Решение № 31 от 13.3.2024 г. на Окръжен съд - Търговище по дело № 90/2024 г.

Производството е по чл. 12 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода (ЗПИИСАННЛСМВЛС). Образувано е на основание постъпило удостоверение по чл. 3 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, издадено на 18.09.2023 г. от Министерство на правосъдието и сигурността, отдел „Международен трансфер на наказателни присъди“, Кралство Нидерландия, за признаване на произнесен в Нидерландия съдебен акт – Присъда на Първоинстанционен съд на Централна (Средна) Нидерландия, поделение Утрехт по дело № 16/661261-13, постановена на 21.02.2014 г. и влязла в сила на 08.03.2014 г., против българския гражданин Д. И. Д., роден на ••••••• г. в гр. О., с постоянен и настоящ адрес в гр. Търговище, кв.З., № 64, вх. Б, ет. 8, ап. 24, ЕГН ••••••••••. В съдебно заседание представителят на Окръжна прокуратура - Търговище изразява становище, че не са налице условията за признаване на решението на съдебните власти на издаващата държава и приемане за изпълнение на наложената на Д. Д. мярка, тъй като това би нарушило правата на лицето. Изтъква, че същият от много години не живее в България, няма трудова ангажираност в страната, близки роднини и приятели тук, което ще затрудни особено много реинтеграцията му в българското общество. Освен това от материалите по делото е установено, че единствените роднини на Д. живеят в Нидерландия, което обективно препятства евентуална замяна на мярката принудително лекуване в специална психиатрична болница с по - лека мярка, а именно предаване на близки, които да поемат задължение за лекуването му под наблюдение на психо – неврологичен кабинет. Като отделно основание за неприемане за изпълнение на присъдата на нидерландския съд прокурорът изтъква, че принудителни медицински мерки по българското законодателство се прилагат от Районния съд по местоживеенето на лицето и в този смисъл Окръжен съд няма компетенции да налага такива. В съдебно заседание служебният защитник на осъдения Д. адв. Н. Л. счита, че въпреки желанието на осъденото лице не са налице основания за признаване и изпълнение на посоченото в удостоверението решение. Осъденият Д. И. Д. не се намира на територията на Република България. Същият участва в съдебно заседание чрез видеоконферентна връзка, като се представлява и от адв. Стут от нидерландска страна. Осъдения Д. изявява желание да бъде прехвърлен в Република България за лечение, като декларира, че не е опасен и може сам да се грижи за себе си, като приема предписаната му терапия. От приложената към удостоверението декларация от лицето също се установява, че осъдения Д. е дал съгласие за изпращане на съдебното решение и удостоверението. Съдът, след преценка на доказателствата по делото и становищата на страните, установи следното: Видно от справката от НБД Население, постоянния и настоящ адрес на осъдения Д. И. Д. с ЕГН •••••••••• е гр. Търговище, кв.З., № 64, вх. Б, ет. 8, ап. 24, поради което компетентен да разгледа делото по см. на чл. 7, ал. 1 от ЗПИИСАННЛСМВЛС е Окръжен съд - Търговище, в какъвто смисъл е и Определение № 90/20.02.2024 г. по ч. н. д. № 99/2024 г. на ВКС, с което делото е изпратено за разглеждане именно на този съд. Налице е постановено и влязло в сила решение на компетентен орган на държава членка на ЕС, с което българския гражданин Д. И. Д. е освободен от наказателната отговорност и му е наложена мярка, включваща лишаване от свобода. Представеното Удостоверение е съставено по образец, съгласно Приложение № 1 към чл. 3 ЗПИИСАННЛСМВЛС, в писмена форма, придружено от превод на български език, издадено е от компетентен орган и съдържа необходимите реквизити, предвидени както в чл. 4 от Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета на ЕС и в приложение № 1 на ЗПИИСАННЛСМВЛС, като съдържа необходимата информация, съответстваща на данните в приложената наказателна присъда, чието признаване и изпълнение се иска. Видно от Удостоверението с Присъда на Първоинстанционен съд на Централна (Средна) Нидерландия, поделение Утрехт по дело № 16/661261-13, постановена на 21.02.2014 г. и влязла в сила на 08.03.2014 г., българския гражданин Д. И. Д. е освободен от наказателно преследване и му е наложена на мярка "принудителни медицински мерки при стационарна форма на лечение" за опит за убийство. Общата продължителност на мярката е неограничена, т. е. няма крайна дата, като по време на мярката осъдения се охранява и лекува в Съдебен психиатричен център. На 27.02.2023 г. нидерландски съд е удължил мярката с още две години. От съдържанието на удостоверението се установява, че принудителна медицинска мярка