Решение № 10 от 8.1.2024 г. на Районен съд - Карлово по дело № 1714/2023 г.

Производството е по отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, предявен от Т. Е. Ч., ЕГН: ••••••••••, с постоянен адрес: гр. К., ул. „Б. Х.“ №••, съдебен адрес: гр. К., ул. „Ю.“ №••, чрез адв. В. Г., против „Е. М.” ЕООД, с ЕИК ••••••••••, със седалище и адрес на управление: гр.С., район В., ж.к. М. Д., ул. „Р. П.-К.“ № •-•, с ЕИК •••••••••••••, представлявано от управителя Р. М.-Т.. Ищецът твърди, че през май месец 2023 г. посетил клонове на две търговски банки, като отправил запитване за получаване на потребителски кредит. В отговор на искането, служители и на двете банки го уведомили, че след извършена справка в Централен кредитен регистър (ЦКР), поддържан от Б. Н. Б. (БНБ), установили, че не може да му бъде отпусната желаната сума. Служител на банката обяснил, че „ЦКР“-то му е „лошо“, пишело, че дължи големи суми по просрочени кредити. Полученият отказ от страна на Банката с мотив „проверка ЦКР“ и „дължимост по просрочени кредити“ озадачило ищеца, тъй като не му било известно да дължи пари на друга финансова институция по силата на договори за кредит. Незабавно подал заявление в БНБ с вх. №БНБ- 17237/08.02.2023г., за да установи какви налични вписвания има по отношение на него в регистъра. От получената Справка за кредитна задлъжнялост №БНБ- 57296/26.05.2022г., издадена от БНБ установил, че на негово име имало вписани три кредита с кредитодател „Е. М.“ ЕООД. Не му било известно да има заведени и висящи дела срещу него – нито граждански, нито изпълнителни, а още повече от „Е. М.“ ЕООД, поради което депозирал искане до ЧСИ за справка в Централен регистър на длъжниците (ЦРД). От същата ищецът установил, че срещу него са образувани три изпълнителни дела: №4234/2016 г. по описа на ЧСИ С. Я.; №1117/2022 г. по описа на ЧСИ М. П. и №609/2014 г. по описа на ЧСИ М. П.; От трите дела, само по изп. дело №609/2014 г. било с взискател „Е. М.“ ЕООД. Ищецът се свързал с ЧСИ М. П. и погасил дължимите суми по образуваните по негов опис дела. За прекратяване на изпълнителното дело, по което взискател е „Е. М.“ ЕООД свидетелствало Удостоверение по изп.дело № 609/2014г., изх. №55025/08.09.2023г., издадено от ЧСИ М. П.. Предвид това, че в справката му от ЦРД фигурирали три кредита, а имало образувано само едно изпълнително дело, ищецът извършил и справка в Съдебно изпълнителна служба към PC К., за да установи дали няма образувани дела от „Е. М.“ при ДСИ. Съгласно Удостоверение, изх. №2100/17.07.2023г., издадено от съдебно изпълнителна служба при PC К., към дата 17.07.2023 г. нямало образувани изпълнителна дела срещу него при Държавен съдебен изпълнител. След като погасил дължимата сума по изпълнително дело №609/2014 г. по описа на ЧСИ М. П., по което взискател бил ответникът, депозирал искане до „Е. М.“ ЕООД с вх. № ВЖ-00316/25.08.2023г. по описа на дружеството, с което помолил за посочените в справката за кредитна задлъжнялост, издадена от БНБ кредити, а именно: EOSDP000000001468813 – за сума в размер на 4 017, 00 лв.; EOSDP000000001468446 – за сума в размер на 8 891, 00 лв.; да бъде депозирано искане от страна на дружеството, с което да коригират данните на основание чл.24, ал.1 от Наредба №22/16.07.2009г. за ЦКР на БНБ. На 01.09.2023г. получил отговор с изх.№01506/30.08.2023г., изд. от „Е. М.“ ЕООД, с който го уведомили, че на 07.11.2007г. е сключил с „ОББ“ АД Договор за издаване на кредитна карта Visa. На 31.01.2018 г. бил сключен договор за цесия между „ОББ“ АД (цедент) и „Е.“ М. ЕООД (цесионер), по силата на който задължението му по договора е цедирано на „Е. М.“ ЕООД, а задължението му по него към 30.08.2023 г. възлизало в размер на 4 016, 65 лв. Отделно, по силата на Договор за прехвърляне на вземания от 31.01.2018г., на „Е. М.“ ЕООД били цедирани и вземания на „ОББ“ АД, съгласно Договор за потребителски кредит от 06.11.2007 г., сключен между ищеца и Банката. Уточнявало се, че към 30.08.2023 г. задълженията, произтичащи от Договора за кредит от 06.11.2007 г., възлизат на 8 890, 79 лв. Ищецът твърди, че Уведомление за извършена цесия не бил получавал, а съгласно чл.99 ЗЗД, за да произведе действие цесията, то същата следвало да е съобщена на длъжника. Твърди, че посочените вземания на „Е. М.“ фигурират в справката на ЦКР под номера EOSDP000000001468813 и EOSDP000000001468446. Уведомявали го, че за задължение под идентификатор EOSDP000000001468286 била подадена информация за заличаване в ЦКР (вземането, по което бил погасен дългът по изп. дело №609/2014 г. по описа на ЧСИ М. П.), но по отношение на другите два не следвало да подават информация, тъй като били дължими. Така, съгласно релевираните с отговора твърдения, ответникът претендирал суми в общ размер на 12 907, 44 лв. В отправеното искане до дружеството за коригиране на информацията в ЦКР, ищецът изрично посочвал, че не признава задълженията по посочените от „Е. М.