Мотиви към Решение № 209 от 12.1.2023 г. на Софийски районен съд по дело № 5248/2022 г.

Производството е по реда на раздел V към глава III от ЗАНН. Образувано е по жалба на В.В. Б. срещу НП № 78/2019 от 12.08.2019 г., издадено от Надежда Бучова, заместник-директор на ТД Югозападна към Агенция „Митници“, с което на жалбоподателя за нарушение, осъществяващо състава на чл. 126, ал. 1 от ЗАДС, е наложено административно наказание глоба в размер на 12364, 44 лева (на основание чл. 126, ал. 1, т. 1 от ЗАДС), като е постановено и отнемане в полза на държавата. Делото се разглежда повторно от районния съд след отмяна от страна на касационната инстанция на първоначално постановеното от друг състав на въззивния съд решение. От страна на жалбоподателя се иска частична отмяна на постановлението – досежно част от процесното гориво (респективно свързаните с визираната част глоба и отнемане в полза на държавата), като се излагат множество конкретни доводи за частична липса на извършено административно нарушение от страна на въззивника, респективно за нарушаване на материалния закон, както и за нарушаване на процесуалните правила. Процесуалният представител на съответната поддържаща обвинението страна (имайки предвид настъпилата междувременно промяна в уредбата по чл. 61 от ЗАНН, в сила от 23.12.2021 г.) излага конкретни доводи за процесуална и материална законосъобразност на НП, като претендира потвърждаване на постановлението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение (при настоящото произнасяне съдът държи сметка за направените искания и изтъкнатите доводи от страните на всеки отделен етап от съдебното производство, т. е. включително не пред настоящия съдебен състав). Още тук е необходимо изрично да се уточни с оглед изготвения по делото протокол от последното проведено открито съдебно заседание, че съобразно чл. 311, ал. 1, т. 6 вр. чл. 317 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН в протокола от заседанието следва да фигурира само кратко (а не пълно) съдържание на съдебните прения, съобразно което изискване в случая е изготвен и визираният протокол. От гласните и писмените доказателствени материали (настоящият съдебен състав вече е посочил в мотивите към определението си за насрочване от 20.07.2022 г. поради какви причини може да ползва гласни доказателствени материали от заседание, проведено от друг състав на съда), с изключение отчасти на обяснителната записка, изхождаща от въззивника (виж по-долу!) - освен оправомощаването на наказващия орган с писмена (и подписана) заповед на директора на Агенция „Митници“ (т. е. касае се за надлежен наказващ орган съобразно чл. 128, ал. 2 от ЗАДС, която разпоредба е релевантна в случая, като е приложена /като заверено копие/ изрична заповед за съответното оправомощаване /упълномощаване/ от 07.01.2019 г., подписана от директора на Агенция „Митници“) – се установява описаната в НП фактическа обстановка, към която съдът препраща (забрана за подобно препращане липсва в релевантната нормативна уредба), с изричното уточнение, че съответната гаражна клетка № 15 е била ползвана към процесната дата именно от жалбоподателя (а не просто същият само да е имал ключ от помещението и достъп до него в случай на нужда по силата на уговорка с ползвателя му), респективно – че именно г-н Б.е съхранявал към така визираната процесна дата намереното там нефтено масло. Обяснителната записка на В. Б. и възражението срещу АУАН в частта им, която е в смисъл, че на Б.просто е бил оставен ключ от гаражната клетка с № 15, за да реагира при авария, че той няма отношение към тази клетка и въобще не въззивникът е съхранявал горивото, открито в последната спомената гаражна клетка, не следва да бъдат кредитирани. Заинтересоваността на автора на коментираната версия от изхода на производството е несъмнена и безспорна, като по-важното е, че така лансираната версия не намира опора дори в показанията на разпитания по инициатива именно от страна на въззивника свидетел И.Х., от внимателния прочит на които показания е видно, че се касае за негови (на свидетеля) посещения в гаражната клетка на лицето Симеон до момент, в който въпросният Симеон е посетил мястото, за да смени катинара именно с оглед на това В. (т. е. жалбоподателят) да не може да взема оттам гориво, каквото гориво било съхранявано в помещението като обезпечение в полза на В.