Мотиви към Решение № 2620 от 2.6.2023 г. на Софийски районен съд по дело № 8589/2022 г.

Производството е по реда на раздел V към глава III от ЗАНН. Образувано е по жалба на член-кореспондент проф. д. т. н. инж. Г. С. М. срещу НП № 11-01-10222021 от 13.06.2022 г., издадено от директора на АДФИ, с което на жалбоподателя за нарушение, квалифицирано като такова на чл. 21, ал. 15 от ЗОП, на основание чл. 247, ал. 1 от ЗОП е наложено административно наказание глоба в размер на 6706, 28 лева. От страна на въззивника (включително посредством процесуален представител) се иска НП да бъде отменено, като се излагат в тази връзка конкретни доводи за липса на административно нарушение, евентуално – за наличие на хипотеза по чл. 28 от ЗАНН, както и за нарушаване на конкретни процесуални правила, включително в смисъл, че жалбоподателят не разбира обвинението срещу себе си. Административно-наказващият орган (чрез процесуалния си представител) излага конкретни доводи по част от аргументацията на въззивника по отношение прилагането на материалния закон, претендирайки потвърждаване на НП и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. От ангажираните писмени доказателствени материали (с уточнението, че ангажирането на свидетелски показания /в това число на актосъставителя и на свидетелите по АУАН/ не е задължително - арг. от чл. 14, ал. 2 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН, а в случая не е и необходимо за разкриване на обективната истина, както и с уточнението, че дадените от жалбоподателя обяснения практически не съдържат информация за релевантни за делото факти, а също и с уточнението, че в АУАН е допусната грешка, която е на практика с технически характер, касателно датата на сключване на съответните договори, която грешка е пренесена в издаденото НП и за което ще стане дума по-долу) се установява (по несъмнен и безспорен начин, като визираната доказателствена съвкупност съдържа логично изложена информация, която - анализирана поотделно и в нейната цялост - не буди никакво съмнение досежно автентичността и достоверността си, в това число имайки предвид липсата на вътрешни противоречия или такива между отделните доказателствени материали /извън засегнатия преди малко въпрос, където, обаче, става дума за неточност с очевиден технически характер/ и имайки предвид това, че не се наблюдава каквато и да било нелогичност в съответните доказателствени материали) - освен оправомощаването на наказващия орган от министъра на финансите за издаване на съответния вид НП със съответната писмена (и подписана) заповед и освен връчването на препис от обжалваното НП на жалбоподателя на 17.06.2022 г. - още описаната в НП фактическа обстановка (самите факти), към която съдът препраща (забрана за използване на такъв начин за излагане на установената от съда фактическа обстановка липсва в релевантната нормативна уредба) - с изключение на извода за наличие на специална цел в поведението на нарушителя (това е фактически въпрос, като се касае за т. нар. факти от вътрешния душевен мир на дееца), извод в какъвто смисъл реално не почива на каквито и да било обективни данни, както и с изключение на фактологията относно сключване на договори на 25.02.2019 г., което изложение в постановлението се явява резултат на очевидна грешка от техническо естество, пренесена (явно механично) от АУАН, където тя преди това е допусната (за това стана дума преди малко), доколкото релевантната в тази насока доказателствена маса, налична по самата административно-наказателна преписка, е в друг (напълно еднозначен) смисъл и доколкото в самото НП, както и в процесния АУАН, изрично е коментирано в хода на пространното изложение на обстоятелствата, при които е извършено административното нарушение, това кога в резултат на съответните две процедури са сключени договорите по всяка една от тях, а именно на 19.07.2019 г. (което съответства – в крайна сметка и на база на извършения от съда доказателствен анализ - на обективната истина), респективно установява се още наличието на сочените в жалбата становища на АОП, в който смисъл съдът аналогично на препращането към НП препраща и към съответното съдържание на жалбата, както и се установява това, че визираните в НП два договора от 19.07.2019 г. са