РЕШЕНИЕ

№ 1068

гр. Стара Загора, 28.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Илкова при участието на секретаря Анастасия П. Балабанова като разгледа докладваното от Таня Илкова Гражданско дело № 20255530101391 по описа за 2025 година Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД за обявяване на нищожност на Договор за паричен заем кредирект № •••••••••••••, съединен в условията на евентуалност за обявяване на нищожност на клаузите предвидени в чл. 6.1. и чл. 6.2. от същия договор.

Ищецът Г. В. Т., чрез пълномощника си адв. Д. Ф., твърди в исковата си молба, че на 02.12.2022 г. сключил договор за потребителски кредит •••••••••• със „Сити Кеш“ ООД, по силата на който получил 800 лв., за които дължал заплащане на цена, определена като фиксиран годишен лихвен процент от 40.05%. Договорено било, че кредитът ще бъде върнат на 6 вноски, както следва: 2 вноски по 26.70 лв. и 4 вноски по 216.96 лв., или обща сума за плащане от 921.24 лв.. Кредитодателят разписал в договора, че годишният процент на разходите (ГПР) бил 48.52%.

Съгласно чл. 6.1 и чл. 6.2 от договора за кредит, кредитополучателят се задължавал да предостави едно от изброените обезпечения: поръчител или банкова гаранция. Предвидено било, че обезпечението следвало да отговаря на условията, посочени в чл. 33 от Общите условия към договора.

Съобразно чл. 6.2 от процесния договор, при неизпълнение на изискването на чл. 6.1 от договора в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 542.76 лв., която щяла да се плаща разсрочено и щяла да се кумулира към падежните вземания по погасителния план.

В изпълнение на сключения договор, кредитополучателят извършил плащания в полза на „Сити Кеш“ ООД в общ размер на 803 лв.

Поради нарушение на императивните изисквания на чл. 22 от ЗПК, процесният договор за кредит не бил породил валидни права и задължения, на което основание и съобразно чл. 23 от ЗПК потребителят дължи на заемодателя възстановяване единствено на чистата стойност на кредита.

Ищецът, чрез пълномощника си, счита, че процесният договор е нищожен съгласно чл. 22 от ЗПК, поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК - договорната лихва, която не е породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/, на основание чл. 21 ЗПК във вр.с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК, и на основание на нейната неравноправност по смисъла на чл. 143 във вр. с чл. 146 от ЗЗП. Съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемала, че противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В тази насока: Решение № 906/30, 12, 2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18, 05, 2006 г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09, 01, 2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10, 07, 2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. В настоящия случай, договорната лихва надхвърля три пъти размера на законната лихва, с което в разрез с добросъвестността кредиторът използва материалната затрудненост на кредитополучателя, за да получи престация, значително неравностойна на предоставения от него кредитен ресурс. Извършеното договаряне създавало неравноправност съгласно чл. 143, ал.2, т. 19 от ЗЗП в правоотношението поради това, че размерът на записаната в договора възнаградителна лихва бил неточен и подвеждащ, тъй като в нея не било включено вземането невярно наречено „неустойка“. Това вземане не притежавало обезщетителна и обезпечителна функции, с което разкрива действителната си природа на цена на кредита - скрита договорна лихва - в този смисъл Решение №187 от 17.10.2022г. по в.гр.д. № 220/22г. на ОС - Ловеч. С такова договаряне се заобикаляли изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК в договора за кредит да се запише ясно и прозрачно действителния размер на дълга, поради което било осъществено и основанието по чл. 21 от ЗПК. Кредиторът не бил изпълнил и изискването на чл. 11, ал.1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Действително ЗПК не въвежда легална дефиниция какво се разбира под "условията за прилагане" на лихвения процент по кредита. От граматическото и логическо тълкуване на този израз както в контекста на правната разпоредба на чл.11 от ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл.10 ал.1, чл.11, ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9, които, ако не са спазени договорът за потребителски кредит е недействителен, се налага изводът, че под "условия за прилагане" трябва да се има предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се начислява този, казано с други обяснителни думи - процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от страните начин и оттук дали вноските са анюитетни или са намаляващи.

