Решение № 10 от 17.1.2025 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 321/2024 г.

Производството по в.гр.дело № 321/2024г. по описа на Апелативен съд – Бургас е по реда на чл.258 ГПК.

Образувано е по въззивната жалба на ЗД „БУЛ ИНС“АД, чрез пълномощника адв.Д., против решение № 485/28.05.2024г. по гр.дело № 1921/2021г. по описа на Бургаския окръжен съд, в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на Р. И. Т. сумата над размера от 100 000 лв. до присъдения размер от 144 000 лв. и на конституираните в производството наследници на С. Й. Ф. - обща сума над 100 000 лева и до размера от 144 000 лева, както следва: над размера от 16666 лева до размера от 24 000 лева за Р. И. Т., над размера от 16666 лева до размера от 24 000 лева за Р. С. Ф., над размера от 16666 лева до размера от 24 000 лева за Н. С. Й., над размера от 16666 лева до размера от 24 000 лева за Т. С. Й., над размера от 16666 лева до размера от 24 000 лева за В. С. Ф. и над размера от 16666 лева до размера от 24 000 лева за Р. С. Ф.. Иска се отмяна на решението в обжалваните части като неправилно, частично необосновано и незаконосъобразно и постановяването на друго, с което исковете в тази част да бъдат отхвърлени. Излагат се доводи за неправилно приложение на принципа на справедливост и разясненията на ППВС 4/68г., съгласно които следва да бъдат взети предвид всички относими обективни данни за уврежданията на ищеца и икономическата конюктура в страната към момента на увреждането - съобразно публикуваната статистика на НСИ към датата на смъртта на пострадалата Дейзи Емилова средният месечен осигурителен доход за страната е бил в размер на 1069, 50 лв. и присъдената на ищците сума се равнява на дохода за 12 години.

На следващо място страната се позовава на обстоятелството, че ищците са баба и дядо на починалото дете и за присъждане на обезщетение следва да бъде установено според ТР по ТД №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС наличието на връзка между тях, която да е изключителна по своя характер и надхвърля традиционните отношения на обич, привързаност, морална подкрепа, духовна и емоционална близост характерни за този вид отношения. По смисъла на ТР по ТД № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС такава връзка би била налице когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т.е. такава каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановление № 4 от 25.05.2961год. и Постановление № 5 от 24.11.1969 год. на Пленума на Върховния съд.

Прави се позоваване и на обстоятелството, че с натрупване на законната лихва размерът на обезщетението става още по – значителен.

В отговор на въззивната жалба, подаден от Р. И. Т., В. С. Ф., Р. С. Ф., Н. С. Й., Т. С. Й. и Р. С. Ф., чрез пълномощниците адв. Д. и адв. А., се иска оставянето и без уважение като неоснователна и необоснована. Оспорват се твърденията в нея за прекомерност на присъдените обезщетения.

Прави се искане за присъждане на разноски за процесуалния представител на ищците по реда на чл. 38, ал.2 ЗА в размерите, посочени в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения.

Бургаският апелативен съд, в рамките на заявените въззивни оплаквания и въз основа на собствен анализ на събраните по делото доказателства приема следното:

С обжалваното решение окръжният съд частично уважил предявените от ищцата и нейният починал в хода на процеса и заместен от законните наследници съпруг искове за присъждане на обезщетение за понесени неимуществени вреди от смъртта на починалата им внучка Дейзи Ф., (р. 2003), като определил по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД дължимото обезщетение за всеки от двамата по 180 000лв. Съобразно установения по делото с помощта на заключение на вещо лице механизъм на произшествието, съдът, като оценил последиците от поведението на пострадалата и виновния водач, приел наличие на съпричиняване и на основание чл.51, ал.2 ЗЗД намалил дължимото обезщетение с 20 % - относителен дял на приноса на пострадалата.

Тъй като решението е атакувано от въззивника по отношение на присъденото обезщетение над посочените в жалбата размери, в необжалваната част то е влязло в сила. Затова въззивният съд не разглежда изложените в жалбата оплаквания относно предпоставките за признаване на субективното право на ищците на обезщетение, а обсъжда единствено фактите и обстоятелствата от значение за правилното определяне на размера на обезщетението.

