Решение № 361 от 14.7.2023 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 126/2023 г.

Производство по чл.258 и сл. от ГПК в резултат на съединяване по реда на чл.273, вр. с чл.213 от ГПК. Предмет на подадените от името на „Енерго Про Продажби“ АД-гр.Варна чрез пълномощниците му – юрисконсулт И. Ч. и юрисконсулт С. С., въззивни жалби са Решение № 186/22.11.2022 г. по гр.д.••• /2022 г. на РС – С. и Решение № 328/27.02.2023 г. по гр.д. № •••/2022 г. на ВТРС, с които дружеството – краен снабдител е осъдено да заплати на Д. Х. Г. от гр.Е., както следва: 1/ сумата от 12 240 лева, представляваща неустойка, дължима на основание чл.34, ал.1 на ОУ ДПЕЕ на ЕПРП поради факта на продължително неправомерно прекъсване на електроснабдяването на обект, находящ се в с.К., Община Е., с абонатен № ••• за периода от 00: 00 часа на 29.09.2021 г. до 24.00 часа на 31.07.2022 г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от 18.07.2022 г. до окончателното й изплащане/ с първото решение /; 2/ сумата от 560 лева, представляваща неустойка, дължима на същото договорно основание поради същия факт за същия обект за периода от 00.00 часа на 01.08.2022 г. до 24.00 часа на 14.08.2022 г., заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 12.09.2022 г. до окончателното й изплащане/ в второто решение /, с молба за отмяната им, отхвърляне на предявения иск като неоснователен и недоказан и присъждане на направените по производството разноски. Изложени са доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, поради несъобразяване на правно установени положения/ чл.20, ал.1 от ОУ на ДПЕЕ на ЕПРП и чл.122, ал.4, ал.2, т.1 от ЗЕ /, налагащи единствено възможния верен правен извод/ противно на този, приет от първоинстанционния съд/, че отговорността за заплащане на неустойката по чл.34, ал.1 ОУ ДПЕЕ на ЕПРП възниква само когато потребителя остане без електрическа енергия по вина на служители на „Енерго Про Продажби“ АД. В конкретния случай твърдяното неправомерно прекъсване на електроснабдяването, продължило във времето не е в резултат на действия и бездействия, вменими в отговорност на доставчика- краен снабдител / „Енерго Про Продажби“АД/, защото не е настъпило вследствие на негово неоснователно/ т.е. без да е налице причина, поставяща в неизправност поведението на клиента- потребител или друга /нормативно или договорно/ предвидена оправдана причина / искане до електроразпределителното дружество / оператора на мрежата/ да го стори. Тъй-като такива обстоятелства не се твърдят в исковата молба/ а се говори само за неправомерно преустановяване на електроснабдяването/, то вместо по чл.34, ал.1 ОУ на ДПЕЕ на ЕПРП, искът е трябвало да се квалифицира от съда като такъв по чл.79, ал.1, вр. с чл.82 ЗЗД и съответно ищецът да докаже какви действителни вреди е претърпял като последица на неправомерното прекъсване на електроснабдяването в хипотезата на чл.32, т.2 от ОУ на ДПЕЕ на ЕПРП. Другата страна в срока по чл.263, ал.1 от ГПК и в с.з. чрез пълномощника си адвокат К. Т. от •••АК оспорва жалбите с писмено изложени доводи за пълно съответствие на решението със събраните по делото доказателства и материалния закон. Пълномощникът претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2, вр. с ал.1, т.3 от ЗА. Съдът след като обсъди доводите на страните и прецени събраните доказателства приема за установено и обосновава следните правни изводи: По двете първоинстанционни дела е предявен иск, чиято законова правна квалификация се извежда от нормата на чл.92, ал.1 от ЗЗД. Правният спор, съставляващ предмета им, подлежи на въззивно разглеждане в пълен обем според съдържанието на жалбите – чл.269, изр.2-ро от ГПК. Ищецът Д. Х. Г. чрез посочения по- горе пълномощник, твърди, че като собственик на поземлен имот с идентификатор •••, заедно с построените в него три сгради на основно и допълващо застрояване, находящ се в с.К., п.