Решение № 5198 от 8.8.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 10603/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Oбразувано е по въззивна жалба на „Надя Груп 83“ ЕООД, представлявано от управителя Н.А., чрез адв. В. В., срещу решение № 13682/10.07.2024 г. по гр. д. № 48773/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 61 състав, с което са отхвърлени предявените от „Надя Груп 83“ ЕООД срещу „Джи Металс“ ЕООД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 372, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 1, ал. 1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (СМR) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5100 лева, представляваща незаплатено възнаграждение по договор от 19.05.2020 г., сключен между „Джи Металс“ ЕООД и „Надя Груп 83“ ЕООД, ведно със законна лихва от 07.09.2022 г. до окончателното изплащане, и сумата от 1158, 85 лева, представляваща мораторна лихва за забава за периода от 12.06.2020 г. до 07.09.2022 г. Във въззивната жалба се излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение. Оспорва се решаващият извод на районния съд, че сключеният между страните договор от 19.05.2020 г. има характера на договор за превоз, а не на спедиционен договор, както поддържа въззивникът-ищец в рамките на цялото производство. Поддържа се, че съдът не е ценил в съвкупност доказателствата по делото, а основано изградил изводите си на база приложената по делото заявка за превоз. Сочи се, че от съдържанието на представената международна товарителница, подписана и от ответника, се установява, че като превозвач е посочено „АИТ Интернешънъл Транспорт“ ЕООД, тоест лице, различно от ищеца „Надя Груп 83“ ЕООД. Поради това, доколкото самият ответник разполага с тази подписана от него товарителница и има съдебни претенции спрямо „АИТ Интернешънъл Транспорт“ ЕООД като превозвач за същия превоз, се счита за необносновано ответникът да възразява, че превозвач бил не „АИТ Интернешънъл Транспорт“ ЕООД, а „Надя Груп 83“ ЕООД. Освен това, въпреки че в заявката не бил използван терминът „спедиция“, при съпоставката между процесната заявка от 19.05.2020 и представената международна товарителница от 28.05.2020 г. следвал извод, че правоотношението между ищеца и ответника е по договор за спедиция, а не по договор за превоз, доколкото посоченият в товарителницата превозвач е друг. Следователно, по аргумент от чл. 9, т. 1 от Конвенцията СМR, според въззивника се презумира, че превозвач е посоченият в този документ „АИТ Интернешънъл Транспорт“ ЕООД. Поради това неправилен бил и решаващият извод на съда, че главното вземане е погасено по давност поради предявяването на иска извън сроковете по чл. 32 от Конвенцията СМR. Допълнително се излагат аргументи, че в случай че „Надя Груп 83“ ЕООД е имало качеството превозвач, то неговите данни следвало да са посочени в товарителницата, а и фактурата, издадена от ищеца за извършена спедиторска услуга, била е осчетоводена от ответника, който ползвал право на данъчен кредит за нея. В самата фактура изрично е посочено „спедиторска услуга“, поради което за втори път ответникът е признал това, че между него и ищеца е налице спедиционен договор. По изложените съображения се отправя искане за отмяна на първоинстанционното решение и цялостно уважаване на исковите претенции. Претендират се разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Джи Металс“ ЕООД, представлявано от управителя Живко Горчев, чрез адв. П. С., взема становище за неоснователност на въззивната жалба и прави искане за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно - постановено в съответствие с установените по делото факти и при правилно приложение на правилото на Конвенцията CMR относно погасителната давност. Претендира разноски. За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното: В исковата молба са изложени твърдения, че на 19.05.2020 г. между „Джи Металс“ ЕООД, като доверител, и „Надя Груп 83“ ЕООД, като спедитор, е сключен спедиционен договор, с който доверителят е възложил на дружеството-ищец да сключи от свое и за сметка на доверителя договор за международен автомобилен превоз на товар с общо тегло от 17 287 кг. и обем от 9 метра на пода на тежкотоварен автомобил, с адрес на товарене: „Металком-М“ ООД - гр. Стара Загора, ул. „Райна Кандева“ № 63, дата на товарене - 22.05.2020 г., и адрес на разтоварване: дружество Сарл Серик Лион-Монтепи, Република Франция, Флеуриу-Сур Л Арбресл, срещу възнаграждение в размер на 5100 лева, платимо в 15-дневен срок от доставката. В изпълнение на договорните си задължения ищецът сключил договор за превоз с „Аит логистик“ ЕООД, което от своя страна е ползвало свързано с него лице и превозвач „АИТ Интернешънъл Транспорт“ ЕООД, който извършил международния превоз. Сочи, че