Решение № 513 от 20.4.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 379/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение от 03.11.2022г по гр.д. № 10114/2019г СГС, ГО, І-5 състав е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на М. Л. С. сумата от 150лв- обезщетение за неимуществени вреди, на осн. чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ и е отхвърлил предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата до 30 000лв. Със същото решение съдът е осъдил Прокуратура на РБ да заплати обезщетение за забава върху присъдената сума и е отхвърлил изцяло предявения иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди за сумата от 720лв. С решението си съдът е възложил разноските по делото съобразно изхода от спора. Решението на СГС е влязло в сила, като необжалвано, в неговата осъдителна част. Решението на СГС се обжалва с въззивна жалба от ищеца М. С., представляван от адв. З., в отхвърлителната част. Въззивникът поддържа, че решението е постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон. Поддържа, че съдът не е съобразил всички събрани по делото доказателства, не е съобразил доказаните вреди, претърпени от ищеца, че не е обсъдил доказателствата в съвкупност, че неправилно е преценил размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди. Поддържа, че неправилно е определен първоначалния момент на дължимост на лихва за забава. Поддържа, че решението е необосновано. Оспорва изводите на съда относно недоказаността на иска за заплащане на обезщетение на имуществени вреди. Моли решението на СГС да бъде отменено в обжалваната част и да се постанови ново, с което предявените искове да бъдат изцяло уважени. Въззиваемата Прокуратура на РБ не депозира отговор на въззивната жалба на М. В о.с.з. въззивникът М. С. се представлява от адв. З., която поддържа въззивната си жалба и моли жалбата да бъде уважена по съображения изложени в нея. Претендира заплащане на възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА. Въззиваемата страна Прокуратурата на РБ се представлява от прокурор П., която оспорва въззивната жалба и моли решението на СГС да бъде потвърдено като правилно, законосъобразно и справедливо. Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са задължителните указания, дадени от ВКС по тълкуването и приложението на закона с ТР №1/2013г на ОСГТК – т.1. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Като краен резултат, първоинстанционното решение е неправилно по съображения изложени във въззивната жалба. По делото се приема за установено от фактическа и правна страна следното: ЗОДОВ предвижда специален ред за ангажиране отговорността на държавата за вреди причинени от държавни органи на граждани. Отговорността по този закон на държавата е обективна и реализируема чрез органите, от чиито действия или бездействие се твърди да са настъпили вреди. В разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ е посочено, че държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Съгласно пар.1 от ЗОДОВ общите правила на гражданското законодателство намират субсидиарно приложение към неуредените от специалния ЗОДО В въпроси. Следователно намира субсидиарно приложение нормата на чл.52 от ЗЗД, съгласно която при определянето на размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се изхожда от изискванията на справедливостта. Ищецът търси обезщетение за вреди от незаконно обвинение за извършване на престъпление – чл.129, ал.2 от НК- за причинена средна телесна повреда, по чл.144, ал.3 вр. ал.1 от НК- закана за убийство и по чл.325, ал.2 от НК- хулиганство, като твърди, че обвиненията са му повдигнати на 10.01.2014г и на 01.08.2014г производството е прекратено с прокуроррско постановление. Твърди, че постановлението на прокурора е влязло в сила на 24.08.2015г. Твърди, че е бил задържан на осн. чл.63, ал.1, т.1 от ЗМВР за срок от 24 часа, като задържането му е осъществено на публично място. Твърди, че е бил задържан под стража за срок от още 72 часа. Твърди, че му е бил извършен обиск. Твърди, че с определение от 13.01.2014г на СРС му е взета мярка за неотклонение „домашен арест”, изменена от 21.01.2014г на „парична гаранция”. Поддържа, че поради повдигнатото обвинение е претърпял имуществени и неимуществени вреди.