сключени в гр. София. При това положение правният извод за осъществен състав на административно нарушение при изложената в НП правна квалификация, в това число досежно основанието за налагане на административното наказание, респективно правната мотивировка за индивидуализацията на глобата, се явяват в крайна сметка правилни (въпросът за това кога точно е довършено административното нарушение и в какво точно се изразява то е отделен и ще бъде обсъден по-долу). По-конкретно: От особено съществено значение се явява уредбата по чл. 21, ал. 5 от ЗОП вр. § 2, т. 29 от ДР на ЗОП. Становищата на АОП по чл. 232 от ЗОП нямат императивен характер, а визираните такива от страна на жалбоподателя не се споделят от настоящия съдебен състав. Смисълът изобщо на уредбата по чл. 21 от ЗОП е като цяло свързан най-вече с поддържането на по-значителни гаранции за охрана на обществения интерес при извършването на по-значителни (най-общо и условно казано) разходи във връзка с дейността на възложителите на обществени поръчки, когато тези разходи имат именно визираната в § 2, т. 29 от ДР на ЗОП систематична връзка помежду си. Много по-голямо е образно казано „изкушението“ за лицата, които участват във възлагането на обществена поръчка (т. е. от страна на възложителя), да злоупотребят по начин, че да облагодетелстват един или повече икономически субекти, когато се касае за единна от гледна точка на функционалната връзка между отделните й компоненти дейност, генерираща в крайна сметка разходи във връзка с възлагането, съответно приходи за лицата, с които ще бъде сключен съответният договор, при положение че тези разходи/приходи са в по-значителни размери и реализирането им се очаква да бъде в рамките на приблизително един и същи период. Логиката на законовата уредба в този смисъл не е свързана само с опасността да се облагодетелства противно на обществения интерес и/или противно на конкурентното начало само един икономически оператор. Много по-лесна е мотивацията например за един възложител на обществена поръчка да злоупотреби в тази връзка в случаите, когато примерно се изгражда или ремонтира една сграда, един производствен, учебен, развлекателен, спортен или друг комплекс, едно парково пространство и пр. и цялостната сума, която ще се разходва за тези дейности (имащи систематична връзка помежду), е по- значителна - когато различните систематично свързани помежду си компоненти на съответната цялостна дейност попадат в един общ/със сходен предмет обхват на стопанска дейност, то е по-голяма вероятността лицата, действащи от страна на възложителя, недобросъвестно да облагодетелстват един конкретен икономически оператор или пък група свързани помежду си такива оператори (свързани реално помежду си лица) с оглед печалбата, която би се очаквало да получат конкретният оператор или група от оператори, но и когато визираните преди малко компонентни попадат в обхвата на различни и с разнороден обхват стопански дейности, пак е значително по-голяма вероятността от корупционни практики, доколкото е много по-лесно реализирането на такива в хода на единна (със съответната систематична връзка между отделните й компонентни) дейност, включително предвид това, че в такива хипотези поначало би се очаквало реализирането на приход или друга облага от корупционната практика в относително кратък времеви диапазон (в това число например преди съответната дейност да предизвика вниманието на компетентните органи, които следва да осъществяват борба с корупцията, преди съответната дейност да бъде разкрита от тези органи, преди да се насочи общественото внимание към случая, преди да изтече съответният мандат на длъжностното лице и пр.), при което се намалява значително рискът от това да се отнеме възможността на съответното длъжностно лице да получи облагата от неправомерните си действия. Иначе, систематичната (функционалната) свързаност между двете процесни обществени поръчки е съвсем очевидна – касае се все за облагородяване на дворното (парковото) пространство чрез реновирането му, включително посредством доставка и монтиране на обичайно за такъв вид пространства оборудване (пейки, кошове за смет и пр.), като логически съвсем естествено е именно когато се реновира дворното пространство, тогава (включително по