на 22.05.2020 г. товарът е бил опакован и натоварен от страна на товародателя „Металком М“ ООД, а на 28.05.2020 г. товарът бил разтоварен на посочения в товарителницата адрес и приет от получателя без забележки, но в товарителницата било посочено, че палетите в задната част са счупени, а товарът е в насипно състояние. Твърди се, че поради осъществената доставка спедиторът е издал на доверителя фактура № 4000001199/26.05.2020 г. за договореното възнаграждение в размер на 5100 лева с ДДС. По повод на отразената в товарителницата забележка била осъществена процедура по проверка на състоянието на товара от международен авариен комисар, а констатациите били отразени в окончателен акт за проверка, според който били надраскани 80 на сто от общо 105 метални елемента „POTEAU NPGV“ и 150 от общо 215 метални елемента „POTEAU ZPR“. Според доклада щетите били само по елементи, неопаковани с опаковъчно фолио. Подчертава се, че самото опаковане било задължение на товародателя, а обезопасяването в камиона – на превозвача, но в конкретния случай и тази дейност е извършена от служители на товародателя, поради което необезопасяването се дължало на поведение на служителите на „Металком М“ ООД. Доколкото пратката била доставена, макар и със забележки, ищецът счита, че му се дължи възнаграждение в качеството му на спедитор. В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва предявения иск, като поддържа, че между страните е бил сключен договор за превоз, а не спедиционен договор. Сочи, че е отправил запитване до „Надя Груп 83“ ЕООД за осъществяване на превоз на 17 т товар от площадката в гр. Стара Загора до Франция, като в тази връзка страните са разменили електронна кореспонденция на 14.05.2020 г. и 18.05.2020 г. Твърди, че на 19.05.2020 г. „Надя Груп 83“ ЕООД е изпратило на „Джи Металс“ ЕООД клиентска заявка - договор за превоз с молба за подпис и печат на заявката, като на 22.05.2020 г. ответното дружество е изпратило на дружеството-ищец подписана и подпечатана заявката - договор № ONG 1142 от 19.05.2020 г. Впоследствие „Надя Груп 83“ ЕООД превъзложило превоза на „Аит интернешънъл транспорт“ ЕООД, което издало международна товарителница, в която са описани товарът, изпращачът и получателят, фактурите и превозните средства, като в товарителницата липсват забележки относно опаковката на товара/стоките. Твърди, че на 27.05.2020 г., при доставяне на стоките във Франция, е установено, че палетите са се преобърнали, а товарът е пристигнал силно повреден, поради което получателят на стоките „Серик Лион“ ООД е направил забележка върху товарителницата, че „палетите в задната част счупени - товар в насипно състояние“. Поддържа се, че между страните е сключен договор за международен автомобилен превоз на стоки, чрез подаване от страна на „Джи Металс“ ЕООД и приемане на тази заявка от „Надя Груп 83“ ЕООД, като вписването в товарителницата на друго дружество превозвач означава, че превозвачът е извършил превоза изцяло с участие на друг превозвач. Заявява, че в процесния случай се прилага Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR) и прави възражение за погасяване по давност на претенцията на ищеца на основание чл. 32, §1 от Конвенцията CMR, както и за погасяване на исковете за обезщетение за забава на основание чл. 119 ЗЗД. С първоинстационното решение е прието за установено въз основа на приетата като писмено доказателство заявка-договор № ONG1142 от19.05.2020 г., че „Джи Металс“ ЕООД е възложило на „Надя Груп 83“ ЕООД да извърши вътреобщностен превоз при условията на групажен транспорт на товар - 9 метра на под, 17 тона, метални каси и профили стр. товарене, по релация България - Франция, с дата на товарене: 22.05.2020 г. след обяд, с адрес на товарене: „Металком - М“ ООД, Стара Загора, ул. „Райна Кандева“ № 63, дата на разтоварване: 28.05.2020 г., адрес на разтоварване: „Сарл Серик Лион“, Монтепи, а „Джи Металс“ ЕООД се задължило да заплати на „Надя Груп 83“ ЕООД навло в размер на 4250 лева без ДДС, в срок от 15 календарни дни след доставката срещу фактура на мейл. За безспорни между страните, а и установени от приетите като писмени доказателства международна товарителница и окончателен акт за проверка от 11.09.2020 г., са приети следните обстоятелства: че на 22.05.2020 г. превозвачът „„Аит Интернешънъл Транспорт“ ЕООД е натоварил на адрес на товарене: гр. Стара Загора, на превозните средства с регистрационни номера РВ1808КН и РВ1754ЕВ следните стоки: 17 тона и 9 метра на под метални каси и профили; на 27.05.2020 г. стоките са пристигнали на разтоварвания адрес: Франция: „Сарл Серик Лион“, Монтепи; при разтоварването се установява, че част от металните елементи са частично увредени. Установено е още, че „Надя Груп 83“ ЕООД е издало на „Джи Металс“ ЕООД фактура № 