“ кредити, поради погасяването им по давност. Нещо повече, тъй като дружеството било наясно, че е изтекла предвидената в закона давност за изплащане на сумите по кредитите, изрично уточнявало (стр.2, абз.7 от отговора), че предприема действия но извънсъдебно събиране на вземанията. Освен това служители на дружеството многократно звънели на ищеца и продължавали да го правят, като го приканвали да плати задължението си. Въпреки изтеклата погасителна давност, ответното дружество целяло събиране на вземането си, като разчитало, че то ще бъде доброволно заплатено. С отказа на ответника да предостави актуални данни в ЦКР, от които да е видно, че процесните суми не се дължат, се създавала предпоставка на ищеца да му бъде отказано кредитиране от друга банка или финансова институция поради „кредитна задлъжнялост“. Именно това била и причината, която излагали банките, които посетил, при отказа за предоставяне на кредит. С оглед изложеното за него бил налице правен интерес от това да се установи по съдебен ред, че процесната сума не се дължи на ответника. Ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответното дружество, че не му дължи сума в общ размер на 12907, 44 лв. (дванадесет хиляди деветстотин и седем лева и четиридесет и четири стотинки), като същата е погасена по давност и представлява сбор от кредити, а именно: 4 016, 65 лв., съгласно Договор за цесия, сключен на 31.01.2018 г. между „Е. М.“ ЕООД и „ОББ“ АД и 8890, 79 лв., съгласно Договор за цесия, сключен на 31.01.2018г. между „Е. М.“ ЕООД и „ОББ“ АД. Претендират се направените разноски по делото. Ответното дружество, чрез пълномощника си адв. К. намира иска за недопустим, поради липса на правен интерес от неговото водене. Ответникът не бил предприел каквито и да било действия, с които да засегне правната или материалната сфера на ищеца. Липсвал спор по фактическата обстановка, изложена в исковата молба по повод изтеклата погасителна давност и становището на ответника. Възражението на ответника е само досежно правните изводи, които следва да се направят въз основа на едни и същи факти. Счита, че между страните липсва спорно право, респ. за ищеца липсва правен интерес от водене на настоящия иск, поради което същият се явява недопустим и производството следва да се прекрати на това основание. В отговора до Т. Ч. се заявявало, че принудителни действия не са предприемани и се цели единствено доброволно изпълнение, а нормативно установеното задължение за дружеството е подаване на информация в ЦКР. Именно това било посочено като основание за предявяване на иска. В приложен към исковата молба отговор на БНБ също било посочено, че погасяването по давност не представлява основание за преустановяване подаването на информация за него в регистъра по реда на Наредбата на БНБ. В случай, че съдът приеме иска за разглеждане, ответникът заявява, че признава иска за недължимост на посочена сума по отношение на ищеца. Въпреки това счита, че е редно да се признае настъпване на погасителна давност по отношение принудителното събиране на вземането, но не спрямо самото вземане /възприето становище в Решение № 257 от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 694/2019 г., III ГО/. В исковата молба се твърдяло, че вземането е погасено по давност. Ответникът не счита за допустимо искането да се признае за установено, че не се дължи процесната сума поради погасяване по давност, доколкото не се отрича в исковата молба наличието на материалното правоотношение по сключения договор за кредит. Вземането, дори и погасено по давност, можело да бъде изпълнено доброволно. Разноските следвало да останат за ищеца, предвид това, че дружеството не дало повод за делото и с настоящия отговор признавало иска. Поради действително погасяване по давност на възможността за принудително събиране на вземането, последващи действия по изпълнение не били предприемани от „Е. М.“ ЕООД. Ищецът също заявил, че принудителни действия спрямо него не са извършвани, дори не му било известно има ли провеждани съдебни процедури за събиране на задължението. Съобразно господстващото становище в правната теория и задължителната съдебна практика, погасителната давност не водела до погасяване на самото вземане, а на възможността да бъде принудително изпълнено. Вземането продължавало да съществува като естествено и длъжникът продължавал да дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му изпълнение. Аргумент в тази връзка можел да се изведе и от разпоредбата на чл.118 ЗЗД, според която, ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Следователно плащането на погасено по давност вземане било дължимо плащане, представлявало погасяване на съществуващо задължение, и то на същото задължение, което