Решение № 3014 от 20.5.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 3744/2024 г.

Производството е по реда на чл. 435 – чл. 438 от ГПК. Образувано е по жалба от 06.12.2023 год. на длъжника „Д.З.“ АД, чрез юрисконсулт В.Т. /надлежно упълномощен/, срещу постановление от 27.11.2023 год. по изпълнително дело №20238510403672 по описа на частен съдебен изпълнител М.П., с рег.№851 на Камарата на частните съдебни изпълнители /КЧСИ/, с което е отказано намаляване на размера на направените от взискателя разноски за адвокатско възнаграждение до 200 лв. и намаляване на размера на таксата по т. 26 от Тарифата за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители /ТТРЗЧСИ/. Жалбоподателят поддържа, че независимо от размера на задължението, застрахователите били нормативно задължени да образуват и поддържат технически резерви, част от които бил финансовият резерв за предстоящи плащания по всяка доброволно или съдебно предявена претенция за изплащане на застрахователно обезщетение, като процесното, който ведно с останалата дейност на дружеството подлежали на стиктен държавен контрол. Ако застрахователят изпаднел в неплатежоспособност, задълженията му по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ се покривали от Обезпечителния фонд, администриран от Гаранционен фонд. В този смисъл процесните вземания били гарантирано събираеми и то в кратък срок. Видно било от поканата за доброволно изпълнение, движението на изпълнителното дело и размера на авансово заплатените такси, ме да удовлетворяване на паричното си вземане взискателят се бил ограничил само до образуването на изпълнително производство, без допълнителни искания за насочване на изпълнението към определено имущество. Това било така, предвид гарантираната от закона и лесна събираемост на задължението, което правело ненужна проверката на имотното състояние на длъжника и насочване на изпълнението към определено индивидуализирано секвестируемо имущество. Следователно изпълнителното дело не се характеризирало с каквато и да е фактическа и правна сложност и адвокатското възнаграждение трябвало да бъде определено единствено на основание чл. 10, т. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждение – за образуване на изпълнително производство, но не и на основание чл. 10, т. 2 от наредбата. Доколкото размерът на адвокатското възнаграждение попадало в общия размер на задълженията, върху които се начислявала пропорционалната такса по т. 26 ТТРЗЧСИ, то и последната подлежала на намаляване. Взискателят М.И.Г. не изразява становище по жалбата. В мотивите си по чл. 436, ал. 3 ГПК частният съдебен изпълнител заявява, че жалбата е процесуално допустима, но е неоснователна. В случая общият размер на адвокатското възнаграждение с оглед материалния интерес по делото бил 6 388.23 лв., от които 200 лв. по чл. 10, т. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения и 6 188.23 лв. – по чл. 10, т. 2 от наредбата. В хода на изпълнителния процес взискателят бил активно представляван от лицето, което бил упълномощил. Дължимостта на адвокатското възнаграждение по чл. 10, т 2 от наредбата се предпоставяла от извършването на процесуално представителство, защита и съдействие, насочени към удовлетволяране на вземането. Обемът на работата на процесуалния представител и видът на действията, които той трябвало да извърши по делото, били неизвестни към момента на сключване на договора да правна защита и съдействие, тъй като било неизвестно какво щяло да бъде поведението на длъжника. Единственото известно обстоятелство било, че длъжникът не бил платил своевременно – след влизането в сила на изпълнителното основание и бил дал повод за образуване на изпълнително дело. Защитата на взискателя не се изразявала само в подаването на молба за образуване на изпълнително дело. В хода на производството процесуалният представител на взискателя получавал съобщения и книжа по делото, следял движението на делото, извършвал справки по него лично в кантората и по телефона, изготвял писмени възражения срещу жалбата на длъжника. Длъжникът не бил изпълнил доброволно задълженията си. Последните били събрани чрез посочения от взискателя способ за принудително изпълнение – запор върху банкови сметки. Пропорционалната такса по т. 26 ТТРЗЧСИ се начислявала върху събраната сума. Дългът се формирал от размера на паричното вземане по изпълнителния лист, както и от разноските на взискателя, които на основание чл. 79 ГПК били за сметка на длъжника. Със забележка №4 към чл. 26 ТТРЗЧСИ, съгласно която в размера на паричното вземане не се включват авансовите такси, законодателят бил изключил от размера на вземането само този разход на взискателя, но не и другите му разноски, сред които било