Б., а – от друга страна – напълно еднозначно в съответната релевантна доказателствена съвкупност, включително що се отнася до информацията, изходяща от самия въззивник, се сочи, че именно г-н Б. е отключил въпросната клетка на митническите служители. В показанията на последните и изобщо в изходящата от тяхна страна доказателствената информация не се сочи никакво изявление на жалбоподателя в смисъл, че не той, а друго лице, ползва гаражната клетка с № 15, респективно – че не той, а друго лице, съхранява намереното там гориво, като в обясненията на въззивника от датата на самата проверка се сочи, че той (именно той, а не друго лице) ползва гаражната клетка „без договор последните 2 седмици“ (което обяснение досежно визираната гаражна клетка се препредава и в изходящата от митническите служители доказателствена информация). Наличието на предоставено като обезпечение в полза на въззивника гориво/нефтопродукти в обем от 3000 литра (съобразно съответното споразумение) не означава, че същият не е съхранявал на съответното място в различните гаражни клетки и превозни средства и други нефтопродукти. Така съдът стига до извода, че следва да даде вяра на тези доказателствени материали, които са в смисъл, че В. Б. е ползвал клетката с № 15 (респективно той е съхранявал намерените там нефтопродукти). Нужно е изрично да се посочи и конкретно това, че показанията на разпитаните като свидетели митнически служители и изложеното от тях в съответния протокол за извършена проверка не съдържа каквито и да било признаци на необективност или недобросъвестност. При това положение правните изводи на наказващия орган съгласно обжалваното НП, в това число досежно налагането и индивидуализацията на наказанието и досежно отнемането в полза на държавата, към които съдът също препраща (за каквото препращане също липсва забрана в релевантната нормативна уредба), следва да бъдат споделени, единствено с изключение на позоваването на разпоредбата на чл. 83 от ЗАНН, доколкото е очевидно, че не се ангажира отговорност на ЕТ или на юридическо лице (по въпроса за посочването на разпоредбата на чл. 83 от ЗАНН от страна на наказващия орган виж и по-долу!). Действително не може да бъде споделено виждането на съответния процесуален представител на поддържащата обвинението страна (ответника – условно казано - по жалбата) в смисъл, че щом В. Б.е имал достъп до горивото, то той го е държал, доколкото, следвайки същата логика, би се стигнало например до извода, че при споделяне на работно помещение (кабинет) от повече от един служители всеки от тях държи служебните книжа на другия; така по метода на довеждането до абсурд се стига до извода, че така лансираната от визирания процесуален представител логика е погрешна. Държане по смисъла на чл. 126, ал. 1 от ЗАДС от страна на г-н Б. в случая, обаче, действително е било налице по отношение на цялото процесно количество, тъй като именно въззивникът е притежавал фактическата власт (ползвал е) съответните превозни средства и помещения, респективно именно той е съхранявал нефтопродуктите (без значение дали ги е съхранявал като свои или не и дали са били действително негови). Не могат да бъдат споделени релевираните от страна на жалбоподателя възражения срещу издаденото НП освен предвид изложеното до момента от фактическа и правна страна още и поради следните причини: В АУАН изрично е посочена хипотезата на държане по смисъла на чл. 126, ал. 1 от ЗАДС на конкретно описани акцизни стоки без съответната (конкретно посочена в АУАН) документация. Иначе, дори, обаче, да следваше да се приеме, че при съставяне на акта са допуснати процесуални нарушения (нередовности), то при всяко положение липсват такива, които да не попадат в приложното поле на чл. 53, ал. 2 от ЗАНН. Следва да се има предвид още, че българската правна система не е прецедентна и това каква съдебна практика е налице по други дела, щом тя не е тълкувателна или на друго основание задължителна за настоящия съдебен състав по настоящото дело, само по себе си е ирелевантно. Несъбирането на нужния обем доказателствени материали в предсъдебната (същинската) фаза на административно-наказателното производство и неизвършването на необходимото разследване (отделен е въпросът дали подобни хипотези в случая действително са налице) изначално не може да доведе отмяна на НП (не такива нарушения на процесуалните правила визира уредбата по чл. 63 от ЗАНН като основание за отмяна на актовете по чл. 58д от ЗАНН), имайки предвид приложимостта съобразно чл. 84 от ЗАНН на правилата на НПК и по-конкретно - доколкото се обжалва правен акт, с който е извършено произнасяне по същество - правилата относно въззивното производство съгласно глава 22 от НПК, вземайки аргумент от несъмнената възможност въззивната инстанция (каквато е настоящата, макар и първа съдебна) да събира нови доказателства – чл. 315 и чл. 332 от НПК. В крайна сметка от значение е това дали необходимите за решаване на делото обстоятелства са изяснени в хода на въззивното производство (т. е. производството пред първата съдебна инстанция), което изясняване в случая е налице. Абсолютно никаква забрана не е установена в релевантната нормативна уредба за това съдът да може да изложи при решаване на делото, когато намери, че следва да потвърди НП, правни аргументи или доказателствен анализ, каквито наказващият орган не е изложил, нито дори да достигне до изводи по фактите, каквито в НП не са налице, стига да не се касае за съставомерни обстоятелства, които не са били посочени в постановлението и срещу твърдението за чието наличие въззивникът да не се е защитавал до момента (т. е. стига да не се касае до съществено изменение на обстоятелствата на нарушението – аргумент от чл. 63, ал. 7, т. 1 от ЗАНН, като настоящият съдебен състав споделя тълкувателната практика на ОСНК на бившия ВС по въпросите относно изменението на обвинението в съдебно заседание, при чието възприемане също се извежда аргумент в полза на така застъпеното тук становище). Посочването на разпоредбата на чл. 83 от ЗАНН от страна на наказващия орган в НП очевидно се дължи на грешка от техническо естество, като при всяко положение липсва каквото и да било съмнение, че не се търси отговорност от ЕТ или от юридическо лице, като е видно още, че се налага глоба, а не имуществена санкция. Упоменаването на разпоредбата на чл. 83 от ЗАНН впрочем не попада изобщо в обхвата на нормативната обосновка съобразно съответните изисквания по чл. 57 от ЗАНН, но дори да следваше да се приеме в тази връзка, че е налице нарушение на процесуалните правила, то това нарушение по никакъв начин не е довело до ограничаване на процесуалното право на защита на въззивника, именно доколкото не може да има съмнение, че отговорността му се търси не в качеството (евентуално негово) на ЕТ и че не се търси отговорност от юридическо лице, като настоящият съдебен състав не съзира по какъв изобщо начин упоменаването на разпоредбата на чл. 83 от ЗАНН в атакуваното НП би могло да ограничи упражняването на процесуалното право на защита на санкционираното лице, т. е., имайки предвид уредбата по чл. 335, ал. 2 вр. чл. 348, ал. 3 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН, при всяко положение не е налице в съответната насока съществено нарушение на процесуалните правила. Иначе, разпоредбите на чл. 126, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 и чл. 128, ал. 2 от ЗАДС, упоменати в процесното НП, са напълно относими към произнасянето на наказващия орган (в това число по въпросите относно отнемането в полза на държавата и компетентността на издаващия НП орган). Уредбата по чл. 57 от ЗАНН не изисква непременно излагане на обстоятелства досежно субективната страна на административното нарушение (смисълът на визираната законова уредба, която не може да се тълкува откъснато от нейната житейска цел, никога не е бил в това да се стига до подобно усложнение в дейността на органите на администрацията, на които е възложено налагането на административни наказания). Иначе в случая вина е налице и то във вид на пряк умисъл, а именно деецът е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е и е искал настъпването на общественоопасните му последици, които в случая са идентични със самото деяние (касае се за нарушение от вида на т. нар. „на просто извършване“) – чл. 11, ал. 2 вр. ал. 1 от НК вр. чл. 11 вр. чл. 7 от ЗАНН. От писменото обяснение на нарушителя от 27.12.2018 г., от показанията на св. Х. в съдебно заседание и от протокола от извършената проверка на същата дата еднозначно се установява, че г-н Б.е имал представата, че се касае при всяко положение за нефтопродукти (и конкретно е считал, че се касае за дизелово гориво) и че няма документи относно заплащането, начисляването или обезпечаването на дължимия за тях акциз; това, че в съдебно заседание на 21.07.2020 г., разпитан като свидетел, митническият служител А. Ф.