Решение № 6217 от 13.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 5724/2022 г.

производството по несъстоятелност прекратено на основание чл.632, ал.4 ТЗ и постановено заличаване на дружеството от търговския регистър, вписано на 16.04.2020г. В тази връзка няма спор, че кредиторът „Райфайзенбанк България“ ЕАД /сега „ОББ“ АД/ не е упражнил правото да предяви вземанията си в това производство. Въз основа тези фактически обстоятелства, съдът обоснова от правна страна следното: Разпоредбата на чл.439 ГПК дава право на длъжника да оспори изпълнението чрез иск, чиято цел е със сила на пресъдено нещо да се отрече съществуване вземането на кредитора и по този начин се осуети или прекрати започналото срещу него принудително изпълнение. На основание чл.439, ал.2 ГПК оспорване съществуването на изпълняемото право е допустимо само въз основа правопогасяващи факти настъпили след издаване на изпълнителното основание, т.е. непреклудирани от формираната сила на пресъдено нещо. Срещу ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК в полза на „Райфайзенбанк Бългрия“ ЕАД /с правоприемник ответника „ОББ“ АД/ за парични суми по договор за кредит и упражняване правото на кредитора за принудително изпълнение. Твърденията в исковата молба са за изтекла погасителна давност на вземанията след влизане в сила на заповедта, въз основа на която е издаден изпълнителния лист, както и за погасяване отговорността на ищеца поради заличаване главния длъжник като правен субект, които попадат в обхвата на чл.439, ал.2 ГПК като процесуална предпоставка за допустимост. Наведените от ответника възражения за недопустимост поради това, че срещу ищеца няма висящо изпълнително производство и въз основа същите твърдения за недължимост е предявил насрещен иск по чл.211 ГПК в производството по гр.д.№ 19821/2019г. на СРС, 30 състав, са неоснователни. Според установената съдебна практика длъжникът има правен интерес от иск по чл.439 ГПК за установяване, че не дължи изпълнение на погасено по давност или на друго основание вземане, за което кредиторът притежава изпълнителен лист, независимо от това дали е поискал принудително изпълнение или изпълнителното дело е прекратено, както е в случая поради перемпция. В определение № 513/24.11.2016г. по ч.гр. д. № 1660/2020г. на ВКС, I т.о., е прието, че за допустимостта на иска е без значение липсата на висящо изпълнително производство към момента на предявяването му, доколкото правната сфера на ищеца се явява накърнена само от съществуващия в полза на кредитора изпълнителен титул и възможността да инициира ново изпълнение. В приложения препис на решение от 15.11.2021г. по гр.д.№ 19821/2019г. на СРС, 30 състав, е посочено, че в рамките на това съдебно производство И. З. предявил срещу „Райфайзенбанк България“ ЕАД насрещен иск за установяване, че вземането от 2 320 000 евро на банката срещу него като солидарен длъжник, произтичащо от договора за кредит-овърдрафт от 04.04.2011г. не съществува и е погасено. С определение от 29.09.2020г. е приет, но с оглед цената му отделен за самостоятелно разглеждане и изпратен по подсъдност на СГС. При извършената служебна справка съдът констатира, че по него е образувано гр.д.№ 11173/2020г. на СГС, 13 състав, прекратено с влязло в сила определение от 20.11.2020г. След това З. поискал допълване по реда на чл.250 ГПК решението на СРС от 15.11.2021г. с произнасяне по установителния му иск, което е било отхвърлено с решение от м.04.2022г. и последното също предмет на обжалване по спряното понастоящем в.гр.д.№ 6695/2022г. на СГС. При тези обстоятелства не е налице хипотезата на чл.126, ал.1 ГПК за недопустимост на настоящия иск поради отвод за висящ процес. След като предходно предявения отрицателен установителен иск на ищеца не е бил включен в предмета на разглеждане по гр.д.