Решение № 624 от 14.5.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 2217/2024 г.

Производството е образувано по въззивна жалба на Е. П. К. срещу решение № 3029/ 20.05.2014г. на СГС, ГО, 10 състав, постановено по гр.д. № 971/23г., с което е отхвърлен искът й по чл.135, ал.1 от ЗЗД. Жалбоподателят твърди, че атакуваното от нея решение е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че решението е постановено при нарушение на чл.164, ал.1, т.3 от ГПК като кредитираните свидетелски показания са недопустими. Не са ангажирани доказателства, от които да се установява, че към датата на купуване на имотите родителите на ответницата са разполагали със сумата, която поне да е равна на цената им. Тъй като В. И. е трето лице по брачния договор, то в тежест на ответниците е да докажат, че при извършване на процесната сделка не са целели да увредят ищеца. Те не са ангажирали доказателства, с които да опровергаят изразената в брачния договор дарствена воля между тях. Не е доказано твърдението на В. И., че не е знаела за заемите на съпруга си. В тази връзка са ангажирани доказателства, установяващи, че тя е знаела за тях, въпреки, че ответниците са разведени от 2014г. Съдът не е обсъдил показанията на свидетеля Братоевевски. Въззивникът поддържа, че предявеният от нея иск е основателен и доказан, тъй като е установила предпоставките на чл.135 от ЗЗД. Затова моли въззивния съд да отмени решението на СГС и да уважи предявения иск. Ответниците И. в депозирани писмени отговори и в съдебно заседание чрез процесуалните си представители оспорват жалбата като неоснователна. Считат, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно. Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните доказателства в първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Съдът е сезиран с иск по чл.135, ал.1 от ЗЗД. В исковата молба ищецът Е. К. твърди, че с ответника Н. И. са сключили договор за заем на 11.12.2009г., по силата на който му е предоставила 70000 евро. Той е трябвало да ги върне до 11.02.2010г. заедно с уговорената лихва. Той не се издължил, поради което е инициирала заповедно производство и в нейна полза е издадена заповед за незабавно изпълнение. Въз основа на издадения изпълнителен лист е образувала изпълнително дело № 5719/12г. След като е извършила справка в АВ е установила, че Н. И. е подписал брачен договор на 14.10.2011г. с ответника В. И. като според него съпругата му е станала изключителен собственик на придобито от тях в режим на СИО жилище- апартамент, находящо се в гр. •••, район „•••“, ул. „•••“ № •, ет.• с площ от 111 кв.м. и гараж № 1 с площ от 20, 66 кв.м., находящ се в същата сграда. С подписването на брачния договор Н. И. е прехвърли безвъзмездно дела си от тези имоти. С него той я увредил като е намалил своята платежоспособност. Затова ищецът счита, че са налице предпоставките на чл.135, ал.1 от ЗЗД, поради което моли съда да признае за относително недействителен брачен договор от 14.10.2011г. и регистриран в Службата по вписванията - гр. София с Акт № 100, т. 3, рег. № 6204/11г., сключен между В. И. и Н. И.. В депозиран писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, ответникът И. оспорват иска. Поддържа, че процесните имоти са нейна лична собственост, тъй като са закупени от нея с парични средства, дарени от баща й Н. Я.. Те са закупени на 06.05.1998г. и от тогава тя е едноличен техен собственик. Твърди, че не е знаела за заема и заведения иск. Разбрала е през месец януари 2021г., когато й е връчена покана за доброволно изпълнение. Счита, че договорът за заем от 11.12.2009г. е нищожен като привиден. Няма доказателства сумата от 70000евро да е предадена на Н. И., за да произведе действие договорът за заем. Счита, че в последния е уговорена арбитражна клауза, която изключва възможност за провеждане на производството пред съд по реда на чл.417 от ГПК. Ответникът Н. И. в депозиран писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК заявява, че оспорва иска. Поддържа, че не е увредил ищеца със сключения брачен договор, тъй като не е бил собственик