Пострадалата Д. Ф. е родена от дъщерята на ищците Е. и баща неизвестен. От раждането си до смъртта си е живяла и е отглеждана в дома на ищците, където са живели тя и нейната майка (след завръщане от чужбина и до смъртта си). Майката на пострадалата е починала през 2012г., когато Д. е едва на 9 години. Ищците, нейни баба и дядо по майчина линия, изцяло поемат грижите за издръжката и отглеждането на детето, като по този начин включително и като настойници осъществяват в пълен обем родителски грижи и надзор. От разпитаните свидетели се установява, че и преди смъртта на майката детето е отглеждано от ищците, в тяхното семейство, тъй като майката е работила извън страната. При тези данни въззивният съд намира за обосновано от доказателствата по делото да им бъде присъдено обезщетение като на родители на пострадалата, още повече, че по никакъв начин не се твърди и не се доказва каквото и да е отношение на биологичния баща към пострадалата.

Доказани са по несъмнен начин значителни по интензитет и продължителност болки и страдания, които ищците са понесли и продължават (ищецът С. Ф. до смъртта си) да търпят след внезапната и нелепа смърт на внучката си. Според въззивния съд особено точно състоянието им е описано от св. А., техен съсед, според който „след смъртта на Д., дядото и бабата направо угаснали от мъка“.

Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, за постигане на която е необходима преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът съобразява при определяне на размера на обезщетението, като паричен еквивалент на справедливото възмездяване. В съответствие с чл.51 от ЗЗД на обезщетение подлежат всички вреди, които са настъпили или ще настъпят като пряка и непосредствена последица на непозволеното увреждане.

При определяне на размера на обезщетенията съдът отчита описаните по-горе вид и характер на преживените от ищците неимуществени вреди – силен стрес, душевни болки и страдания, продължаващи и към настоящия момент за ищцата и до смъртта му за ищеца С. Ф.. Съдът отчита обстоятелството, че е причинена смъртта на дете здраво и добре гледано, желано от семейството и обичано от ищците, за което те са отдали години от живота си да го отгледат, издържат и изучат.

В светлината на така изложените съображения въззвният съд определя за справедливо обезщетение в размера определен от окръжния съд, като възприема изцяло изводите му в обжалваното решение.

Размерът на обезщетението е съобразен с установените по делото по несъмнен начин тежки и продължителни душевни страдания на ищците, получени по особено драматичен начин. Съобразявайки се и с размерите на определените от съдилищата по подобни случай обезщетения, въззивният съд преценява, че подобна сума съответства и на общите икономически условия в страната към момента на увреждането - м. юли 2021г.

Ищците са и единствените наследници на пострадалата, поради което не би могло да се надхвърли застрахователния лимит. Съдебната практика не възприема за аргумент с правно значение позоваването на данните от НСИ за размера на средния месечен осигурителен доход и поставянето му в основата на съпоставката с размера на обезщетението за оценка на справедливостта.

Обстоятелството, че освен главницата, ищците биха получили и лихви за забава не следва да се обсъжда в контекста на въззивното оплакване за прекомерност. Вземането за лихви има акцесорен характер и обезщетява не вредите, а забавата от тяхното репариране.

Неоснователно е въззивното оплакване за наличие на доказателства за определяне на по- висок относителен дял на съпричиняване от страна на пострадалата. С обжалваното решение е прието, че на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение следва да бъде намалено с 20 %.

По делото по несъмнен начин и без оспорване е установено, че ударът на лекия автомобил и велосипеда е настъпил в платното на движение на велосипеда. Водачът на лекия автомобил е допуснал значително повече и по- тежки нарушения на правилата със значимост в причинноследствения комплекс обстоятелства от тези, допуснати от пострадалата велосипедистка. Тя се е отклонила от движението си в крайно дясно на платното по причина на внезапно навлизане на платното на куче (нарушение на правилото на чл.80, т.2 ЗДвП).

Лекият автомобил се е движел с несъобразена скорост (65 км/ч), когато на платното за движение е излязло куче, което автомобилът ударил, а шофьорът след удара предприел спиране, но и насочил автомобила към лява пътна лента, където настъпил удара с велосипеда. Несъобразената скорост, несвоевременната маневра спиране, отклонението от посоката на движение на платното са довели до настъпване на произшествието. След удара водачът на автомобила е спрял, за което свидетелстват останали две успоредни спирачни следи от колелата. Автомобилът е преустановил движението си в лявата пътна лента на около 28.5 м. след удара. Велосипедът е отхвърлен в дясната пътна лента на дясната граница на платното за движение. Велосипедистката е била носена от автомобила, като е изпаднала от него на около 23.5 м. При така установения механизъм на произшествие въззивният съд приема, че относителният дял на приноса на застрахования водач е значително по-висок - 80% от приноса на пострадалата -20 %.