Поддържа, че е изпитал страх, дискомфорт, несигурност, че се е затворил в себе си. Поддържа, че преди обвинението е бил уважаван човек с чисто съдебно минало. Поради разчуване на факта, че му е повдигнатото обвинение твърди, че близките му и познаните проявили негативно отношение, пренебрежение и отрицателно мнение. Поддържа, че се е почувствал унизен от публичното задържане. Поддържа, че не е могъл да се грижи за боната си майка. Твърди, че напрежението му е станало повод за личностни конфликти със семейството му. Поддържа още, че е направил и 720лв разход за процесуално представителство по воденото наказателно производство. В писмената си защита ищецът навежда твърдения за неразумен срок за водене на досъдебното производство, както и оплаквания за това, че не му е осигурена служебна адвокатска защита при задържането му, че майка му не е уведомена за задържането му, че задържането му е протекло като изтезание. Ответникът в отговора на ИМ оспорва исковете по размер. Възразява, че спрямо ищеца, в перода на висящност на процесното наказателно производство, е регистрирано и друго досъдебно производство за престъпление по чл.144, ал.1 от НК. Възразява, че не носи отговорност за продължителността на съдебното обжалване на постановленията на Прокуратурата. Възразява, че сроковете, в които е било висящо досъдебното прозиводство са били разумни, а мярката за неотклонение на ищеца- най- лека. Прави възражение за погасяване по давност на претенцията за лихва. Със становище от 27.04.2021г ответната прокуратура прави възражение по чл.5, ал.1 от ЗОДОВ, както и поддържа възражение нза погасяване по давност на правото на иск на ищеца по отношение на прекратеното производство за престъпление по чл.144, ал.3 от НК. Възраженията на прокуратурата, направени с молба от 27.04.2021г са приети от първоинстанционния съд за преклудиране и против този извод на съда няма въззивни оплаквания, ето защо в тази част решението на съда не подлежи на въззивна проверка. По делото фактическата обстановка е пълно установена. Видно от заповед за задържане на лице от 09.01.2014г М. С. е задържан за 24 часа на осн. чл.63, ал.1т.1 от ЗМВР за хулиганство. На същата дата е обискиран, за което е съставен протокол. На 10.01.2014г, видно от постановление на р.п. при СДВР на С. е назначен защитник. Установява се от постановление от 10.01.2014 г по ДП № 8/2014 г по описа на СДВР, пр.пр. № 2541/2014 г. на СРП, че ищецът е привлечен като обвиняем за извършване на престъпления по чл. 129, ал.2, вр. ал.1 от НК; по чл. 144, ал.3, вр. ал.1 от НК и по чл.325, ал.2, вр. ал.1 от НК- за причинена средна телесна повреда, закана с убийство и хулиганство Посочено е, че обвинението е за счупване на дланна кост на непълнолетен по хулигански подбуди в близост до учебно заведение, в присъствието на други непълнолетни, закана с убийство и извършени непристойни действия, нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, извършени на 09.01.2014г. С прокурорско постановление от 10.01.2014г С. е задържан за срок от 72 часа, поради преценена реална опасност за укриване или извършнване на ново престъпление. С определение от 13.01.2014 г по НЧД № 456/2014г. Софийският районен съд е взел мярка за неотклонение „домашен арест“, а с определение от 21.01.2014г. по ВНЧД № 221/2014г. на СГС мярката за неотклонение е променена на „парична гаранция“ в размер на 1500 лв С постановление от 09.05.2014 г. по ДП № 8/2014г. на СДВР, пр.пр. № 2541/2014 г. на СРП, поради прецизиране на обвиненията, ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.131, ал.1, т.12, пр.2, вр. чл.129, ал.2, вр.ал.1 от НК и престъпление по чл.325, ал.2, пр.2, вр. ал.1 от НК. С постановление от 01.08.2014г. на СРП по ДП № 8/2014г. на СДВР, пр.пр. № 2541/2014 г. досъдебното производство е прекратено на основание чл.243, ал.1, т.1 от НПК, вр. чл.24, ал.1, т.1 от НПК, вр чл.12, ал.1 от НК и чл.243, ал.2 от НПК. Постановлението от 01.08.2014г е обжалвано само от М. С. и по жалбата е образувано НЧД № 15792/2014г по описа на СРС. С определение от 20.11.2014г по посоченото дело, потвърдено с окончателно определение от 24.08.2015г на СГС по ВНЧД № 3145/2015г е отхвърлена жалба на С. за промяна на правната квалификация, посочена от наблюдаващия прокурор за прекратяване на наказателното производство. От мотивите на съдебните актове се установява, че съдебните състави приемат, че прекратяването на производството е неправилно, но липсва съответна жалба, поради което приемат, че могат единствено да оставят без уважение жалбата на М. С.. В о.с.