Решение № 129 от 20.3.2023 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 765/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. Образувано е въз основа на въззивна жалба на К. Д. Д., ЕГН ••••••••••, чрез пълномощник – адвокат С. Б., против Решение № 356/19.11.2021г. по гр.дело № 716/2021г. по описа на РС-Габрово, с което съдът е допуснал до делба недвижим имот, находящ се в град •••, представляващ самостоятелен обект с предназначение – жилище, апартамент, с идентификатор 14218.501.502.1.14 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18- 64/26.10.2007г. на ИД на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо самостоятелния обект – 15.04.2021г., разположен в сграда с идентификатор 14218.501.502, брой нива на обекта – 1, с площ от 80.26 кв.м, заедно с прилежащите му избено помещение № 14 с площ от 4.40 кв.м и 1.887 % ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, при квоти между страните – 3/6 ид.части за С. С. П. и по 1/6 ид.части за всеки от останалите съделители - М. Д. Д., Г. Д. И. и К. Д. Д.. Жалбоподателят счита, че обжалваният акт е нищожен, като постановен от съдия, за който са били налице основанията за отвод – явно пристрастен и заинтересован да постанови акт в полза на ищците. Излага, че първоинстанционният акт бил недопустим, като постановен по непредявен от активно процесуално легитимирано лице иск за делба на недвижим имот, въз основа на нередовна ИМ – при липса на надлежна представителна власт на подателя й, без прилагане на документ за заплащане на дължимата държавна такса, при неясен петитум, несъдържащ индивидуализация на имота, чиято делба се иска, след изготвяне на непълен и неточен доклад по делото, в нарушение разпоредбата на чл.146 ал.2 ГПК /неправилно разпределение на доказателствената тежест/ и отказ на съда да спре производството по делото на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК поради наличието на висящо производство, образувано по отрицателен установителен иск, че ищцата С. С. П. не притежава собственически права върху делбения имот. Развива оплаквания за неправилност на обжалваното решение, доколкото то не отразявало обективната истина и било необосновано. Прави искане да бъде прогласена нищожността на обжалвания акт, алт. да бъде обезсилен, като недопустим и прекратено производството по делото или отменен и вместо него постановен друг, с който исковата претенция бъде отхвърлена, евентуално делото върнато на първоинстанционния съд за разглеждането му от друг съдебен състав. Претендира разноски пред двете съдебни инстанции. В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещните страни, които са заели становище за нейната неоснователност. Излагат доводи, че постановеното по спора решение е законосъобразно и правилно и в съответствие със събраните по делото доказателства. Молят за потвърждаването му. Претендират разноски за въззивното производство. В хода на проведеното съдебно заседание въззивникът, лично и с процесуалния си представител по пълномощие – адвокат С. Б., поддържа подадената въззивна жалба, ведно с допълненията към нея – с вх. № 6593/20.12.2021г. и с вх. № 280/14.01.2022г. и искането си, направено с нея. Излага подробни съображения в писмена защита, представена в указан от съда срок. Въззиваемите страни, лично и със своя пълномощник – адвокат А. И., поддържат подадения отговор на въззивната жалба и молят за отхвърлянето й, съответно за потвърждаване на атакуваното решение, като правилно. Поддържа претенцията си за разноски, направени във въззивното производство, съгласно представен списък по чл.80 ГПК. За да се произнесе по спора, настоящият съдебен състав намира следното: Производството пред Районен съд – Габрово е било образувано по подадена от С. С. П., М. Д. Д. и Г. Д. И. срещу К. Д. Д. искова молба за съдебна делба на недвижим имот, находящ се в град •••, представляващ самостоятелен обект с предназначение – жилище, апартамент, с идентификатор 14218.501.502.1.14 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18- 64/26.10.2007г. на ИД на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо самостоятелния обект – 15.04.2021г., разположен в сграда с идентификатор 14218.501.502, брой нива на обекта – 1, с площ от 80.26 кв.м, заедно с прилежащите му избено помещение № 14 с площ от 4.40 кв.м и 1.887 % ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот. Изложени са твърдения, че същият е придобит на 18.10.1991г. с договор за продажба на държавен имот от Д.