Решение № 16 от 13.1.2025 г. на Софийски окръжен съд по дело № 563/2024 г.

Производството по делото е образувано по искова молба на „Т.“ ЕООД срещу Република България, чрез министъра на финансите, и срещу Софийския градски съд.

Ищецът твърди, че е бил ищец по т.д. № 1195 по описа на СГС, VI – 20- ти състав за 2013 г. С исковата молба бил поискал допускане на обезпечение на иска си. Съдът бил допуснал поисканото обезпечение срещу гаранция в размер на 30 000 лева, като същата била внесена по банковата сметка на Софийския градски съд на 18.03.2013 г., а платежният документ постъпил в съда на 20.03.2013 г. Производството по делото приключило с влязло на 09.03.2016 г. в сила осъдително съдебно решение в полза на ищеца. Впоследствие, на 15.10.2020г. и на 29.10.2020 г., той подал молби за отмяна на обезпечението и за освобождаване на внесената от него гаранция. По тази молби съдът се произнесъл с влязло в сила определение от 08.02.2021 г., с което на основание чл. 402 от ГПК отменил допуснатото обезпечение и обезсилил издадената обезпечителна заповед, но отказал да освободи внесената гаранция.

Ищецът счита, че, с влизане в сила на решението по горното дело, е отпаднало основанието за внасянето на гаранцията, а тя е следвало да бъде върната. Позовава се на мотивите към т. 3 от ТР № 6/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Прави извод, че, след като на основание чл. 82 от ГПК същата е била внесена в държавния бюджет, той се е обеднил с тази сума, а държавата се е обогатила без основание, като е налице връзка между обогатяването и обедняването. Намира, че няма основание за обогатяването, защото чл. 82 от ГПК създава правоотношение между съда и държавата, въз основа на което сумата се превежда в приход на държавния бюджет, но не създава правоотношение между ищеца по делото и държавата, по силата на което същата следва да получи сумата по гаранцията. Тълкува разпоредбата на чл. 82 от ГПК в смисъл, че тя предвижда преклузия на процесуалното право да се иска връщане на гаранцията от съда, по чиято набирателна сметка е внесена, но не лишава внеслото я лице от вземането му.

Моли съда да осъди българската държава, чрез министъра на финансите, да му заплати сумата от 30 000 лева, с която се е обогатила, а той е обеднял, без основание, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на главницата.

При условията на евентуалност предявява иск и срещу Софийския градски за връщане на внесената гаранция поради отпаднало основание, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на главницата.

Представя доказателства и прави доказателствени искания. На ответниците са били връчени преписи от исковата молба и приложенията към нея.

В срока по чл. 131 от ГПК е подаден отговор от ответника по главния иск (Република България), който счита последния за недопустим, респ. неоснователен, необоснован и недоказан по основание и по размер, както и като погасен по давност. Счита, че липсва основание за ангажиране отговорността на държавата. Не било посочено, на какво основание държавата е отговорна за твърдяното имуществено разместване при отпаднало правно основание, нито причинната връзка между деянието на ответника и евентуалното обедняване на ищеца. Анализира кумулативно изискуемите предпоставки за възникване на вземане в полза на ищеца (увеличение на имуществото на едно лице; обедняване на другото лице; връзка между обедняването и обогатяването; отсъствие на правно основание за обогатяването; липса на други искове, с които обеднялото лице може да се защити). Подчертава, че липсата на която и да е от тези предпоставки обуславя отхвърлянето на предявения иск. Изтъква, че внесените като парична гаранция суми въз основа на съдебен акт подлежат на връщане при условията на чл. 403, ал. 2 от ГПК (съответно - чл. 282, ал. 4 и ал. 5 от ГПК). Същевременно се позовава на разпоредбата на чл. 82 от ГПК, съгласно която внесените суми за разноски и гаранции в пари и ценности се внасят в приход на държавния бюджет, ако не бъдат поискани в срок една година от датата, на която са станали изискуеми. Твърди, че с тази разпоредба законодателят е установил преклузивен едногодишен срок, в който заинтересованото лице може да упражни правото си да иска възстановяване на внесената като парична гаранция сума, която се съхранява по съответната сметка на съда. Прави извод, че, след като заинтересованото лице е пропуснало да упражни правото си на възстановяване до изтичане на едногодишния срок, то следва да понесе неблагоприятната последица, изразяваща се превеждане на сумата в приход на държавния бюджет. Анализира мотивите към т. 3 на Тълкувателно решение № 6/2014 г. по тълк. дело № 6/2014 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които, в случаите на освобождаване на внесена гаранция за допускане на обезпечение на иск по чл. 389 и сл. от ГПК, изискуемостта настъпва с влизане в сила на съдебния акт, с който искът е отхвърлен или производството по него е прекратено (арг. от чл. 403, ал. 2 във връзка с ал. 1 от ГПК). Подчертава, че от тази дата започва да тече едногодишният срок по чл. 82 от ГПК, в който носителят на правото на възстановяване следва да депозира в съда молба за връщане на гаранцията, а при пропуск да осъществи това свое право в законовия срок, съдът внася съответните суми в приход на държавния бюджет.