№ 19821/2019г. на СРС, 30 състав, а отделен и образуваното дело пред СГС прекратено, няма основание да се приеме, че спорът по него е висящ и друго не следва от подадената жалба срещу решението на СРС за отказ да допълни основното си решение по иска с правно основание чл.135 ЗЗД, която не е в състояние да поддържа такава висящност. Следователно искът с правно основание чл.439 ГПК е процесуално допустим и подлежи на разглеждане по същество. По твърдението за отговорност като поръчител и погасяването й по чл.739, ал.1 ТЗ, респ. поради заличаване на кредитополучателя като правен субект. Договорът за кредит-овърдрафт от 04.04.2011г. и анексите са сключени между кредитора „Райфайзенбанк България“ ЕАД, кредитополучателя „М.Х.“ АД /с променено наименование „Б.И.Б.“ АД/ и „Д.“ ООД, „С.“ АД и ищеца И. З., тримата като съдлъжници. С него банката предоставила кредит в размер на 2 320 000 евро, който кредитополучателят се задължил да изплати ведно с лихви, такси и комисионни. В т.8.1 е посочено, че всеки съдлъжник поема задължение да изплати всички задължения на кредитополучателя към банката по договора и последващите анекси, а според т.8.2 всеки един се съгласява да отговаря солидарно с него при условията на чл.121 и сл. ЗЗД за изпълнението на задълженията така, както са уговорени. Клаузите на т.8.3-т.8.9 предвиждат задължение на съдлъжниците да предоставят периодично информация и документи за имущественото и финансовото си състояние, както и право на банката да поиска плащане от който и да е от тях в случай на неизпълнение. Кредитът е обезпечен с посочените в т.7.1-т.7.6 от договора и в анекс № 1/30.03.2012г. и анекс № 2/29.03.2013г. ипотеки върху недвижими имоти, особен залог върху вещи и вземания към трети лица, във връзка с които ищецът не е ипотекарен длъжник или залогодател. Договорът и последващо сключените анекси не предвиждат обезпечение с поръчителство, нито обективират уговаряне между банката и ищеца да отговаря като поръчител по смисъла на чл.138 ЗЗД. По правната си същност пасивната солидарност по чл.121 ЗЗД и поръчителството по чл.138 ЗЗД са форми на лично обезпечение. Общото между тях е, че солидарните длъжници и поръчителят отговорят пред кредитора и той разполага с правната възможност да иска изпълнение на цялото задължение от всеки един, но разликата е в основанието за пораждане на тази отговорност с оглед различния правен режим. Съгласно чл.138, ал.1 ЗЗД поръчителят гарантира изпълнението на чужд дълг- на главния длъжник, което определя отговорността му като аксцесорна, защото е поставена в зависимост от съществуването на главно задължение. Несъществуването или прекратяването на главното задължение прекратява и поръчителството. Поръчителят може да се задължи при по-леки условия в сравнение с главния длъжник- чл.139 ЗЗД, респ. да се освободи от задължението в случаите на чл.147 ЗЗД. При пасивната солидарност по чл.121 ЗЗД е налице единство в престацията и всеки от солидарните съдлъжници дължи на свое независимо основание, поради което отговорността му няма акцесорен характер. В случая от съдържанието на договора и анексите към него се налага извода, че ищецът участва в облигационното правоотношение с банката-кредитор като съдлъжник и определящо за това е не кой е фактическият получател на паричната сума по кредита, а даденото в т.8-1 и т.8.2 от договора съгласие да отговаря за плащането на всички задължения солидарно с кредитополучателя по чл.121 и сл.ЗЗД. Следователно ищецът няма качеството на поръчител, поради което спрямо него правилата за поръчителството в ЗЗД са неприложими. По делото е установено, че след започване принудителното изпълнение по отношение кредитополучателя „Б.И.Б.“ АД е открито производство по несъстоятелност, прекратено на основание чл.632, ал.4 ТЗ с последица заличаването му като правен субект в търговския регистър. В тази връзка ищецът поддържа, че поради пропускане от банката на сроковете за предявяване вземането в несъстоятелността на основание чл.739, ал.1 ТЗ то се е погасило, което от своя страна довело и до погасяване на отговорността му. Съгласно разпоредбата на чл.739, ал.1 ТЗ непредявените в производството по несъстоятелност вземания и неупражнените права се погасяват, а според ал.2 неудовлетворените в производството по несъстоятелност вземания се погасяват, освен в случаите по чл.744, ал.1 ТЗ и когато за обезпечаване на неудовлетворените в производството по несъстоятелност вземания са учредени обезпечения от трети лица. На първо място, твърдението за бездействие на ответника да предяви вземането е невярно, тъй като производството по несъстоятелност е приключило без да се е развила фазата по предявяване и приемане вземанията на кредиторите. Независимо от това с ТР № 2/13.07.2020г. по тълк.