на имотите, описани в него. Покупката им е по време на брака, но със средства дарени на В. И.. Затова не е отчуждил свое имущество. Когато няма имущество, което да СИО, а придобитото такова е лична собственост на единия съпруг, както в случая, то с брачния договор не може да бъде прекратена имуществената общност. В тази част, сключеният между него и В. И. брачен договор е с невъзможен предмет. Поддържа, че двамата не са имали намерение да прекратяват каквато и да било имуществена общност, защото такава не е имало. Твърди, че с прекратяването на брака през 2014г. е прекратен и договорът по силата на чл.42, ал.1 от СК, тъй като с него не се уреждат последиците от прекратяването на брака. Счита, че липсва знание за увреждане на ищеца при извършеното разпореждане с имущество след възникване на кредиторовото вземане. Прави възражение за погасяване на вземането на ищеца по давност. Не се спори, че на 11.12.2009г. между ищеца и Н. И. е сключен договор за заем за 70000 евро. Безспорно е, че срещу длъжника по договора за заем е издадена заповед за незабавно изпълнение на 30.05.2012г. и изпълнителен лист от същата дата. Не се оспорва, че по издадения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело за 136 908, 10 лв. главница, 64 048, 33 лв. законна лихва към 08.11.2016г., както и разноски. Представено е удостоверение от ЧСИ за размера на дълга на Н. И. към 11.02.2019г. по изпълнителното дело. Страните не спорят, че на 14.10.2011г. В. И. и Н. И. са сключили брачен договор, вписан в АВ. С него безвъзмездно преминават в изключителна собственост на съпругата, недвижими имоти, придобити по време на брака. Съдържанието на договора не е спорно. Прието е за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ответниците са се намирали в граждански брак към момента на сключване на договора за заем, както и към момента на сключване на заемния договор. От удостоверение от 22.11.2005г., издадено от „Агрокомплект“ ЕАД се установява, че Н. И. Я. е работил в Ирак в периода 26.03.1982г. до 29.03.1984г. Със заповед № З-1036/10.04.1984г. е прекратено трудовото правоотношение на Н. Я. като багерист на обект ОНС „Касейба“ в Ирак. Същата е представена и пред въззивния съд с оглед твърденията в жалбата. Към исковата молба са представени схеми от кадастрална карта за имотите, описани в брачния договор, както и за данъчната им оценка. Към отговора на исковата молба, депозиран от В. И. са представени писмени доказателства. От тях се установява, а и не е спорно по делото, че с нот. акт № 120/06.05.1998г. тя е придобила процесните недвижим имоти. От удостоверение за раждане от 21.05.1991г. се установява, че ответниците имат син, роден на 16.05.1991г. Представени са епикризи във връзка със здравословното състояние на В. И.. Не е спорно, че Н. Я. е неин баща. В хода на процеса при новото разглеждане на делото са събрани гласни доказателства. Свидетелят Б., доведен от ответника В. И., заявява, че познава нея и Н. И. от 1997-1998г. и са се събирали семейно. Срещали са се в кафената в Мола на бул. „Цариградско шосе“. След Ковид, в края на 2020г. или началото на 2021г., когато са били затворени заведенията, свидетелят е станал повод за скандал между И.. Попитал е Н. И. дали се е оправил със заема към някаква жена. Това го е чула В. И.. Тя е изпаднала в криза. Свидетелите Й. и Я. установяват как и с какви средства са закупени процесните имоти. И двамата твърдят, че това са пари, дадени от бащата на В. И., който е работил в Ирак. Имал е около 15 000 щ.д. те са били дадени само на В. И., но не и на съпруга й. Според свидетеля Й. за покупката на имотите баща й е превалутирал парични средства в чейнджбюра. Той е присъствал, когато парите са платени на купувача от бащата на В. И.. Съдът кредитира показанията на свидетелите като основаващи се на лични впечатления за фактите, които излагат. Тези на свидетеля Я. ги преценява при условията на чл.172 от ГПК, поради близкото родство между нея и ответника В. И.- майка и дъщеря, но ги счита за убедителни и достоверни. От гр.