з. на 17.11.2021г е изслушана свид. М., която установява, че се е запознала с ищеца в качеството й на адвокат, докато била в отпуск по майчинство, поради което не могла да поеме защитата му по наказателното дело. Свидетелката установява, че ищецът бил добър човек, мил и спокоен, не агресивен. Останалите показания на свид. М. касаят факти, които са й разказвани от ищеца. В тази част казаното от нея няма характер на свидетелски показания, тъй като не се съобщават обстоятелства, лично възприети от свидетеля. По делото се установява, че на 26.04.2014 г ищецът е бил привлечен като обвиняем по досъдебно производство № 881/2014 г. на СДВР за извършено на 24.04.2014 г. престъпление по чл.325, ал.1 от НК- за извършени непристойни действия по отношение на непълнолетен – ученичка, по която викал заплашително. С решение от 12.06.2015г по НАХД № 19739/2014г на СРС С. е признат за виновен в извършване на дребно хулиганство по смисъла на чл.1 от УБДХ и му е било наложено административно наказание „глоба“ от 300 лв, но е оправдан по обвинението за престъпление по чл.325, ал.1 от НК. С решение от 08.03.2016г по ВНОХД № 5139/2015г по описа на СГС решението по НАХД № 19739/2014г на СРС е отменено поради постановяване на ново ТР № 3/2015г на ОСНК на ВКС и недопустимвостта при оправдаване по повдигнато обвинение по чл.325 от НК да се прилага УБДХ. Съдът изрично е посочил, че тъй като решението на СРС се обжалва само от обвиняемия, няма правомощие за разглежда обвинението в частта касаеща извършеното хулиганство, тъй като оправдателното решение в тази част е влязло в сила. В досъдебното производство е представено пълномощно и договор за правна помощ от 13.01.2014г, в който договор не е посочен размер на възнаграждението, дължимо се от М. С. на упълномощения адвокат Н. А.. Адвокат А. е представлявал С. и при процесуално-следствените действия по досъдебното производство. Към исковата молба, по която е образувано настоящото дело ищецът е приложил фактура, която му е издадена от Адвокатско дружество Д., А. и съдружници за ДП №8/2014г по договор № 2528г. Договорът е представен и е сключен между М. С. и Адвокатското дружество. С оглед така изложеното съдебният състав приема, че по делото е доказано правопораждащото основание по реда на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение на ищеца за вредите, които е претърпял от повдигнатото му незаконно обвинение, производството по което е било прекратено. С влязлото в сила в осъдителната си част решение на СГС се установява по обвързващ съда и страните начин, че ответникът дължи на ищеца обезщетение за вредите, които е претърпял от повдигането на незаконно обвинение, по което с прокурорско постановление е прекратено производството. Спорен е единствено въпроса за размера на дължимото се обезщетение от Прокуратурата на РБ, определен по реда на чл.52 от ЗЗД. Съгласно трайната практика на ВКС – например решения №№ 184/2015г по гр.д. № 7127/2014г, 138/2013г по гр.д. № 637/2012г, реш. № 48/2016г по гр.д. № 3537/2015г и трите на ІV ГО на ВКС, при претендирана отговорност на държавата за вредите, причинени на граждани от действията на правозащитните органи, в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо /засягането на правото на личен живот, на чест, достойнство, свобода / и с това, ако са доказани останалите елементи от фактическия състав на този вид отговорност, искът за обезщетение е доказан в своето основание. Не е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване, причинено или свързано с установеното правонарушение. В този случай практиката приема, че искът за ангажиране на отговорността на държавата е доказан в своето основание и съдът, с оглед разпоредбата на чл.162 от ГПК, следва да определи размера на дължимото се справедливо обезщетение за претърпените вреди. В тежест на ищеца е да установи, ако твърди настъпването на такива, претърпените вреди над обичайните размери за ситуацията. С оглед изложеното и за да сформира своето вътрешно убеждение и като съобразява разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ съдът приема, че ответникът дължи обезщетение за психическите, физически и емоционални увреждания на ищеца, които са пряка и непосредствена последица от повдигнатото незаконно обвинение. Към момента на образуване на досъдебното производство против С. ищецът е бил на 45години. Наказателното производство водено против ищеца е продължило седем месеца като досъдебно производство и още 12 месеца като съдебно обжалване на мотивите за прекратяване на производството от самия обвиняем, настоящ ищец. Обвиненията повдигнати на С. са били за е било за деяние по чл. 129, ал.2, вр. ал.1 от