Й.Д.. по време на брака му с първата ищца. Посочено е, че с решение № 387/21.05.1992г. по гр.дело № 982/1992г. на Районен съд-Габрово, добило законна сила от 14.07.1992г., бракът между тях бил прекратен с развод и придобитият недвижим имот /апартамент/ бил предоставен за ползване на съпруга. Твърди се, че на 27.02.2020г. последният починал и оставил свои наследници по закон трите си деца – ищците М. Д. Д. и Г. Д. И. и ответникът К. Д. Д.. Направено е искане за прекратяване на възникналата между тях съсобственост чрез допускане делба на процесния недвижим имот при права – 3/6 ид.части за първата ищца и по 1/6 ид.част за останалите ищци и ответника. На основание и по реда на чл.344 ал.2 ГПК ищците са поискали определянето на привременни мерки за ползването на имота, като бъде разпределено ползването между всички съделители или срещу едноличното му ползване от страна на ответника, последният да им заплаща сума в размер на 150 лв. месечно, считано от подаване на ИМ до окончателното извършване на делбата. В законоустановения срок по чл.131 ГПК ответникът подал писмен отговор на ИМ, в който заел становище за недопустимост на исковата претенция, доколкото същата била предявена от лице – АД „И. – Ц.“, действащо чрез адвокат А. И., непритежаващо активна процесуална легитимация, респ. за нередовности на ИМ поради това, че същата не била подписана от ищците, а от посоченото адвокатско дружество, чрез адвокат И., непритежаващо право на собственост върху имота и с представителна власт да предявява иск за делба, липса на изложение на всички обстоятелства, на които се основава искът, а именно всяко лице на какво основание претендира да е съсобственик, непосочване индивидуализацията на имота, лицата и квотите в съсобствеността в петитума на ИМ и невнасяне на държавна такса за производството по делото. Ответникът е оспорил твърдения в ИМ факт, че ищцата С. С. П. притежава право на собственост върху процесния имот, като е релевирал възражение по чл.23 от СК за пълна трансформация на лични средства на наследодателя му в придобиването с твърдения, че макар придобит по време на брака между тях, имотът е закупен с лични парични средства на Д.Й.Д.. и ищцата П. няма никакъв принос в това и възражение за изтекла в полза на наследодателя му придобивна давност с твърдения, че същият го е владял непрекъснато в периода от придобиването на имота до смъртта си. Поискал е да не бъде уважавано искането за привременно разпределение на ползването на имота, евентуално ползването да бъде предоставено на него, тъй като живее там и не разполага с друго жилище. С молба вх. № 5191/21.10.2021г. и молба вх. № 5321/27.10.2021г. ответникът е поискал да бъде спряно производството по делото на основание чл.229 ал.1 т.4 от ГПК поради предявен от него срещу С. С. П., М. Д. Д. и Г. Д. И. иск, че първата от тях не притежава право на собственост върху процесния имот, въз основа на която ИМ било образувано гр.д. № 1775/2021г. по описа на Районен съд – Габрово. Искането за спиране съдът оставил без уважение. С обжалваното решение първоинстанционния съд е уважил исковата претенция, допускайки до делба описания в ИМ съсобствен между страните недвижим имот при посочените в нея права между тях, приемайки за недоказани направените от ответната страна възражения за пълна трансформация на лични средства на наследодателя му в придобиването на имота и за придобиване на имота от последния на основание изтекла в негова полза давност в периода от покупката му до смъртта на Д.Й.Д... След образуване на въззивното производство пред Окръжен съд-Габрово, с протоколно определение от 26.05.2022г. съдът е указал на ищците да отстранят констатирани нередовности на исковата молба, като конкретизират искането си до съда /петитума на ИМ/ и отстранят несъответствията между него и обстоятелствената й част, което същите са сторили в указания срок. В предоставения на ответната страна срок, тя е заела становище, че ИМ продължава да страда от твърдените по време на производството нередовности и е предявила насрещен установителен иск, че С. С. П., М. Д. Д. и Г. Д. И. не притежават качеството съделители и съсобственици на процесния имот. С определение № 393/08.07.2022г. по в.гр.