д.№ 2/2018г., ОСТК на ВКС, е прието, че и при прекратяване несъстоятелността с решение по чл.632, ал.4 ТЗ непредявените права на кредиторите се погасяват на основание чл.739, ал.1 ТЗ и този погасителен ефект настъпва за вземанията като материални субективни права. На следващо място, в конкретния случай за приложението на чл.739, ал.1 ТЗ, евентуално чл.739, ал.2 ТЗ и заличаването на кредитополучателя като правен субект с произтичащите от това правни последици може да се разсъждава, ако в отношенията си с банката по договора за кредит ищецът има качеството поръчител. По изложените вече мотиви той не е такъв, а по силата на уговореното съдлъжник отговарящ солидарно с кредитополучателя при условията на чл.121-чл.123 ЗЗД. В тази хипотеза невъзможността на кредитора да се удовлетвори в несъстоятелността спрямо кредитополучателя поради прекратяване на производството и заличаването му от търговския регистър като правен субект не е пречка да упражни правата си по отношение солидарните длъжници, защото на основание чл.122, ал.2 ЗЗД предявяването на иск срещу един солидарен длъжник не засяга правата на кредитора спрямо останалите съдлъжници. Само изпълнението от един солидарен длъжник, респ. погасяването на задължението на посочените в чл.123, ал.1 и чл.124 ЗЗД основания /даване вместо изпълнение, прихващане, новация или опрощаване/ от един от тях водят до освобождаване от отговорност всички съдлъжници. Изгубването правосубектността на солидарен съдлъжник не е предвидено като такова основание /в този смисъл Решение № 2282/01.12.2016г. по т.д.№ 4660/2016г. по описа на САС/. Съгласно установената съдебна практика, заличаването на кредитополучателя като правен субект не погасява вземанията на кредитора, а само прави невъзможно удовлетворяването от него. Удовлетворение може да получи от солидарните съдлъжници, чиято отговорност съществува. Този правен резултат би бил налице дори и да се приеме, че вземанията на банката към кредитополучателя са погасени на основание чл.739, ал.1 ТЗ, защото такъв погасителен ефект не е настъпил спрямо солидарните съдлъжници /Определение № 511/19.10.2017г. по т.д.№ 1296/2017г. на ВКС, І т.о., Определение № 599/16.10.2018г. по т.д.№ 894/2018г. на ВКС, ІІ т.о./. По твърдението за погасяване по давност на вземането. Според последно сключения анекс № 6/31.05.2014г. падежът за изпълнение задължението за изплащане на кредита е 30.09.2014г., от която дата настъпила изискуемостта и на основание чл.114, ал.1 ЗЗД започнала да тече погасителната давност. Въз основа подадено от кредитора заявление по образуваното ч.гр.д.№ 268/2015г. на ВТРС 30.01.2015г. е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист срещу кредитополучателя и всички солидарни длъжници за част от главницата в размер на 1 200 000 евро /цялата от 2 320 000 евро/ и за законна лихва от 26.01.0215г. до изплащането, ведно с разноски в заповедното производство, а на 26.02.2015г. въз основа изпълнителния лист образувано изп.д.№ 20158460400108 по описа на ЧСИ О.М.. Никой от длъжниците не е упражнил правото на възражение в срока по чл.414 ГПК, поради което на основание чл.416 ГПК заповедта е влязла в сила. Доводът в исковата молба с позоваване на мотивите от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.д.№ 2/2013г., ОСГТК на ВКС, че подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността за вземането по чл.116, б.“б“ ЗЗД е основателен с оглед приетото там, че такъв правен ефект има само започването на производство, в което длъжникът участва, но е неоснователен в останалата част досежно значението на влязлата в сила заповед за давността. В съдебната практика въз основа правната уредба в ГПК е утвърдено становището, че влязлата в сила заповед за изпълнение, срещу която не е било подадено възражение в срока по чл.414 ГПК, формира сила на пресъдено нещо по същия начин, както влязлото в сила съдебно решение и на основание чл.117, ал.2 ЗЗД погасителната давност за установеното с нея вземане е 5 години, считано от влизането й в сила. Следователно давността за вземането на банката е петгодишна с начало за ищеца, като солидарен съдлъжник, считано от влизане в сила на заповедта за изпълнение на 04.06.2015г. Съгласно т.10 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.