Не било изпълнено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК в договора да бъде разписан лихвения процент на ден. Договорът се явявал нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, разписаният в договорът ГПР бил неточен и подвеждащ, тъй като в него не бил включен разходът за допълнителна икономическа облага - допълнителна цена на кредита, която кредиторът неточно и заблуждаващо потребителя нарекъл „неустойка“ с цел да заобиколи изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, регламентиращо максималния размер на ГПР.

Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, което било основание тази клауза да се квалифицира като неравноправна - така решение по дело С- 453/10 на СЕС и решение от 10.06.2023г. по дело С-609/19г. на СЕС (т. 55 и т. 56). Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл цитират съдебна практика.

С решение от 21 март 2024г. по дело С.Р.Г. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД, С - 714/22, СЕС дал отговор на поставения от Софийски районен съд въпрос дали следва чл. 10, пар. 2, буква „ж“ от Директива [2008/48] да се тълкува в смисъл, че неправилното посочване на [ГПР] в договор за кредит, сключен между търговец и потребител - кредитополучател, следва да се приеме за липса на посочване на [ГПР] в договора за кредит и националният съд да приложи последиците на вътрешното си право, предвидени за непосочване на [ГПР] в договор за потребителски кредит? Според СЕС, член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница - така съображения по т. 47 - 56 и диспозитива на решението - в този смисъл и Решение № 50013 от 05.08.2024г. по т.д. 1646/2022г. на ВКС, 2 т.о., Определение № 2582/10.10.2024г. по т.д. № 653/24г. на ВКС, 2 т.о., Определение № 1602/14.06.2024г. по т.д. № 1955/23г. на ВКС, 2 т.о. Определение № 898/10.04.2024г. по т.д. № 1201/23г. на ВКС, 1 т.о.

С Решение № 50013 от 05.08.2024г. по т.д. 1646/2022г. на ВКС, 2 т.о. било прието, че задължителните указания по тълкуването на Директива 2008/48, както и от цитираната в решението по дело С-714/22 предходна практика на СЕС следва, че преценката за неравноправност и поради това - за нищожност по смисъла на чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на посочените ГПР и ГЛП в договор за потребителски кредит е релевантна и за преценката относно нищожността на целия договор съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. По тези съображения на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване е даден отговор, че установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им.

В процесния договор за потребителски кредит, неточно и подвеждащо, кредиторът разписал ГПР в размер на 48.52%, без в него да включи скритата под формата на неустойка възнаградителна лихва.

Заблуждаващото посочване на ГПР обуславяло недействителността на клаузата, уреждаща размера му като неравноправно договорена поради прилагане от страна на кредитора на заблуждаваща търговска практика. Липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит било основание за нищожността на цялата кредитна сделка - арг. от чл. 23 от ЗПК и съобразно тълкуването, изведено в практиката на СЕС и на ВКС.

Освен това, в процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, с невярно посочена информация, че той бил формиран от общия разход за възнаградителна лихва. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР/ с посочване и на разхода за възнаграждението на дружеството поръчител, което от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В този смисъл е и задължителното тълкуване на СЕС, който с Решение от 20 септември 2018 г. по дело C-448/17 и Решение от 23 януари 2025г. по дело С-677/23г. С решението по дело С-677/23г., СЕС е извел задължителното тълкувателно разяснение, че „член 10, параграф 2, буква ж) от Директива 2008/48, изменена с Директива 2011/90, трябва да се тълкува в смисъл, че допусканията, използвани за изчисляването на годишния процент на разходите (ГПР), трябва да бъдат изрично посочени в договора за кредит и в това отношение не е достатъчно потребителят сам да може да ги определи чрез анализ на клаузите от договора. Доколкото непосочването в договора за кредит на тези данни може да постави под въпрос възможността потребителят да прецени обхвата на своя ангажимент, предвидената в националната правна уредба санкция, изразяваща се в отнемане от кредитора на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита за пропорционална по смисъла на член 23 от Директива 2008/48 (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C-42/15, EU: C: 2016: 842, т. 71). От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Цитира се съдебна практика.