НК, по чл. 144, ал.3, вр. ал.1 от НК и по чл.325, ал.2, вр. ал.1 от НК, впоследствие прецизирани като обвинения по чл. 131 и чл.325 от НК, като за някои от обвиненията е предвидено наказание над 5 години ЛС или по смисъла на чл.93, т.7 от НК обвинението е за тежко умишлено престъпление. Съдебният състав приема, че настоящият ищец е имал качеството обвинеям в периода до 01.08.2014г. След тази дата производството против него е било прекратено, като е обжалвано не самото прекратяване, а мотивите за това от самия С.. Независимо от това, дори и да се приеме, че обжалването е свързано с незаконното обвинение повдигнато на ищеца от ответника, то периода от 1 година и седем месеца, през който е бил обвиняем ищецът е претърпял обичайните за едно лице, подложено на наказателно преследване, неимуществени вреди - притеснения за изхода на производството, страх от осъждане, засягане на достойнството, стрес, изолация. Сам по себе си периода на висящност на досъдебното производство не е бил неразумно дълъг и обосноваващ по- висок размер на обезщетението за неимуществени вреди, поради неразумно дългия срок на носене на неблагоприятните последици от повдигнатото обвинение. По време на висящност на досъдебното производство ищецът е бил обискиран, бил е разпитван, присъствал е на проведените открити съдебни заседания във връзка с везтите му мверки за неотклонение.Установява се от изслушаната свидетелка, че ищецът се е чувствал нещастен, ужасен, безсилен от случилото се. Няма други доказателства за претърпени от ищеца неимуществени вреди вследствие на повдигнатото му обвинение.От изслушаната свидетелка се установява още, че ищецът е добър и търпелив човек. Изложеното дава извод на съда да презюмира, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от незаконното обвинение, което му е било повдигнато, които по вид, интензитет и придължителност са обичайни. Това, което е мотив за определяне на обезщетение за по-интензивно увреждане е неговото задържане по реда на ЗМВР и от прокурор за срок от 72часа, както и претърпяната мярка за неотклонение ”домашен арест” за срок от осем дни. Няма доказателства по делото за това, че задържането на ищеца е било изтезание или върху него е упражнена репресия. Няма доказателства за влошени семейни отношения, за претърпени от ищеца здравословни проблеми във връзка с обвинението, което му е повдигнато. Не се установява също така ищецът да е загубил действително подкрепата на близките си или уважението на обществото. Установява се от разпита на свидетеля, че ищецът се ползва с уважението на свидетеля.Неоснователно е оплакването за неосигуряване на служебен защитник. По делото е видно, че такъв е назначен към момента на повдигане на обвинение. Нормално е лице, засегнато от водено наказателно производство да изпитва притеснение, че не може да се грижи за близките си. По делото няма доказателства за това, че ищецът е единствен близък на майка си и само той се грижи за нея. На следващо място, при възприемане на претърпените увреждания съдът следва да съобрази и обстотяелството, че по време на висящността на ДП № 8/2014г против ищеца е образувано и ново досъдебно производство за сходно деяние- спречкване с ученици от близкото училище. В този случай, според съдебният състав, от момента на образуване на второто производство е нормално и житейски логично ищецът да изпитва притеснения не само от развитието и изхода процесното досъдебно производство, от и от процесуално-следствените действия, които са предприети против него и по второто производство. Ето защо, съдът приема извода, че част от претърпените от С. неимуществени вреди следва да са в причина връзка с второто образувано против него досъдебно производство. При така установените неимуществени вреди и при определяне размера на обезщетение съдът следва да съобрази какъв е имуществения еквивалент, които справедливо да обезщети ищеца за претърпените от него вреди. В тази връзка съдът следва да съобрази както задължителните указания дадени с ППВС № 4/68г, така и с трайната съдебна практика по сходни казуси. Съгласно възприетата практика при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да съобрази вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ съдът следва да вземе предвид тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство, по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. В този смисъл реш. 132/2016г по гр.д. № 5861/2015г на ІVГО на ВКС. Съгласно реш. 95/2015г по гр.