такъв конкретно повод) да се извършва доставка и монтаж на предназначеното за дворното (парковото) пространство оборудване. Независимо от изложеното в предходния абзац, наличието на сочените от страна на жалбоподателя становища на АОП, макар и те, както вече стана дума, да нямат задължителен характер, принципно е от естество в дадени случаи да предизвика грешка от юридическо естество (т. е. не грешка, субсумиращата се в приложното поле на чл. 14 или чл. 15 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН, с уточнението, че не се касае изначално – във връзка с коментираните становища на АОП - за служебна заповед, че да може изобщо да се обсъжда евентуално наличие на хипотеза по чл. 16 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН), при което положение би било мислимо квалифицирането на случая по чл. 28 от ЗАНН или дори по чл. 9, ал. 2 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН. Процесният случай конкретно, обаче, не е такъв. Това е така, не само защото в процесните две проведени процедури по възлагане е налице участие (наред с други участници) на един и същи търговец и именно с този търговец са сключени съответните договори, но и просто защото сферите на стопанска дейност по двете отделно проведени процедури, които най-общо казано са свързани с изграждане/ремонт на парково/дворно пространство, са съвсем очевидно на практика с покритие помежду си – проектирането/изграждането на пространство за отдих на открито, както впрочем вече стана дума, обичайно предполага поставянето/монтирането на такива елементи като кошчета за боклук, пейки, тенис маси, велостойки (а дори и маси за шах) и пр. (тук само следва да се напомни изложеното преди малко във връзка със систематичната /функционалната/ свързаност между така разделените две обществени поръчки); напълно естествено е икономическите оператори, занимаващи се с изграждане и ремонт (включително реновиране) на подобни пространства, да се занимават и с доставка и монтаж на подобно оборудване (визираните преди малко елементи). Участниците общо в двете процесни процедури в случая не са значителен брой и това, че само един от тях участва и в двете процедури (по втората процедура впрочем са налице само двама участници) съвсем не е от естество да доведе до по-различни изводи. Съдът споделя изложените в НП правни доводи касателно прилагането на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от ЗОП, към които препраща (забрана за каквото препращане като начин на излагане на мотиви от страна на съда по правни въпроси също не се открива в релевантната нормативна уредба). Доводът в смисъл, че при обединяване на процедурите и обособяването на позиции в тази връзка се стига до това „второстепенните“ дейности да останат „скрити“ не е от естество да обоснове пренебрегване на еднозначно изводимите цели на тълкуваната по-горе нормативна уредба по ЗОП, т. е. да доведе до пренебрегване на обществения интерес, с оглед който съществува коментираната нормативна уредба, при нейното тълкуване. Изискуемото изобщо от нормативната уредба касателно обществените поръчки обявяване (публикуване) дава достатъчно гаранции срещу подобно „скриване“, като проявата на т. нар. грижа на добрия търговец би била напълно достатъчна, за да не бъдат реално „скрити“ съответните обособени позиции. Абсолютно никакво значение от гледна точка на принципа за свободна конкуренция няма това дали процедурата ще бъде единна с оформени обособени позиции или ще бъде разделена в отделни процедури (т. е. и в тази връзка не се открива състоятелен аргумент в полза на виждането за неоправданост на обединяването на процедури с оформяне на съответните обособени позиции, лансирано с жалбата, респективно в съответните становища на АОП), включително от гледна точка на въпроса за специализацията на съответните икономически оператори – и в единия, и в другия случай кандидатстването е възможно да се осъществи отделно (за отделните дейности), в това число съобразявайки и чл. 46 от ЗОП. За наличието или липсата на систематична връзка между така разделените обществени не е от значение това какви конкретни изисквания към участниците в процедурата са поставени от възложителя. Изводът за неправилно разделяне, до който съдът достига, по никакъв начин не е