дава показания в смисъл, че пред него завареното на мястото на извършване на проверката лице не е давало обяснения е възможно да се дължи както на липсва на коректен спомен с оглед никак немалкото изминало време (прави впечатление, че св. Л. в същото заседание изрично заявява, че няма спомени досежно съответните обстоятелства), така и евентуално на липса на дадени конкретно пред Ф. (а не само пред друг или други митнически служители) обяснения (тук става дума както за писмени, така и за устни такива); всички разпитани в съдебното производство митнически служители, обаче, са подписали протокола от проверката, за който стана дума преди малко и в който са отразени съответните получени от В. Б. сведения. Аналогични (съответни) на изложените в предходния абзац изводи по отношение на въпроса за дължимото съдържание на НП следват и касателно останалите визирани в чл. 6 от ЗАНН (извън въпроса за субективната страна) обстоятелства. Достатъчно е в НП да бъде изложена тази информация, която да даде възможност да се индивидуализира нарушението и неговият извършител - в това се състои логиката, т. е. действителният смисъл, на уредбата по чл. 57 от ЗАНН. Впрочем в процесния случай, видно дори от осъществяваната линия на защита, обвинението е разбрано в пълнота от страна на нарушителя, именно в която връзка е осъществена защита по същество посредством лансирането на версията относно гаражната клетка с номер 15 и намереното в нея, респективно постановлението е обжалвано само частично, поради което при всяко положение няма как да се говори за реално ограничено процесуално право на защита на въззивника, т. е. за съществено нарушаване на процесуалните правила (отделен е въпросът, че в случая липсва каквото и да било нарушение на процесуалните правила) касателно съдържанието на НП по смисъла на чл. 335, ал. 2 вр. чл. 348, ал. 3 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН не може да се говори, а релевираните от страна на жалбоподателя в тази връзка възражения практически се явяват израз на злоупотреба с право, забранена от чл. 57, ал. 2 от КРБ. Административното нарушение се състои във виновно държане на съответното количество нефтопродукти, явяващи се акцизни стоки, без който и да е от съответните визирани в чл. 126, ал. 1 от ЗАДС документи и това е ясно описано в обжалваното постановление. Деянията по чл. 126, ал. 1 от ЗАДС изначално нарушават реда на държавно управление по смисъла на чл. 6 от ЗАНН. Що се отнася до въпроса за това дали деянието се явява по-тежко наказуемо нарушение или престъпление, то от самото произнасяне на наказващия орган еднозначно (конклудентно) следва, че същият не приема наличие на подобна хипотеза; отделен е въпрос за това, че изначално няма как да се касае за съществено нарушение на процесуалните правила (арг. от чл. 335, ал. 2 вр. чл. 348, ал. 3 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН) при евентуална липса на произнасяне по въпрос за това дали правното положение на нарушителя не следва да бъде влошено (щом такова влошаване не е било осъществено). АУАН е съставен (по-горе бяха изложени изводите на съда касателно компетентността на наказващия орган) несъмнено от митнически орган по смисъла на чл. 128, ал. 1 от ЗАДС, а именно главен митнически инспектор. Следва да се посочи, че въпросите за доказаността и въобще съществуването на административното нарушение и за това кое е отговорното за нарушението лице (първи въпрос) и за спазването на процесуалните правила съобразно ЗАНН (втори въпрос) са напълно различни и не бива да бъдат смесвани – първият е такъв по същество, а вторият има процедурен характер. Не се касае в процесния случай за осъществена контролна дейност, отнасяща се до качеството на горивата. Сочената в жалбата Наредба за изискванията за качеството на течните горива, условията, реда и начина за техния контрол е неприложима по отношение на вземането на проби за целта на извършването на контролна дейност по ЗАДС (съобрази уредбата по чл.1 и чл. 2 от наредбата!), като при всяко положение се касае за фактически въпрос, който в рамките на настоящото съдебно производство може да бъде изясняван съгласно всички допустими от НПК доказателствени материали/посредством всички допустими от НПК доказателствени способи – чл. 14, ал. 2 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН. Впрочем, горният извод се отнася аналогично и до ръководството за вземане на проби от стоките за целите на митническия контрол и контрола върху акцизните стоки, независимо от това, че визираното ръководство е издадено въз основа на нормативен акт и се отнася до контролна дейност като осъществената в процесния случай, като визираното ръководство (явяващо се част от доказателствената съвкупност), съпоставено със свидетелските показания на разпитаните митнически служители (съобрази внимателно техните показания!) и протоколите за вземане на проби, а и с митническите лабораторни експертизи, не внася никакво съмнение досежно това, че съответните проби са взети по начин, който гарантира достоверен резултат от последващото лабораторно изследване. Отделен е въпросът за това, че, видно от съответното ръководство, упоменато преди малко, т. 