Нищожната клауза, определяща годишния процент на разходите, се приравнявала на липсваща такава (така решение от 21 март 2024г. по дело С.Р.Г. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД), а по арг. от чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК недействителен е договор, в който не е посочен годишния процент на разходите. Точно това разбиране било възприето в най-новата практика на ВКС. Както сме изложили по-горе, с Решение № 50013/05.08.2024 г. по т.д. № 1646/2022 г. на ВКС изрично е посочено, че „установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл.22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит“.

Предвид изложеното и на основание чл.22 от ЗПК, процесната клауза за ГПР, като елемент от същественото съдържание на договорите за потребителски кредит, била недействителна и нейната недействителност съобразно чл.23 ЗПК влече недействителност на цялата кредитна сделка.

Молят съда да съобрази разрешението, изведено с Решение № 59/20.05.2024г. по т.д. № 2695/22г. на ВКС, 2 т.о., съгласно което предоставяната по чл.11, ал.1, т.20 ЗПК информация в договора относно размера на дължимия лихвен процент на ден се цели да се обезпечи възможността на потребителя, който е в положението на по-слабата страна (спрямо търговеца) от гледна точка на информираност, да изчисли размера на лихвата в абсолютна стойност (лихвен процент на ден х главница х брой дни), която следва да заплати за периода от усвояването до връщането на главницата, за да може да упражни надлежно правото си на отказ от договора за кредит, което включва и изпълнение на условието на чл.29, ал.4 ЗПК - връщане не само на главницата, но и заплащане на лихва за периода на ползването й. Ето защо, с правилото на чл.11, ал.1, т.20, предл. последно ЗПК (посочване на лихвения процент на ден) се гарантира реалното упражняване на правото на потребителя на отказ от договора, а именно да отстъпи от договора без негативни за него последици, ако прецени в „срока за размисъл“ по чл.29, ал. 1 ЗПК, че той не отговаря на потребностите му. С оглед изложеното, изпълнението на чл.11, ал.1, т.20, предл. последно ЗПК се явява особено съществено за правата на потребителя и неизпълнението му е скрепено със санкцията на чл.22 ЗПК - недействителност на договора. Не е налице изпълнение на изискванията на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК в хипотезите, в които в клаузите на договор за кредит по същество са възпроизведени разпоредбите на чл.29 ЗПК относно срока, реда и условията за упражняване на правото на отказ от договора от потребителя, като е предвидено, че подлежащата на заплащане лихва се изчислява на базата на уговорения в договора лихвен процент. Посочването в съдържанието на договора на лихвата по кредита (годишния лихвен процент - пар.1 т.4 ДР на ЗПК), което е изискване по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, обаче не съставлява изпълнение на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК за посочване на лихвен процент на ден, чиято цел е обезпечаване на реална възможност за упражняване на потестативното право на отказ от договора. Непосочването в процесния договор на лихвен процент на ден - част от изискуемото по чл.11, ал.1, т.20 ЗПК съдържание на потребителския кредит, обуславя, на основание по чл.22 ЗПК, недействителност на договора, поради което кредитополучателите, в качеството им на потребители, дължат връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на лихви или други разходи по кредита - чл.23 ЗПК.

С ТР от 27.04.2022г. по т.д. № 1/20 на ОСГТК на ВКС било изведено разрешението, че съдът е длъжен служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, когато следва да приложи императивна правна норма и порокът следва пряко от съдържанието и формата на сделката. Нормите на ЗПК са с императивен характер, поради което съдът следва да подложи на преценка и невъведени с исковата молба релевантни отрицателни юридически факти, обуславящи нищожност на процесната сделка.

Ако съдът не приемел доводите им за недействителност на цялата сделка, то на собствено основание била нищожна неустоечната клауза, преценена съобразно задължителните разяснения по т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09.