к. •••, Община Е. е потребител на електрически енергия съгласно Общите условия на договорите за продажба на „Енерго Про Продажби“ АД, приети на основание чл. 98а от ЗЕ и одобрени с Решение ОУ- 061/07.11.2007 г. на ДКЕВР, с партида за обекта № •••. На 20.08.2021 г. посещава имота и установява, че електрозахранването му е преустановено без негово знание и съгласие, нито по причина, която да се изведе от поведението му/ няма непогасени задължения за заплащане на цена на доставени количества електрически енергия/. Въпреки че е уведомил за този факт ответното дружество чрез позвъняване на денонощния дежурен телефон за повреди и оплаквания и изпращане на съобщение на електронната му пощенска кутия на 25.08.2021 г., крайният снабдител и досега не е изпълнил основното си задължение по чл.15, т.1 от ОУ да възобнови снабдяването му с електрическа енергия. Затова му дължи предвиденото в чл. 34, ал.1 от ОУ на ДПЕЕ неустоечно вземане, възникващо и платимо, когато потребителите останат без електрическа енергия по вина на крайния снабдител при изтичане на повече от 24 часа след получаване на уведомлението за този факт, определено в размер на 30 лева за 24 часа и по 20 лева за всеки следващ период от 12 часа без осигурена електрическа енергия. Предвид горетвърдяното моли съда да постанови решение, с което да осъди „Енерго Про Продажби“ АД да му заплати неустойка в размер на 12 240 лева за периода от 00: 00 часа на 29.09.2021 г. до 24.00 часа на 31.07.2022 г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от 18.07.2022 г. до окончателното й изплащане/ по гр.д. № ••• /2022 г. на РС – С./, както и неустойка в размер на 560 лева за периода от 00.00 часа на 01.08.2022 г. до 24.00 часа на 14.08.2022 г., заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 12.09.2022 г. / по гр.д. № •••/2022 г. на ВТРС/. Ответната страна е оспорила исковете с възражения, съответстващи по съдържание и смисъл на изложените в жалбите. Прекъсването на електроснабдяването е било извършено от оператора на разпределителната мрежа на основание чл.122, ал.2, т.1 от ЗЕ, в който случай крайният снабдител – доставчик е освободен от отговорност за вреди по силата на закона според правилото на чл.122, ал.4 от ЗЕ/ възражение, направено в срока по чл. 131, ал.1, ал.2, т. 5 от ГПК само по гр.д. № •••/2022 г. на ВТРС, поради което би трябвало да е недопустимо да се разглежда по гр.д. № ••• /2022 г. на РС – С. – чл.133 от ГПК/. Страните не спорят по изложените в исковата молба факти, а по въпроса дали за тях е приложима клаузата на чл. 34, ал.1 от ОУ на ДПЕЕ на крайния снабдител- ответник? Отговорът е положителен. Тъй-като са безспорни и установени по смисъла на чл.154, ал.1 от ГПК със събраните писмени доказателства, въззивният съд, съгласявайки се с констатациите им в мотивната част на решенията, упражнявайки правомощието си по чл.272 от ГПК, препраща към описанието им, без да е необходимо подробно да ги преповтаря. За времето от 18.01.2021 г. до 15.08.2022 г. електрозахранването на обекта на правото на собственост на ищеца е било преустановено/ прекъснато/, а причината за този факт / без да е сигурно доказана/ съгласно съдържанието на констативен протокол № 5530030/18.01.2021 г., констативен протокол № 5037301/31.08.2021 г. на „Електроразпределение- Север“ АД и писмо с изх. № 5864096/17.09.2021 г. на „Енерго- Про Продажби“ АД в отговор на жалба с вх.№ 5864096/25.08.2021 г. / което обаче не обвързва с доказателствена достоверност съда и неподписалата го страна- чл.180 от ГПК/ е обяснена така: „ с цел обезопасяване на обекта и предотвратяване на пожар поради необитаемост на къщата и опасност от късо съединение“. С жалба с вх.№ 5864096/25.08.2021 г. ответното дружество е уведомено от името на потребителя- ищец за прекъснатото електроснабдяване, а впоследствие няколко пъти е предявявал искане за възстановяването му. С решение № 258/01.07.2022 г. по в.