РЕШЕНИЕ

№ 171

гр. Кърджали, 10.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владислав Емирски при участието на секретаря Теди Чаръкчиева като разгледа докладваното от Владислав Емирски Гражданско дело № 20255140100185 по описа за 2025 година Предявен е отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК от С. Ю. Х., ЕГН •••••••••• с постоянен адрес ••••••• чрез адв. К. Б. АК К. срещу ОБЩИНА КЪРДЖАЛИ, ЕИК 000235920 със седалище и адрес на управление гр. Кърджали, бул. „България“ №41 представлявана от кмета Е. Е. М. за признаване на установено, че ищцата не дължи на ответника сума в размер на 1456 лева обективирана в Акт за установяване на публично общинско вземане № •••/2013 година издаден от О. К. послужил, като изпълнителен титул за образуване на изпълнително производство №••••••• по описа на ЧСИ •••••• ••••••• с район на действие Окръжен съд К. поради изтекла абсолютна погасителна давност.

Ищцата заявява, че е получила покана за доброволно изпълнение с изх.

№•••••••/27.03.2018 година издадена от ЧСИ •••••• •••••••, с район на действие Окръжен съд гр.К., във връзка с образувано пред него на основание чл.426, ал.1 от ГПК въз основа на Акт за установяване на публично общинско вземане № •••/28.05.2013 г., изпълнително производство №••••••• с взискател О. К.. Заявява, че установените с посочения акт задължения са за недвижим имот представляващ търговски обект находящ се в ••••••• за неолихвяема сума в размер на 316, 11 лева и олихвяема сума в размер на 1074, 63 лева или общото задължение по изпълнителния титул е 1456 лева към 28.05.2013 година. Сочи, че от представеният акт за установяване на задължение № •••/28.05.2013 година, издаден от О. К. е видно, че се касае за данък сгради и такса битови отпадъци за периода 2008-2012 година на обща сума от 1456 лева за главница и лихви. Твърди, че данъкът върху недвижимите имоти, както и таксата битови отпадъци представляват публични общински вземания съгласно чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 3 от ДОПК, по отношение на които се прилагат разпоредбите на чл. 171 и чл. 173 ДОПК. Сочи, че съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК „Публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Заявява, че нормата на чл. 171, ал. 2 ДОПК определя правилото на т. нар. абсолютна погасителна давност, тъй като с изтичането на 10 годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, или изпълнението е спряно по искане на длъжника. Ищецът твърди, че според чл. 171, ал. 2 ДОПК, този срок тече от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, което означава, че за най-ранните задължения от 2008 г., давността започва да тече от 01.01.2009 г. и изтича на 01.01.2019 г., съответно за тези от 2009 г. изтича на 01.01.2020 г., за задълженията от 2010 г. изтича на 01.01.2021 г., за вземанията на общината за 2011 г. изтича на 01.01.2022 г. и последно давността се прилага и относно публичните задължения за 2012 г., като изтича на 01.01.2023 г. Заявява, че в настоящият случай е изтекла 10 годишната абсолютна погасителна давност независимо от спирането и прекъсването на давността с образуването на изпълнителни производства или частични плащания. Като правна последица от действието горепосочените разпоредби за давността, с изтичането на давностните срокове се погасява правото да се събере по принудителен ред публичното вземане. Съобразно чл. 173 от ДОПК вземанията се отписват, когато са погасени по давност, както и в случаите, предвидени със закон, като вземанията се отписват служебно с изтичането на срока по чл. 171, ал. 2 от ДОПК - десет годишния давностен срок, но в случая твърди, че не са били отписани, а е било образувано изпълнително производство и същото не е било прекратено. По тези съображения счита, че не дължи нито една от посочените в Акт за установяване на публично общинско вземане № •••/2013 година издаден от О. К., както и сумите посочени в поканата за доброволно изпълнение. Прави докзателствено искане за прилагане на заверено копие от изпълнително дело №••••••• по описа на ЧСИ •••••• •••••••.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника Община Кърджали, с който оспорва предявения иск, като недопустим и неоснователен, тъй като към момента на завеждането му пред Районен съд-Кърджали горепосоченото задължение е отписано на основание чл.173 от ДОПК и то не съществува като такова. Заявява, че Покана за доброволно изпълнение с изх.№•••••••/27.03.2018 г. по изпълнително дело №••••••• по описа на ЧСИ •••••• ••••••• е изпращана многократно на ищцата, чрез „Български пощи“ ЕАД, която е връщана с отметка-„преместен на друг адрес“, като накрая горепосочената покана е получена от ищцата на 16.01.2025 г., когато посещава кантората на ЧСИ ••••••• ••••••• по друго изпълнително дело и без да провери в Община Кърджали, отдел „Местни данъци и такси“ за наличие на задължението си, което е отписано служебно, считано от 01.01.2024 г. По тези съображения счита, че искът по чл.439, ал.1 от ГПК е недопустим, респективно неоснователен, поради липса на такова задължение към момента на подаването на иска и моли със съдебен акт да се прекрати настоящото производство или да се отхвърли иска, като неоснователен. Моли да не бъдат присъждани исканите от ищеца разноски по настоящото дело, тъй като Община Кърджали не е давала повод за завеждането му, като в случай, че бъдат присъдени разноски, моли да се определи адвокатско възнаграждение в размер на 100 лв„ като съдът се съобрази с решение по дело № С 438/22 от 25.01.2025 г. на СЕС, съгласно което Националният съд е длъжен да откаже прилагането на Наредбата за определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения, и на която е придаден задължителен характер, като нарушава забраната по чл. 101, параграф 1 от ДФЕС. Моли да бъдат присъдени разноски за юрискоисултско възнаграждение в размер на 100 лева. Представя следните писмени доказателства: Информация за наличие или липса на задължения по чл. 87, ал. 11 от ДОПК за ищеца и Справка с изх.№•••••••/07.03.2025 г. за задължения на ищеца.