свързан (независимо от това какво е становището на наказващия орган по този въпрос) с това как е осигурено финансирането и с това дали дейностите се извършват по един и същи проект или пък по различни такива. Парковото (градинското) оборудване във всякакъв план и смисъл просто няма как да не е систематично свързано (и това е изключително очевидно) с наличието на съответния парк/съответната градина. Следва да се има предвид, че попадането на отделните обекти на обществена поръчка в отделни групи съобразно чл. 3, ал. 1 от ЗОП не означава, че законът в този смисъл изисква разделяне на процедурите. Разпоредбата на § 2, т. 29 от ДР на ЗОП и изобщо уредбата по същия закон относно обособените позиции съществува именно във връзка с хипотезите, при които всеки един от съответните отделни компоненти може да представлява самостоятелен предмет на обществена поръчка, но е налице съответната систематична връзка между визираните компоненти. Разпоредбата на чл. 21, ал. 17 от ЗОП, аргументи от която извлича въззивникът (макар и поради грешка с очевиден технически характер да е посочено чл. 22, ал. 17 /каквато алинея в съответния член от съответния закон липсва и никога не е имало/ вместо чл. 21, ал. 17), съществува именно с оглед възможността в една и съща процедура да бъдат включени предмети по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗОП, попадащи в различни групи съобразно класификацията по последната посочена разпоредба, а именно строителство (чл. 3, ал. 1, т. 1 от ЗОП) и доставки (чл. 3, ал. 1, т. 2 от ЗОП)/услуги (чл. 3, ал. 1, т. 3 от ЗОП). Иначе, в разпоредбата на чл. 21, ал. 17 от ЗОП се говори за договора за строителство, доколкото осъществяването на строителната дейност изначално (по дефиниция) включва в себе си доставки (например на плочки за подово покритие) и услуги по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ЗОП, но това съвсем не се явява пречка възложителят да сключи отделни договори по отделните обособени позиции (уредбата по ЗОП позволява това), съответно с предмет строителство и с предмет доставка и/или услуга, без да нарушава забраната по чл. 21, ал. 17 от ЗОП, но при спазване на чл. 21, ал. 15 от ЗОП. От субективна страна в съответния състав на административно нарушение не е предвидено изискване за умисъл като форма на вина (съобрази и чл. 7 от ЗАНН, в това число особено неговата ал. 2!), включително като – независимо от посоченото в НП досежно целта, с която според наказващия орган е действал нарушителят (по-горе беше изложен коментар във връзка с това по същество фактическо твърдение – виж!), съставът, по който е ангажирана отговорността, не изисква наличието на подобна специална цел (съобрази както чл. 21, ал. 15, така и чл. 247, ал. 1 от ЗОП!). Противоречието (както в АУАН, така и в НП) в твърденията относно това коя е датата на съответното сключване на договор, а и относно това за какво точно е ангажирана отговорността (дали във връзка със съответната първа обява за събиране на оферти или във връзка със сключването на двата договора), специално що се касае до фактическия въпрос досежно датата на сключване на договорите, с оглед очевидния технически характер на съответната грешка, не е от естество да внесе каквато и да било неяснота и въобще затруднение по отношение на упражняването на процесуалното право на защита на жалбоподателя. Иначе, от прочита (непредубедения и внимателен такъв) на акта и постановлението, в крайна сметка не остава никакво съмнение за това, че (това ясно е посочено) обвинението е обусловено от разделянето на процедурите, което се свързва еднозначно с датата на първата обява за събиране на оферти (виж на стр. 7, абзац 6 от процесното постановление, респективно виж на стр. 7 в шестия от започващите на същата страница абзаци от процесния АУАН!). С други думи, въпреки така допуснатите неточности, в крайна сметка в АУАН и в НП се съдържа ясно обвинение за това в какво се състои точно административното нарушение, респективно кога точно е извършено то, което е дало възможност за реално упражняване на процесуалното право на защита на жалбоподателя и това е видно от реално проведената по делото (и въобще по административно-наказателното производство) такава защита – изложени са по същество доводи защо (според