В процесният договор било уговорено, че неустойката се дължи при неизпълнение на договорно задължение, което не съставлява основната престация по договорът и че се престира независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, поради което тя е типичен пример за неустойка, която изначално не притежава обезщетителна функция. Вредите, компенсирани с тази неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск. Неустойката не притежава и обезпечителна функция доколкото било уговорено, че се начислява, ако не се осигури обезпечение след сключване на договора. Законът в чл. 71 от ЗЗД предвижда различни правни последици при непредоставяне на обезпечение, а именно право на кредитора да обяви предсрочна изискуемост на вземанията си, отчитайки легитимния му интерес да измени облигационната връзка при невъзможност да гарантира събиране на вземанията си. В процесния договор в разрез с нормалното търговско развитие на правоотношенията е предвидил различни правни последици, което разкрива целта му да предвиди силно ограничителни изисквания за предоставяне на обезпечение, за да си гарантира допълнителната икономическа облага, подвеждащо именувана „неустойка“.

Молбата към съда е да прогласи нищожността на договор за потребителски кредит № •••••••••• г. В условията на евентуалност, в случай, че съдът не уважи главния иск, моли да прогласи нищожността на чл. 6.1 и на чл. 6.2 от договор за потребителски кредит № •••••••••• г. Претендира всички разноски, направени в производството. Ответникът „Сити Кеш” ООД, гр.София, чрез пълномощника си адв. Х. М., е депозирал писмен отговор, в който взема становище за нередовност и неоснователност на исковата молба.Твърди, че ищецът е депозирал пред Районен съд - Стара Загора, две напълно идентични искови молби, с които оспорвал една и съща клауза за заплащане на неустойка, която страните неколкократно били уговорили в сключените между тях общо три договора. По този начин ищецът злоупотребявал с формалното си право да инициира отделни производства по различните договори с една единствена цел, а именно да се генерират разноски по две отделни производства. Излага подробни доводи относно искането си за съединяване на образуваните пред СтРС граждански дела.

Оспорва претенциите на ищеца като неоснователни. Излага доводи, че не е налице недействителност, по смисъла на ЗПК.

На първо място следвало да се посочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Настоящият случай бил именно такъв. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Евентуално, ако неустойката се приемела за нищожна, то същата ще се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР били неоснователни.

Действителността на клаузите на Договор за потребителски кредит № •••••••••• произтичала от това, че били съобразени с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който бил сключен процесния договор. В доказателство на твърденията прилагат Лог файл по договор за паричен заем № ••••••••••, който проследява в хронологичен ред всички настъпили събития в кредитното правоотношение. Заедно с лог файла прилагат и попълненото от кредитополучателя Искане за сключване на договор за кредит, както и изпратения на посочения от него имейл адрес weboldaltrend@gmail.com Стандартен европейски формуляр (СЕФ). Общите условия на „СИТИ КЕШ” ООД за заеми „КРЕДИРЕКТ” били публично достъпни на https: //credirect.bg/obshti-uslovia, но също били разгледани от ищеца при кандидатстването му за кредит, респективно приети, както било видно от лог файла.

С гореописаните документи пълномощникът на ответника изцяло опровергава твърдението, че клаузите в договора били в противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави. Видно от лог файла още преди подписване на договора за заем кредитополучателят бил наясно с всички условия по договора, като сам е избрал параметрите и условията му. Така доказват, че договорът бил сключен при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество и при спазване на изискванията на ЗПК.

Клаузата, с която била определена приложимата лихва по кредита била индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. С нея страните договорили фиксиран лихвен процент, което напълно изключвало възможността потребителят да не бил наясно с размера на задължението си за плащане на възнаградителна лихва. Противно на твърдението в исковата молба, с клаузата за неустойка не се заобикаляла нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ били спазени всички, закрепени в чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 56.50% и ГПР определен в процесния договор в размер на 48.52%, било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.

ГПР е сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на потребителя услуга. За да бъде информирано решението на кредитополучателя, то същият следвало да е наясно предварително за размера на тази цена. Именно поради това законодателят установил императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит“. Неустойката, от своя страна, обслужва неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения договор. Тя представлява право на изправната страна и подлежи на договаряне между страните. Нещо повече, в настоящия случай, освен че неустойката е дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни са били напълно наясно със стойността и още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид изложеното, разходите по кредита и неустойката не бивало да се смесват като понятия, те нямат обща, дори близка правна характеристика и функция.