д. № 13939/16г. на СГС се установява, че с решението по него искът на Ел. К. е бил уважен. Същото е потвърдено от САС. С решение № 50244/23.01.2023г. на ВКС, III ГО, постановено по гр.д. № 1998/2022г. решенията са отменени по реда на чл.303 от ГПК и делото е върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав като то започне от етапа на връчване на исковата молба на ответниците. При новото разглеждане СГС е отхвърлил иска изцяло. Пред настоящата инстанция нови доказателства не са ангажирани. При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че предмет на разглеждане е иск по чл.135, ал.1 от ЗЗД. Въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, по допустимостта му в обжалваната част, а по отношение на правилността му е обвързан от посоченото в жалбата- чл.269 от ГПК, с изключение на допуснато нарушение на императивна материалноправна норма. Обжалваното решение е валидно и допустимо. По правилността на първоинстанционния съдебен акт. Предявеният иск е конститутивен и е предвиден в полза на кредитора, който може да поиска от съда по отношение на него да бъдат обявени за недействителни действията на длъжника, с които го уврежда, ако последният при извършването им е знаел за увреждането, както и третото лице, с което длъжникът е договарял, също да е знаело за увреждането. С този иск се цели да се постигне със сила на пресъдено нещо признаването на относителна недействителност на опредЕ. правна сделка, тъй като тя е такава единствено спрямо кредитора, но не по отношение на страните по нея. Предпоставките за уважаване на отменителният иск са: вземане на кредитора спрямо длъжника, което не е необходимо да бъде ликвидно и изискуемо, да е установено с влязло в сила решение, а е достатъчно да не е прекратено или погасено по давност. То трябва да е възникнало преди увреждащите действия. Не е необходимо кредиторът по пътя на пълно и главно доказване да установи това свое качество. Втората предпоставка е увреждащо действие на длъжника, с което се засягат правата на кредитора му. С него той е създал или увеличил неплатежоспособността си, намалил е имуществото, което служи като обезпечение на кредитора му. Третата предпоставка е увреждането да е съзнавано както от длъжника, така и от третото лице. Т.е. от субективна страна знание на длъжника, че сделката е увреждаща по отношение на кредитора му, както и че сключената между него и третото лице сделка уврежда правата на кредитора на длъжника. В тежест на притежаващия вземането е да докаже тези предпоставки от фактическия състав на Павловия иск, тъй като от тях той черпи благоприятни да себе си правни последици. Интересът от провеждането на иска по чл.135 от ЗЗД е обусловен от създаването на възможност за насочване на принудително изпълнение към чужда вещ, доколкото приобретателят й не отговаря за задължения към кредитора. Когато искът е насочен срещу съпрузи, ищецът няма материалноправна легитимация на кредитор спрямо съпругът- недлъжник и ответник в процеса. Предпоставка за провеждане на Павловия иск е вещта вече да е отчуждена. От доказателствата по делото се установява, че между ищеца Ел. К. и ответника Н. И. е сключен договор за паричен заем на 11.12.2009г. Кредиторът на длъжника на единия съпруг, не е такъв по отношение на другия съпруг. Дори и Павловият иск да е основателен, то е само до обема на правата на съпруга- длъжник, т.е за ½ ид.ч., а не и по отношение на правата на съпруга- недлъжник./ТР № 5/2013/29.12.2014г. на ОСГТК на ВКС/ В отговорите на исковата молба Ответниците И. са направили правопогасяващо възражение за погасяване по давност на вземането на ищеца. То е свързано с активната материална легитимация на ищеца и следва да бъде разгледано първо. Видно от договора за заем е, че паричната сума е следвало да бъде върната от длъжника на 11.02.2010г. Съгласно чл.114 от ЗЗД погасителната давност започва да тече от момента, когато вземането е станало изискуемо. Инициираното заповедно производство през 2012г. от Ел. К. не е прекъснало давността. Съгласно чл.116, б. „в“ от ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия на принудително изпълнение. Към 2012г. е действало ППВС 3/1980г., според което с образуването на изпълнително дело се прекъсва погасителната давност. Видно от представената по делото молба -л.41 е, че тя е подадена на 18.06.2012г. О тогава давността е прекъсната и до подаване на иска по чл.135 от ЗЗД на 11.11.2016г. не е изтекла петгодишната давност. Вземането на Ел. К., произтичащо от договор за заем от 11.12.2009г., не е погасено по давност. Т.