по отношение на осъдения Д. представлява наказателноправна мярка, която има за цел да осигури безопаснотта и сигурността на обществото срещу опасни душевно болни осъдени лица, като се изпълнява в затворена и охранявана институция и включва психиатрично медицинско лечение с цел ресоциализация и предотвратяване на рецидив. Общата продължителност на тази мярка спрямо осъдения Д. е с неограничен срок и без опредЕ. горна граница. От обстоятелствената част на съдебния акт и удостоверението се установява, че на 11.03.2013 г. в гр. Утрехт Д. Д. многократно е намушкал майка си с нож в главата, хванал я и я блъснал в посока отвора на балкона. Така установеното поведение на Д. е квалифицирано като престъпление опит за убийство по чл. 278 във вр. с чл. 45 от Наказателния кодекс на Нидерландия. В удостоверението е посочено, че предвиденото за това престъпление наказание според Наказателния кодекс на Нидерландия е лишаване от свобода до петнадесет години. Отбелязано е в удостоверението, че осъденият се е явил лично на съдебния процес, в резултат на който е постановен съдебният акт, чието признаване се иска, и следователно в същия е упражнил правото си на защита. Осъденото лице не се намира на българска територия, а на територията на издаващата държава, като е поискало и дало съгласието си за изпращане на съдебното решение и удостоверението. Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗПИИСАННЛСМВЛС, съдебните актове, постановени в друга държава членка, се признават и изпълняват на територията на Република България, когато се отнасят за деяния, които съставляват престъпления и по българското законодателство, когато независимо от разликите между съставите им техните основни признаци съвпадат. В случая инкриминираното деяние съставлява престъпление и по българското национално законодателство - по чл. 116, ал. 1. т. 1 във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК. В този смисъл настоящият съд счита, че деянието за което българският гражданин е съден на територията на Кралство Нидерландия се явява и престъпление по българския НК. Отделно от това деянията, касаещи убийство и тежка телесна повреда, са сред посочените в чл. 8, ал. 2 от ЗПИИСАННЛСМВЛС и двойна наказуемост не се изиска. В конкретния случай са налице и двете хипотези. Съдът счита, че не са налице предпоставките по чл. 15, ал. 1 от ЗПИИСАННЛСМВЛС за отказ от признаване и изпълнение, доколкото: удостоверението по чл. 3 от ЗПИИСАННЛСМВЛС е достатъчно пълно; лицето е български гражданин с постоянно местоживеене в България, ; признаването не е в противоречие с принципа "ne bis in idem"; съдебният акт е постановен за деяния, които са престъпления и по българското законодателство, а същите са визирани и в чл. 8, ал. 2 от ЗПИИСАННЛСМВЛС; изпълнението на определеното със съдебния акт наказание не е погасено по давност, съгласно българското законодателство; осъденото лице не се ползва с имунитет по българското законодателство; съдебния акт е постановен спрямо лице, което съгласно българското законодателство е наказателноотговорно за деянията, за които е постановен; налице е условието на чл. 15, ал. 1, т. 9, б. "в" от ЗПИИСАННЛСМВЛС; не са налице условията на чл. 15, ал. 1, т. 10, т. 11 и 12 от цитирания закон. Няма основание за частично признаване на съдебния акт, съгласно чл. 16 от ЗПИИСАННЛСМВЛС. Според легалната дефиниция за "наказание" по т. 2 от ДР на ЗПИИСАННЛСМВЛС това е всяко наказание "лишаване от свобода" или мярка включваща лишаване от свобода, постановени за определен или неопределен срок във връзка с извършено престъпление и вследствие на наказателно производство. В случая извършителят на престъплението, след като е признат за виновен е освободен от наказателно преследване поради невменяемост и му е наложена мярка "принудителни медицински мерки при стационарна форма на лечение". За това съдът счита, че процесното решение попада в обхвата на специалния закон. Настоящия съд не споделя становището на прокуратурата, че не са налице условията за признаване и приемане за изпълнение на присъдата на нидерландския съд по отношение на осъдения Д.. Безспорно е, че през последните десет години, в изпълнение на присъдата на съда в Нидерландия, Д. се намира в Център за транскуртурна психиатрия Велдихт, където се охранява и лекува, т. е. престоя му в Нидерландия не е по собствена воля. От материалите по делото обаче се установява, че преди този период Д. не е имал някакви трайни професионални, семейни или други връзки с Нидерландия, като епизодично е посещавал там своите майка и сестра. Д. е нямал адресна регистрация в Нидерландия или регистриран трудов договор и не владее