Разходите, които се включват в ГПР били такива, с които кредиторът бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката е уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът е внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора, е посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е посочено изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с знак „•“ и съответната бележка след плана е посочено, че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по кредита. Ясно и точно са посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един падеж. Смисълът да бъдат посочени сумите е именно пълна и изчерпателна информираност на потребителя за задължението му към търговеца при всяко възможно развитие на правоотношението им.

По отношение на действителността на лихвата по договора, клаузата, с която била определена и приложимата лихва по кредита била индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. Нещо повече, ясно изразеният размер на лихвения разход върху предоставената сума не изисква преценка за неравноправен характер на договорната клауза, тъй като е част от основния предмет на договора. Така Решение № 50086 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I т. о., ТК. В процесния договор лихвата била уговорена като фиксирана за целия срок и е посочена, както в проценти, така и с цифрова стойност, а частта лихва във всяка една анюитетна вноска е изрично описана в Погасителния план. От това е ясно, че лихвата е ясно и изрично посочена в договора и за потребителя не се създава никакво съмнение каква е конкретната стойност на цената, която се задължава да плати по кредита.

Счита, че възнаградителната лихва е възнаграждение/цена, която се дължи за ползването за определено време на предоставени от страна на заемодателя/кредитодателя по договор парична сума или други заместими вещи. В настоящия случай лихвата по кредита била фиксирано уговорена за целия срок на договора, като при това обстоятелство "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК 202531869 не си е запазило правото да променя едностранно същата. Между страните било уговорено, че договорената лихва ще се разпределя във всяка една от вноските по кредита, а няма да се заплаща на кредитодателя еднократно в пълен размер. По този начин се целяло поставяне на кредитополучателя в по-благоприятно положение, тъй като не е ангажиран от връщане на суми в пълен размер в кратки срокове. Молят съда да има предвид, че в Част II от европейският формуляр били посочени размерът на заемната сума, размерът на фиксираната възнаградителна лихва и размерът на общата сума, която следва да бъде изплатена на кредитодателя, като по този начин кредитополучателят е бил напълно информиран за условията, преди да сключи съответния договор. Погасителният план, който е неразделна част от Договора включва пълна и точна информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и каква част от вноската представлява главница и каква лихва.

Твърденията, че уговореният фиксиран лихвен процент по договора е в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава три пъти размера на законната лихва били неправилни и необосновани. На първо място, доводът, че конкретно съотношение между възнаграждението по договора и трикратния размер на законната лихва противоречи на закона и основополагащи правни принципи, без подобен лимит да е законодателно уреден, и при ясно и недвусмислено определен лихвен процент за целия срок на договора, не може да намери основание нито в закона, нито в правната доктрина. Наличието на противоречие с добрите нрави се преценява за всеки отделен случай като меродавна за преценката е конкретната фактическа обстановка. Те не представляват конкретни правила, а морални принципи, поради това изводът, че са нарушени не може да бъде изведен като императив за всеки случай, в който договорно задължение има една конкретна стойност. На следващо място, възнаградителната лихва е част от ГПР, в същото време в закона е установен максималният размер на ГПР, който към датата на сключване на договора е 56.50%. От това следва, че максималният възможен размер на договорната лихва е нормативно регулиран, макар и опосредено. Сочи съдебна практика в тази насока.

Твърди се, че лихвеният процент бил един и е константен за целия период на договора, условията и начинът на прилагането му са ясно описани в договора, в това число и как да бъде изчислен на ден. При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за които потребителят бил наясно предварително, като е имал възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му, както и след това.