4000001199/26.05.2020 г. за сумата от 4250 лева без ДДС (5100 лв. с ДДС) за следната услуга: спедоторска услуга, BG/FR, ••••, ••••, която фактура съгласно кредитираното от съда заключение на съдебно-счетоводната експертиза е надлежно осчетоводена и при ищеца, и при ответника. Във връзка със спорния между страните въпрос относно естеството на процесното облигационно правоотношение СРС приема, че от събраните по делото писмени доказателства - заявка-договор № ONG1142/19.05.2020 г., кореспонденция по имейл и международна товарителница от 22.05.2020 г., се установява, че страните са сключили договор за автомобилен превоз на товар, по силата на който възложителят „Джи Металс“ ЕООД е възложил на ответника „Надя Груп 83“ ЕООД да извърши при условията на групажен транспорт превоз на товар: 9 метра на под, 17 тона, метални каси и профили стр. товарене, по посочена в заявката релация България – Франция, срещу насрещното задължение на ответника да заплати на ищеца възнаграждение /навло/ в размер на 4250 лева без ДДС, в срок от 15 дни след доставката срещу издадена от ищеца фактура. Прието е, че по отношение на процесния договор приложение намират както общите правила на договора за превоз, уреден в ТЗ, така и специалните правила на ЗАвП и на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), поради което предявеният иск е с правно основание чл. 372, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 1, ал. 1 от Конвенция CMR. Позовавайки се на практиката на ВКС, районният съд излага съображения, че договорът за международен автомобилен превоз е неформален консенсуален договор и за неговото сключване е достатъчно доказване наличието на съвпадение на насрещните волеизявления на съконтрахентите; че съгласно чл. 9, т. 1 от Конвенция CMR товарителницата удостоверява до доказване на противното условията на договора и получаването на стоката от превозвача; че съгласно чл. 4 от Конвенция CMR (аналогичен на чл. 50, ал. 1 ЗАвП), договорът за превоз се установява с товарителница, но нейната липса не засяга превозното правоотношение. Поради това съдът стига до извод, че с подаване на заявката - договор за международен превоз и нейното приемане от насрещната страна договорът за международен автомобилен превоз на стоки е сключен с всичките последици от това, включително задължението да се заплати договореното възнаграждение за превоза, както и задължението на ищеца превозвач да превози стоката на определеното място и да я предаде на получателя. Въз основа на доказателствата по делото е направен извод, че се установява наличието на предпоставките за дължимост на превозното възнаграждение - превозно правоотношение между страните, елемент от което е заплащането на превозно възнаграждение, изпълнение на задълженията на превозвача по него, както и неизпълнение на задължението за заплащането на възнаграждението от задълженото лице и настъпил падеж за това. За основателно е прието обаче релевираното от ответното дружество възражение за погасяване по давност на претенцията на ищеца на основание чл.32, §1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), тъй като спорът е за превозно възнаграждение, към която хипотеза е приложим тримесечният срокът на погасителната давност по чл. 32, § 1, б. „в“ от Конвенция CMR, който е започнал да тече от 20.08.2020 г. и към 07.09.2022 г. - датата на подаване на исковата молба, правото на иск за претендиране по съдебен ред на това възнаграждение е погасено по давност. По тези съображения исковете са отхвърлени. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, в които следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ВКС, ОСГТК. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите, изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените искове. Първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си на приетите от него за установени обстоятелства и на приложимия материален закон, поради което въззивният съд следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба, по-конкретно – по въпроса относно естеството на сключения между страните по делото договор, следва да се добави следното: Съгласно чл. 361, ал. 1 ТЗ със спедиционния договор спедиторът се задължава срещу възнаграждение да сключи от свое име за сметка на доверителя договор за превоз на товар. Спедиторът може сам да извърши превоза и в този случай той има правата и задълженията по превозния договор (чл. 362 ТЗ). С договора за превоз превозвачът се задължава срещу възнаграждение да превози до определено място багаж, товар или лице (чл. 367 ТЗ). Следователно договорите за спедиция и превоз се различават именно по съдържанието на престацията на изпълнителя, която в единият случай се изразява в организирането и сключването на договор за превоз от името на спедитора, но