и платеното адвокатско възнаграждение. Поради това и направените от взискателя разноски за заплатено адвокатско възнаграждение се включвали както в понятието „материален интерес“ по смисъла на чл. 83, ал. 1 ЗЧСИ, така и в понятието „събрана сума“ по смисъла на т. 26 ТТРЗЧСИ и се включвали в базата при изчисляването на пропорционалната такса по т. 26 ТТРЗЧСИ. По процесното изпълнително дело тази такса възлизала на сумата от 8 692.38 лв. с ДДС, като същата била начислена върху сумите по изпълнителния лист и разноските на взискателя за адвокатско възнаграждение. Софийският градски съд, след като взе предвид доводите на жалбоподателя и мотивите на частния съдебен изпълнител и прецени данните по делото, приема за установено следното от фактическа страна: Изпълнително дело №20238510403672 по описа на частен съдебен изпълнител М.П., с рег.№851 на КЧСИ, е било образувано по молба от 14.11.2023 год. на взискателя М.И.Г., чрез адв. Т.П. /надлежно упълномощен/, въз основа на изпълнителен лист от 03.11.2023 год. по гр.дело №1093/2023 год. по описа на САС, ГК, 7 с-в, издаден срещу „Д.З.“ АД за сумата от 160 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.01.2022 год. до окончателното й изплащане. С молбата е било поискано налагането на запор върху банкова сметка на длъжника, както и събирането на разноски за адвокатско възнаграждение, дължимо при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА. Към молбата е приложен и договор за безплатна правна помощ от 14.11.2023 год. /чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА/. Н а 17.11.2023 год. на длъжника е била надлежно връчена покана за доброволно изпълнение за заплащане на следните суми: 160 000 лв. – главница, 33 977.88 лв. – законна лихва за периода от 05.01.2022 год. до 28.11.2023 год., 6 388.23 лв. – разноски по изпълнителното дело за адвокатско възнаграждение и 8 750.78 лв. – такси по ТТРЗЧСИ, в т.ч. такса по т. 26 ТТРЗЧСИ в размер на 8 653.20 лв. Своевременно – на 22.11.2023 год. длъжникът е подал молба до съдебния изпълнител, с която е поискал на основание чл. 78, ал. 5 ГПК да бъде намален поради прекомерност размерът на разноските на взискателя за адвокатско възнаграждение до размер на 200 лв. и да бъде намален размерът на таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ. Искането е било оставено без уважение с обжалваното постановление от 27.11.2023 год., което е било надлежно съобщено на длъжника на 01.12.2023 год. На 05.12.2023 год. на „Уникредит Банк“ АД е било връчено запорно съобщение, като с писмо от същата дата банката уведомила частния съдебен изпълнител, че дължимата сума по запора е изцяло преведена. Анализът на така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи: Жалбата е подадена в срока по чл. 436, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване акт на съдебния изпълнител /чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК/, поради което се явява процесуално допустима. По отношение на жалбата срещу постановлението за разноските на взискателя за адвокатско възнаграждение: Жалбата е ОСНОВАТЕЛНА. Въпросът за разноските се поставя във всяко съдебно производство, поради което уредбата му в действащия ГПК се съдържа в част І „Общи правила”. Тази част важи, както за исковия процес във всичките му етапи, така и за изпълнителното производство – задължението на длъжника за разноски е изрично уредено в разпоредбата на чл. 79 ГПК. Според последната, разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато изпълнителното дело се прекрати съгласно чл. 433 ГПК, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство и изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда, а според новата т. 3 на посочената разпоредба /изм. и доп., бр. 86 от 27.10.2017 год./, и когато разноските, направени от взискателя, са за изпълнителни способи, които не са приложени. Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 год. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Според приетото в т. 6 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, взискателят прави разноски по образуването на изпълнителното дело, по осъществяването на изпълнителния способ, постъпленията от който се разпределят, по осъществяването на други изпълнителни способи, както и разноски за възнаграждение на един адвокат, от които /при възражение на длъжника или от някой от присъединените кредитори/ се признава тази част, която съответства на действителната и правна сложност на изпълнителното дело с оглед различната роля на адвоката при възлагането на изпълнението на държавен съдебен изпълнител, който няма право да определя изпълнителния способ; и ролята на адвоката при възлагането на изпълнението на частен съдебен изпълнител, комуто