Изложеното оборва и твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. ГПР бил ясно посочен в договора, неустойката не е част от него и това недвусмислено е уговорено между страните. От договора и от Стандартния европейски формуляр е видно, че преди сключването и при подписването му кредитополучателят е бил наясно, че ГПР не включва неустойката и, че последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение на кредита. Текстовете на процесния договор не съдържат никаква заблуда относно размера на ГПР и оспорената клауза - потребителят е бил наясно още преди сключването на договора, че освен главница и лихва, ако не обезпечи кредита ще дължи и неустойка. Неотносима към настоящия случай е цитираната от ищеца практика на наднационалния съд. От Заключението на генералния адвокат и от Решение по дело С-453/10 става ясно, че фактите по главното производство са различни от настоящите - в спорното правоотношение между Jana Perenicova и Vladislav Perenic и кредитната институция SOS financ, spol. s r. o. е налице допълнителна сума за отпускане на предоставения на потребителите кредит, която не е била включена в ГПР. При тази конкретна фактическа обстановка националният съд е изпратил преюдициално запитване дали непосочването на реалния ГПР по договор за кредит с потребител може да се квалифицира като подвеждаща търговска практика. Те. в разглеждания от СЕС казус не е обсъждан и разрешаван процесният въпрос представлява ли неустойката разход по кредита, който следва да се включи в ГПР.

Неоснователни били и аргументите за нищожност поради липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Такава проверка била извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. Нещо повече, ЗПК предвижда единствено административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не е извършил такава проверка на кредитополучателите си. Последица от липсата й не може да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка.

Оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране била съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните: представляваното от мен дружество е предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Процесният договор за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантират в най- пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за кредитополучателя било удължаването на срока за предоставяне на обезпечение чрез нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например. В случая ищецът не се възползвал от нито една от договорно и законоустановените си права. Всъщност от фактическата обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищеца става ясно, че потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя кредитор. Очевидно е, че същият договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение.

Нямало как в случая да се твърди противоречие на договорната неустойка с добрите нрави, поради изброените по-горе причини и възможността кредитополучателят да може да въздейства върху обстоятелствата, водещи до начисляването и, респективно върху цялостното и отпадане. На следващо място неустойката имала предварително определен начален и краен момент, също така била с фиксирани параметри за срока на договора.

Всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба, били неоснователни. Клаузите на договора, включително оспорените не са във вреда на потребителя, отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая не била налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца е била налице както преди сключване на договора, така и при подписването му. В Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити са посочени разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. В Погасителния план към договора били изчерпателно посочени компонентите на всяка една възможна вноска, както при предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова не бъде дадено. В самия договор са посочени условията за предоставяне на обезпечение и сроковете за това. И лихвата и неустойката са фиксирани и ясно описани в договора, така че клаузите им нямат нужда от допълнително тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава. Стойността на неустойката е посочена в общ конкретен размер чрез цифрова стойност, не в процент, предпоставките при които се дължи са точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане - срок и размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора.

Така кредитополучателят бил информиран за условията за ползване на продукта на търговеца предварително - да върне главницата и лихвата, да представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че не го направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално определен размер. Предвид това било изключено ищецът да не е бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП.

Твърди се, че всички твърдения за липса на информация за разходите по връщане на предоставения кредит са неоснователни, предвид фактът, че клаузите на договора били съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП. Значението и последиците от обвързването с тях са недвусмислено посочени в договора, който съдържа и погасителен план на вноските за целия период на кредита.

Изложеното изключвало възможността потребителят да не е бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП.

Ответникът, чрез пълномощника си твърди, че процесните клаузи напълно отговаряли на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следва да се схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да са ясни и разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да е прозрачно изложен точният механизъм за отпускане и издължаване на заемната сума, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Така Решение от 30.04.2014 г. по дело С- 26/13 СЕС във връзка с Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, т. 40, т. 67 - т. 75.

На самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че през 2022 г. ищецът сключил общо три договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Наличието на три договора за идентични кредитни продукти, всеки от който съдържа оспорената в настоящото производство уговорка, опровергавало твърденията на ищеца в следния смисъл: По отношение на твърденията за липса на достатъчно информация за това какъв би бил крайният размер на задължението на потребителя към кредитора и, че клаузите накърняват добрите нрави.