Прави извод, че с разпоредбата на чл. 82 от ГПК законодателят е установил специален придобивен способ (придобивно основание) за държавата спрямо непотърсените чужди пари и ценности, които се считат безстопанствени. При наличие на изрична правна норма за внасяне на процесната сума, тя е следвало да постъпи по банковата бюджетна (транзитна) сметка на Софийския градски съд, откъдето да се централизира по бюджетната сметка на Висшия съдебен съвет, в качеството му на първостепенен разпоредител с бюджет по бюджета на съдебната власт. Във връзка с това се позовава на разпоредбата на чл. 121, ал. 1 от Закона за публичните финанси, въз основа на която прави извод, че сумите, внесени като парични гаранции в обезпечителното производство, се съхраняват по банкова сметка за чужди средства на СГС, а, при прилагането на чл. 82 от ГПК, те би следвало да се преведат по банковата бюджетна сметка на съда, т.е. да постъпят по силата на чл. 121, ал. 1 от ЗПФ в бюджета на съдебната власт, който е самостоятелен, но и част от държавния бюджет. В обобщение на горните съображения, ответникът счита, че държавата не е процесуално и материално легитимирана да отговаря по така предявения иск. Поради това и доколкото процесуалната легитимация е положителна абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно, предявяването на искова претенция срещу ненадлежна страна има за последица недопустимост на иска. Моли съда да прекрати производството по делото срещу държавата. Счита, че изложените аргументи имат отношение и към възражението за неоснователност на иска. Прави възражение за погасяване на вземането на ищеца по давност. Твърди, че правото на ищеца е възникнало през 2017 г. и е следвало да бъде упражнено в рамките на общия петгодишен давностен срок, като неупражняването му през този период е довело до неговото погасяване. Формира извод, че на 09.03.2022 г. ищецът е загубил възможността да иска възстановяване от държавата по реда на чл. 59 от ЗЗД на паричната гаранция поради свое процесуално бездействие в периода до изтичане на давностния срок по чл. 110 от ЗЗД. Възразява срещу допускане на поисканата от ищеца съдебно-счетоводна експертиза. Моли съда да остави без разглеждане предявения иск като недопустим, респ. да го отхвърли като неоснователен. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът Софийски градски съд е подал отговор, с който счита предявения срещу него евентуален иск за неоснователен. Изтъква, че гаранцията от 30 000 лева, внесена по т.д. № 1195/2013 г. по описа на СГС, TO, VI – 20-ти състав, е била конфискувана и преведена по сметката на ВСС с платежно нареждане № 640364 от 27.10.2021 г. и платежно нареждане № Е02373/27.10.2021 г. по Заповед № РД - 08-5677 от 21.10.2021 г. на Председателя на СГС, с която е наредено да се преведе на Висшия съдебен съвет сумата от общо 735810, 36 лева, представляваща сбор от суми за гаранции, които не са потърсени в законоустановения давностен срок. Позовава се на т. 3 от Тълкувателно Решение № 6 от 23.10.2015 г. по тълк.дело № 6/2014 г. на ОСГТК на ВКС, като сочи, че от датата на влизане в сила на съдебния акт, с който искът е отхвърлен, респ. е приключил исковият процес, настъпва изискуемостта на внесената гаранция за допускане на обезпечение на иск. Отнесено към процесния случай, това означавало, че решението по т.д. № 1195/2013 г. по описа на СГС, TO, VI - 20 състав, е влязло в сила на 09.03.2016 г. и от този момент е започнал да тече едногодишният срок по чл. 82 от ГПК, след изтичането на който (09.03.2017 г.) внесената сума за гаранция подлежи на внасяне в приход на държавния бюджет и не подлежи на връщане. Акцентира върху факта, че ищецът е поискал връщане на гаранцията едва на 15.10.2020г., т.е. след изтичане на посочения едногодишен срок, в който е следвало да упражни правото си по чл. 82 от ГПК. Прави извод, че липсва кумулативна предпоставка за уважаване на иска, доколкото липсва отпаднало основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД. Прави изрично възражение за изтекла погасителна давност към датата на предявяване на исковата молба срещу евентуалния ответник Софийски градски съд. Моли съда да отхвърли изцяло предявения срещу СГС евентуален иск като неоснователен и недоказан. Представя писмени доказателства. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