д. № 77/2022г. на ОС-Габрово искът не е приет за съвместно разглеждане в производството по съдебна делба и насрещната искова молба отделена с указания за образуване на отделно исково производство въз основа на нея. Съдът, след анализ на събраните по делото пред първата инстанция доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата, достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК въззивният съд следва да извърши служебна проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното решение. Съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи недопустимост на исковата претенция, респ. на обжалваното решение, като постановено по недопустими искове. Ищците са процесуално легитимирани да предявят иска за съдебна делба, доколкото твърдят, че заедно с ответника са съсобственици на процесния недвижим имот на основание правна сделка и наследствено правоприемство. Първоинстанционното решение е постановено при надлежно упражняване на правото на иск и в рамките на поисканата защита и съдействие. Разпоредбата на чл.229 ал.1 т.4 ГПК предвижда, че съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. Соченото основание за спиране на производството по делото представлява абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за надлежното упражняване правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело, като има за последица липса на право и задължение за съда да извършва процесуални действия, насочени към разглеждане и решаване на спора по същество. В настоящия случай, отказът на съда да спре производството по делото на това основание от закона поради наличието на висящо производство, образувано по предявен от ответника отрицателен установителен иск, че ищцата С. С. П. не притежава собственически права върху делбения имот, е правилен. Безспорно не е налице обективна зависимост между двете производства, доколкото преценката дали има съсобственост между страните по отношение на делбения имот следва да бъде извършена в делбеното производство. Поради това разрешаването на спора по обусловения иск не е предпоставено от установителното действие на силата на присъдено нещо на решението по отрицателния установителен иск за собственост върху процесния имот. Ето защо, това оплакване във въззивната жалба също се явява неоснователно. Исковата молба, въз основа на която е образувано производството по съдебна делба, е редовна по смисъла на чл.127 и чл.128 ГПК. Същата съдържа твърдения за възникнала между страните съсобственост по отношение на процесния имот и придобивното основание, като е направено искане, логически следващо тези твърдения, за прекратяване на съсобствеността върху имота при посочените права. Към исковата молба е приложен документ, удостоверяващ представителната власт на адвокат А. И. да подаде същата и представлява ищците в производството по съдебна делба. Липсва документ за внесена държавна такса, тъй като такава не се заплаща към момента на подаване на исковата молба. Основанието да се събере държавна такса в съдебния исков процес се съдържа в ЗДТ, а фактическото основание, на което се дължи, е предоставяне от страна на съда на правна услуга. В делбения процес държавната такса се събира с решението по извършване на делбата, въз основа на пазарна оценка на делбения имот /делбената маса/ и дела на съделителите, определен с решението по допускане на делбата. Следователно, задължението в делбения процес за заплащане на държавна такса възниква въз основа на влязлото в сила решение по извършване на делбата. До този момент такса се дължи за установената по закон правна услуга, но паричното задължение не е нито ликвидно, нито изискуемо. Доколкото понастоящем се развива първа фаза на делбеното производство – по допускане на делбата, то исковата молба не страда и от нередовност по чл.128 т.2 ГПК. Безспорно е по делото, а и видно от приложения договор от 18.10.1991г. за продажба на държавен имот по реда на Наредбата за държавните имоти, че процесният недвижим имот е бил придобит чрез възмездна правна сделка от Д.Й.Д.. по време на брака му с ищцата С. С. П.. Сключеният между двамата граждански брак е бил прекратен с развод с влязло в законна сила съдебно решение на 14.07.1992г. Със същото решение ползването на процесния имот е било предоставено на съпруга. Не се спори и се установява от представеното удостоверение за наследници № 786/28.02.2020г. на община Габрово, че Д.Й.