може да е възложено да определя изпълнителния способ. Молбата за образуване на процесното изпълнително дело, в която е бил посочен изпълнителен способ, е била подадена от взискателя чрез адвокат, за чиято представителна власт са ангажирани надлежни доказателства, както и такива, че предоставената правна помощ е била договорена като безвъзмездна на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Изпълнението е образувано от взискателя за събиране на вземания по изпълнителния лист в общ размер на 193 977.88 лв. /главница в размер на 160 000 лв. и законна лихва за периода от 05.01.2022 год. до 28.11.2023 год. в размер на 33 977.88 лв./. Съобразно чл. 10, т. 1 от Наредба №1 от 09.07.2004 год., минималният размер на възнаграждението за образуване на изпълнителното дело е 200 лв. Доколкото е несъмнено, че процесните изпълняеми права не са били погасени преди образуване на изпълнителното производство, то взискателят има право на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв. – каквито и длъжникът не оспорва, че дължи. Съгласно чл. 10, т. 2 от наредбата, минималният размер на адвокатското възнаграждение за процесуално представителството, защита и съдействие на страните по изпълнително дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания е 1/2 от съответното възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т.е. дължимостта на възнаграждението е предпоставено от осъществяване на процесуална защита, изразяваща се в извършването на действия по изпълнителното дело, различни от подаване на молба за образуване на изпълнително производство. В разглеждания случай е видно от данните по изпълнителното дело, че такива действия – извън подаването на молбата за образуване на изпълнителното дело с необходимото съдържание по чл. 426, ал. 2 ГПК – посочването на начин на изпълнение, иначе би била нередовна /виж чл. 426, ал. 3 вр. с чл. 129 ГПК, както и разясненията по т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК/, не са предприемани, а същевременно длъжникът не отговаря за разноските на взискателя, направени по изпълнителни способи, които не са приложени. В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че длъжникът не следва да носи отговорност за заплащане на разноски на взискателя за възнаграждение по чл. 10, т. 2 от наредбата. Изразени становища от процесуалния представител на взискателя не представляват действия, извършени в рамките на вече образуваното изпълнително дело с посочената в чл. 10, т. 2 от наредбата цел, а именно удовлетворяване на парични вземания – аргумент за това е разпоредбата чл. 10, т. 5 от наредбата. Ето защо обжалваното постановление следва да бъде отменено в частта му, в която в тежест на длъжника са възложени направените от взискателя разноски за адвокатско възнаграждение за горницата над 200 лв. По отношение на жалбата срещу постановлението за таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ: Жалбата е ОСНОВАТЕЛНА. Както вече бе посочено, задължението на длъжника в изпълнителното производство за разноски е изрично уредено в нормата на чл. 79 ГПК. Такси по изпълнението се събират за извършването на изпълнителни и други действия, като техният размер и вид са определени в ТТРЗЧСИ – чл. 78 ЗЧСИ. За събирането на таксите по изпълнението частният съдебен изпълнител следва да изготви сметка, която се връчва на задълженото лице и в която се посочват разпоредбите, въз основа на които се дължат таксите, материалният интерес при пропорционалната такса, сумите на дължимите такси и допълнителни разноски, размерът на получената предплата и последиците при неплащане – чл. 79 ЗЧСИ. Обикновените такси по изпълнението се събират само за действия, изрично посочени в тарифата /чл. 82 ЗЧСИ/, а пропорционалните такси се събират в процент според материалния интерес /чл. 83 ЗЧСИ/. Разпоредбата на т. 26 ТТРЗЧСИ ясно сочи, че пропорционалната такса се събира върху събраната сума. Под „парично вземане“ по смисъла на посочената норма се разбира само вземането, което е предмет на изпълнителния лист, а не и таксите и разноските по самото изпълнително дело, върху които такса по т. 26 ТТРЗЧСИ не се дължи. Противното би означавало, че и върху самата пропорционална такса ще се дължи такса по т. 26 ТТРЗЧСИ, върху която също се дължи такса и т.н. Следователно в разглеждания случай дължимият размер на пропорционалната такса възлиза на 8 519.47 лв. с ДДС съгласно т. 26, б. „е“ ТТРЗЧСИ /определен на база материален интерес от 193 977.88 лв./. Ето защо СГС приема, че процесното постановление в частта му, в която е отказано изменение на възложената в тежест на длъжника такса по т. 26 от тарифата за горницата над 8 519.47 лв. се явява незаконосъобразно. Предвид изложените съображения, съдът