въззивника и процесуалния му представител) провеждането на две отделни процедури по възлагане на обществена поръчка е законосъобразно; няма как при това положение да се твърди, че процесуалното право на защита е било реално ограничено и е налице съществено нарушение на процесуалните правила съобразно чл. 335, ал. 2 вр. чл. 348, ал. 3 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН. От друга страна, в тази връзка (досежно въпроса за това кога и как точно е извършено/довършено административното нарушение) е налице неправилно приложение на материалния закон, което, обаче, попада не в обхвата на общата хипотеза по чл. 63, ал. 3, т. 1 от ЗАНН, а в обхвата на специалната хипотеза по чл. 63, ал. 7, т. 1 от ЗАНН (за което ще стане дума след малко). Изводът за неправилно приложение на материалния закон следва от обстоятелството, че съставът на административното нарушение се определя не само от разпоредбата на чл. 21, ал. 15 от ЗОП, но и от разпоредбата на чл. 247, ал. 1 от ЗОП, която – последната спомената разпоредба – свързва основанието за търсене на отговорност (административното нарушение по смисъла на чл. 6 от ЗАНН е обявено за наказуемо с административно наказание, налагано по административен ред, деяние) конкретно с факта на сключване на съответния договор, т. е. без сключване на такъв деянието не е наказуемо с административно наказание, налагано по административен ред (абсурдно е да се счита, че без сключване на съответния договор ще се следва винаги – извън хипотезите по чл. 28 от ЗАНН или по чл. 9, ал. 2 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН – налагане на наказание глоба в максималния предвиден размер от 10000 лева). И двата договора в процесния случай са сключени на 19.07.2019 г., като това е изрично посочено както в АУАН, така и в НП и на база на общата стойност по двата договора (конкретно по този въпрос виж и по-долу!) е индивидуализирана наложената глоба. С оглед излагането на фактическата обстановка по сключване на договорите и в АУАН, и в НП, не може да се приеме, че нарушителят не се е защитавал и в предсъдебната (същинската) фаза на административно-наказателното производство, както и в съдебната фаза на същото производство, включително още със съставянето на АУАН срещу него, по обвинение, включващо в себе си и сключването на двата договора на 19.07.2019 г., което означава, че ако съдът приеме, че за довършено на 19.07.2019 г. (посредством сключването на двата /и на двата/ договора от тази дата, упоменати в обжалваното НП - виж по този въпрос и по-долу!) в гр. София административно нарушение следва да бъде ангажирана отговорността и в този смисъл измени постановлението посредством прилагане на закон за същото административно нарушение по реда на чл. 63, ал. 7, т. 1 вр. ал. 2, т. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 58д, т. 1 от ЗАНН, то това ще се случи именно без съществено изменение на обстоятелствата на нарушението (във връзка с тълкуването на понятието съществено изменение на обстоятелствата на обвинението в общия наказателен процес /чл. 287, ал. 1 от действащия НПК, респективно чл. 285 от предходно действалия НПК/, което има аналогично на значение на понятието съществено изменение на обстоятелствата на нарушението, съдът споделя мотивите към съответната тълкувателна съдебна практика на ОСНК на бившия ВС – кога изменението е съществено е фактически въпрос, като определящото е това дали лицето, от което се търси отговорността, се е защитавало и по съответните съставомерни фактически параметри, въз основа на които в крайна сметка му се ангажира отговорността). Точно в такъв смисъл следва да процедира съдът в случая, като постанови, че административното нарушение е довършено на 19.07.2019 г. (в гр. София), а не на 25.02.2019 г. и е довършено посредством сключването на двата (и на двата) упоменати в постановлението договори от 19.07.2019 г. От съществено значение е и това, че, релевирайки правния извод за довършено на 10.07.2019 г. административно нарушение посредством сключването на съответните два договора, съдът не въвежда нов елемент в обвинението, във връзка с който да може да бъде търсена самостоятелна административно-наказателна отговорност (т. е. без да бъде нарушен принципът “non bis in idem” /забраната