По изложените съображения въззивният съд достига до крайни изводи, които съвпадат с изложените в обжалваното решение и го потвърждава.

По разноските. Разноски в настоящото производство се присъждат съобразно изхода на делото единствено на въззиваемата страна. Такива са поискани с отговора на въззивната жалба в размер на 88 000лв.

С последващо уточнение е поискано разноски да присъдят само на адв. Д. по представен списък на основание чл. 38, ал.2 ЗА. Налице е основание за присъждане, доколкото при крайния изход на делото има основание на въззивната страна да се възложат разноски. Съобразно възприетото в съдебната практика, при определяна на размера по чл. 38, ал.2 ЗА съдът съобразява несложната фактическа обстановка, ограничения обем на спорните обстоятелства, включително частичното обжалване, незначителния брой на процесуалните действия на страните и осъществяването на защитата неприсъствено, като определя възнаграждение в размер 3 000 лв.

По искането на адв. Д. за присъждане на ДДС е налице основание за спиране на делото.

На съда е известно, че с определение № 42767/ 29.11.2023г. по гр.д. № 42769/22г. Софийският районен съд е направил преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС) по следните въпроси:

1. „Доставка на услуги“ на смисъла чл.2, пар. 1, буква „б“, чл.24, пар. 1, чл.26, ал.1, буква „б“ и чл.28 от Директива № 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на ДДС следва ли да се тълкува в смисъл, че включва: 1. предоставяне на безплатна правна помощ (pro bono) от адвокат на страна по съдебно дело. 2. предоставяне на безплатна правна помощ (pro bono) от адвокат на страна, която е спечелила дело и на адвоката му се присъжда възнаграждението, което би получил, ако е договорено възнаграждение по договор за правна помощ.

2. „Безвъзмездна услуга“ по смисъла чл.26, ал.1, буква „б“ от Директива № 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на ДДС, следва ли да се тълкува в смисъл, че представлява: 1. предоставянето на безплатна правна помощ (pro bono) от адвокат на страна по съдебно дело. 2. предоставяне на безплатна правна помощ (pro bono) от адвокат на страна, която е спечелила дело и на адвоката му се присъжда възнаграждението, което би получил, ако е договорено възнаграждение по договор за правна помощ.

3. „Възмездна услуга“ по смисъла на чл.2, пар. 1, буква „б“, чл.24, пар.

1 и чл.26, ал.1, буква „б“ от Директива № 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на ДДС, следва ли да се тълкува в смисъл, че представлява предоставяне на безплатна правна помощ (pro bono) от адвокат на страна, която е спечелила дело и на адвоката му се присъжда възнаграждението, което би получил, ако е договорено възнаграждение по договор за правна помощ.

4. „Данъчно задължено лице“ по смисъла на чл.28 и чл.75 от Директива № 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на ДДС, следва да се тълкува в смисъл, че представлява: 1. адвокат (еднолично адвокатско дружество), което е предоставило безплатна правна помощ (pro bono) на страна по съдебно дело. 2. адвокат (еднолично адвокатско дружество), което е предоставило безплатна правна помощ (pro bono) на страна, която е спечелила дело и на адвоката (еднолично адвокатско дружество) му се присъжда възнаграждението, което би получил, ако е договорено възнаграждение по договор за правна помощ.

По преюдициалното запитване е образувано дело С-744/23 г. пред СЕС, което е висящо към момента на произнасяне.

На основание чл. 267, ал. 1 ДФЕС всеки български съд следва да отправи запитване до СЕС в случаите, когато тълкуването на разпоредба от правото на ЕС е от значение за правилното решаване на спора (така и чл. 628 ГПК). С отправянето на запитването съдът спира производството по делото (чл. 631, ал. 1, изр. 1 ГПК), а след произнасянето на СЕС то се възобновява (чл. 631, ал. 2 ГПК). Решението на СЕС е задължително не само за съда, който е отправил преюдициалното запитване, но също така за всички съдилища и учреждения на Република България (чл. 633 ГПК).

От анализа на цитираните разпоредби следва извод, че когато е отправено преюдициално запитване на национален съд на държава членка на ЕС и пред друг съд на същата държава членка се поставят за разрешаване същите въпроси, за решаването на които е необходимо тълкуването на разпоредби от правото на ЕС, вторият съд трябва да спре производството по делото пред себе си на основание чл. 633, вр. чл. 631, ал. 1 ГПК.

Затова материалите по искането за присъждане на разноските с ДДС следва да бъдат отделени и производството спряно до приключване на дело С- 744/23 г. на Съда на Европейския съюз.

Мотивиран от изложеното БАС