В случая вместо да упражни някое от договорно и законоустановените си права още при сключване на първия договор - да прекрати договора, да поиска удължаване на срока за предоставяне на обезпечение или за замяната му с друг вид, кредитополучателят по своя инициатива сключил още два договора с уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични условия. Очевидно било, че при сключването на всеки следващ договор потребителят бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за плащането на неустойка, в случай че обезпечение не бъде осигурено, но въпреки това е изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях. От тази фактическа постановка ставало ясно, че ищецът сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за недействителност. Това било в пряко противоречие с добросъвестността, която страните си дължат в преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Ако целта не била такава, то потребителят щял да се откаже още от първия договор или просто не би сключил три при същите условия, в който случай щял да върне само чистата стойност на кредита на кредитора си. И точно заради това, че не го сторил, а впоследствие образувал съдебно дело, водило до пълна неоснователност на претенциите за нищожност на клаузи от договора.

Ответникът твърди още, че отделно от недобросъвестността на кредитополучателя, гореизложените факти водели и до явния извод, че било налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като ищецът ползвал многократно един вид кредитен продукт, респективно многократно се бил запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит получавал преддоговорна информация и сам избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези уговорки. В същия смисъл била и цитираната по-долу съдебна практика, постановена при идентична фактическа обстановка, в която потребител оспорва клауза, с която се задължил повече от един път. Това опровергава твърденията за недобросъвестност, нарушение на принципа за справедливост и добрите нрави от страна на кредитодателя.

Заблуждаващата търговска практика представлявала такова поведение от страна на търговеца, което да подтикне потребителя да сключи определена сделка, която не би сключил в противен случай.

Кредитополучателят по своя инициатива се задължил три пъти с уговорката за плащане на неустойка, в случай че не предостави обезпечение на кредитите, а договорите са сключвани след като клаузата за неустойка от предходния е породила действието си. Това напълно опровергавала твърдението, че била налице заблуда по отношение на условията на конкретния кредитен продукт.

Настоящият договор следвало да се тълкува в контекста на трайните отношения между страните, създадени на база трите договора за кредит, които съдържали една и съща уговорка и предоставяли идентични кредитни продукти при идентични условия. Това било необходимо, тъй като преценката за неравноправност на клаузи, сключени с потребител на първо място винаги започва от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие. А след това дали клаузите, с които се обвързва потребителят, му дават достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди конкретните параметри на финансовите си задължения за целия период на обвързаността си с търговеца. Именно на тази основа СЕС прави преценка за равноправност на клаузите от потребителските договори, тяхното противоречие с добрите нрави и добросъвестността.

В случая не би могла да е налице липса на индивидуално договаряне на процесните клаузи, както и липса на информираност с условията и последиците от тях, доколкото потребителят се е запознавал с тях многократно и всеки път е имал възможност да не се задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното. Още при сключване на първия договор потребителят е бил информиран за условията за ползване на продукта предварително - да връща заемната сума при фиксирана лихва, да представи обезпечение в уговорения срок, като има право на избор какво да бъде то, а в случай че не го направи, да плати и неустойка в точен и индивидуално определен размер. Впоследствие и след еднократно задължаване с тези условия, потребителят отново е избрал същите условия и повторно се е задължил с тях, като това поведение е повтаряно до сключването на три идентични договора. От тук е явно, че в случая е налице индивидуално договаряне, което изключва неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се поемат с тях. Сочи съдебна практика в тази насока.

Ответното дружество не оспорва твърдението, че неустойката не е част от ГПР, а застъпва тезата, че същата не следва да се добавя към него по подробно изложените по-горе аргументи. Въпросът дали неустойката представлява разход по кредита не бил от компетентността на специалист в различна област от правната. Ако съдът приеме, че същата подлежи на добавяне към ГПР, преценката дали това води до нищожност на клаузата/договора също е изцяло правна. Предвид това, допускането на експертиза по този въпрос ще доведе единствено до увеличаване на разходите за водене на настоящото производство, но не и до оказване на съдействие на съда да разреши спорните въпроси.

Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените от ищеца Г. В. Т. претенции като неоснователни. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. Депозирал е молба, с която поддържа предявения иск. Ответникът не изпраща представител, като с писмена молба поддържа застъпеното в писмения отговор становище.