нидерландски език. Отделно от това с Решение на Нидерландската служба за имиграция и натурализация от 18.04.2014 г. Д. Д. е обявен за нежелано лице и е лишен от право на пребиваване в Нидерландия, като ще бъде прехвърлен в България веднага след изтърпяване на принудителните медицински мерки. С оглед цитираното решение е ясно, че извън институцията, в която се изпълнява наложената му принудителна мярка, Д. няма каквото и да било бъдеще в Кралство Нидерландия. Предвид на това и като взе предвид, че Д. е роден и живял преимуществено в България през първите повече от двадесет и пет години от живота си, български гражданин е и желае да бъде прехвърлен в България, съдът прие, че с признаването и приемане за изпълнение на наложената му принудителна мярка в България ще бъде постигната основната цел на закона – улесняване на неговата евентуална социална реинтеграция в обществото. Установи се по делото, че в периодите на ползване на отпуск неговите майка и сестра посещават адреса в гр. Търговище, на който са регистрирани адресно, и на който адрес в България е регистриран и той. Няма спор, че съгласно чл. 428 от НПК компетентен да приложи принудителни медицински мерки е Районния съд по местоживеенето на лицето, но в случая се касае за друго производство чл. 12 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, в което настоящия съд има правомощията по чл. 13 от закона да приспособи наложената от съдебните власти на Нидерландия мярка към българското законодателство. Съгласно чл. 89 от НК на Република България по отношение на лице, извършило общественоопасно деяние в състояние на невменяемост или изпаднало в такова състояние преди постановяване на присъдата, съдът може да постанови принудителни медицински мерки, като две от тях са принудително лекуване в обикновено психо-неврологическо заведение и принудително лекуване в специална психиатрическа болница или в специално отделение на обикновено психо-неврологическо заведение. Съгласно чл. 90, ал. 2 от НК принудителното лекуване в специална психиатрическа болница или в специално отделение може да бъде постановено от съда по отношение на душевно болен, който с оглед на своето психическо състояние и на характера на извършеното общественоопасно деяние се явява особено опасен за обществото или за своите близки. В тези случаи лицето се държи под усилен надзор, изключващ възможността то да извърши ново общественоопасно деяние. Съобразявайки особеностите на наложената принудителна медицинска мярка на осъдения Д., настоящият състав на съда прецени, че мярка, съответстваща в най - голяма степен на наложената от съда в Кралство Нидерландия е тази по чл. 89 б. "в" от НК –"принудително лекуване в специална психиатрическа болница", която да бъде приложена по отношение на Д. Д. при изпълнение на Присъда № 16-661261-13, постановено от на Първоинстанционен съд на Централна (Средна) Нидерландия, поделение Утрехт. Като съобрази, че в присъдата на нидерландския съд е посочено, че Д. страда от параноидна шизофрения и наркомания, включително психоза, и от 22-та си годишнина е бил на психиатрично лечение в България, и без специализирано лечение той може да извърши друг наказуем акт със сериозни последици, прие, че приложимата мярка следва да се изпълни в Р. България в лечебно заведение за болнична помощ, където се осъществява диагностика, лечение и рехабилитация на хора с психични заболявания, и се провежда наблюдение на хронично психично болни. Като най-близкото такова до местоживеенето на засегнатото лице и на неговото семейство (гр. Търговище) е Държавна психиатрична болница - Царев брод, обл. Шумен, където Д. да бъде настанен след трансфера му от Кралство Нидерландия. Съгласно присъдата на нидерландския съд прилагането на мерките е за неопределен срок, като може да бъде удължавана наново (с по една или две години), докато това е необходимо за сигурността на други лица или в интерес на обществената сигурност. Разпоредбите на чл. 89 и 90 на българския НК също не фиксират срок на лечение при принудително настаняване. Същевременно разпоредбата на чл. 91, ал. 2 НК предвижда, че във всички случаи след изтичане на 6-месечен срок от настаняването в лечебно заведение съдът се произнася за прекратяване, продължаване или заменяване на принудителното лечение. При приемане на лицето в специализираната психична болница наново се извършва експертиза, по силата на която на място се определя срок на лечение за всяко конкретно лице. Предвид на това с настоящото решение не следва да се определя срок на принудителното лекуване на Д. Д.. Предвид всичко изложено и на основание чл. 12, ал. 8 от ЗПИИСАННЛСМВЛС Окръжен съд – Търговище