съществувало и преди изтичане на давностния срок. В този смисъл твърдението на ищеца, че не дължи сумата по прехвърленото вземане било неоснователно. С оглед изложените мотиви, ответникът счита, че иск за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника процесната сума, означава иск за признаване за установено, че не съществува вземане за сумата. Според ответника вземането продължава да съществува, но се погасява възможността да бъде събрано по съдебен ред. В исковата молба ищецът не оспорвал съществуването на валиден договор за кредит, неизпълнението си по този договор за кредит, както и дължимостта на сумата, а единствено липсата на притезателно право на принудително изпълнение. Предвид гореизложеното, моли съда да прекрати производството поради липса на правен интерес от водене на иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК или ако уважи иска, да остави разноските в тежест на ищеца, предвид обстоятелството, че ответното дружество не е дало повод за завеждане на иска, като наред с това е налице признание на иска. От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното: Искът е допустим. Съдът следи служебно за правният интерес от предявения отрицателен установителен иск във всяко едно положение на делото. Съобразно константната практика на ВКС (решение № 127 от 29.10.2010 г. по т. д. № 20/2010 г. на Първо Т.О. на ТК, определение № 391 от 15.07.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 396/2009 г. на Първо Г.О. на ВКС, решение № 60 от 20.02.2012 г. по гр. д. № 1213/2010 г. на Първо Г.О., определение № 356 от 19.06.2014 г. по ч. гр.д. № 1587/2014 г. на Първо Г.О., решение № 362 от 28.11.2011 г. по гр.д. № 8/2011 г. на Първо Г.О. на ВКС, решение № 133 от 22.11.2011 г. по т. д. № 17/2011 г. на Първо Т.О., определение № 359 от 18.06.2014 г. на ВКС по т.д. № 4268/2013 г. на Второ Т.О) правният интерес от предявяване на установителен иск е винаги конкретен и зависи от обстоятелствата по делото. Интересът от предявяването на такъв иск следва да бъде доказан от ищеца и като положителна процесуална предпоставка следва да е налице при всяко положение на делото. В случая интересът на ищеца произтича от обстоятелството, че процесното вземане фигурира като дължимо и неплатено в Централния кредитен регистър при БНБ, както и от правото да иска установяване на действително правно положение със сила на присъдено нещо, а именно – че вземането е погасено по давност. Длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от принуда (процесуална или извънпроцесуална), тъй като може да поиска решение при признание на иска, като в тази връзка ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца. Ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието, каквото в случая е сторено, но само отчасти – така Определение № 549 от 29.11.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4317/2018 г., IV г. о., ГК. Страните не спорят, а и се установява от представените писмени доказателства, че по силата на два договора за цесия от 31.01.2018 г., сключени между „ОББ“ АД (цедент) и „Е. М.“ ЕООД (цесионер) ответното дружество е станало кредитор на ищеца – длъжник за сума в общ размер от 12 907.44 лева. Не е спорно също и от приложената справка за кредитна задлъжнялост по Наредба № 22 за от 16 юли 2009 год. на БНБ за Централния кредитен регистър е видно, че към 26.05.2022 г. посочените вземания на „Е. М.“ фигурират в справката на ЦКР под номера EOSDP000000001468813 и EOSDP000000001468446. Не се спори и относно факта, че към датата на подаване на исковата молба е изтекъл давностният срок за принудителното му изпълнение. Възраженията на ответника се свеждат до това, че според него не следва да се признава за установено, че ищецът не дължи процесната сума поради погасяване на вземането по давност, тъй като дори и погасено по давност, то може да бъде изпълнено доброволно. Счита, че не е дал повод за завеждане на иска и не дължи разноски. Съобразно наложилото се доктринерно разбиране, погасителната давност е материалноправен институт, като изтеклата давност не води до погасяване на самото вземане, а на възможността да бъде принудително изпълнено. Вземането продължава да съществува като естествено и длъжникът продължава да дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му изпълнение – чл. 118 ЗЗД. Целта на погасителната давност е своевременното упражняване на субективните граждански права, като чрез нея на кредитора се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Това става, след като длъжникът упражни правото си да погаси с волеизявление пред съд правото на иск или правото на принудително изпълнение на кредитора поради това, че не е упражнено в определен от закона срок от време. Въпреки, че изложеното дотук съвпада с доводите на ответника, отрицателният установителен иск относно процесните вземания следва да бъде уважен въз основа на наведените от ищеца твърдения за изтекъл давностен срок. Възражението за изтекла погасителна давност е от категорията на правопогасяващите възражения, чиито ефект е да парират притезателното право, което насрещната страна претендира. Когато съдът уважи предявено възражение за давност, притезанието бива отречено с влязло в сила решение, макар самото материално право да не се погасява с оглед чл.118 ЗЗД. Същевременно, всяко право, което може да бъде заявено с възражение, още повече може да бъде предявено с иск (така Решение № 76 от 7.