за сметка на възложителя и срещу заплащане на спедиционно възнаграждение, наред с разноските по превоза, докато при договора за превоз задължението на изпълнителя е за резултата – транспортирането на конкретен товар по определен маршрут и предаването му на получателя. Следва да се има предвид, че договорът за превоз е неформален консенсуален договор, като за установяването му са допустими всички доказателствени средства. От представената заявка-договор от 19.05.2020 г., изходяща от ответника и адресирана до ищеца, се установява, че е възложено именно извършването на транспорт. Същата обективира същественото съдържание на договора за превоз - време и място на натоварване и разтоварване, характеристики на товара, навло. Поради това, при преценката на представената заявка-договор и приложените разпечатки от имейл кореспонденция между представители на страните, следва да се приеме, че по делото е доказано съвпадение на насрещните волеизявления на страните по съществените елементи на договора - превозваните товари и цената. Заявката-договор не съдържа уговорки, въз основа на които да се направи извод, че страните са обвързани от спедиционен договор. Не може да се направи такъв извод нито от издадената от ищеца фактура, нито от представената имейл кореспонденция, в която се обсъжда единствено извършването на транспорт на товар 17 т и от която се установява, че съдържанието на заявката е подготвено именно от ищцовото дружество, което я е изпратило за подпис и печат на „Джи Металс“ ЕООД. Поради тези съображения следва извод, че първоинстанционният съд правилно е квалифицирал правоотношението между страните като договор за международен автомобилен превоз, по отношение на който е приложима Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на товари (CMR). Международната товарителница, съставена по реда на чл. 4 – 6 от Конвенция CMR, е доказателство за съществените елементи на превозното отношение, вкл. изпращача на стоката, превозвача и получателя. Въпреки че като превозвач в товарителницата е вписано дружеството „АИТ Интернешънъл Транспорт“ ЕООД, от данните по делото се установява, че ищцовото дружество, на което превозът първоначално е възложен, от своя страна го е възложило на „АИТ Логистик“ ЕООД, което го е превъзложило на „АИТ Интернешънъл Транспорт“ ЕООД. „Исковете“ по смисъла на чл. 32, § 1 от Конвенция CMR обхващат, както такива, възникващи от договора (по CMR), така и свързани с изпълнение на договора, т. е. необходимо е да има сключен договор, който да попада под приложното поле на CMR и да е пристъпено към изпълнението му, във връзка с което възникват основания за претенции от и спрямо участниците, поради което тук се включват, както искове срещу превозвача, така и от него, доколкото претенциите произтичат във връзка договора за автомобилен превоз по CMR. Съгласно чл. 32, § 1 едногодишният давностен срок тече: б. „в“ – в останалите случаи – от изтичане на тримесечен срок от датата на сключване на превозния договор. Така, когато превозвач претендира превозно възнаграждение се прилага б. „в“ – три месеца след сключване на договора, както е в настоящия случай, т. е. приложима е специалната едногодишна давност, която тече три месеца след сключване на договора. Следователно правилен е и изводът, че в случая едногодишната давност е започнала да тече на 20.08.2020 г., поради което към датата на иницииране на настоящото производство (07.09.2022 г.), същата е изтекла. Поради съвпадение в крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено. При този изход на спора, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство, действителното извършване на който се установява от представените в съдебно заседание пред настоящата инстанция договор за правна защита и съдействие от 29.04.2024 г., фактура № 141/16.01.2025 г. и извлечение от онлайн банкиране. Неоснователно е направеното възражение на въззивника за прекомерност на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение. С оглед на постановеното решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C- 438/22, при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е обвързан от размерите, посочени в Наредба № 1/09.07.2004 г. В конкретния случай възнаграждението кореспондира на фактическата и правна сложност на делото, както и на извършената от процесуалния представител на въззиваемата страна работа – изготвяне на отговор на въззивната жалба и процесуално представителство в съдебно заседание. С оглед на това, в полза на въззиваемата следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1440 лева с ДДС. С оглед на цената на всеки от предявените в настоящото производство искове и по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Воден от горното, Софийски градски съд, ГО, ІII - Б въззивен състав,