гр.д. № •••/2022 г. на ВТОС / в сила от датата на постановяването му / дружеството е осъдено да го възстанови. Тези факти с неумолима категоричност обуславят извод за основателност на исковете. При положение, че ищецът в качеството му потребител на енергийни услуги по смисъла на пар.1, т.41 б, б.“а“ от ДР на ЗЕ, т.е. потребител на електрическа енергия за битови нужди по смисъла на чл. 4, ал.1 от ОУ на ДПЕЕ, не е поискал да бъде прекратено електроснабдяването по реда на чл.22, т.3 от ОУ на ДПЕЕ, няма безспорни доказателства за наличие на обективни причини, поради които продажбата на електрическа енергия за потребителя е станала невъзможна и не може да бъде прекратена с негово съгласие / хипотезата на чл. 22, т.2 от ОУ на ДПЕЕ/, прекъсването на електроснабдяването не е последица на упражнено от крайният снабдител право / своеобразен частен случай на възражение за неизпълнен договор – чл.90, ал.1 от ЗЗД/ поради неизпълнение в срок на основното задължение на клиента да заплати дължимата сума/ цената/ за доставеното количество електрическа енергия/ такова няма, тъй-като не е имало отчет на потребление от 2014 г./ или някое друго задължение/ чл. 20, ал.1 от ОУ на ДПЕЕ, чл. 123, ал.1 от ЗЕ/ и не се доказва/ от ответника /, че е било извършено за предотвратяване на непосредствена опасност за здравето и сигурността на хора или съоръжения в хипотезата на чл.122, ал.2, т.1 от ЗЕ, фактът на преустановеното снабдяване с електрическа енергия извън всякаква разумна продължителност и противно на изявената от първия воля да бъде възстановено, е очевиден логически показател за нарушение на правото му/ чл.15, т.1 от ОУ на ДПЕЕ/ да му бъде доставяна непрекъснато / до границата на собственост, която е мястото, където се извършва продажбата – чл.10 на ОУ ДПЕЕ/, за да я закупува от ответното дружество, в качеството му на страна- продавач / доставчик в облигационното договорно правоотношение /чл.1, ал.3, чл. 8 от ОУ на ДПЕЕ, вр. с чл.98а от ЗЕ/, когато пожелае чрез включване на намиращите се в обекта електрически уреди на консумативен режим в мрежата. Нарушението се състои в неизпълнение на основното задължение да крайния снабдител- доставчик/ чл.15, т.1 от ОУ на ДПЕЕ/ да снабдява ищеца- потребител във всеки един момент / т.е. трайно, освен ако няма оправдана причина да не го прави / с електрическа енергия, т.е. да му осигурява възможност да я закупува във връзка с ползването на изначално присъединения към електроразпределителната мрежа имот/ обект на откритата партида /, без оглед на обстоятелството дали реално и редовно е ползван, обитаем ли е, или не. Вярно е, че ако преустановяването на преноса на електрическа енергия без предварително известие бъде извършено от оператора на разпределителната мрежа на основание чл.122, ал.2, т.1 от ЗЕ, крайният снабдител – доставчик е освободен от отговорност за вреди към клиента потребител, произлезли от този факт, по силата на закона според правилото на чл.122, ал.4 от ЗЕ. Това е така, обаче, само ако действително съществува непосредствена / т.е. реална, а не евентуална, предполагаема в бъдещето / опасност за здравето и сигурността на хора или съоръжения и само за времето, необходимо за предотвратяването й /законът казва „…преустановят временно преноса..“/, не и когато преустановяването се окаже извън всякаква разумна продължителност, съпроводена с бездействие на крайния снабдител навременно да извести клиента потребител за причината, поради която не му осигурява снабдяване с електрическа енергия, съставляващо нарушение на правото му по чл. 16, т.2 от ОУ на ДПЕЕ/ съответно неизпълнение на уведомителното задължение на доставчика /. Установените по случая факти не подкрепят посоченото законно основание. Дори и да би се допуснало по хипотеза, че то е съществувало към момента на прекъсване на електрозахранването на сградата, не може да се приеме, че съществува за времевите периоди на претенциите. Този извод произтича от факта, че ответното дружество е осъдено да възстанови електроснабдяването, а щом е така, се счита подразбираемо отречено притежаването на право на отказ/ възражение / да го стори, основано на какъвто и да било аргумент, включително и на такъв, изведен от правилото на чл. 122, ал.4 от ЗЕ не само към момента на устните състезания по в.