д.№ 2/2013г., ОСГТК на ВКС, в изпълнителния процес на основание чл.116, б.“в“ ЗЗД давността се прекъсва многократно с предприемането на изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие изграждащо съответния способ, независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ. От прекъсването на давността започва да тече нова давност. С това решение е обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980г., според което в съответствие с чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. За заварените изпълнителни производства с последващо ТР № № 3/28.03.2023г. по тълк.д. № 3/2020г., ОСГТК на ВКС е прието, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителния процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на ТР № 2/2015г., а за тях давността е започнала да тече от 26.06.2015г. При пасивната солидарност с множество длъжници кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от тях, като предявяването на иск срещу един солидарен длъжник не засяга правата му спрямо останалите-чл.122 ЗЗД. На основание чл.123, ал.1 ЗЗД изпълнението от страна на един солидарен длъжник освобождава всички съдлъжници, която норма намира приложение както в случаите на доброволно изпълнение, така и на принудително по реда на изпълнителния процес. Извършените изпълнителни действия по отношение един от солидарните длъжници, срещу които е образувано изпълнително дело въз основа на един изпълнителен лист, рефлектират върху останалите. Поради това при осъществено принудително изпълнение върху имуществено право само на един от съдлъжниците се погасява не само неговото задължение, но и задълженията на останалите съдлъжници /т.1 от ТР № 2/04.07.2024г. по тълк.д.№ 2/2023г., ОСГТК на ВКС/. Разпоредбата на чл.125, ал.1 ЗЗД постановява, че прекъсването и спирането на давността срещу един солидарен длъжник не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници, т.е. давността има относително действие между тях и тече самостоятелно по отношение всеки един. Това правило също е приложимо в изпълнителното производство. Когато е образувано срещу един или срещу всички солидарни длъжници давността се прекъсва по чл.116, б.“в“ ЗЗД само за този, спрямо когото е поискано или извършено изпълнително действие, не и за останалите, спрямо които взискателят не е предприемал такива действия. За да запази правата си е необходимо в рамките на давностния срок взискателят да упражни принудително изпълнение и по отношение на тях с ефект прекъсване на давността. В т.3 от ТР № 2/04.07.2024г. по тълк.д.№ 2/2023г., ОСГТК на ВКС е изяснена разликата между давността и перемпцията по чл.433, ал.1, т.8 ГПК с произтичащите от тях правни последици и уеднаквена практиката по въпроса за прекъсването на погасителната давност от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело с настъпила перемпция. Посочено е, че давността е институт на материалното право, установен в интерес на правната сигурност с цел стимулиране кредитора да не бездейства, а своевременно да упражнява субективните си права, да иска принудително изпълнение на своите притезания, когато разполага с изпълнително основание, но липсва доброволно изпълнение от длъжника, както и да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност. Принудителното изпълнение е подчинено на основните начала на гражданския процес и на особени правила, съдържащи се в Част Пета на Гражданския процесуален кодекс, които норми свързано регламентират искането като волеизявление на кредитора-взискател и изпълнителните действия, предприемани единствено от съдебен изпълнител. Тази обвързаност следва да се отчита при тълкуването на чл. 116, б.„в“ ЗЗД. Хипотезата на чл. 116, б.