищеца е образувана щета въз основа на застраховката „Каско”, както и че същият е отремонтиран в доверен сервиз на застрахователя и стойността на ремонта в размер на 4300, 06 лв. е бил заплатен от ищеца на този сервиз. С доклада по делото е отделено като безспорно, че към датата на ПТП ищецът е бил застраховател и по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за същия автомобил „Мини Купър” с рег. № •••••••. За да отхвърли изцяло исковете, първоинстанционният съд е приел, че след като ищецът е застраховател по имуществената застраховка, на основание на която разполага с правата по чл. 213, ал. 1 от КЗ /отм./ срещу ответника и неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност”, и едновременно е и застраховател по същата застраховка, покриваща отговорността на ответника за същите вреди, то по отношение на неговото регресно вземане спрямо застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност” на ответника е налице сливане на качествата на кредитор и длъжник, което е довело до погасяване на това вземане в пълен размер, доколкото застрахователните суми и по двата процесни застрахователни договора надхвърлят размера на причинените вреди. Приел е, че това погасяване води до погасяване до същия размер и на задължението на ответника по чл. 45 от ЗЗД, поради функционалната свързаност на задълженията – това на прекия причинител и това на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на деликвента, при което погасяването на едното задължение, включително и поради сливане на качествата кредитор и длъжник, погасява другото до същия размер. Въззивният съд намира за правилен решаващият извод на районния съд, че в не съществува вземане на ищеца по чл. 213, ал. 1 от КЗ /отм./ срещу ответника. Предмет на предявения иск е претенцията на платилия застрахователно обезщетение застраховател по имуществена застраховка „Каско” срещу прекия причинител на вредата – водач на МПС. Щетата на застрахованото при ищеца МПС, за която той е платил обезщетение по застраховката „Каско”, е причинена виновно от ответника в резултат на самокатастрофа при управление на това МПС, което му е било предоставено от собственика. В случая безспорно автомобилът е бил предоставен на ответника на законно основание – в изпълнение на договорни отношения за почистване. Към този момент по отношение на този автомобил е имало валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, сключен с ищеца. В чл. 257, ал. 1 от КЗ /отм./ е определен предметният обхват на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите – това е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съобразно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. С оглед на този предмет на застраховката в ал. 2 изрично е посочено, че застраховани лица са собственикът на МПС, за което е налице валидно сключен застрахователен договор, както и всяко друго лице, което ползва МПС на законно основание. В чл. 257, ал. 3 от КЗ /отм./ изрично е предвидено, че за трети лица се смятат всички, с изключение на лицето, което отговаря за причинените вреди. Следователно, всяко лице, извън деликвента, се явява пострадало лице /т.е. трето лице/ по смисъла на посочената разпоредба – в този смисъл са разясненията в т. 8 от ТР № 1/2014 г. от 23.12.205 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС. С оглед на това и в хипотеза като настоящата, при която са причинени щети на собственика на МПС при управлението на същия автомобил от друго лице, сключената за това МПС застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите покрива риска от тези вреди, и причинилият ги водач е застраховано лице по смисъла на чл. 257, ал. 2 от КЗ /отм./. Така в настоящия случай отговорността на ответника за щетите, причинени на процесното МПС, попада в предмета на сключената за този автомобил задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, по която застраховател е ищецът по делото. Съгласно чл. 213, ал. 1 от КЗ /отм./ с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят по имуществената застраховка встъпва в правата на застрахования водач срещу причинителя на вредата или неговия застраховател до размера на платеното обезщетение и обичайните разходи за неговото определяне. Когато обаче причинителят на вредата има застраховка „Гражданска отговорност”, застрахователят по имуществената застраховка встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховката „Гражданска отговорност” - до посочения размер. В изречение четвърто на посочената разпоредба изрично е посочено, че когато вредата е