за преследване повече от веднъж за едно и също административно – в случая - нарушение/), доколкото ангажирането на отговорността и заради сключването на сочените договори по необходимост предполага търсене на административно-наказателна отговорност - и то като част от същото административно нарушение - и за самото разделяне, което, разделяне, обаче, логически няма как да се случи преди да бъде обективирано откриването на втората процедура, което е станало на 26.02.2019 г. (като следва да се има предвид, че, за да избегне неправомерност в поведението си, възложителят е разполагал с възможността да вземе решение за прекратяване на първата открита процедура, респективно – и втората такава след откриването й на 26.02.2019 г., съобразно чл. 22, ал. 1, т. 8 от ЗОП, след което законосъобразно да открие и проведе обща процедура при формиране на съответните обособени позиции); разбира се, нарушителят се е защитавал по обвинение, включващо в своята фактическа обосновка откриването и на двете процедури съответно на 25.02.2019 г. и на 26.02.2019 г., но доколкото самото разделяне на процедурите се явява съставомерен елемент, то отново – и в тази връзка – се касае за прилагане на закон за същото административно нарушение (без съществено изменение на обстоятелствата на нарушението) по смисъла на чл. 63, ал. 7, т. 1 от ЗАНН, а именно като бъде постановено и това, че разделянето на обществената поръчка на части е извършено на 26.02.2019 г. с публикуването на втората по време посочена в НП обява - от така посочената дата (въпросът за това кога е довършено административното нарушение е отделен и той беше обсъден по-горе, като беше посочено, че нарушението е довършено на 19.07.2019 г. със сключването на двата договора), а не на 25.02.2019 г. с публикуването на първата по време посочена в НП обява (от 25.02.2019 г.), в който смисъл атакуваното постановление също подлежи на изменение. Изрично се налага да се уточни, че се следва именно изменение на НП, а не потвърждаването му макар и поради отчасти други спрямо изложените от наказващия орган съображения, доколкото произнасянето с постановлението по въпросите за това кога и с кое конкретно поведение е извършено/довършено административното нарушение може да има свое собствено правно значение. Правилно съобразно чл. 247, ал. 1 от ЗОП е наложена (в това число индивидуализирана) глобата, включително от гледна точка на това, че нейният размер е изчислен на база на стойността (общата такава) и на двата договора от 19.07.2019 г. Вярно е, че в текста на чл. 247, ал. 1 от ЗОП е използвано словосъчетанието „сключения договор“ (т. е. в единствено число), но е очевидно (разпоредбата не е неясна), че този изказ не изключва хипотезите на неоправдано разделяне по чл. 21, ал. 15 от ЗОП (към които разпоредбата на чл. 247, ал. 1 от ЗОП също несъмнено препраща), в които хипотези очевидно се сключва повече от един договор; логиката в противния смисъл би довела в принципен план например до тълкуване на разпоредбата на чл. 194, ал. 1 от НК досежно използваното словосъчетание „чужда движима вещ“ като изключваща (разпоредбата) от обхвата си случаите на съответното отнемане с едно деяние на повече от една вещи, абсурдността на каквото виждане е очевидна. Дори ако се приеме, че така предлаганото тълкуване на разпоредбата на чл. 247, ал. 1 от ЗОП се явява разширително (съобразно възприетата в правната теория терминология), то забрана за използване на такъв подход за обосноваване на административно-наказателна отговорност липсва (въпреки широко разпространеното /но неправилно/ схващане в обратния смисъл) – разпоредбата на чл. 46, ал. 3 вр. ал. 2 от ЗНА се отнася до правоприлагането по аналогия (чл. 46, ал. 2 от ЗНА), а не до визираното разширително тълкуване (неправилно смесване на двете категории се наблюдава дори в тълкувателната практика на ВАС, но доколкото се касае в тази връзка само за мотиви, то не е налице задължително произнасяне на посочения върховен съд в съответния смисъл), нито пък предлаганото в настоящото изложение тълкуване на чл. 247, ал. 1 от ЗОП се явява в противоречие с принципа на законоустановеност на административните нарушение и наказание, доколкото тълкувателната дейност не представлява нищо друго освен извличане на действителния (именно и само действителния) смисъл на тълкуваната разпоредба, която – в светлината на изложеното преди малко – не се явява и неясна (респективно, дори и да се приеме за правилен наблюдаваният в практиката на СЕС подход за стеснително тълкуване на санкционни разпоредби, когато те са неясни, то случаят просто не е такъв – не се касае за неясна разпоредба поне по смисъла, вложен в така коментираната тук практика на СЕС). Очевидно е, че когато обществената поръчка е неправилно разделена, противно на забраната по чл. 21, ал. 15 от ЗОП, то целта (респективно очевидният действителен смисъл) на правилото по чл. 247, ал. 1 от ЗОП касателно размера, на база на който се изчислява санкцията, е включването на цялата стойност на обществената поръчка, относно която е следвало да бъде проведена единна процедура по възлагане. Щом сключването на договора (в това число договорите, когато те са повече от един, за което вече стана дума) е съставомерен елемент по чл. 247, ал. 1 от ЗОП и щом размерът на глобата следва да се начислява на база на съответната сумарна стойност на всички отделни договори в хипотезите на неправомерно разделяне в нарушение на чл. 21, ал. 15 от ЗОП, то административното нарушение се явява довършено в процесния случай не само със сключването на единия от двата договора по възлагане, а със (т. е. след) сключването (кумулативно) и на двата визирани договора. Изложеното от фактическа страна в жалбата досежно съответните технически спецификации се явява безспорно и несъмнено на база на релевантната документация по преписката, но това няма отношение към направените по-горе изводи, обосноваващи от гледна точка на прилагането на материалния закон наличието на съответното административно нарушение. Не е определящо в случая това какъв CVP код е следвало да бъде използван, но от изложения по-горе анализ относно законовата уредба във връзка с разделянето на обществените поръчки е видно, че предлаганият с жалбата като възможно най-близък (като правилен) такъв код се явява некоректен - не се касае за (или поне само за) оформяне на парково пространство, а за строителство в такова пространство, респективно за доставка, включително монтаж, като водещото е именно ремонтирането на съответното пространство за отдих и спорт (парково пространство). Абсолютно никакво съмнение няма, че наказващият орган (същият орган дори е изложил извод относно това каква е била целта на разделянето, който извод беше коментиран по- горе) е приел, че се касае за виновно поведение. Съдът също намира наличие на вина, във връзка с което бяха изложени мотиви по-горе. По-нататък, следва да се има предвид, че – изводимо от уредбата по чл. 57 от ЗАНН – в НП не е необходимо да се излагат мотиви извън конкретно предвиденото в посочения член съдържание, което съдържание в случая е налично (какво се твърди от фактическа страна в обвинението в крайна сметка е ясно, ясно е и какви правни изводи се правят на тази база, а останалото е въпрос на тълкуване и прилагане на материалния закон). Отделен е въпросът за това, че в постановлението наказващият орган е изложил мотиви по възражението срещу АУАН (което е видно от непредубедения прочит на обжалваното НП), независимо от това колко (евентуално) кратки са те. Наличието на логически противоречия в изложението по АУАН и НП (те бяха коментирани по-горе във връзка с това кога и по какъв начин е извършено/довършено административното нарушение, включително във връзка с фактическия въпрос относно датата на сключване на съответните договори) в крайна сметка, както вече стана дума, не е довело до такава неяснота на обвинението, че да ограничи реално упражняването на процесуалното право на защита (и изобщо да ограничи процесуалните права на жалбоподателя, а и не лишава съда от възможност да извърши преценката си досежно правилността на прилагането на материалния закон). Изрично следва да се посочи, че изначално неизвършването на разследване на спорните обстоятелства съобразно чл. 52, ал. 4 от ЗАНН не може да представлява причина за отмяна на НП, аргумент от което се извлича от възможността на настоящата инстанция, която по своя характер се явява въззивна от гледна точка на цялостното административно- наказателно производство, да събира нови доказателства и то