„в“ ЗЗД относно прекъсването на давността в принудителното изпълнение е уредена отделно, тъй като не е идентична с правилата за спиране и отпадане ефекта на прекъсването в исковия процес, предмет на уредба единствено в чл. 116, б. „б. „ ЗЗД. Прекратяването на делото на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не се съотнася към основанието по чл. 116, б.„в“ ЗЗД. Кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. За него санкцията на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК се състои в изгубване на възможността да събере от имуществото на длъжника вече направените разноски по перемираното дело; наложените обезпечения и напредъка, постигнат по предприетите изпълнителни действия, изграждащи неосъществилите се изпълнителни способи. Перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие - задължението за действие е на съдебния изпълнител. В тази връзка в мотивите е посочено още, че ново писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. Изпълнено е условието за определеност на дължимата защита и съдействие по чл.6, ал.2 ГПК. Съдебният изпълнител продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение, отправена до изпълнителните органи и съдържаща се в изпълнителния лист, който е в негово държане. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора - взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. За прекъсването на погасителната давност определящо е условието в материалноправната уредба, но е необходимо да се съобразяват и императивните предпоставки за редовност на сезиращото искане. Необходимо е молбата на кредитора за изпълнение да е редовна, като се съобразява възможността за възлагане по чл.18 ЗЧСИ, а съдебният изпълнител има служебната компетентност да укаже и изиска изправянето на недостатъците. Води до прекъсване на давността молба, в която е посочен начинът на изпълнение, включително и когато първоначалната й нередовност е поправена - чл.426, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 129 ГПК. Върнатата поради неотстраняване на нередовности молба на взискателя не прекъсва давността. В този случай не се осъществява дължимото според нормата на чл. 116, б. "в" ЗЗД. Молбата за проучване на имуществото на длъжника не прекъсва сама по себе си давността, както е изяснено в т.10 на ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Но съединена с искането за налагане на запори и възбрани върху имуществените права, които съдебният изпълнител е намерил при това проучване, молбата е редовна-чл. 426, ал. 4 във вр. с чл. 426, ал. 2, изр. 2 и ал. 1 ГПК и прекъсва давността. По делото е установено, че изпълнителният лист за сумата 1 200 000 евро и законна лихва е издаден на 30.01.2015г. въз основа заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК и малко след това на 26.02.2015г. по молба на банката образувано изп.д.№ 20158460400108 по описа на ЧСИ О.М. срещу кредитополучателя и солидарните съдлъжници с предприети изпълнителни действия спрямо всеки един, по отношение ищеца запор върху сметки в множество банки на 09.03.2015г. и възбрана върху недвижим имот на 16.03.2015г. Преди това през 2014г. срещу кредитополучателя „Б.И.Б.“ АД е било образувано изп.д.№ 20148460400760 при същия ЧСИ, по което кредиторът„Райфайзенбанк България“ ЕАД конституиран като взискател по право и в резултат на публична продан на ипотекирани недвижими имоти към 2018г. е погасено вземането по изпълнителния лист в размер на 1 171 149.16лв. Според удостоверението на ЧСИ /стр.40/ са останали дължими 985 124.74 евро-главница и законна лихва от 26.02.2018г. до изплащането, за които банката не е получила удовлетворение по изп.д. № 20158460400108. При тези обстоятелства е неоснователно поддържаното от ответника, че изпълнителните действия по изп.д.№ 20148460400760 са прекъснали неколкократно давността за вземането по отношение ищеца, защото длъжник в това производство е бил само кредитополучателят и съобразно чл.125, ал.1 ЗЗД само спрямо него тези действия са произвели правния ефект по чл.116, б.