Д.. е починал на 27.02.2020г. и е оставил свои наследници по закон – втората и третата ищца и ответника, негови низходящи. С писмения отговор на исковата молба ответникът е направил възражение за пълна трансформация на лични на наследодателя му Д. средства, равняващо се на придобивната стойност на процесния имот и възражение за придобиването му на основание изтекла в негова полза придобивна давност за периода от покупката на имота до смъртта на купувача. В делбеното производство се установяват правата на собственост на всеки от съделителите, като съобразно наведените възражения това би могло да означава и проверка правата на техните праводатели. Първоинстанционният съд е процедирал в съответствие с разпоредбата на чл.342 ГПК и практиката на ВКС по прилагането й, разглеждайки направените възражения, доколкото същите са срещу правото на участие в делбата на първата ищца, бивша съпруга на наследодателя, и е достигнал до извод за тяхната неоснователност и недоказаност, който се споделя от настоящата инстанция. Съпружеска имуществена общност възниква върху вещите и вещните права, придобити от съпрузите по време на брака в резултат на съвместен принос, независимо от това на чие име са придобити /чл.21 ал.1 СК/. Независимо от това на чие име е придобита вещта /имотът/, може да се установява трансформация на лично за всеки от съпрузите имущество. Съвместният принос на съпрузите се предполага оборимо при възмездните придобивни основания, какъвто е договорът за покупко – продажба на недвижим имот. В тежест на ответника в процеса е било да докаже по възражението за трансформация, че вложените в закупуването на имота парични средства на наследодателя му са с извънсемеен произход - негови лични средства и презумпцията за съвместен принос е опровергана, като преценката за характера на вложените средства е към момента на сключване на сделката. По силата на тази презумпция на чл.19 ал.3 от СК от 1985г. /отм./, която разпоредба действа към датата на сключване на договора за продажба и урежда имуществените отношения между съпрузите, съвместният им принос в придобиването се предполага до доказване на противното. По силата на тази презумпция следва да се приеме, че продажната цена по договора е заплатена изцяло с парични средства със семеен произход и при съвместен принос на двамата съпрузи. Презумпцията е оборима и тежестта за оборването й се носи от страната, твърдяща трансформация на лични средства, по какъвто начин е разпределена доказателствената тежест от първоинстанционния съд с изготвения и съобщен на страните доклад по делото. Ответникът обаче не е ангажирал доказателства и не установява личния характер на всички или на част от средствата, вложени от наследодателя му в придобиването на имота. От посоченото в договора за покупка на имота, че продажната цена е платена със собствени средства, по никакъв начин не може да обоснове извод, че се касае за лични на наследодателя на ответника парични средства. Ето защо, остава недоказано възражението му, че Д. Д. е станал индивидуален собственик на процесния имот по силата на договора от 1991г. поради придобиването му по време на брака с първата ищца чрез пълна трансформация на негови лични средства. С отговора на ИМ ответникът възразява против правото на участие на първата ищца в делбата, като твърди, че същата не притежава дял в съсобствеността поради това, че бившият й съпруг е придобил имота на основание изтекла в негова полза 10-годишна давност за периода от 18.10.1991г. /датата на придобиването му чрез правна сделка/ до 27.02.2020г., когато е настъпила смъртта му. При възражение за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците следва да се даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. По начало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, както в случая, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл.69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици и извършването на действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. По делото не е спорно, че наследодателят Д. е живял в имота от момента на придобиването му до смъртта си, като след прекратяването на брака му с първата ищца ползването на имота е било предоставено на него. Това обстоятелство, както и факта на заплащане на данъци за имота и консумативни разходи, съответно декларирането му в данъчната служба от страна на Д. единствено на негово име, не съставляват действия по отблъскване на владението и не могат да обосноват извод, че същият е отнел владението на първата ищца и е останал единствен владелец на имота. Така въз основа на изложеното и доколкото с прекратяване на брака се прекратява и съпружеската имуществена общност, а съгласно чл. 28 СК дяловете на съпрузите са равни, то следва да се приеме, че първата ищца притежава 1/2 ид.