причинена от водач на МПС с валидна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, встъпилият в правата на увреденото лице застраховател по имуществената застраховка, може да предяви претенцията си директно към причинителя само за размера на причинените вреди, които надхвърлят размера на застрахователнаа сума по задъжителната застраховка, или за пълния размер на вредите при наличие на отказ на застрахователя по задължителната застраховка да плати обезщетение на някое от предвидените в чл. 268 основания. Следователно, отговорността на прекия причинител в хипотезата, в която той има сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, е субсидиарна спрямо отговорността на застрахователя по тази застраховка. Анализът на горепосочените разпоредби на чл. 213, ал. 1 и чл. 257 от КЗ /отм./ във връзката им със самата същност на застраховката „Гражданска отговорност” на автомобилистите, налага извод, че правото на платилия застрахователно обезщетение по имуществена застраховка застраховател да претендира от прекия причинител на обезщетената вреда платеното от него застрахователно обезщетение не възниква, когато гражданската отговорност на деликвента за същите вреди е застрахована при него. Този извод следва дори само от граматическото и систематично тълкуване на текста на разпоредбата на чл. 213, ал. 1 от КЗ/отм./ - от една страна употребата в изр. 2 на думата „неговия“ застраховател, а от друга установената в изр. 3 поредност на упражняване на претенциите на встъпилия в правата на увреденото лице застраховател по имуществената застраховка и обусловеността на претенцията срещу прекия причинител от отказа на неговия застраховател да плати обезщетение. В хипотеза, в която встъпилият в правата на увредения по имуществената застраховка застраховател е едновременно и застраховател по „Гражданска отговорност“ на виновния водач – причинител на вредата, той не може да претендира от него заплатеното застрахователно обезщетение чрез иска по чл. 213, ал. 1 от КЗ /отм./. Както е посочил първоинстанционият съд, това следва от функционалната връзка между отговорността на прекия причинител и тази на застрахователя спрямо увреденото лице, имаща последица, че ако едното задължение се погаси чрез някой от законоустановените способи, това води до погасяване на другото до същия размер – в този смисъл са разясненията в ТР № 2/06.06.2012 г. на ОСТК на ВКС, на които се е позовал съдът. Ищецът не може да претендира регресно вземане за платеното от него обезщетение за вреди, по отношение на които сам той е застраховател. С оглед на всичко гореизложено изводът е, че ищецът няма вземане срещу ответника за платеното от него застрахователно обезщетение по застраховка „Каско” на увредения собственик на процесния автомобил. Следва да се посочи, че във въззивната жалба няма изложени никакви конкретни оплаквания срещу решаващия извод на съда за отхвърляне на исковете, а именно погасяване на претендираното вземане поради сливане у ищеца на качествата на кредитор и длъжник. В жалбата са приповторени твърденията, изложени в исковата молба, относно фактите, които според ищеца водят до възникване на регресното му право спрямо ответника да претендира заплатеното от него застрахователно обезщетение по сключения с увреденото лице договор за застраховка „Каско”, но няма изложено никакво възражение срещу правния извод, обусловил отхвърляне на исковете. Единственото въведено възражение е свързано с процесуалното поведение на ответника, който не е подал отговор на исковата молба, което според въззивника означавало пълна доказаност на предявената претенция. В отговор на това възражение следва да се посочи, че неподаването на писмен отговор от ответника по чл. 131 от ГПК не означава признание на иска от негова страна или на фактите по спора и ищецът не се освобождава от доказателствената тежест по чл. 154 от ГПК. С изтичане на срока за отговор на исковата молба се преклудират само възраженията относно фактите, на които ищецът основава претенцията си. За приложението на материалния закон съдът следи служебно. Съдът е длъжен да подведе изложените от ищеца фактически твърдения под съответната материалноправна норма и въз основа на нея да направи съответните правни изводи. С оглед на всичко гореизложено и поради съвпадането на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, решението следва да бъде потвърдено в обжалваните му части, като въззивният съд препраща и към правните изводи на първоинстанционния съд на основание чл. 272 от ГПК. Воден от горното, Софийски градски съд