“в“ ЗЗД. Същевременно проведеното срещу него принудително изпълнение с погасяване на част от задължението в приложение на чл.123, ал.1 ЗЗД има за последица частично погасяване и задължението на ищеца, като солидарен длъжник по чл.121 ЗЗД. Поради това и с оглед вече изложените съображения искът за сумата над 985 124.74 евро-главница до пълния предявен размер 1 200 000 евро е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Изпълнителното дело, в което участва ищецът /№ 20158460400108/ е образувано и всички поискани, респ. приложени от ЧСИ изпълнителни действия предхождат по време приемането на ТР № 2/26.06.2015г., т.е. при действието на ППВС № 3/1980г., от което следва, че до 26.06.2015г. давност не е текла. След това в продължение на две години до настъпване на перемпцията по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, обявена от съдебния изпълнител с постановлението от 12.07.2019г., не са били искани и предприемани изпълнителни действия, с изключение присъединяването на 29.06.2015г. на друг взискател „И.“ ЕАД по чл.456, ал.2 ГПК, което няма за правна последица прекъсване давността за вземането на ответника. Прекратяването на изпълнителното производство на посоченото основание е без правно значение за давността. Тя е пет години /чл.117, ал.2 ЗЗД/ и в съответствие с ТР № 3/2023г. започнала да тече от 26.06.2015г., съответно изтича на 26.06.2020г. В рамките на този срок на 17.10.2018г. ответникът предявил срещу ищеца-прехвърлител и „Л.“ ЕООД-приобретател искове по чл.135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност спрямо него на два договора за покупко-продажба на недвижими имоти, легитимирайки се като кредитор с изпълнителния лист от 30.01.2015г. По исковете е постановено решение по гр.д.№ 19821/2019г. на СРС, 30 състав, невлязло в сила поради обжалване пред СГС с образувано в.гр.д.№ 6695/2022г. и понастоящем висящо. Наред с това, след прекратяване изп.д.№ 20158460400108, на 13.08.2019г. подал отново молба до същия ЧСИ с образувано изп.д.№ 20198460400437 за вземането по изпълнителния лист единствено срещу ищеца, по което не са били извършвани изпълнителни действия и след изтичането на две години прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК с постановление от 02.12.2021г. Ответникът навежда, че предявяването на иска по чл.135 ЗЗД прекъсва давността на основание чл.116, б.“б“ ЗЗД и докато трае процеса давност не тече-чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД, тъй като чрез него цели получаване правната възможност да насочи принудителното изпълнение и да се удовлетвори от имуществото на ищеца, предмет на атакуваните по съдебен ред сделки, които увреждат интересите му на кредитор. От своя страна ищецът поддържа, че разпоредбите на чл.116, б.“б“ ЗЗД и чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД се отнасят до съдебни производства по искове за самото вземане, а конститутивния иск по чл.135 ЗЗД не е такъв, поради което предявяването му не прекъсва и не спира течението на давността. По този въпрос е налице противоречива съдебна практика, формирана основно от решения на първоинстанционни съдилища, на които ищецът и ответникът се позовават, обобщена в единственото известно на настоящия съд Решение № 251/23.04.2024г. по гр.д.№ 4169/2022г. на ВКС, III г.о. постановено по чл.290 ГПК по сходен казус. С него мнозинството на съдебния състав се е произнесъл като възприел становището по от решенията, че нормите на чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД за спиране и чл.116, б.“б“ ЗЗД за прекъсване на давността са императивни и изключителни и не могат да се тълкуват разширително, респ. прилагат по аналогия. Предмет на иска по чл.135 ЗЗД е съществуването на потестативното право на кредитора, а не правото на вземане, по което не се формира сила на пресъдено нещо, поради което наличието на производство по предявен иск по чл. 135 ЗЗД нито прекъсва, нито спира теченето на давността за вземането. Обратното становище е застъпено от третият член на състава, подписал решението с особено мнение. Изложените аргументи са, че с предявяването на иск по чл.135 ЗЗД кредиторът предприема активни действия за защита, както на преобразуващото си право да обяви за относително недействителна увреждащата го сделка между длъжника и третото договарящо с него лице, така и в защита на паричното си притезание, чието удовлетворяване обезпечава, като създава възможност при уважаването му принудителното изпълнение да бъде насочено върху нов обект - вещта, предмет на увреждащата прехвърлителна сделка, чиято относителна недействителност е обявена. Погасителната давност е правна последица от бездействието на кредитора, която не настъпва, ако той не е имал възможност да предприема активни действия - мотиви по т.10 от ТР № 2/26.02.2015г. по тълк.