Решение № 5164 от 26.11.2024 г. на Софийски районен съд по дело № 10944/2024 г.

Производството е по реда на чл. 72, ал. 4 ЗМВР Образувано е по жалба на Б. Б. Б. против заповед № 228зз-483/17.05.2023 г., съставена от полицейски служител при 04 РУ-СДВР, с която на жалбоподателя била наложена принудителна административна мярка – „задържане за срок до 24 часа“, на основание чл. 72, ал. 1, т. 4 ЗМВР. Заповедта е обжалвана, в срока по чл. 72, ал. 4 ЗМВР. В жалбата се излагат съображения за необоснованост; за несъразмерност; за нищожност (липса на писмена връчена заповед. Моли се за отмяна на заповедта. В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, се представлява. Поддържа жалбата, по изложените в нея съображения. Претендира разноски. Административният орган, редовно уведомен, не се явява, не се представлява и не взема отношение. С предходно подадена писмена защита оспорва жалбата, претендира деловодни разноски и прави възражение за прекомерност на насрещните. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, намира за установено от фактическа страна следното: Спрямо жалбоподателя е била издадена Заповед за задържане, изведена с № 228зз- 483/17.05.2023 г., съставена от полицейски инспектор при 04 РУ-СДВР, с правно основание чл. 72, ал. 1, т. 4 ЗМВР. Жалбоподателят не бил запознат с правата си по чл. 63, ал. 3 и ал. 4 и чл. 64 ЗМВР, тъй като отказал да получи копие на заповедта и да попълни и подпише декларация, представляваща Приложение № 1 към чл. 15, ал. 2 от Инструкция № 8121з-78/24.01.2015 г. за реда за осъществяване на задържане, оборудване на помещенията за настаняване на задържани лица и реда в тях в МВР. При така установена фактическа обстановка, настоящият съдебен състав достига до следните правни изводи: Жалбата е процесуално допустима, като подадена от лице, което има правен интерес от оспорване, но разгледана по същество е неоснователна, поради следното. Обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган – полицейски орган, по смисъла на чл. 57, ал. 1 ЗМВР, съгласно правомощията му, заложени в разпоредбата на чл. 72, ал. 1 ЗМВР. Издадена е в предвидената в чл. 74, ал. 1 ЗМВР писмена форма и има изискуемото се по чл. 74, ал. 2 ЗМВР съдържание. Посочено е и правното основание за издаването, а именно - по чл. 72, ал. 1, т. 4 ЗМВР, като изрично и словесно е упоменато основанието – за установяване на самоличност. Следва да се имат предвид, че законодателят не е предвидил кумулативно – подозрение в извършване на престъпление, а е извел само този, формален критерий, видно от редакцията на чл. 72, ал. 1, т. 4 ЗМВР. Посочени са, макар и в синтезиран вид, правните основания за задържането на жалбоподателя в оспорваната заповед, като описанието, според настоящия съдебен състав, носи признаците на достатъчност. Нещо повече – обезпечена е и възможността за ангажиране на защита от избран от жалбоподателя адвокат, като отказът на задържаното лице да получи и подписва документи не е обосновал необходимост от предприемане на действия, в цитираната насока (те имат строго диспозитивен характер – ако, до когато и доколкото задържаният желае). Следва да се посочи, че полицейското задържане не може да е произволно - то следва да е оправдано, от гледна точка на съразмерността на налаганото ограничение, с необходимостта за постигане на законовата цел (в този смисъл Решение № 9425/2016 г. на ВАС по а. д. № 3914/2015 г.). Издадената заповед по ЗМВР задължително следва да е обоснована с конкретни факти, които да сочат, че задържането му да е съобразено с целта на закона. Отново в принципен план, следва да се посочи, че процедурата по ЗМВР не е предмет на регулиране от нормите на НПК. Заповедта по чл. 72, ал. 1, т. 4 от ЗМВР за срок до 24 часа се явява принудителна административна мярка, по смисъла на чл. 22 ЗАНН, която цели - чрез задържането да се обезпечи установяването на самоличността на лицето (вкл. и доколкото същото би могло да е обект на оперативно-издирвателни мероприятия, под закрилата на анонимността си да извърши противоправно деяние и пр.). Разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 4 ЗМВР предполага наличие на данни, от които да се направи основателно предположение за обективна необходимост от прилагане на такава принудителна административна мярка (ПАМ), като тази ПАМ е с обезпечаваща функция, а именно - цели да се изяснят личните данни на субекта, като му се попречи да се укрие или избяга, преди това да е сторено. В случая, тези критерии са спазени. Както в изготвената докладна записка, така и в показанията на св. Б. се съдържат еднопосочни данни (потвърдени и от свидетелите Б. и Х.), че жалбоподателят не е разполагал в себе си с лични документи (в разрез с императивно законово изискване), т. е. самоличността му е била неустановена към онзи момент, а силно дискусионното поведение на групата пияни, полу- адекватни и настъпателни индивиди, легитимиращи се, като придружители на жалбоподателя (макар да са го оставили да лежи безпомощен на земята, т. е. твърдяната им ангажираност с неговото добруване да е трудно защитима теза) не е предполагало моментна възможност – да им бъде обезпечавана възможност да предприемат издирвателни действия за документите (на практика, никой от тях не е бил задържан и не е имало обективна пречка да ги занесе, ако действително е знаел къде са – теза, която се заражда на един значително по-късен етап) или да се третират с кредит на доверия изявленията им за имена и дата на раждане на лежащото на земята в безпомощно състояние лице, за което, освен всичко друго, има и данни за опити за удари по служителите на реда, т. е. за второ, самостоятелно основание за задържане. Не е налице нарушение на чл. 5 ЕКЗПЧОС. В първата разпоредба на чл. 5 са изброени хипотезите, при които ограничаването на личната свобода е допустимо, като изброяването е изчерпателно и поради това следва да се тълкува ограничително. Разпоредбата на чл. 5, т. 1 изисква, на първо място, задържането да е законосъобразно, което включва условието да бъде спазен редът, посочен в националния закон, като такъв ред е разписан в ЗМВР, а именно - чл. 72 и сл. от същия. За прилагане на ПАМ е достатъчна само моментна невъзможност за установяване на самоличност, което дава възможност на полицейския орган, при условията на оперативна самостоятелност, да наложи мярката, като без правно значение за нейната законосъобразност е липсата на детайлна обосновка на конкретна нужда от установяване на самоличност. Предвид обстоятелството, че оспорената заповед като издадена от компетентен орган, в кръга на службата му и съобразно целите, предвидени в ЗМВР, а именно - ограничението и последиците са пропорционални на засегнатото право на свобода и сигурност, което е залегнало в разпоредбите на чл. 6, ал. 1 АПК и чл. 107 ЗМВР, същата се явява законосъобразна, респективно - жалбата се явява неоснователна. С оглед изхода на производството, но и доколкото претенция за присъждане на деловодни разноски е правена, само пред настоящата и пред касационната инстанция, то и съдът дължи произнасяне, само по тях. Предвид умерения характер на фактическата и правната сложност на делото, размерът следва да бъде отмерен, към средния, предвиден в чл. 14, ал. 1 НЗПП. Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, съдът