В съдебно заседание процесуалният представител на ищецът заявява, че изпълнителното дело е прекратено след завеждане на делото, поради което ответникът дължи разноски по делото. Ответникът заявява, че искът е недопустим и неоснователен, тъй като ток се основава на покана за доброволно изпълнение с изх. № •••••••/27.03.2018 година на ЧСИ ••••••• •••••••, която покана е изпращана многократно, чрез „Български Пощи“ АД и е връщана с отметка „преместена на друг адрес“, като в това време ищцата не е уведомила държавните общински органи за този адрес и тази покана случайно се получава, когато отива в кантората на ЧСИ ••••••• ••••••• на 16.01.2025 година по друго изпълнително дело и макар, че на 01.01.2024 година задължението в отдел „ Местни данъци и такси“ е описано служебно и към настоящия момент на завеждане на исковата молба това задължение не е съществувало по никакъв начин в публично пространство. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.

Съдът, като взе предвид подадената искова молба и предявения с нея иск, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира установено следното от фактическа и правна страна:

По допустимостта на производството: В практиката на ВКС обективирана в Определение № 513/24.11.2016 г. по ч. т. д. № 1660/2016 г., ТК, I т. о. на ВКС, е възприето становището, че правната сфера на ищеца се явява накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на кредитора /бивш взискател/ изпълнителен титул, който материализира вземане, отричането на което, въз основа на факти, настъпили след приключване на производството, в което е издадено изпълнителното основание, ищецът има интерес да установи, с оглед упражняване на други свои имуществени или неимуществени права, включително спрямо трети лица, които ищецът би могъл и следва да конкретизира. Дори такива да не биха били заявени, достатъчен е безспорният интерес на ищеца от осуетяване възможността за иницииране на ново изпълнително производство, независимо че и в хода на същото би могъл да предяви иска си, доколкото в тази последна хипотеза и за препятстване на изпълнителните действия следва да предприеме и обезпечаване на иска си, съответно да поеме риска на евентуален отказ за обезпечаване, все действия обективно засягащи правната му сфера.

Съгласно разпоредбата на чл. 439 от ГПК, длъжникът по изпълнителното производство може да оспори чрез иск изпълняемото право на взискателя, ако възраженията му се основат на факти, настъпили след издаването на съдебния акт. По своето естество искът по чл. 439 от ГПК е отрицателен установителен иск и с него ищецът се домогва да установи, че изпълняемото право на взискателя по изпълнителното дело, вследствие на новонастъпилите след постановяването на съдебния акт факти, е престанало да съществува или че изпълняемостта му не е настъпила. По изложените съображения предявеният иск е допустим, доколкото наличието на висящ изпълнителен процес за събиране на вземането по Акт за установяване на публично общинско вземане № •••/2013 година издаден от О. К. е достатъчно основание за пораждане на правен интерес у длъжника за предявяване на иска по чл. 439 от ГПК, с който се оспорва изпълнението.