9.1, смисълът конкретно на вземането на отделни проби от три нива на съответния резервоар е свързан с това, че на дъното конкретно на резервоарите и вместимостите на транспортните средства винаги има утаени известни количества механични замърсявания и вода, в която връзка в точки 9.1.1 и 9.1.2 (чрез препращане към т. 9.1.1), които третират вземането на проби от резервоари и от вместимостите на транспортните средства, се съдържат нарочни изисквания за вземане на локални проби от горно, средно и долно ниво и последващото им обединяване, като в т. 9.1.3 се съдържат правила за вземане на проби от транспортни опаковки – варели, бидони и туби, в която група реално попадат съдовете, от които в случая са взети проби и тук изисквания за вземане на подобни локални проби липсват (за сборна проба се говори в ръководството, когато се касае за различни съдове, за които има данни, че са от една партида; в случая такава хипотеза /на наличие на подобни данни/ не е налице, като от изследването на отделните проби се е установило и наличието на разлика между тях, имаща значение за тарифното класиране, като липсата на т. нар. средна проба при всяко положение не оказва каквото и да било неблагоприятно за разкриване на обективната истина от предмета на административно-наказателното производство влияние), т. е. визираното ръководство не изисква пробите от всякакви видове условно казано съдове за съхранение на течни горива да се вземат посредством първоначално вземане на локални проби от различните нива, в подкрепа на който извод е и предписаното в ръководството относно вземането на проби от колонки за зареждане с гориво на бензиностанции, а именно – че пробите се взимат от пистолета (щуцера), т. е. направо, което е технически несъвместимо с вземането на локални проби от различни нива, като само в случай, че скоро не е било зареждано гориво от съответната бензиноколонка се изисква предварително източване на около 4-5 литра гориво, за да се запълни тръбопроводът от резервоара до бензиноколонката със свежо гориво, но и това не би се явило еквивалентно на вземане на локални проби от различни нива. В крайна сметка, от значение е това, че липсва основание за съмнение за замърсеност и въобще обективна негодност на която и да било от процесните проби; абсолютно никакво логически обосновано съмнение не е налице за това, че се касае за някакви други продукти, а не за установените при последвалия лабораторен анализ, като прави впечатление това, че като цяло различните изследвани проби са показали по-скоро сходни от гледна точка на третирането им като нефтопродукти характеристики, а чисто логически евентуалното изпаряване (изложеното е във връзка с част от аргументите по жалбата) на гориво (нефтопродукт) при незапълване до 85% на съда, в който се взема съответната проба (с уговорката, че относно нормативната неприложимост на съответните визирани от жалбоподателя изисквания вече стана дума), изначално няма как да е от естество да доведе до каквито и да било неблагоприятни за нарушителя резултати. Във връзка с въпроса за акредитацията на „Централна митническа лаборатория“ (ЦМЛ) следва да се има предвид, че контролната дейност по ЗАДС, а на още по-силно основание и съдебната дейност по раздел V към глава III от ЗАНН, не представляват оценяване на съответствието по смисъла на чл. 2, т. 12 от Регламент (ЕО) № 765/2008 (виж внимателно тази разпоредба от регламента!) вр. пар. 1а от ДР на Закона за националната акредитация на органи за оценяване на съответствието (ЗНАООС) вр. чл. 1, ал. 1 от ЗНАООС, нито пък попадат в хипотезите на „други дейности, за които се прилагат схеми за акредитация, определени с нормативен акт“, по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗНАООС. Отделно от изложеното, от приложените сертификат за акредитация и заповед от 26.11.2018 г. е видно, че по отношение на ЦМУ на Агенция „Митници“, Дирекция „ЦМЛ“, е налице валидна към периода на извършване на съответните (релевантни за настоящото производство) изследвания акредитация от ИА „Българска служба за акредитация“ за извършване на изпитвания, включително относно плътност и дестилационни характеристики на нефтопродукти. Следва да бъдат съобразени и изложените от настоящия съдебен състав в съответното протоколно определение (по отхвърляне на направено възражение) мотиви относно допустимостта на съответните материали, приложени по съответното КАНД, като източници на доказателствена информация, ползвана при настоящото произнасяне по същество. От значение в случая е това, че проверяваното лице не е разполагало със (и е заявило, че не разполага с