д.№ 2/2013г., на ОСГТК на ВКС. Когато длъжникът се е разпоредил със своето секвестируемо имущество чрез увреждащи кредитора действия, последният е в обективна невъзможност да иска предприемане на изпълнителни действия за удовлетворяване на вземането, преди да ги обяви за относително недействителни чрез упражняване правото на иск по чл.135 ЗЗД. Едва след влизане в сила на уважаващото го решение той е в състояние да насочи изпълнението върху вещта, макар и да е преминала в патримониума на третото лице. Затова с предявяването на този иск, който е част от общото обезпечение за кредитора, предвид неговата функция-да отреди за принудително удовлетворяване на кредитора вещта, предмет на увреждащата сделка, кредиторът не бездейства, а предприема активни действия и за защита на вземането си, поради което давността за него се прекъсва съгласно чл.116, б.“б“ ЗЗД и докато трае съдебния процес не тече съгласно чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД. Приемането на обратното би означавало да се обезсмисли конститутивното действие на съдебното решение по иска по чл.135 ЗЗД, да се отнеме обезпечителната м у функция и да се стимулира недобросъвестността на длъжника да предприема процесуални действия за прекомерно продължаване на производството по Павловия иск за целите на погасяване на вземането на кредитора, докато той е висящ. Предвид разпоредбата на чл.290, ал.3 ГПК постановеното по чл.290 решение на ВКС не съставлява задължителна съдебна практика, при липсата и на други решения на касационния съд преодоляващи противоречието по релевантния правен въпрос, които да бъдат съобразени. Настоящият съдебен състав споделя изразеното в особеното мнение становище за приложимост разпоредбите на чл.116, б.“б“ ЗЗД и чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД в хипотезите на предявен от кредитора иск по чл.135 ЗЗД срещу длъжника и приема, че в случая предявяването на този иск е прекъснал течението на давността за вземането на ответника по отношение ищеца-солидарен съдлъжник, съответно не тече по време висящността на съдебното производство. В допълнение съдът приема още, че ефект на прекъсване давността по чл.116, б.“в“ ЗЗД има и последващо подадената молба от ответника на 13.08.2019г. /преди края на давностния срок 26.06.2020г./, по която образувано друго изп.д.№ 20198460400437, независимо от прекратяването му поради перемпция през 2021г. С нея ЧСИ е бил надлежно сезиран с искане за имуществено проучване, във връзка с което налагане запор или възбрана при открИ.е на такова на длъжника, и възлагане по чл.18 ЗЧСИ за определяне способа за изпълнение, без да са налице данни за предприети от съдебния изпълнител каквито и да е действия. При съобразяване цитираните мотиви по т.3 от ТР № 2/04.07.2024г. неприлагането на искани или непредприемането съгласно възлагането по чл.18 ЗЧСИ действия по принудително изпълнение, годни да прекъснат давността, поради бездействието на съдебния изпълнител е непротивопоставимо на кредитора-взискател, поради което подаването на редовна молба е достатъчно основание за прекъсване на давността. Ето защо, към датата на подаване исковата молба задължението на ищеца към ответника в останалата част за сумата 985 124.74 евро-главница и законна лихва по изпълнителния лист не е погасено по давност. В обобщение предявеният отрицателен установителен иск при квалификация по чл.439, ал.1 ГПК и при квалификация по чл.124 ГПК е неоснователен. С оглед този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК ищецът следва да заплати на ответника разноски от 400лв. за процесуално представителство от юрисконсулт в съответствие с Наредба за заплащането на правната помощ. Водим от горното съдът