е. тя има качеството на кредитор и е активно материалноправно легитимирана да предяви Павловия иск. Налице е първата предпоставка от фактическия на иска с правно основание чл.135, ал.1 от ЗЗД, а именно вземане, възникнало преди извършване на увреждащото действие, което в случая ищецът твърди, че е сключеният брачен договор на 14.10.2011г. От обективна страна с него би се намалило имуществото на длъжника, тъй като от патримониума му излиза ½ ид.ч. от недвижимите имоти, които са станали изключителна собственост на неговия съпруг. В. И. е направила своевременно правоизключващо възражение по чл.23, ал.1 от СК, че тя е изключителен собственик на имотите, посочени в брачния договор и е била такъв от момента на придобиването им на 06.05.1998г. В настоящият процес такова възражение не може да бъде гледано, доколкото то е непротивопоставимо на ищеца. Оборването на презумпцията по чл.21, ал.1 от СК може да стане само по съдебен ред чрез предявяване на установителен иск, по който страни са двамата съпрузи. Поради това не е допустимо инцидентно упражняване на това право в хода на друго производство чрез възражение на единия от съпрузите или чрез инцидентен установителен иск. Произнасянето по такъв няма да има СПН между съпрузите, доколкото те не са страни по него. / Р № 842/08.06.2022г. по гр.д. № 3139/20г., САС/ Такова възражение/ инцидентен иск, не може да се обсъжда и във връзка с това дали има увреждане или не със сключване на брачния договор между ответниците. Поради това не следва да се обсъждат показанията на свидетелите Й. и Я.. Затова следва да се приеме, че с оглед заявеното в брачния договор от 14.10.2011г. имотите, които са негов предмет са семейна имуществена общност и като се е разпоредил със своя дял от нея Н. И. е увредил кредитора Ел. К.. Третата предпоставка е увреждането да е съзнавано както от длъжника, така и от третото лице. Т.е. от субективна страна знание на длъжника, че сделката е увреждаща по отношение на кредитора му, както и че сключената между него и третото лице сделка уврежда правата на кредитора на длъжника. В чл.135, ал.2 от ЗЗД е предвидена оборима презумпция, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника знанието се предполага. В случая ответниците са съпрузи и в тяхна тежест е да оборят презумпцията. Показанията на свидетеля Б., депозирал показания относно факта, кога В. И. е узнала за договора за заем, не са конкретни и не установяват, че в разговора е ставало въпрос именно за заема на Н. И. към Е. К.. Поради което следва да се приеме, че презумпцията на чл.135, ал.2 от ЗЗД не е оборена и към момента на сключване на брачния договор е имало знание за увреждането. Поради изложеното въззивният съд приема, че предявеният иск с правно основание чл.135, ал.1 от ЗЗД е основателен за ½ ид.ч. от недвижимите имоти. Обжалваното решение следва да бъде отменено. При този изход на спора в полза на жалбоподателя следва да се присъдят разноски в размер на 8568 лв. за първоинстанционното производство и 5 000лв. за настоящата инстанция, както и 229, 04лв. държавна такса. Намира за основателно възражението на процесуалния представител на В. И. за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззивника. Пред въззивния съд е проведено едно съдебно заседание като приетото писмено доказателство се съдържа в кориците на първоинстанционното дело. Съдът съобрази и решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. На ответника В. И. не се дължат разноски, както и на адв. К. адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция по реда на чл.38 ЗАдв. Ответникът Н. И. не е направил искане за присъждане на разноски. Воден от горното, съдът