От събраните по делото писмени доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установена следната фактическа обстановка:

По делото не се спори и се установява от представените писмени доказателства, че на 02.12.2022 г. между ищеца Г. В. Т., в качеството на кредитополучател, и „Сити кеш” ООД, в качеството на кредитодател, е сключен Договор за паричен заем Кредирект № ••••••••••, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца потребителски кредит, в размер на 800 лв., срещу задължението на последния да го върне в срок до 02.06.2023 г., на 6 месечни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент от 40, 05% и ГПР в размер на 48.52%.

В т. 6.1 от договора е посочено, че заемателят се задължава, в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави поне едно от изброените обезпечения: поръчител или банкова гаранция. Предвидено е, че обезпечението следва да отговаря на условията на чл.33, ал.1 от ОУ към договора за заем.

В т.6.2 от договора е уговорено, че при неизпълнение на т.6.1, в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение, заемателят дължи на заемодателя неустойка, в размер на 542.76 лв., която ще се заплаща разсрочено, съгласно погасителния план.

В договора е инкорпориран погасителен план, видно от който, задължението е разсрочено на 6 погасителни вноски, всяка в размер на 244 лева, включваща главница, договорна лихва и неустойка. Падежът на първата погасителна вноска е 02.01.2023г., а падежът на последната погасителна вноска – 02.06.2023 г. Общата сума за плащане по договора е в размер на 1 464 лева.

По делото е представен и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация на потребителски кредити и Общи условия на „Сити кеш” ООД за заеми „Кредирект“.

При така изяснената фактическа обстановка, съдът намира следното:

Безспорно установено по делото е, че между страните е възникнало облигационно правоотношение въз основа на сключен на 02.12.2022 г. договор за паричен заем. Ответникът „Сити кеш“ ООД представлява финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това определя дружеството като кредитор, по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит в дефиницията на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

В исковата молба са изложени твърдения за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването за формиране на годишния процент на разходите, както и с разминаването на посочения ГПР в договора с действителния такъв, тъй като в него не е включена допълнителна цена по кредита, а именно уговорената „неустойка“, което било с цел да се заобиколи изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК, регламентиращо максималния размер на ГПР.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. Видът на разходите, от които се формира ГПР са посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, а именно: настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор е посочено, че ГПР е 48.52 %, , но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Посочената клауза от процесния договор нарушава принципа на справедливост и създава условия за неоснователно обогатяване на ответника. Ето защо, посочването в договора на стойност на ГПР, която не отговаря на действителната, а е по-ниска, представлява неясно и подвеждащо оповестяване на това изискуемо съдържание, което законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договора - чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Предвид изложеното, съдът намира, че Договор за паричен заем кредирект № ••••••••••••• е недействителен, на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което предявеният иск за прогласяване на неговата недействителност следва да бъде уважен изцяло.

Предвид уважаването на главния иск, съдът не следва да се произнася по евентуалния такъв за нищожност на клаузите по т.6.1 и т. 6.2. от договора.

С оглед изхода на делото, и на основание чл. 78, ал.1 ГПК, ответникът следва да заплати на ищеца направените по делото разноски, в размер на 494 лв., от които 47, 60 лв. за платена държавна такса /с Разпореждане №3037/28.04.2025г. съдът е разпоредил възстановяване на ищеца Г. Т. на надплатената сума в размер на 16.06 лева/ и 446.40 лв. за адв. хонорар.

Ответникът е направил възражение за прекомерност на адв. хонорар за ищеца, което съдът намира за основателно. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при определяне на размера на хонорара за правна услуга, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Съобразявайки практиката на Върховния касационен съд, и установените в чл. 78, ал. 5 ГПК критерии, настоящият съд намира, че не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение над определения в Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум от 400 лева. Именно в този размер следва да се присъди и адв. хонорар за ищеца, като същият е съобразен с фактическата и правна сложност на делото, цената на иска, броя на проведените съдебни заседания и процесуалното поведение на пълномощника на ищеца. Или общият размер на дължимите от ответника разноски в полза на ищеца възлизат на 447.60 лв.

Водим от горното, съдът