такива, като липсата на документация от визирания тук кръг се установява безпротиворечиво от релевантната доказателствена съвкупност) съответните документи по чл. 126, ал. 1 от ЗАДС (представянето на други документи относно процесните продукти в този смисъл се явява ирелевантно за съставомерността на деянието), както при всяко положение изисква посочената разпоредба, поради което да се критикуват действията на митническата администрация в тази връзка (съгласно съответното възражение по жалбата) е неуместно. Иначе, следвайки логиката, лансирана с жалбата, относно митническата администрация, включително ЦМЛ, касаеща твърдяната липса на безпристрастност, то в противоречие със закона следва да се отрекат изобщо контролните и санкционните правомощия на органите на Агенция „Митници“; следвайки същата логика, би се стигнало до блокиращия осъществяването на всякаква правораздавателна дейност извод, че и съдът, бидейки на бюджетна издръжка, се явява заинтересован от санкционирането на съответните проверявани лица, като практиката (имайки предвид общоизвестното относно огромния процент отменени от съдилищата в Република България НП и ЕФ) недвусмислено показва липсата на правота в подобна логика. Съобразно приложимата и към периода 2018 г. – 2019 г. нормативна уредба не е имало коя друга структура да извърши лабораторното изследване на взетите проби освен ЦМЛ. В случая, както по-горе вече беше посочено, не става въпрос за изследване на качеството на горивата (изложеното тук е във връзка с друга част от аргументите, релевирани с жалбата), а съответната разпоредба от действалия към 2018 г. и 2019 г. УПАМ досежно изследване, анализиране и идентифициране на стоки, подлежащи на облагане с акциз, има очевидния (единствено възможен логически) смисъл да се извършва лабораторна изследователска дейност по отношение на такива стоки, за които се налага да се установи подлежат ли изначално или не на облагане с акциз, защото само след като бъде установено, че се касае за именно такива стоки може да се говори и за това дали се касае за освободени за потребление стоки, респективно да се изследва въпросът дали акцизът за тях следва да се счита за заплатен/все още дължим или не и дали са налични документи по чл. 126, ал. 1 от ЗАДС. За осъществяването на съответния състав на административно нарушение не необходимо нарушителят непременно да е собственик на стоката, нито дори да е неин владелец по смисъла на ЗС, а е достатъчно държането й, т. е. упражняването на фактическа власт, за каквото упражняване пък не е необходимо деецът задължително да се явява собственик или наемател на мястото (парцел, помещение, транспортно средство и пр.), където визираната стока се съхранява/се намира (отделен е въпросът, че в случая г-н Б. е бил ползвател на конкретните превозни средства и помещения, независимо на какво основание се е осъществявало ползването и дори независимо от това дали изобщо е имало законно основание за такова ползване от негова страна). Определянето на тарифните позиции от страна на наказващия орган се явява напълно в съответствие с приложимата към датата на извършване на административното нарушение КН и правила за тълкуването й (с изричното пояснение, че при всяко положение уредбата по чл. 3, ал. 2 от ЗАНН не се отнася до разпоредбите, чрез препращането към които се запълва съответният състав на административно нарушение, в какъвто смисъл практически е и касаещата приложението на сходната на чл. 3, ал. 2 от ЗАНН разпоредба на чл. 2, ал. 2 от НК задължителна и към момента тълкувателна практика на Пленума на бившия ВС, макар и отнасяща се конкретно до престъпленията по транспорта), което е видно при обикновен прочит на съответната уредба. Основание за отмяна на НП поради несъответствие с целта и духа на закона законодателят – както преди реформата на ЗАНН, в сила от 23.12.2021 г., така и понастоящем – не е въвел, но – разбира се – самата тълкувателна дейност следва да държи сметка за целта на тълкуваните разпоредби и оттам да извлече техния действителен смисъл, независимо от буквалното им формулиране. В случая не е налице каквато и да било причина да се стигне до извода, че наказващият орган не е съобразил целта, респективно действителния смисъл, на релевантните нормативни разпоредби. Следва да се има предвид още и това, че в рамките на съдебната фаза на настоящото административно-наказателно производство от страна на нарушителя са релевирани и аргументи, които очевидно се отнасят до обжалването на друго НП и изобщо до друго административно-наказателно производство, като самото наличие на подобна аргументация очевидно