В открито съдебно заседание ищецът се представлява от от адв. Чуклева и адв. А., които поддържат исковата молба и оспорват двата подадени отговора. Поддържат, че исковата молба е постъпила в съда на 09.04.2021 г., а давността е започнала да тече от 09.03.2016 г., когато е влязло в сила съдебното решение. Тя е била спряна по силата на чл. 2, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020 г., като това извънредно положение е продължило два месеца, и, ако не би била спирала да тече, би изтекла на 09.03.2021 г., но това не е така, откъдето прави извод, че срокът е спазен. Оспорва довода на ответниците за наличие на специална едногодишна погасителна давност, като се аргументира, че погасителната давност винаги се урежда с императивни правни норми, които не подлежат на разширително тълкуване. Оспорва и възражението на ответниците, че бил уреден специален конфискационен текст в чл. 82 от ГПК. Намира, че тази норма трябва да се тълкува във връзка с нормите на чл. 6, ал. 2, ал. 3 и чл. 17, ал. 3 и ал. 5 от Конституцията, както и чл. 1 от Протокола към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. При наличие на предпоставките, визирани в нея, тя създавала правоотношение между държавата и съответния съд по предаване на непотърсените гаранции и разноски. Подчертава, че цитираното от ответниците тълкувателно решение, урежда единствено началния момент, от който може да бъде упражнено процесуалното право по отношение на съда да бъде поискана обратно гаранцията, но не визира, какво се случва с материалното право на вземане, което е възникнало по силата на влязлото в сила решение, нито възникването на изискуемост за вземане на гаранцията. Считат, че във всички случаи би било недопустимо тълкуване на нормата на чл. 82 от ГПК и разглеждането й като такава, която урежда специален ред за одържавяване на частни парични средства, тъй като липсват основания за подобен извод. Навеждат довод, че в такъв случай тя би била недопустимо противоконституционна. Претендират разноски в размер на платената държавна такса.

В открито съдебно заседание ответникът по главния иск се представлява от юрк. Цветанова, която оспорва предявения срещу него главен иск по изложените в отговора съображения, които поддържа. Моли съда да отхвърли иска по реда на чл. 59 от ЗЗД като неоснователен, необоснован и недоказан, както и като погасен по давност. Моли, при постановяване на съдебния акт, да бъдат отчетени нормите на чл. 6, ал. 2, чл. 7 и чл. 121, ал. 1 от Закона за публичните финанси. Претендира разноски за юристконсултско възнаграждение.

В открито съдебно заседание ответникът по евентуалния иск не се представлява. От процесуалния му представител е постъпила молба, с която се поддържа отговора на исковата молба и съдържащите се в него възражения.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, намира за установена следната фактическа обстановка.

Видно от приложените към исковата молба заверени копия от документи, „Т.“ ЕООД е предявило на 05.03.2013г. пред СГС искове по чл. 92 от ЗЗД и 86 от ЗЗД. В исковата молба се съдържа и искане за обезпечаване на така предявените искове. Същото е било уважено с Определение № 1809/14.03.2013г. на СГС по т.д. № 1195/2013г., при условие, че ищецът внесе гаранция в размер на 30000 лв. Установява се също така, че такава гаранция е била внесена (съгласно завереното копие от вносна бележка на л. 14 от гр.д. № 4710/2021г. на СГС), за което съдът е бил уведомен с молба вх. № 32862/20.03.2013г.