гр.д. № •••/2022 г. на ВТОС, но и в миналото. Бездействието му, състоящо се в неизпълнение на основното му задължение да снабдява ищеца с електрическа енергия следователно е неправомерен юридически факт, тъй-като ако бе правомерен/ чл.81, ал.1 от ЗЗД/, искът за реално изпълнение/ чл.79, ал.1, пр.1-во от ЗЗД / не би бил санкциониран положително с въпросното съдебно решение. Неговата авторитетна правораздавателна сила по въпроса относно дължимо или не е било възстановяването на електроснабдяването, заложен в основата на предявените по настоящото дело искове за обезщетение не може да бъде пренебрегната – чл.297 от ГПК. Претендираните обезщетителни по характер вземания се основават на факта на продължително невъзстановено снабдяване с електрическа енергия, който е равнозначен на виновно неизпълнение на основното задължение по чл.15, т.1 от ОУ на ДПЕЕ на ответното дружество, а не на факта на неправомерно прекъсване на електроснабдяването като такъв / макар и без него да не би възникнало неизпълнението/, разгледан като пряк причинен източник на конкретни реални вреди/ както заявява процесуалния представител на ответната страна/ по смисъла на чл. 32, т.2 от ОУ на ДПЕЕ. Фактът на невъзстановеното/ повече от 24 часа след полученото уведомление за прекъсването му / през посочените по- горе времеви периоди снабдяване на ищеца- потребител с електрическа енергия, без да е налице правно оправдана причина за това/ т.е. невъзстановяването е продължително виновно неизпълнение на основното задължение на крайния снабдител – доставчик по чл.15, т.1 от ОУ на ДПЕЕ/ покрива употребената в текста на чл.34, ал.1 от ОУ/ хипотезата на клаузата/ на ДПЕЕ словесна формулировка: „ в случай, че потребителите останат без електрическа енергия по вина на „Енерго- Про Продажби“ АД …“ е породил правото му да иска заплащане на обезщетение в размер на 30 лева и по 20 лева за всеки следващ период от 12 часа без осигурена електрическа енергия – последица, уредена в диспозицията на тази договорна норма. Обезщетението несъмнено представлява неустойка като форма на договорна отговорност по смисъла на чл.92, ал.1 от ЗЗД, предвидена като средство за компенсация на възможни евентуални вреди от неизпълнението / които не биха могли отнапред да се конкретизират по вид и размер/, без ищецът- потребител да трябва да ги доказва. Ответното дружество не може да се освободи от задължението си да я заплати, с възражението, че такива въобще не са настъпили или не биха могли да настъпят/ аргумент от чл.92, ал.2 от ЗЗД/, още повече, че по реда на чл.98а от ЗЕ безусловно, т.е. без да е предвидено да се интересува от настъпването им, е предоставило в притежание на всеки потребител това вземане, поради което би било правно безразсъдство да се отмята от поетото по собствен почин задължение. По изложените съображения исковете са доказани по основание и доколкото не е спорно, че размерът им е определен съобразно начина, предвиден в приложимата клауза на ОУ на ДПЕЕ, подлежат на уважаване цялост в потвърждение на правораздавателните резултати на обжалваните решения. При този изход на спора, пълномощникът на ищеца има право да получи присъждане на поисканото адвокатско възнаграждение, тъй-като са осъществени предпоставките на чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.3 от ЗА. Определено по реда на чл. 36, ал.2, вр. с ал.1 от ЗА, вр. с чл.7, ал.2, т.1 и т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, размерът му възлиза на сумата от 1901, 60 лева. Предвид горното, съдът