се явява резултат на технически пропуск, свързан с ползване на готов предходен текст. По-нататък: Налага се изрично да се уточни това, че в случая е налице конкуренция между задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона, дадени от касационната инстанция, съобразно чл. 224 от АПК вр. чл. 63в от ЗАНН и задължителните указания, дадени в т. 4 от диспозитива на Тълкувателно решение № 5/21.05.2018 г. на ОСНК на ВКС (които указания намират приложение в случая, имайки предвид препращането към правилата на НПК по силата на чл. 84 от ЗАНН), относно въпроса за това докъде следва да се разпростре съдебната проверка на атакуваното НП – само по отношение на обжалваната му част или и в необжалваната му част, доколкото въпросът за влизането в сила, на който е отговорило ОСНК на ВКС в коментираното тълкувателно решение, е логически неразривно свързан с въпроса какви са пределите на въззивната проверка, като съобразно чл. 130, ал. 2 от ЗСВ тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната власт. Доколкото визираната задължителност се разпростира и по отношение на касационната инстанция, то следва изводът, че разпоредбата на чл. 130, ал. 2 от ЗСВ се явява специална по отношение на тази по чл. 224 от АПК (вр. чл. 63в от ЗАНН) при наличие на конкуренция между тях (поне що се отнася до хипотезите, при които тълкуването и прилагането на закона съобразно указанията по чл. 224 от АПК са неразривно свързани помежду си, както е в случая досежно това какви са пределите на настоящото съдебно произнасяне), т. е. настоящият съдебен състав следва да съобрази тълкувателното решение, а не указанията на касационната инстанция, които в случая са в смисъл, че районният съд не може да се произнася и по необжалваната част на процесното НП (независимо от това, че се касае за влязъл в сила съдебен акт на касационната инстанция, доколкото настоящата съдебна инстанция е натоварена с решаване на делото по същество и доколкото следва да се съобразява друг също така притежаващ стабилитет съдебен акт по уеднаквяване на съдебната практика, за чиято задължителност съобразно чл. 130, ал. 2 от ЗСВ вече стана дума; впрочем, извод в противния смисъл на развиваното тук становище би могъл да доведе например до абсурдното положение, при което разглеждащият наново делото районен съд ще следва да съобрази указания на касационната инстанция по чл. 224 от АПК, които противоречат на междувременно постановено тълкувателно решение или тълкувателно постановление, примерно по въпроса за възможностите за изменение на НП съгласно съществувалата до 23.12.2021 г. уредба по чл. 63 от ЗАНН, каквото /по съответния въпрос/ задължително тълкувателно произнасяне беше постановено относително наскоро). Така при извършената от съда цялостна, включително служебна, проверка по реда на чл. 314 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН не се откриват основания за отмяна или за изменение на обжалваното НП, поради което и на основание чл. 63, ал. 9 вр. ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 58д, т. 1 от ЗАНН постановлението следва да бъде потвърдено (т. е. в неговата цялост). При този изход на делото и съобразно действителния смисъл на чл. 63д, ал. 4 (тази разпоредба следва да се тълкува разширително /в смисъл, че се отнася и до най-масовата хипотеза, когато в производството пред съда участва административно-наказващият орган, с изричното пояснение, че разпоредбата на чл. 46, ал. 3 от ЗНА изначално е относима към правоприлагането по аналогия, а не към разширителното тълкуване, въпреки широко разпространената в теорията и практиката заблуда в противния смисъл, което е видно при обикновен прочит на съответния нормативен текст, като отделен е въпросът, че в случая не се касае за обосноваване на визираните в чл. 46, ал. 3 от ЗНА видове отговорност посредством разширително тълкуване/ и съпоставително с уредбата по чл. 61, ал. 1 вр. чл. 58д от ЗАНН) и ал. 5 от ЗАНН вр. чл. 37 от ЗПрПом вр. чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ в полза на Агенция „Митници“ следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение (доколкото административно-наказващият орган, респективно – преди това – учреждението, чийто орган е издал обжалваното НП, са били представлявани от юрисконсулт) в максимален размер (приложима се явява редакцията на посочената преди малко наредба, действаща към датата на обявяване на делото за решаване), а именно 150 лева, като за изводът относно конкретната индивидуализация на тези разноски е достатъчна дори само самата фактическа и правна сложност на делото. Мотивиран от всичко изложено, съдът