ч. от процесния имот по силата на договора от 1991г. и по силата на закона, а останалата ½ ид.ч. от имота, придобита от Д. Д., след неговата смърт е преминала върху неговите наследници по закон – втора и трета ищца и ответникът. Предвид разпоредбата на чл.5 ал.1 от ЗН, тримата низходящи наследяват по равни части, т.е. в случая по 1/6 ид.ч. от правото на собственост върху имота. Решение № 356/19.11.2021г. по гр.дело № 716/2021г. по описа на Районен съд-Габрово е обжалвано и в частта, в която ответникът е осъден да заплаща на ищците месечно обезщетение за ползването на притежаваната от всеки от тях ид.част от допуснатия до делба имот, считано от влизане в законна сила на съдебния акт по чл.344 ал.2 ГПК до окончателното извършване на делбата, като привременна мярка по посочената законова разпоредба. Постановеното решение в тази си част има характер на определение и съгласно чл.344 ал.3 ГПК подлежи на обжалване с частна жалба. В случая, жалба срещу определението по привременната мярка, инкорпорирана във въззивната жалба срещу решението, е подадена в законоустановения едноседмичен срок, поради което същата е допустима. Настоящият съдебен състав намира за правилно определението, с което съдът е уважил претенцията на всеки от ищците по чл.344 ал.2 ГПК до присъдения на всеки от тях размер. Правилно районният съд е приел, че за тези съделители се поражда правото на обезщетение за това, че са лишени от ползването на съсобствения имот. Съобразно заключението на вещото лице, което съдът няма основание да не кредитира, средният месечен наем за процесния имот възлиза на сумата от 208 лв., поради което, отчитайки правата на съделителите от имота, съдът е определил и размера на месечното обезщетение, което ответникът - ползвател следва да им заплаща до приключване на делбата. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че обжалваното от него решение е постановено от съдия, за когото са били налице основания за отвод, а същият е отказал да се отведе от разглеждане на делото. Излага аргументи, че искането за отвод на първоинстанционния съдия е обосновано с твърдение за наличие на обстоятелства за явна негова заинтересованост от резултата от делото и за лично отмъщение към ответника поради изобличаването на съдията-докладчик в пристрастие и заинтересованост да постанови съдебен акт в полза на подателя на ИМ, който не бил процесуално легитимиран да предяви формулираните в нея искове. Съгласно чл.22 ал.2 от ГПК съдията е длъжен сам да се отстрани в случаите по чл.22 ал.1 т.1 – т.5 от ГПК, а когато не приеме отвода по ал. 1 т. 6 - да обяви обстоятелствата. Решаващият съдебен състав намира, че в случая искането за отвод е по чл.22 ал.1 т.6 от ГПК, като в първото съдебно заседание по делото, проведено на 16.09.2021г. и в определението си от 02.11.2021г., съдията е изложил подробни мотиви за отказа си да се отведе, включително, че произнасянето по възражения на ответника за нередовност на исковата молба не е сред обстоятелствата, които биха могли да породят основателни съмнения в неговата безпристрастност и че несъгласието на страна в производството не съставлява основание за отвод на съдията-докладчик. Според нормата, която е процесуална и поради това императивна, основание за отвод при посоченото основание са не всякакви, а основателните съмнения за безпристрастие, основани на обективни твърдения за наличието на такива съмнения и съдиите са длъжни да обосновават приет отвод само с тях. С оглед на гореизложеното, решението на Районен съд-Габрово, с което до съдебна делба при посочените права между страните е допуснат процесният имот и е определено месечно обезщетение за ползването на имота, като привременна мярка по чл.344 ал.2 ГПК, до приключване на делбеното производство, е правилно и следва да бъде потвърдено. Направените пред настоящата инстанция разноски се дължат на основание чл.78 ГПК, тъй като са във връзка с повдигнат спор за законосъобразност на постановения от първата инстанция съдебен акт. Правилото на чл.355 ГПК не намира приложение в случая, тъй като е налице спор между страните относно правата им в съсобствеността. Поради това, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна направените от нея разноски във въззивното производство в размер на 800 лв. за адвокатско възнаграждение, което видно от двата приложени договора за правна защита и съдействие е изцяло заплатено. На въззивника не се следват разноски. Водим от горното, Великотърновският окръжен съд