Не се спори между страните, а и се установява от приетите по делото писмени доказателства, че въз основа на Акт за установяване на публично общинско вземане № •••/2013 година издаден от О. К. послужил, като изпълнителен титул, е образувано изпълнително дело №••••••• по описа на ЧСИ •••••• ••••••• с район на действие Окръжен съд К. с взивскател О. К. и длъжник ищецът С. Х.. Изпълнителното дело е прекратено след депозирано Заявление с вх. № •••••••/14.03.2025 г. от взискателя О. К. на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 от ГПК с Постановление изх. № •••••••/14.03.2025 г. по описа на ЧСИ ••••••• •••••••. Безспорен факт е, че е посоченото задължение е отписано служебно от Община Кърджали, считано от 01.01.2024 г. Съгласно нормата на чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 3 ДОПК, публични са държавните и общински вземания за данъци и за държавни и общински такси, установени по основание със закон. Разпоредбата на чл. 163, ал. 4 ДОПК постановява, че в случаите, когато публични вземания са възложени за събиране на съдебен изпълнител, събирането им се извършва по реда на Гражданския процесуален кодекс. Следователно редът за събиране на публичното вземане определя и компетентният съд, който следва да се произнесе по исковата молба за установяване несъществуването на това вземане. Доколкото в настоящия случай на основание чл. 163, ал. 4 ДОПК вр. чл. 2, ал. 3 ЗЧСИ публичното вземане е възложено за събиране на частен съдебен изпълнител, то и предявеният иск е с правно основание чл. 439 ГПК и следва да се разгледа от гражданския съд. В този смисъл е и практиката на смесени петчленни състави на ВКС и ВАС, които определят компетентност на гражданския съд по искове за установяване несъществуване на публично вземане, което е възложено за събиране на съдебен изпълнител (Определение № 92 от 22.11.2012 г. на ВАС по адм. д. № 74/2012 г., Определение на ВАС по адм. д. № 1/2013 г., Определение на ВАС по адм. д. № 7/2013 г.; Определение на ВАС по адм. д. № 73/2012 г., Определение № 35 от 11.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 60/2015 г., Определение № 45 от 8.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 21/2016 г., Определение № 63 от 17.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 47/2017 г., Определение № 48 от 22.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 34/2018 г., Определение № 87 от 29.11.2019 г. по адм. д. № 45/2019 г., Определение № 39 от 02.10.2020 г. по адм. д. № 23/2020 г., Определение № 52 от 29.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 38/2020 г., 5-членен с-в, ГК).

Следва да бъде посочено, че когато принудително събира публично общинско вземане, съдебният изпълнител не прилага ДОПК и не разполага с правомощия да се произнесе по възражението за давност, основано на чл. 171 ДОПК. Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК съдебният изпълнител може да прекрати изпълнителното производство, когато бъде представено влязло в сила съдебно решение, с което е уважен иск по чл. 439 ГПК, т. е. признато е за установено, че не са налице материално-правните предпоставки за законност на изпълнителния процес, включително поради погасяване на задължението по давност. Тъй като няма правомощие да се произнася по възражение за давност и не е орган в структурата на общинската администрация, съдебният изпълнител не би могъл да отпише погасеното по давност публично общинско задължение. Едновременно с това разпоредбата на чл. 433, ал. 1 ГПК не оправомощава съдебния изпълнител да вземе предвид евентуално постановено от орган в структурата на общинската администрация отписване, извършено след предаването на публичното задължение за събиране по реда на ГПК, каквото отписване безспорно е направено считано от 01.01.2024 г. с оглед приетата справка по делото издадена от О. К.. Подобно отписване би могло да обоснове отправянето на искане от взискателя по чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК (депозирано Заявление от О. К. с вх. № ••••••• от 14.03.2025 г. по описа на ЧСИ ••••••• •••••••), но заявяването на такова е в зависимост единствено от волята на взискателя и при отсъствието му (към датата на подаване на исковата молба -07.02.2025 г.), единствен способ за защита на длъжника в хипотеза на поддържано твърдение за изтекла погасителна давност по отношение на публично общинско вземане (Акт за установяване на публично общинско вземане № •••/2013 година издаден от О. К.), остава предявяването на иск - отрицателният установителен иск по чл. 439 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 171, ал. 1 от ДОПК „Публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Нормата на чл. 171, ал. 2 ДОПК определя правилото на т. нар. абсолютна погасителна давност, тъй като с изтичането на 10 годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, или изпълнението е спряно по искане на длъжника. Съгласно чл. 171, ал. 3 от ДОПК лихвите за публичните вземания се погасяват по давност с изтичането на сроковете за главното вземане по ал. 1 и 2, независимо от начина на погасяване на главницата.

В случая видно от Акт за установяване на публиччно общинско вземане № •••/28.05.2013 година, издаден от О. К., е че се касае за данък сгради и такса битови отпадъци за периода 2008-2012 година на обща сума от 1456 лева за главница и лихви. Безспорно данъкът върху недвижимите имоти, както и таксата битови отпадъци представляват публични общински вземания съгласно чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 3 от ДОПК, по отношение на които се прилагат разпоредбите на чл. 171 и чл. 173 ДОПК. Безспорно вземанията по издадения акт са отписани от Община Кърджали на основание чл. 173, ал. 2 във вр. с чл. 171, ал. 2 от ДОПК, а въз основа на Заявление с вх. № •••••••/14.03.2025 г. от взискателя О. К. на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 от ГПК с Постановление изх. № •••••••/14.03.2025 г. по изпълнително дело №••••••• по описа на ЧСИ •••••• ••••••• делото е прекратено. Ето защо предявения иск е основателен и следва да бъде уважен изцяло.

По разноските: При този изход на спора право на разноски има единствено ищцата, която претендира и представя надлежни доказателства за заплатена държавна такса в размер на 58, 24 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 05.02.2025 г. Своевременно релевираното от процесуалния представител на ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение е основателно, предвид разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, поради което същото следва да бъде намалено до размера от 445, 60 лв., т.е. на ищцата следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 503, 84 лв.

Така мотивиран съдът