без ограничение спрямо първата инстанция (чл. 315 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН), каквато роля в административно- наказателното производство практически има наказващият орган. Отделен е въпросът за това, че конкретният наказващ орган в случая не е имало какво още да установява от фактическа страна, т. е. не е имало какво да разследва, като става въпрос за спор, който реално има изцяло правен характер. Обстоятелствата, при които са определени изискванията към участниците в двете поръчки (процедури), са ирелевантни за предмета на процесното административно-наказателно производство и неупоменаването им в АУАН и/или в НП изначално няма как да представлява каквото и да било нарушение на процесуалните правила. Прочие, съдът не констатира нарушения на процесуалните правила, явяващи се съществени по смисъла на чл. 335, ал. 2 вр. чл. 348, ал. 3 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН. Въпросът за правилността на изводите, които наказващият орган е направил, включително когато евентуално тези изводи не са логически издържани, е такъв по същество. Налице е хипотеза, визирана в чл. 34, ал. 2 от ЗАНН вр. чл. 32, ал. 1, т. 1 от ЗДФИ, което означава, че съответният давностен срок за съставяне на АУАН в случая е 5 години от извършване на нарушението, респективно 6 месеца от откриване на нарушителя, като е видно от АУАН и самите приложени копия на заповеди на директора на АДФИ, че съответната проверка е била многократно удължавана като срок за извършване и за последно такова удължаване е било налице на 02.12.2021 г. - откриването на нарушителя по смисъла на чл. 34 от ЗАНН при това положение не се е случило преди 02.12.2021 г. Не е изтекъл (включително към момента) и давностен срок по чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН (каквато давност намира приложение и в административно-наказателното производство съобразно задължителната тълкувателна съдебна практика по въпроса) с оглед прекъсването й съобразно чл. 81, ал. 2 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН, в това число със съставянето на АУАН (което несъмнено се явява действие, предприето за преследване именно по отношение на въззивника), респективно издаването на НП над 3 години след сочената в него дата на извършване на административно нарушение при всяко положение не означава изтичане на давностен срок. Визираната давност по НК (вр. чл. 11 от ЗАНН) е прекъсвана неколкократно, включително с издаване на НП и връчване на препис от постановлението на нарушителя, с насрочването на съдебни заседания и пр. Общественият интерес, който се явява застрашен в случая, включително от гледна точка на сумите (общо), подлежащи на разходване по обществените поръчки, държейки сметка и за изложеното по-горе относно значението на съответните становища на АОП в конкретния случай (виж по-горе!), определено се явява пречка пред квалифициране на случая като маловажен по смисъла на чл. 28 от ЗАНН (още по-малко пък е налице хипотеза по чл. 9, ал. 2 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН). При цялостния и служебен преглед по реда на чл. 314 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН съдът не установи основания за отмяна на обжалваното НП, като по-горе беше посочено по какъв начин и защо следва да се измени постановлението, респективно не се откриха други извън вече посочените основания за изменение на НП. При този изход от делото нормативно установено основание (съобрази и уредбата по чл. 63д от ЗАНН вр. чл. 143 от АПК!) за присъждане на исканото от процесуалния представител на административно-наказващия орган юрисконсултско възнаграждение липсва (инициирането изобщо на съдебното производство по обжалване на НП в крайна сметка намира своето оправдание в материалния закон, включително доколкото това обжалване, освен ако не се отнася само до размера на санкцията, какъвто настоящият случай не е, не може да бъде частично /съобрази и актуалната тълкувателна практика на ВКС относно чл. 314 от НПК, която разпоредба пък се явява съответно приложима в случая по силата на чл. 84 от ЗАНН!/, респективно не е налице и хипотеза на съответна приложимост по силата на чл. 144 от АПК вр. чл. 63д от ЗАНН на уредбата по чл. 78 от ГПК). Мотивиран от всичко изложено, съдът