Също така, с исковата молба е представен заверен препис от решение от 06.01.2016г. по т.д. № 1195/2013г. на СГС, с което главният иск на „Т.“ ЕООД е бил отхвърлен, а евентуалният – уважен. Видно от удостоверителното изявление, обективирано върху това решение, последното е влязло в сила на 09.03.2016г.

На 15.10.2020г. и 29.10.2020г. „Т.“ ЕООД е подало молби за отмяна на допуснатото обезпечение и за освобождаване на внесената гаранция.

С Определение № 260/836 от 08.02.2021г., постановено по т.д. № 1195/2013г. на СГС, обезпечението е било отменено, но молбата за освобождаване на гаранцията е оставена без уважение с аргумента, че срокът по чл. 82 от ГПК е изтекъл.

По делото са приети като доказателства и заверени копия от Протокол от Комисията, назначена със заповед № РД18-2080/21.04.2021 г. на Председателя на СГС, както и от Заповед № РД-08-5677/21.10.2021г. на Председателя на СГС за превеждане на ВСС на сумата 136193, 60лв., представляваща разноски, и сумата 735810, 36лв., представляваща суми за гаранции, които не са потърсени в законоустановения давностен срок, а също и от платежни нареждания за горните суми. Видно от т. 2.40 от протокола, във втората от тях е включена и гаранцията в размер на 30000 лв., внесена от „Т.“ ЕООД по т.д. № 1195/2013г. на СГС.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

1. По главния иск Предявен е главен иск с правна квалификация чл. чл. 59 от ЗЗД. Както е указано с определението по чл. 140 от ГПК, съдържащо проект за доклад на делото, по този иск в тежест на ищеца е да докаже внасянето на процесната сума от 30000 лв. по сметка на СГС, преминаването й в патримониума на държавата, а също и връзка между собственото му обедняване с тази сума и обогатяването на държавата със същата сума.

Въз основа на обсъдените по- горе писмени доказателства, съдът намира, че всички тези обстоятелства са доказани.

Доказано, обаче, е и наличието на годно правно основание за така настъпилото имуществено разместване. Такова основание е разпоредбата на чл. 82 от ГПК, съгласно която внесените суми за разноски и гаранции в пари и ценности се внасят в приход на държавния бюджет, ако не бъдат поискани в срок една година от датата, когато са станали изискуеми. Съдът намира, че в случая са налице двете кумулативно изискуеми предпоставки от тази разпоредба, както следва:

Процесната сума от 30000 лв. е била внесена от „Т.“ ЕООД именно в качеството й на гаранция по търговско дело. Същата не е била поискана в рамките законоустановения едногодишен срок от момента на нейната изискуемост, поради следните съображения. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 23.10.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2014 г., ОСГТК, изискуемостта на вземането за връщането на сумите настъпва с влизане в сила на съдебния акт, с който е приключил исковия процес. В случая, както се посочи по- горе, решението по т.д. № 1195/2013г. на СГС е влязло в сила на 09.03.2016г. Следователно, едногодишният срок по чл. 82 от ГПК е изтекъл на 09.03.2017г., а молбите за отмяна на обезпечението и възстановяване на гаранцията са подадени повече от три години и половина след изтичането му.

С оглед изпълнението на условията, визирани в хипотезата на правната норма на чл. 82 от ГПК, е настъпила последицата, уредена в нейната диспозиция, а именно – внасяне на процесната сума в приход на държавния бюджет.

Поради това и доколкото се установява наличие на валидно правно основание за обедняването на ищеца и обогатяването на ответника по иска по чл. 59 от ЗЗД, този иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Във връзка с горното, неоснователно ищецът поддържа, че разпоредбата на чл. 82 от ГПК създавала правоотношение само между държавата и съответния съд по предаване на непотърсените гаранции и разноски, без да засяга материалното право (вземане) на лицето, внесло гаранцията. Точната формулировка на тази разпоредба дава основание за обратен извод, тъй като тя предвижда внасянето на сумите „в приход“ на държавния бюджет, т.е. държавата става собственик на тези суми, изключвайки по този начин материалното право на вносителя на гаранцията. Така той губи това свое право, защото то се придобива от другиго (арг. от чл. 99 от ЗС).