д. № 5462/2014г на ІІІГО ва ВКС за определяне на справеднивия размер на обезщетението следва да бъдат съобразени и обществените критерии като икономическите условия в страната, жизнения стандарт и възприемането на понятието "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото в държавата. С оглед всичко изложеното и като взе предвид гореизложените установени при съвкупното тълкуване на доказателствата претърпени от ищеца вреди и на основание чл.52 ЗЗД съдът намира, че размера на дължимото се от Прокуратурата на РБ обезщетение по чл.2, т.3 ЗОДОВ за неимуществени вреди възлиза на сумата от 300лв. С така посоченото обезщетение се репарират в пълен и справедлив размер причинените на ищеца неимуществени вреди от незаконните действия на ответника, като над посочената сума предявеният иск следва да бъде отхвърлен. Определяйки размера на обезщетението за претърпени вреди съдът следва да съобрази не само приетите вреди, претърпени от ищеца, но и момента на тяхното настъпване, като в противен случай обезщетението може да излезе от своите функции и да послужи за неоснователно обогатяване. Върху така определената главница ответникът дължи лихва за забава, считано от 24.08.2015г. Ответникът прави възражение за погасяване по давност на иска за заплащане на лихва за забава. Давността погасяваща вземането за лихва е тригодишна. Считано от предявяването на иска на 30.07.2019г вземането на ищеца за лихва следва да се приеме за погасено по давност за периода от 24.08.2015г до 29.07.2016г. Ответникът дължи заплащане на лихва за забава за периода от 30.07.2016г до 30.07.2019г в размер на 91.32лв, изчислена чрез лихвен калкулатор по реда на чл.162 от ГПК. По отношение на предявеният иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди По делото няма доказателства, че на упълномощеният адвокат по пр.пр.2541/2014г- адвокат А. ищецът е заплатил адвокатско възнаграждение. От друга страна няма доказателства, че адвокатското дружество, с което ищецът е сключил договор за защита № 2528/ представен по настоящото дело, а не в досъдебното производство/ е представлявало С. по досъдебното производство по пр.пр. № 2541/2014г, нито че това дружество е преупълномощило адв. А., който реално е представлявал С. по досъдебното производство.Напротив, както беше посочено, договорът за правна помощ и упълномощаването на адв. А. са подписани от ищеца С. и възнаграждение същите не са договорили. Липсва причинна връзка между направения разход от ищеца С. по договор за правна защита № 2528 и воденото наказателно производство против него, след като дружеството не е защитавало по делото ищеца. Ето защо, заплатеното възнаграждение на адвокатското дружество, което въпреки че е упълномощено не е представлявало ищецът, е без значение за делото. Поради липсата на доказателства за заплатено възнаграждение на адвокат А., който е представлявал като пълномощник С. по досъдебното производство предявеният иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди следва да бъде изцяло отхвърлен. Изводите на двете съдебни инстанции не съвпадат. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за сумата над 150лв до 300лв и в тази част предявеният иск следва да бъде уважен. Решението на СГС следва да бъде отменено и в частта, с която е отхвърлен иска за заплащане на лихва за забава за сумата над 59.90лв до 91.32лв и така предявеният иск следва да бъде уважен. В останалата си обжалвана част решението на СГС следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. По отношение на разноските: С оглед изхода от спора на въззивника се дължи сумата, заплатена като държавна такса 20.00лв. В тежест на ответника са направените от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от исковете. С оглед изхода от спора ответникът дължи на ищеца сумата от още 8.44лв- за защита пред СГС. Пред настоящата инстанция адвокатът на ищеца претендира възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА. Представен е договор за правна защита и съдействие от 21.11.2022г, от който се установява, че ищецът и адв. З. са договорили безплатна защита, поради наличие на предпоставки по чл.38 от ЗА. При обжалваем интерес от 41769.65лв минималният размер на адвокатското възнаграждение, определено по реда на чл.7, ал.2 от НМРАВ в редакцията към момента на сключване на договора, възлиза на сумата от 1783.10лв. С оглед изхода от спора на адв. З. се дължи възнаграждение за защита пред настоящата инстанция в размер на 16.70лв. Предвид изложените съображения, състав на Софийски апелативен съд