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 391/2012 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 ГПК). Редът, по който длъжникът се защитава, зависи от неговия собствен избор. По аргумент от мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГК на ВКС, диспозитивното начало в гражданския процес се проявява в това, че участникът в правен спор сам определя кога, доколко и какъв обем защита да търси. Правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. В този смисъл длъжникът по едно вземане не е длъжен да чака същото да бъде предявено по съдебен ред чрез осъдителен иск или по реда на заповедното производство, за да реализира своята защита чрез възражението си за давност. Не съществува законова пречка длъжникът да поеме инициативата в процеса, като предяви отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, позовавайки се на изтеклия давностен срок по отношение на вземането, като по този начин препятства възможността на ищеца да го претендира в бъдеще. В този случай предмет на отрицателния установителен иск не е установяване липсата на материално право изобщо, а липсата на притезание, насочено срещу длъжника-ищец. В допълнение към горното следва да се отбележи, че предявяването на възражение за изтекъл давностен срок чрез отрицателен установителен иск е предвидено както в действащия граждански процесуален кодекс – по реда на чл.439 ГПК, така и в отменения такъв – по реда на чл.254 ГПК (отм.). И двете посочени разпоредби предвиждат защита на длъжника срещу провеждането против него принудително изпълнение, чрез предявяване на възражения по исков ред с отрицателен установителен иск. Такива искове, основани на възражения за давност, са разгледани по реда на чл. 439 ГПК в Решение № 325 от 13.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2783/2015 г., III г. о., ГК; Решение № 451 от 29.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2306/2015 г., IV г. о., ГК, постановени по чл. 290 ГПК и др., а по реда на чл. 254 ГПК (отм.) в Решение № 94 от 27.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 943/2009 г., I т. о., ТК, Решение № 41 от 22.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 575/2009 г., II т. о., ТК, и др. Съгласно последното цитирано решение, предмет на отрицателния установителен иск по чл.254 ГПК (отм.) е несъществуването на самото изпълняемо право. Недължимостта на присъдената сума трябва да бъде предмет на отрицателния установителен иск по чл.254 ГПК (отм.) в случай, че изпълнението не бъде спряно по реда на чл.250 ГПК (отм.). С оглед гореизложеното, предмет на отрицателния установителен иск, когато същият се основава на твърдения за изтекъл давностен срок, е да се признае от съда за установено, че ищецът не дължи, т.е. че липсва валидно притезание, насочено срещу него. Ето защо, предявеният отрицателен установителен иск следва да бъде уважен. По разноските: Съдът намира, че право на разноски има ищецът и в случая разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК не намира приложение. Предпоставките за недължимост на разноските по делото от ответника, когато искът е уважен по арг. от чл. 78, ал. 2 ГПК са две: ответникът да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал. Тези предпоставки са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски, когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Когато обаче сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК. Настоящият случай е именно такъв, доколкото не е спорно, че ответникът актуализира ежемесечно в ЦКР задълженията на ищеца, т. е. претендира съществуването им и с тези свои действия е станал повод за завеждане на иска. Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на разноски и е представил списък по чл. 80 ГПК. На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК в негова полза следва да бъде присъдена сумата от 2077.00 лева, включваща 517.00 лева – заплатена държавна такса в производството и 1560.00 лева за заплатено адвокатско възнаграждение. Минималното адвокатското възнаграждение с оглед цената на иска е 1561.66 лева, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Следователно, възражението за прекомерност е неоснователно. Водим от горното, съдът