Частично следва да се сподели довода на ищеца, че в разпоредбата на чл. 82 от ГПК не бил уреден специален конфискационен текст. Наистина, тази разпоредба не регламентира „конфискация“ по смисъла, който се влага в този термин в наказателното право, но по същество тя урежда специфичен оригинерен придобивен способ в полза на държавата, доколкото притежаването на правото върху съответната парична сума от страна на трето лице е ирелевантно (не е предпоставка) за придобиването му от държавата по реда на този нормативен текст. Този извод не се опровергава от цитираните от ищеца разпоредби на чл. 6, ал. 2 и чл. 17, ал. 3 и ал. 5 от Конституцията. Първата от тях е обща и няма пряко отношение към процесния казус, а в случая е спазена разпоредбата на чл. 17, ал. 5, вр. ал. 3 от Конституцията, тъй като (както се обоснова по- горе) е налице законоустановено основание за преминаване на процесната сума в патримониума на държавата. Също така неоснователен е и доводът, основан на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧОС, тъй като и тази разпоредба допуска лишаване от собственост „съгласно условията, предвидени в закона“, каквито, както се обоснова по- горе, в случая са налице.

С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав не споделя и изложения в открито съдебно заседание обобщаващ довод от страна на ищеца, че липсвали основания за извод, че нормата на чл. 82 от ГПК урежда специален ред за одържавяване на частни парични средства. Още повече, че той пряко противоречи на съдебната практика, обективирана в Определение № 201 от 12.03.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 85/2014 г., I т. о., съгласно която „разпоредбата на чл. 70а от ГПК (отм.), респ. чл. 82 ГПК, е относима към правния режим на безстопанствените имущества и обслужва придобивен за държавата способ по отношение на пари и ценности, внесени като гаранция по обезпечение или разноски, собственикът на които ги е изоставил повече от година (аналогично на чл. 89, ал. 1 ЗС, но в полза на общината)“.

С оглед гореизложеното, предявеният главен иск по чл. 59 от ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

1. По евентуалния иск С отхвърлянето на главния иск се сбъдва процесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск, поради което последният следва да бъде разгледан по същество.

Предявен е евентуален иск с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД.

Както е указано с определението по чл. 140 от ГПК, съдържащо проект за доклад на делото, по този иск в тежест на ищеца е да докаже внасянето на процесната сума от 30000 лв. по сметка на СГС, както и че е отпаднало основанието за нейното внасяне.

В случая са налице и двете предпоставки, тъй като е доказано внасянето на процесната сума от страна на ищеца по сметка на СГС, а с отмяната на обезпечението, постановено с Определение № 260/836 от 08.02.2021г. по т.д. № 1195/2013г. на СГС, е отпаднало основанието за внасянето й.

И по този иск, обаче, е доказано правоизключващото възражение на ответника СГС, че така получената сума не се намира в негово държане, доколкото същата е преминала в патримониума на държавата, видно от Протокола от Комисията, назначена със заповед № РД18-2080/21.04.2021 г. на Председателя на СГС, както и от Заповед № РД-08-5677/21.10.2021г. на Председателя на СГС за превеждане на ВСС на сумата 136193, 60лв., представляваща разноски, и сумата 735810, 36лв., представляваща суми за гаранции, които не са потърсени в законоустановения давностен срок.

Същевременно, както се обоснова по- горе, за това преминаване е налице годно правно основание – чл. 82 от ГПК. Следователно, ищецът вече не е титуляр на вземането, предмет на евентуалния иск, тъй като то е било валидно придобито от другиго, а той го е изгубил по силата на чл. 99 от ЗС.

По така изложените съображения, евентуалният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

С оглед формирания извод, че в полза на ищеца не съществува вземане нито срещу първия нито срещу втория ответник, съдът не обсъжда наведените от страните доводи във връзка с възражението за погасяване на това вземане по давност.

1. По разноските С оглед изхода на делото и направени в този смисъл искания, в полза на ответниците следва да се присъдят сторените от тях разноски в производството, каквито (с оглед защитавания материален интерес) съдът определя в размери от по 360 лв. – юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП и чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Мотивиран от горното, съдът